Елизабет Гейдж
Табу (19)

18

Кейт Хамилтън беше мъртва.

Бе умряла в едно легло някъде в Сан Диего, заобиколена от вестници и лъскави снимки, разказващи за един срам, с който й бе непоносимо да живее.

Тялото, което й принадлежеше — красивото тяло на осемнайсетгодишно момиче, по което нямаше видими следи от перипетиите, през които бе преминало, продължаваше да се скита из света. Но личността в него бе изпепелена докрай от преживяното. Кейт трябваше да измине дълъг път, преди да срещне отново себе си.

Времето минаваше. Кейт се скиташе. Хващаше се да работи какво да е в различни градове от Аризона до Флорида, от Сейнт Луис и Чикаго до най-северната точка на Мейн. Видя голяма част от Съединените щати, без да забележи нищо. Запозна се с много хора, без да им обърне внимание. Преживя много неща, без да се повлияе от тях. Дълбоко в нея същността й бе като младо стръкче, чиято твърда обвивка го пазеше да не покълне.

Хората, чиито жизнени пътища се бяха кръстосвали с нейния през тези години, споделяха след време, че в отношенията си с нея са я смятали за „не съвсем наред“. Казваха, че се обвивала в тайнственост, че криела нещо неясно, което я правело загадъчна и дори страшна.

Страшна, понеже сега тя бе способна на неочаквани неща. А когато го изискваше случаят, дори на насилие.

В Санта Фе, една от първите й спирки след Сан Диего, си намери работа като сервитьорка в крайпътен ресторант за камионджии, където покори съдържателите с котешката си походка, красивото си тяло, червеникавата си, изрусяла от слънцето коса и матовата кожа.

Веднъж един злощастен клиент изтълкува неосъзнатата чувственост на поведението й като сексуална покана. Изчака я след работа и я заговори на паркинга зад ресторанта. Обърквайки празния израз в очите й със съгласие, дори се осмели да я докосне.

Тя го удари в лицето с толкова вярно насочен и точно премерен юмрук, че той се строполи почти в несвяст. Тя хладнокръвно изсипа върху него една боклукчийска кофа, пълна с ресторантски отпадъци, и незабавно забрави за случката.

В един град в Мексиканския залив изкара два месеца като секретарка в приемната на кантора за недвижими имоти. Един ден шефът я заведе на един строеж и там й разкри сърцето си.

— Кейт, обичам те. Потисках го колкото можах. Не мога повече да издържам да те гледам и да слушам гласа ти в кантората. Не мога да спя от мисли по теб. Ще ми станеш ли жена?

Очите на Кейт се разшириха от учудване. До този ден почти не го бе забелязвала. Не можеше да повярва, че му е направила такова впечатление, след като той бе тъй незначителен за нея.

Същата нощ напусна града. Когато на другия ден не отиде на работа, шефът й разпита за нея. Беше върнала на хазяйката си ключа от апартамента, но не бе оставила нов адрес. Никой нямаше представа къде е отишла.

Шефът й повече не я видя.

Тя не се задържаше дълго на работа на едно и също място, щом се установеше някъде, бързо губеше интерес. Пътуваше безцелно, като посоката й се определяше от това кой влак или автобус потегля пръв.

А когато оставаше някъде за повече от един-два месеца, сменяше жилищата. Наемаше си апартамент или мебелирана стая. Живееше няколко седмици, без да пипа нищо, без дори да окачи поне един календар. Не обръщаше внимание нито на пълзящите по пода хлебарки, нито на студа, проникващ през счупените прозорци, нито на шума от кавгите на съседите или детските викове по коридора.

После, сякаш тласкана от невидима природна сила, ненадейно тръгваше и се преселваше в друг апартамент на противоположния край на града. В един град в Пенсилвания за четири месеца смени четири квартири. Лягаше на леглото с вперени в тавана очи, забравила за околния свят, после един прекрасен ден се събуждаше, жилището й се виждаше непоносимо и тя тръгваше по неизвестни и за нея причини.

