Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taboo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Елизабет Гейдж. Табу

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 1995

Редактор: Жечка Георгиева

ISBN: 954-529-053-6

История

  1. — Добавяне

Пролог

22 април 1947 г.

Мрак изпълни залата и свърза в едно всички присъстващи, мълчаливи и очакващи.

Пред тях се появи лице на жена, стократно уголемено.

Сбогуваше се с някакъв мъж на перона на гара. Зад тях като че ли имаше и други хора — много хора, събрали се там, за да си кажат сбогом.

Лицето на жената закриваше всичко. Мъжът се отразяваше в очите й, които станаха още по-красиви от пробягалото през тях отчаяние.

— Наистина ли трябва да заминеш? — попита тя. — Необходимо ли е всичко да свърши така?

Гласът й бе равен и дрезгав. На повърхността ласкав и естествен, като на младо момиче. Но в дълбочина сякаш нямаше възраст и криеше неизброими тайни.

Златистите очи станаха още по-големи и мъка помрачи блясъка им като облак, забулващ луната.

— Да — отвърна той. — Трябва да замина. Какво не бих дал, за да променя нещата. Но няма как.

Тя въздъхна, сякаш той бе цитирал страшен закон, жесток и неумолим като самия живот.

— Не знам защо чувствам, че сърцето ми те изгубва — каза. — Сякаш, без да съзнавам, съм извършила някакво прегрешение и ти затова ме напускаш.

Мъжът поклати глава.

— Не си извършила никакво прегрешение. Освен ако любовта е грях.

Прегърна я силно. Ръката й трепна на рамото му, несмееща да го притегли, понеже той трябваше да тръгва.

— Обещай ми, че ще надмогнеш всичко и ще се помъчиш да бъдеш щастлива — каза той.

— Щастлива — промълви тя и се усмихна едва-едва, сякаш й бе изрекъл глупава шега. После лицето й помръкна и тя зарови глава в гърдите му, за да скрие от него дълбините на скръбта си.

— Толкова е странно — каза по-скоро на себе си, отколкото на него. — Когато дойде любовта, хвърляш се към нея безразсъдно. Виждаш, че преди това животът ти е бил празна черупка, и обръщаш гръб на миналото, без да се замислиш.

Затвори очи. Ръцете й бяха притиснати към силния му гръб.

— И тогава — продължи тя, — когато животът отново дойде да си вземе своето, няма как да се пребориш с него, понеже не искаш повече да понасяш самотата. Захвърлил си я, както детето захвърля хартиена играчка. Не можеш да спреш стрелките на времето, няма как да се върнеш назад и да станеш по-внимателен, да погледнеш напред и да прозреш опасността.

Погледна го в лицето.

— Това е престъплението, за което трябва да се плаща, разбираш ли?

Мъжът не отвърна. Тя му разкриваше сърцето си, а той немееше пред болката, която виждаше там.

Тя го притисна силно.

— Любовта е много по-важна от живота. Но животът е по-силен. Не е честно…

Той обгърна страните й с длани.

— Аз ще се върна.

— Дали? — Очите й не вярваха, но в замяна тя като че ли почерпи утеха от желанието му да се завърне при нея. Сякаш това й бе достатъчно. — Наистина ли?

— Да. Ще се върна.

Той все още се опитваше да й вдъхне вяра. И все пак беше ясно, че тя знае нещо, което не му е известно, че вече го съзира, макар той да не можеше, тъй като собствената му любов го заслепяваше.

Тя го притисна и го целуна. От всяко нейно движение се виждаше, че тази целувка им е последна.

— Сбогом — каза. — Трябва да тръгваш. Вече няма време.

Той я прегърна, прошепна последни прощални думи и се качи на влака. Лицето й бе тъй красиво в своята безутешност.

„Животът отминава и нищо не остава — чу се глас някъде в нея. — Едно последно сбогом и всичко е забрава…“

Гледаше го как се отдалечава. Вдигна ръка.

„Това ли бе думата, която чух първия ден? — заговори отново вътрешният глас. — Когато лицето ти изличи миналото и бъдещето ненадейно се разстла пред мен като немислимо блаженство? Това ли чух? Сбогом…“

Сбогом… Думата не бе изречена, устните й беззвучно се помръднаха. Камерата се приближи още повече към нея. Всяка чертица от лицето й, прочуто из целия свят с красотата си, бе преобразена от печал. Мечтите на всички жени, загубите на всички жени бяха събрани в очите й.

Сред публиката се чуваха хлипания. Хората се притискаха един в друг, неспособни да откъснат очи от екрана, въпреки че сълзите им замъгляваха картината пред тях.

Ликът на младата жена започна да избледнява. И все пак очите се стопяваха по-бавно от останалото, така че когато филмът свърши, изразът им все още се виждаше като призрак, който не може да бъде изцяло изличен дори от времето.

Тогава на екрана се появи последната дума: „КРАЙ“.

