Елизабет Гейдж
Табу (4)

3

12 септември 1930 г.

На хиляда и четиристотин мили от Холивудското студио, където Ив Синклер неуморно се трудеше, за да напредне в кариерата, шест мъже се потяха под жаркото слънце на Оклахома и въпреки дружните си усилия едва се справяха с огромната тежест на сондата, която се мъчеха да повдигнат.

Бяха работници от петролодобива и подменяха накрайника на сондата, износен и обезформен от работа дълбоко под земята, в дъното на петролния кладенец, където трошеше скалите на ситни парченца. Беше закачен за тежките пръти, които слизаха с него в шахтата и чийто товар щеше да се прибави към огромната ударна сила на новия накрайник.

Мъжете пъхтяха от усилие и го местеха в разни посоки, някои псуваха, когато накрайникът се разклащаше и се блъскаше в стените на дупката, докато накрая прилегна и се приплъзна на мястото си.

Джулиан Флаг, който ги съзерцаваше от привилегированата си позиция на надзирател, свали каскет и изтри чело. За разлика от сондьорите той бе с риза въпреки горещината. Беше мършав и блед и не обичаше да излага кожата си на безмилостното оклахомско слънце. Мразеше слънцето почти толкова, колкото и работата.

Джулиан Флаг си бе издействал да бъде надзирател за този ден от началник-смяната, комуто бе станал любимец с множество дребни услуги и над четири години раболепие. Сега наблюдаваше работниците и се радваше, че не е сред тях. Повечето все се оплакваха, понеже мразеха опасния труд с тежките машини. Много от тях в миналото бяха сериозно ранявани от сондата.

Те знаеха добре, че са щастливци, защото все пак имаха работа. Поради трудните времена хиляди петролоработници из целия Запад бяха на улицата. Въпреки че кладенците продължаваха да носят пари, собствениците смятаха, че им вършат благодеяние, когато ги наемаха, и им даваха ниски заплати без никакви надбавки. Работниците бяха изправени пред убийствен труд, дълги работни дни, тежки условия и безбожно ниски надници. В резултат на това мнозина работеха колкото можеха по-малко и гледаха да се измъкнат от опасните задачи. Но в случай като днешния спасение нямаше, и бяха принудени да поемат риска. Затова се и оплакваха.

Един от тях обаче не издаваше звук. Тъкмо към него гледаше Джулиан Флаг.

Наричаше се Джоузеф Найт. Беше дошъл на сондажа преди шест месеца. Млад, деветнайсетгодишен младеж, който изглеждаше доста възрастен за годините си. Може би причината бе в огромните му мускули и в здравия бронзов загар на кожата, който сега добре се виждаше, защото и той като другите бе гол до кръста. Изглеждаше най-малко на двайсет и пет с тия яки гърди, мощни рамене и силни ръце. А квадратната му челюст и спокойните тъмни очи излъчваха несъответстваща на младостта му целеустременост. Физическото му превъзходство над останалите беше очебийно. Не издаваше звук, когато се напрягаше и тежките му мишци изпъкваха на слънцето под слоя прахоляк, който покриваше всички. Дори в усилието му прозираше призванието на безмълвния водач. Беше по-силен от другите и целенасочено поемаше по-голяма част от товара, за да ги облекчи. Това ги насърчаваше и удвояваше силите им.

Найт бе водач по рождение. Това бе една от многото причини, поради които Джулиан Флаг го ненавиждаше.

Редовно наемаха Найт като сондьор. Нямаше опит и никакви препоръки, освен здравите си ръце. През изминалите шест месеца бе показал не само желание да работи здраво и да учи, но и удивителна способност да ръководи. Хората му сякаш винаги свършваха работата си по-бързо и по-добре от останалите. Беше тихо момче, не се стремеше да командва и все пак нещо в съсредоточения му вид променяше останалите и те се трудеха по-усърдно, когато бяха до него.