Онези, които забелязваха отсъстващия поглед в очите й, смятаха, че мисли само за себе си. Но не знаеха колко грешат. Странстването на тялото й из страната бе като лутането на душата й, при което тя никога не се взираше дълбоко в себе си, никога не поглеждаше към миналото. Майка й и вторият й баща, Юъл Стимсън, Куентин и злочестият Крис Хетинджър бяха потънали някъде в съзнанието й като в подвижни пясъци.

В нея настъпваха неуловими промени, които тътнеха глухо под спокойната й външност като подземно преместване на вулканична мощ и предизвикваха внезапни, непонятни скокове в поведението й.

Един следобед, както седеше в апартамента си в южния край на Балтимор, откъм стълбищната площадка се разнесе странна музика. Стана, почука на съседската врата и разбра, че е от радиото. Помоли да остане до края. Съседът я покани да седне.

Когато музиката утихна, говорителят съобщи, че са слушали Седмата симфония на Бетовен.

Тя излезе, отиде до един музикален магазин и си купи грамофон. Беше скъп и похарчи голяма част от спестяванията си. Купи и комплект плочи със Седмата симфония в изпълнение на оркестъра на Берлинската филхармония под диригентството на някой си Фюртванглер. Занесе грамофона и плочите вкъщи и ги изслуша. После отново и отново. След няколко дни съседът по площадка почука на вратата й. Беше чул грамофона и искаше да се запознае с нея. Тя му затвори вратата под носа.

Пускаше плочите непрестанно, без да мисли за драскотините, които се натрупваха по тях от небрежното й отношение. Съседите клатеха глави, когато иззад вратата й за кой ли път избухваха гръмовните и ликуващи звуци. Знаеха, че бе безсмислено да протестират за шума. Тя ги поглеждаше в очите и кимаше, после забравяше за тях.

Симфонията се въртя пет седмици. После, през един дъждовен следобед, когато оркестърът изразително изпълняваше втората част, тя изведнъж седна в леглото, погледна раздразнено към грамофона и вдигна иглата от плочата.

Никога повече не пусна нито тази, нито коя да е друга плоча. Остави я върху диска до деня, в който се изнесе. Подари апарата на един съсед и повече не помисли нито за Бетовен, нито за музика.

 

 

Понякога въпреки разсеяността си тя си намираше приятелки. Тайнствеността й ги привличаше. Момичета, чиято лесно предсказуема съдба не се отдалечаваше от провинциалния им говор, обикновените дрехи и еснафските мечти, намираха в нея нещо екзотично и неукротимо. Споделяха й всичко, понеже тя бе необикновено добър слушател — царящата в душата й пустотата й позволяваше да чува какво й говорят, без да го пречупва през собствените си егоистични интереси.

Тези момичета често ставаха зависими от Кейт, понеже виждаха, че в отчуждеността си тя притежава независимост, каквато те никога нямаше да имат. Затова се учудваха и наскърбяваха, когато един прекрасен ден тя изведнъж си тръгваше, без дори да помисли да им остави новия си адрес. Та можеха ли да знаят, че за нея те бяха също толкова нереални, колкото и прашните ъгли на евтиното й жилище?

Мъжете не можеха да й устоят, а жените не можеха да откъснат завистливи очи от нея. В нея имаше нещо земно и силно, което привличаше околните като магнит. С течение на времето стана още по-красива. Загадъчността й придаваше странно великолепие на дългите й бедра, на твърдите й закръглени гърди, на тъмната кожа и необичайната хубост на лицето.

Ала никой мъж не успяваше да я докосне.

И никаква нужда от секс не нарушаваше вътрешната й пустота. Чувствеността й бе заспала дълбок сън, от който сякаш никога нямаше да се пробуди. Но това не я тревожеше.

 

 

Единствените същества, които може би я разбираха, бяха децата.

Дъщерята на втората й хазайка в Атланта, деветгодишно момиченце на име Тери, чийто баща я бе изоставил преди години, а майка й бе алкохоличка, веднъж почука на вратата на Кейт и тихо каза:

— Майка ми излезе и ще се върне късно. Ще поиграеш ли с мен на Монополи?