Никой не помръдна. Зрителите бяха изпаднали в благоговеен транс. Съзнаваха, че са свидетели на нещо по-окончателно от края на един филм.

Кейт Хамилтън, звездата, светила така ярко пред тях, нямаше никога повече да се появи на екрана. Това прощаване с любовта бе и краят на нейната кариера, най-кратката и най-необикновената кариера в историята на киното.

А Джоузеф Найт, мъжът зад камерата, който с любовта си и с голямата си дарба бе направил от Кейт звезда, нямаше никога да снима друг филм.

Думите, които героинята бе изрекла от екрана, тегнеха като погребален покров над историята на киното. С Кейт Хамилтън холивудският филм се устремяваше към дълбини, каквито преди не бе постигал. И всичко това благодарение на Джоузеф Найт, уловил Кейт за вечни времена на върха на гения й.

Всичко бе свършило, филмът говореше за начало и неизбежен край и сякаш предсказваше бъдещето на онези, които бяха отдали силите си за създаването му. В много отношения с този филм животът наподобяваше изкуството.

Надписите бавно запълзяха нагоре по екрана:

„Ан — Кейт Хамилтън

Сюзън — Ив Синклер

Сам — Самюъл Рейнс“

Публиката седеше като прикована. Никой не стана да си тръгне.

В дъното на салона, незабелязвана от никого млада жена следеше с особен интерес редящите се пред очите й имена.

Кейт Хамилтън…

Ив Синклер…

Гледаше втренчено пред себе си. Все още виждаше лицето от екрана и съдбоносната дума „КРАЙ“.

— Сбогом! — прошепна беззвучно.

Да, това бе краят. На таланта, направил от Джоузеф Найт име в света на киното, и на уголемения лик на Кейт Хамилтън от екрана. Никога вече нямаше да ги гледа възторжена публика.

Край на надеждата? Може би. Но не и на любовта…

Постепенно салонът започна да опустява. Хората се движеха бавно и мълчаливо — тъй силно бе въздействието на филма. Но младата жена не помръдваше.

За публиката, която тихо се изнизваше от салона, току-що гледаният филм бе произведение на изкуството. Вече бе привлякъл в киносалоните повече зрители от всеки друг филм до този момент. Никой не можеше да остане равнодушен към него. Хората идваха отново и отново. Въпреки че тъжната история изгаряше душите им, тя ги и привличаше, както пламъкът примамва нощните пеперуди. Като че в нея се криеше истина, която повече от всякога подхранваше чувството им за това кои са в този конкретен исторически момент.

За седналата в тъмното млада жена това бе повече от филм. То бе нейното лично и последно сбогом.

Тя не заплака. Нямаше вече сълзи за проливане.

Все още чуваше думите, долетели от екрана. Думи, които разказваха цялата история далеч по-добре, отколкото собствената й памет можеше да я разкаже.

Имам чувството, че сякаш несъзнателно съм извършил някакъв грях и затова сега те изгубвам…

Това е престъплението, за което трябва да се плаща…

Сега на екрана нямаше нищо. Тя бе сама в салона и се взираше в огромните завеси, които се издигаха пред нея като покров. Никой от онези, които излизаха един по един, не се сети да погледне към нея. Душите им бяха все още изпълнени с току-що видените образи. Дори да я бяха забелязали, можеше и да не я познаят, тъй различни са грандиозните образи от екрана от обикновеното човешко същество.

Но те мислеха за друго. Та нали затова бяха филмите! Да отвлекат погледа от нещо истинско, нещо досегаемо и да го насочат към недействителното и илюзорното. Тя тъй добре знаеше, че илюзията може да отвори вратите към злото и бездушието, но едва сега осъзна, че същата тази илюзия може да е единственият път към най-съкровените истини на душата.

А може би имаше и друга причина за това, че днес никой не би я познал. Понеже тя вече не бе същата и никога нямаше да бъде. Времето и съдбата я бяха променили, изтръгвайки я от миналото, което някога приемаше като даденост и унищожавайки след това бъдещето, което с нетърпение бе чакала като хубав сън.

„Един подобаващ край — помисли тя. — И спусната завеса.“

А иззад завесата очите все така вторачено я гледаха с вечната си болка и бездънната си любов. Гледаха не към нея, не към тази зала или към този ден, а към Джоузеф Найт. Очите, които нямаше да избледнеят, любовта, която нямаше да умре.

Това ли бе думата, която чух първия ден? Когато лицето ти изличи миналото и бъдещето изведнъж се разстла пред мен като небесен рай? Това ли е, което чух? „Сбогом…“

Нека тогава това бъде нейният епитаф. Героинята от екрана — илюзия, станала реалност само чрез въздействието, което филмът можеше да има над душата — го бе казала по-добре, отколкото тя би могла да го изрази. В зората на любовта се таи краят, който разлъчва, безвъзвратната раздяла, пръскаща дивната си светлина над всяка човешка радост и криеща от нас, докато не стане твърде късно, онова, което трябва да дойде след това.

Сбогом…