Началник-смяната ценеше високо това качество на Найт. Работниците тук не бяха организирани в профсъюз. Компанията така ожесточено бе воювала с профсъюзните активисти през последните пет години, че по тия места сигурно никога вече нямаше да се пръкне синдикална организация. Работниците имаха основания да негодуват. Знаеха, че компанията печели милиони, а те самите не изкарват нищо, понеже собствениците се оправдаваха с кризата и им плащаха нищожни надници. Затова може би изникваше необходимостта от някой като Найт да им дава пример за труд.

Това бе привлякло вниманието на началник-смяната през първите няколко седмици. Но имаше и нещо друго. Не бе изминал и месец, откакто работеше тук, и Найт предложи как по-добре да се организира графикът за пускане на сондата и как да се ръководи обектът. Началник-смяната хареса идеята му и я сподели със собственика, господин Лоури. Още следващата седмица предложението му бе внедрено.

Така че днес Джоузеф Найт беше на път да оглави сондажната бригада. След още шест месеца можеха да го направят и началник-смяна.

През четирите години тук Джулиан Флаг винаги беше успявал да се отърве от най-черната работа и в същото време да спечели благоразположението на началник-смяната с разни дребни услуги. Донасяше за работниците, които кръшкаха, макар самият той да бе най-големият кръшкач, докладваше всички слухове за профсъюза и дейността му. Нерядко някой негодуващ работник, осмелил се да говори пред хората от профсъюза, биваше пребит и изхвърлен от работа заради тайно предателство, лежащо на съвестта на Джулиан Флаг.

Останалите не бяха толкова глупави — престанаха да му се доверяват и се държаха на разстояние от него. Но той бе приближен на началник-смяната, който от време на време пробутваше някоя добра дума за него на собственика.

И така Флаг, подлизурко по природа, кипеше от злоба, когато виждаше как младият Джоузеф Найт го измества на заден план. На самия Флаг му се искаше един ден да се издигне до поста шеф на бригада. Сега по всичко личеше, че Найт се кани да му отнеме тази чест.

Като истински подлизурко, Флаг ненавиждаше всеки, който го превъзхождаше. Затова мразеше и Джоузеф Найт. Мразеше природното му мъжество, което допадаше на момчетата и ги караше да работят. Това бе качество, редом, с което Флаг изглеждаше жалък и достоен за презрение. И той се пукаше от завист и яд.

Флаг имаше и друга причина да го мрази.

Въпреки младостта си Джоузеф Найт бе мъжкар на място и жените лудееха по него. Когато работниците слизаха в града в края на седмицата, за да изхарчат заплатите си за пиене и жени, най-съблазнителните градски момичета се тълпяха край Найт и се избиваха коя да прекара с него нощта. А Джулиан Флаг трябваше да се задоволява с долните курви, на които плащаше на час, понеже самият той беше пъпчив и противен.

Но най-вече го мъчеше друго. Джоузеф Найт привличаше жените не толкова с мускулестите си гърди и хубавото обгоряло лице, колкото с тайнственото излъчване на мъжка сила и неподкупност. Жените просто му се лепяха. Дори мълчанието и равнодушието му ги влудяваха.

Ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, Найт скоро щеше да стане началник на Джулиан. А това щеше да е нетърпимо.

Но днес, докато наблюдаваше как мъжете работят, на Джулиан Флаг му хрумна как да се разправи с Джоузеф Найт и да го разкара от главата си.

Нямаше да стои със скръстени ръце.

 

 

Същата вечер Денинг Лоури, собственикът на компанията, управляваща петролното находище и още две други в същата област, седеше в господарската къща и вечеряше с дъщеря си Бети, която си бе дошла за лятото от пансиона в Масачузетс.

Бети бе единственото му дете, зеницата на окото му, откакто жена му бе починала преди шест години. На седемнайсет тя притежаваше изисканост и финес, придобити от живота в пансиона за млади девици, но бе запазила и дръзкия си опърничав нрав, заради който той я обичаше и й позволяваше да го върти на малкия си пръст.

Сега, когато бе „истинска млада дама“, както обичаха да я наричат местните хора, тя се отегчаваше до смърт в господарската къща с недодяланата оклахомска подредба и мълчаливите прислужници. През по-голямата част от времето обикаляше магазините, отбиваше се с автомобила си на гости у приятелки и посещаваше приеми и забави. Но винаги вечеряше с баща си, защото знаеше колко я обича. Слушаше как е минал денят му и на свой ред му разказваше за себе си. Това бе част от нейната игра, която й даваше възможност да му измъква, когато пожелае пари за нова рокля или нов кон. Или пък обещание за обиколка из Европа, за което в момента се мъчеше да го придума.