Кейт погледна посетителката си. Откакто се бе нанесла тук, майката не й бе продумвала. Беше я отблъснал изразът в очите на Кейт. Но момиченцето нямаше вид на изплашено.

— Влез — каза тя и отвори вратата.

Тери сложи играта на ниската масичка пред сгъваемото легло и огледа голите стени на Кейт.

— Защо не си окачиш картини?

— За да мога, когато ги гледам, да виждам каквото си поискам — отвърна Кейт. — Това е моя стая, не тяхна.

Детето реши, че никога не е чувало възрастен да казва нещо толкова убедително и съзвучно със собствените му мисли.

Играта остана неотворена. До края на следобеда момиченцето разговаря с Кейт. Разказа й за детските си тревоги и й зададе въпроси, на които Кейт отвърна съвсем откровено. Когато дойде време да се прибира, момиченцето едва се откъсна от нея.

После отново дойде и двете прекараха заедно дълги часове в игра на дама, в рисуване или просто в приказки. Често мълчаха, изпълнени с нямо разбирателство, което правеше разговорите ненужни. Тери обожаваше Кейт. Чувстваше, че Кейт е първият възрастен, когото бе разбрала и който я разбираше.

Когато дойде пролетта, двете веднъж взеха автобуса и излязоха извън града. Разхождаха се заедно в гората, седяха сред високите треви, пълни с папури, газиха в потоците. Тери беше на седмото небе от щастие. В лицето на Кейт тя виждаше образ в плът и кръв на световните тайнства — прекрасни тайнства, в които можеше да намери място и за себе си. Кейт бе единственият човек, комуто Тери някога бе вярвала.

После Кейт напусна града. Не остави никакъв адрес и Тери не можеше да се свърже с нея.

Времето минаваше и то прие отново самотата си, и споменът за лицето и гласа на Кейт започна да избледнява. Обаче от време на време от далечни градове пристигаха пощенски картички с нейното име. Понякога пристигаха и най-необичайни предмети в плик: книга, списание, отломка от вулканична скала. И момиченцето знаеше, че приятелката му не го е забравила.

 

 

В сложната плетеница на странстванията на Кейт настъпи неочакван завой, когато тя се хвана на работа като сервитьорка в малък ресторант в Небраска и си намери нова приятелка.

Кейт се бе отбила без посока в града и бе попитала за работа в първия що-годе свестен ресторант. Вече имаше практика в това отношение. Беше оправна и опитна и знаеше какво прави.

Момичето, което прие поръчката й, се казваше Мелани — името бе извезано върху джобчето на униформената рокля. Беше хубаво, с тъмна коса, зелени очи, розово лице и тяло на манекен.

— Мога ли да получа работа тук? — попита Кейт, след като си поръча кафе.

— Работа ли търсите? — запита Мелани.

Кейт кимна.

— Ами… — сви вежди Мелани — шефът казва, че няма нужда от хора, но аз знам, че две момичета скоро ще напускат. Едната се жени, а другата… трябва да се оперира, нали разбирате какво имам предвид. Ако го попитате, няма да ви вземе, но аз мога да му пошушна две думи за вас. Как се казвате?

— Кейт.

— Здрасти, Кейт. — Мелани нямаше защо да пита Кейт дали е работила като сервитьорка. Само като я видеше човек как сяда в сепарето, ставаше ясно, че в ресторантите е като у дома си.

— Разчитай на мен — каза Мелани и й смигна.

Същата вечер Кейт се сдоби с работа. И понеже още нямаше жилище, се сдоби и със съквартиранта, тъй като Мелани настоя да я вземе при себе си.

През следващите няколко седмици двете млади жени завързаха приятелска връзка. Кейт харесваше младежкия оптимизъм на Мелани. Мелани пък бе очарована от слушателските способности на Кейт. Тя говореше и за двете.

Беше невинно момиче, малко вятърничаво, но непорочно. Обожаваше киното. Четеше всички филмови списания и знаеше до съвършенство най-малките подробности от живота на холивудските звезди — поне това, което бе научила от сензационните вестници. Отдавна хранеше мечти да отиде в Холивуд, за да си опита късмета, но бе заседнала в това забутано място поради липса на пари. Говореше за големите актьори и актриси като Гейбъл и Харлоу, Бети Дейвис и Карол Ломбард с такъв копнеж в очите, че Кейт се трогваше.