Денинг Лоури се радваше, че дъщеря му се забавлява добре и флиртува с многобройните си поклонници. Възнамеряваше да я ожени в някое от най-добрите семейства на щата. Затова се бе трудил всичките тези години. Въпреки че покойната му жена произхождаше от добро семейство, самият той бе син на безимотни фермери и бе положил много усилия, за да се издигне.

Никак не му беше лесно да натрупа достатъчно имоти и пари, за да се мери с богатите петролни фамилии в областта. Беше разорил не един съперник и не един от парцелите му бе придобит чрез заплахи и съмнителни търговски операции. През последните седемнайсет години — откакто се беше родила Бети — той заздрави положението си в икономическия и политическия живот на областта, извършвайки хиляди услуги на всеки, който беше някой. Разполагаше с достатъчно връзки сред политиците и бе в състояние да прокара всяка наредба, изгодна за него и останалите петролотърговци. И работеше всеотдайно, за да държи профсъюзите настрана.

С течение на времето петролотърговците започнаха да го смятат за недодялан, но полезен съюзник. Гледаха го отвисоко, присмиваха се на просташките му обноски и открито осъждаха търговските му похвати, но все пак знаеха, че мошеничествата му служат не само на неговите, но и на техните интереси. Той им вършеше мръсната работа, с която не желаеха да си цапат ръцете.

Денинг Лоури криеше под дъските в спалнята си тайна каса с голяма сума пари, която се използваше за уреждане на политически сметки, за подкупи и за наемане на външни хора за разбиване на профсъюзите. В момента сумата наброяваше четирийсет хиляди долара, заделени от собствените му незаконни печалби и от тайна организация на петролотърговци, които използваха Денинг Лоури за касиер на незаконните си сделки. Благодарение на Лоури през последните две години няколко профсъюзни активисти бяха изчезнали безследно, а други бяха така жестоко пребити, че едва се спасиха с бягство.

Денинг Лоури мразеше профсъюза повече от всичко. Това бяха банда негодни, които искаха да ограничат свободната търговия и да задушат преуспяващия петролен бизнес още преди да е достигнал разцвета си. Срещу пагубното организиране на профсъюз трябваше да се води безмилостна борба с всички възможни средства.

Днес това важеше повече от всякога, понеже профсъюзът настъпваше въпреки всички предприемани мерки и се мъчеше да обърне срещу него собствените му хора. Непрестанно прииждаха слухове за тайни събрания и ролотът на недоволство сред работниците не можеше да остане скрит.

Лоури бе предприел редица мерки, за да овладее нещата. Най-напред се помъчи да задоволи работниците, като им отпусна сносни бараки за спане, три пъти дневно храна, сготвена от добър готвач, и редовни премии за посещения при проститутките в града. Освен това разполагаше със сложна мрежа от платени информатори, които го държаха в течение какво мислят работниците, какво говорят помежду си в бараките и в бара. Дори някои от проститутките се водеха на ведомост при Денинг Лоури. От тях той получаваше неоценима информация, понеже работникът, далеч от дом и от семейство, както бяха повечето сондьори, няма пред кого друг да излее душата си, освен пред любимата си курва.

Благодарение на бдителността на Лоури, профсъюзът стоеше на разстояние от областта Уил, въпреки че доста застрашително бе нахлул сред работниците в други части на щата. Лоури бе горд, че областта му е извън профсъюза и бе твърдо решен да задържи нещата така поне докато гласът му се чуваше. Останалите петролотърговци ценяха бдителността, и безпощадността му в това отношение.

Така че Денинг Лоури бе приет за член на обществото на петролните богаташи. И скоро, благодарение на дългите години тежък труд, щеше да омъжи Бети за наследника на някое от най-добрите семейства в областта. Децата на Бети щяха да се радват на всички привилегии, които той никога не бе имал, а тя щеше да се издигне и да стане една от големите дами на щата. Може би сред внуците на Денинг Лоури щеше да има губернатор, сенатор или конгресмен.

Семената бяха посети. Хубавата, кокетна и млада Бети само трябваше да отгледа кълновете им в славното бъдеще.

 

 

Тази вечер Денинг Лоури мълчеше повече от обикновено на масата, докато вечеряше с дъщеря си.

— Какво си се замислил, татко? — попита Бети и сбърчи хубавото си носле.

Той се усмихна. Любуваше се на свежото й младо лице. Кестенявите къдрици, млечнобялата кожа и дяволитият израз на очите й винаги го омайваха.

— Нищо интересно за теб, мила. Просто бизнес.

Не искаше да я занимава с мрачните си мисли, въпреки, че не излизаха от главата му.

Бе получил информация, че един от надеждните млади сондьори, нает от него през последните месеци, симпатизира тайно на профсъюза.

Момчето се казваше Джоузеф Найт. Проявяваше се като силен и добър работник и бе роден водач. Беше се харесал на началник-смяната с някои умни идеи за организацията на сондажа и Лоури, който винаги бе в течение на всичко, знаеше за това. Младежът му допадаше и той мислеше скоро да го повиши.

Найт бе хубаво момче, с тъмна коса, изразителни черни очи и здраво мускулесто тяло — идеалният работник. Говореше малко, но сдържаността само придаваше тежест на думите му. Не разсейваше другите, а си вършеше работата бързо и добре. Това бе необичайно качество в една професия, където леността бе станала отличителен белег. Денинг Лоури смяташе Найт за едно от най-добрите момчета, които бе наемал от двайсет години насам.

Ала сега за Найт се чуваха лоши неща.

Информаторът — сигурен човек на име Флаг, бе категоричен. На Найт не биваше да се вярва. Бяха го виждали в града с профсъюзни дейци и го бяха чували да поощрява недоволството сред хората от бригадата си.

Това бе неуспех за Лоури. Той се надяваше до края на годината да направи Найт шеф на бригада, дори началник-смяна. Найт имаше всичко необходимо, за да стане идеалният началник-смяна. Беше скромен, схватлив и сериозен, а и работниците го уважаваха.

Но за жалост, както, Лоури се бе научил в продължение на две десетилетия в този бизнес, точно сериозността и духовната почтеност бяха опасни. Защото такива хора твърде често се обръщат към профсъюза и се борят за по-добри работни условия. Въпреки че бяха по-добри от другите работници, често се налагаше групата да се чисти от тях, както градината се чисти от бурени. Те сееха размирие и недоволство. Началник като Лоури трябваше да знае как да намира хора, които работят добре, без да са прекалено почтени, които гледат сериозно на задачите си, но не дотам, че да искат да се обединяват. Трудно бе да се поддържа такова равновесие.

Очевидно Найт накланяше везните, и то в неправилна посока.

Бети каза нещо, но баща й, потънал в тревожните си мисли, не я чу.

— Какво рече, миличка?

Тя се засмя.

— Къде си, татко? Не мога да повярвам, че проблемите ти са чак толкова сериозни!

Той въздъхна и погали ръката й.

— Един от работниците ми излезе размирник. Това е сериозно. А беше свестен. Поне аз мислех така.

— Как се казва? — запита Бети.

— Найт. Джо Найт.

Бети присви устни с отвращение.

— Щом е за него, и аз можех да ти го кажа.

Баща й я изгледа учудено.

— Какво? Откъде познаваш Джо Найт?

Струваше му се невероятно, че дъщеря му може да знае името на прост сондьор.

— Е, не че го познавам — поправи се тя, — но съм го виждала. Много е надут.

Бащата погледна изумено дъщеря си и настръхна.

— Да не те е обидил нещо?

— Не, не — засмя се тя. — Дори не съм разговаряла с него. Просто как да ти кажа… той си мисли, че никоя жена не може да му устои или нещо такова. Не ме учудва, че е размирник. Въобразява си, че с него започва и с него свършва светът…

Денинг Лоури бе объркан и смутен. Очевидно Найт не беше правил неприлични предложения на драгоценната му дъщеря. Ала думите й все пак го разтревожиха. Добре знаеше колко много момичетата в града харесват Найт. Така че думите на Бети, прибавени към наученото от информатора, му помогнаха да вземе решение.

Трябваше да се отърве от Джоузеф Найт.

 

 

Същата вечер Денинг Лоури надълго разговаря с майстора си.

Нареди му да събере четирима здравеняци от сондажа — същите, от чиито услуги вече се бе възползвал, за да се избави от други размирници, и които знаеха как да пречукат човек така, че животът му да виси на косъм, без да оставят много следи за полицията.

— Нека добре ни запомни! — заръча той на началник-смяната. — Да не може никога вече да работи на петролна кула. Изхвърли го от границите на областта. И гледай добре да разбере, че ако си покаже носа по тия места, докато съм жив, с него е свършено. Ясно ли е?

Началник-смяната се ухили.

— Ясно, шефе. Разчитай на мен. Ще ни помни до гроб.

Денинг Лоури се успокои. Тази нощ той си легна рано и дълбоко заспа.

 

 

В три часа сутринта бе събуден от усета за нещо студено под брадата си и от ръка, затиснала устата му, за да не вика.

Осъзна, че до гърлото му има опрян нож. Не можеше да сбърка допира на студената стомана с нещо друго.

В ухото му проговори тих глас.

— Ставай!

Денинг Лоури се разтрепери, понеже острието гневно натискаше гърлото му, и тромаво седна в леглото. В ухото си усещаше дъха на неканения гост.

За миг се зачуди как непознатият е успял да мине незабелязан през кучетата и пазача. Къщата се охраняваше много добре.

Ала сега това нямаше значение. Той бе тук и нищо не можеше да го спре.

— Не викай. Ако викаш, ще те убия. Ставай! — продължи гласът.

Лоури усети как грубо го изправят на крака и го бутат да седне в креслото до прозореца. Побиха го тръпки въпреки горещината на оклахомската нощ.

После лампата на скрина светна.

Лоури изтръпна. Беше Джоузеф Найт. Целият в синини и засъхнала пръст, но невъзмутим и силен. Явно беше удържал надмощие.

— Четирима бяха малко. Другия път изпрати повече — каза Найт.

Лоури притеснено преглътна.

— Не знам за какво става дума… Уверявам те, че нямам нищо общо…

После млъкна, понеже видя ножа в ръката на младия мъж. Беше дълга и остра кама, с каквито си служат професионалните убийци. При вида на изваденото бляскаво острие започна да му се повдига.

Бавно и тихо, сякаш внимаваше да не разбуди къщата, младият мъж издърпа леглото. На пода под него имаше малко плетено килимче.

Ритна килимчето встрани. Капакът в дюшемето над тайната каса се откри.

— Отвори го и извади парите.

— Парите ли? — разтрепери се Лоури. — Няма никакви пари. Ти си полудял. Това е частна собственост, младежо. Съветвам те да…

Трескаво разсъждаваше. Как ли бе разбрал, този тук за кутията в скривалището? Никой не знаеше за нея. Дори слугите в Денинг Лоури трябваше да се опита да запази тези пари.

— Нямам никакви пари — повтори той.

Младежът го хвана грубо с една ръка за врата. С другата завря острието на ножа пред горната му устна — върхът опираше в носа му.

— Не се опитвай да лъжеш. Прави каквото ти казвам.

Денинг Лоури коленичи и извади дъските, под които се намираше касата. Протегна се, напипа пистолета, който държеше отгоре, и започна да измъква ръка от отвора.

Чу се сподавен смях. Преди да успее да вдигне пистолета, здрава ръка изви врата му и го стисна за гърлото. В този миг пред очите му се разстла червена пелена и го заслепи. Притокът на въздух към дробовете му бе отрязан.

Тогава, два пръста сграбчиха ухото му. Прониза го внезапна, неописуемо остра болка, от която му идваше неистово да крещи, ала силната ръка през гърлото задушаваше гласа му.

В светлината на лампата видя как собствената му кръв се отцежда на капки по пода. Там имаше и парченце плът, което само преди миг бе част от ухото на Денинг Лоури.

Младежът бе взел пистолета и го бе метнал на леглото. Камата отново опираше във врата на Лоури.

— Отвори кутията! Иначе ще те убия и сам ще свърша тази работа — нареди Найт.

Кървящ като заклано прасе, Денинг Лоури с треперещи ръце извади касата, измъкна един ключ от джоба на пижамата си и я отключи.

— В леглото! — достигна до него спокойният и делови глас. — Лягай!

Лоури легна и се сгуши като дете, стиснал кървящото си ухо. Ушите му така кънтяха от уплаха, че не чу как Джоузеф Найт прибра парите.

Най-сетне гласът отново се обади.

— Ставай!

Лоури се олюля на краката си. Все още държеше ухото си.

— Тези пари не са твои — осмели се да каже. Дори в тоя отчаян момент не му липсваше кураж да протестира срещу кражбата на „черните“ си пари за „бели“ дни.

Джоузеф Найт се усмихна. Това бе най-студената усмивка, която Денинг Лоури някога бе виждал. Докато я гледаше, не му бе трудно да си представи как се е справил с четирима яки мъжаги. Беше тежък и мощен като наковалня. В него нямаше нищо младежко, освен истинските му години. Очевидно бе преживял неща, канили ума и смелостта му и вкоравили сърцето му. Гневният поглед в черните очи бе ужасяващ като вечността. Денинг Лоури осъзна, че вече не става дума за парите. Тая нощ той трябваше да спасява живота си.

Младият мъж бе натъпкал парите и ценните книжа в ризата си. Прибра пистолета в джоба си, после взе ножа, пристъпи към жертвата си и каза спокойно:

— Моли се за живота си.

Лоури стоеше като онемял. Повече от двайсет години никой не се бе осмелявал да го унижава. Не можеше да се моли.

Щом го видя как се двоуми, Найт се метна към него. С ловко движение го принуди да падне на колене и го сграбчи за врата. Тънкото като игла острие се насочи право в ухото на Денинг Лоури, на сантиметър от мозъка му.

— Имаш три секунди. Никой няма да чуе как умираш.

Лоури усети острието в плътта си и запелтечи:

— Ъъ… моля ти се, не ме убивай! Дадох ти каквото искаше. Сега си иди. Моля те… моля те, не ме убивай! Имам дъщеря. Тя има нужда от баща.

Найт го гледаше и премисляше. Пред него стоеше мъж на средна възраст, по пижама, целият в кръв, и се държеше за ухото с трепереща ръка.

— Ще те оставя жив. Ако решиш да пуснеш някого след мен, гледай да е свестен. Защото следващия път няма да ти се размине с едно отрязано ухо.

— Аз…

— Лягай в леглото.

Властният глас принуди Лоури да млъкне. Той легна в леглото си. Държеше се за ухото и се тресеше, а кръвта продължаваше да шурти по ръката му.

Не чу кога Джоузеф Найт е излязъл. Не знаеше дали е било поради възбудата от болката и страха, или понеже Найт се движеше така безшумно, сякаш не беше човек. Страхуваше се да помръдне или да извика. Затова лежеше и се вслушваше в тишината на къщата и притискаше до припадък възглавницата към ухото си, за да спре кървенето.

Най-сетне, изплашен, че ще умре от загуба на кръв, позвъни на прислугата. След малко прислужникът му Джеймс застана на вратата по нощна риза. Примигна сънено и попита за какво го викат.

Лоури погледна през него в коридора. Не можеше да спре да мисли за Найт и се чудеше дали не е някъде там.

— Повикай доктор Мартин! Аз… порязах се. Бързай!

— Да, господине. Веднага, господине!

И слугата се втурна по коридора. Денинг Лоури го изчака да излезе, после се върна в стаята си, седна на леглото и заплака.

Дълбоко в него един вътрешен глас му казваше, че няма да пожали средства, за да хване и убие Джоузеф Найт.

Но друг вътрешен глас, по-мъдър от първия, му припомняше, че младежът бе влязъл в къщата въпреки алармените инсталации, специално обучените кучета и прислугата. Спомни си също, че знаеше къде се намира касата.

Ако Лоури изпратеше някой след него и този някой не успееше… само при мисълта за последствията го обземаше ужас. В ушите му още кънтяха предупредителните думи на Найт: „Защото следващия път няма да ти се размине само с едно отрязано ухо“. Беззащитното място между краката му изтръпна и той потрепери от страх.

„По-добре да не хвърлям пари на вятъра — реши накрая. — Станалото — станало.“ Не можеше да извика полиция, понеже това, което му бяха откраднали, бе незаконно придобито. Нито цент от парите не беше деклариран за данъци. Ако властите научеха за касата, трябваше да плаща глоби за подкупи, заговори, незаконно уреждане на сметки и прикриване на доходи. И разбира се, щеше да изгуби доверието на петролотърговците, пред които бе превивал гръб толкова години, докато спечели благосклонността им.

Без съмнение Джоузеф Найт знаеше всичко това. Вземайки парите, той отнемаше от притежателя им нещо, което той никога нямаше да може да си върне.

В крайна сметка Лоури реши, че най-добре ще е да се погрижи за живота си. Както стояха нещата, отрязаното ухо щеше да му напомня за Джоузеф Найт, но поне бъдещето му бе в безопасност.

И империята му бе защитена.

„Да — мислеше си той. — Поне съм жив. Това е най-важното.“

 

 

Денинг Лоури никога повече не видя Джоузеф Найт.

Така и не научи какво е станало с парите му.

Трийсет хиляди долара бяха умело вложени в разработката на петролни залежи в Тексас на деветстотин мили разстояние от Лоури. Джоузеф Найт добре употреби техническия опит, който бе натрупал по петролните полета. Двата кладенеца, в които вложи парите си, бликнаха шест месеца по-късно. Преди да е навършил двайсет и една години, той бе на път да стане милионер с помощта на трийсетте хиляди долара, които бе отнел от Денинг Лоури.

Останалите десет хиляди долара бяха дарени безшумно и анонимно на водачите на профсъюзното движение.

Четиримата мъже, опитали се да пребият Джоузеф Найт, прекараха общо тринайсет месеца в болница и откачените им челюсти, строшени ребра, пукнати гръбнаци и премазани ръце струваха хиляди долари на Денинг Лоури.

Началник-смяната трябваше да се откаже от работата си, понеже не можеше повече да обикаля по обектите из петролните полета. Беше осъден да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. За зла участ Денинг Лоури го смяташе за лично отговорен за неуспеха на наказателната операция срещу Джоузеф Найт. Лоури не плати нито пени за медицинските разноски на Гос.

Колкото до Джулиан Флаг — сондьорът, който бе издал Найт на началник-смяната като човек на профсъюза — той нямаше да може никога вече да донася задругите работници.

В ранната утрин, малко след визитата на Джоузеф Найт в спалнята на Денинг Лоури, езикът му бе отрязан. Когато го помолиха да напише името на извършителя, Джулиан Флаг отказа. Цялото му тяло се тресеше, докато клатеше отрицателно глава.

 

 

Никой никога не каза на Бети Лоури какво се бе случило през онази съдбоносна нощ в тишината на дома й.

Когато на другата сутрин баща й отказа да обясни защо ухото му е превързано, Бети не каза нищо. А когато той настоя да я върне незабавно в пансиона, без да дочака есента, тя послушно се съгласи.

В крайна сметка нямаше защо да стои повече тук, след като Джоузеф Найт си бе отишъл.

Никога вече нямаше да усети милувките му по голото си тяло или да изпита насладата да бъде негова.

Макар и едва седемнайсетгодишна, Бети Лоури познаваше мъжете. Тя знаеше, че никога вече няма да види Джоузеф Найт.

Но знаеше също, че той ще я помни.

Тъкмо благодарение на Бети, която познаваше и кътайте зъби на баща си и която по разни поводи бе дочувала доста тайни разговори, Джоузеф Найт бе научил овреме за четиримата, които отиваха да го пребият.

И пак благодарение на нея бе разбрал къде е скрита касата.