Единствената неприятност, която изживяха, откакто станаха приятелки, ги сполетя от най-неочаквана посока. Главният готвач и собственик на ресторанта — властен мъж на име Ролф, не закъсня да се захласне по Кейт. Не можеше да откъсне очи от нея, докато тя работеше. Нещо в походката й го запленяваше.

Той не пропусна да забележи здравата броня, с която тя се обвиваше, и дълго време изпитваше неловкост да я заговори. Но накрая чувствата дотолкова го завладяха, че не можа да устои и се опита да я прегърне.

Тя го смрази с такъв поглед, че той бързо отстъпи назад. Прочете в очите й желание да го убие. Тази жена бе способна на всичко.

Оттогава нататък стоеше далеч от нея. Ала Кейт не излизаше от ума му. Сън не го ловеше. Не можеше да си върши работата. Мислеше, че ако не се отърве от магията й, ще полудее. Искаше да я изпъди, но сърце не му даваше. Най-сетне в отчаянието си пренасочи интереса си към Мелани. Тя също бе хубавица. А също така съквартирантка и единствена приятелка на Кейт. Да я желае, беше почти толкова прекрасно, колкото да желае самата Кейт, а и по-малко опасно.

Ролф започна да досажда на Мелани с вниманието си. Умело и недотам умело я задиряше в кухнята. Канеше я на разходка. Обсипваше я с подаръци. Когато тя му отказваше, я заплашваше.

Мелани не беше кой знае колко умна, но имаше гордост. Плътските й прегрешения бяха незначителни и тя се гордееше, че се пази непокътната за бъдещия си жених. Можеше и да кривне от правия път, ако някой мъж се отнесеше с нея достатъчно нежно и уважително, ала за нищо на света нямаше да го направи за някакъв си вонящ на мазнина готвач за бързи поръчки на име Ролф.

Нещата вървяха от зле по-зле. Ролф, пламнал от желание, което не можеше да утоли, обсаждаше Мелани, която не знаеше как да се отърве от създалата се ситуация.

Веднъж, малко преди да затворят, готвачът прехвърли чертата, след която вече нямаше връщане назад. Беше издебнал Мелани, която си сваляше униформата и се преобличаше в дъното на кухнята. Поглъщайки жадно с очи дългите й, стройни ръце, твърдите й гърди и кадифените бедра, той се нахвърли върху нея като разгонен бик. Преди да е успяла да се защити, я обви в прегръдките си, заобсипва я с разлигавени целувки и запритиска крехкото й тяло в слабините си. Дъхът й секна.

— Помощ! — изпищя тя. — Помогнете ми!

В този миг се разнесе силен звук, като удар от гонг. Бе тъй близо до Мелани, че ушите й писнаха. Ролф се строполи в краката й като безжизнена маса. Зад него стоеше Кейт с огромен чугунен тиган в ръка. Беше го цапардосала с всички сили по оплешивяващата глава.

Останала без дъх от борбата, Мелани се усмихна благодарно на спасителката си.

— Много ти благодаря. Не знам какво щях да правя, ако не беше дошла.

Беше полугола, а по бялата й кожа още личаха следите от страстните ръце на работодателя й.

— Пак заповядай — отвърна Кейт безразлично и пусна спокойно тигана върху гърдите на безчувствения си шеф.

— Опасявам се, че ще трябва да се махаме оттук — каза Мелани. — Когато се свести, ще ни уволни и двете, можеш да си сигурна.

Кейт сви рамене.

— Както кажеш.

Мелани захвърли униформата и извади цивилната си рокля от ръждясалото шкафче до стената.

— Знаеш ли какво — реши изведнъж Мелани. — Хрумна ми нещо.

— Какво? — попита Кейт.

— Хайде да идем в Холивуд.

— Холивуд?

— О, Кейт, моля те! — извика Мелани. — Винаги съм искала да отида. Но никога досега не ми е стискало да направя първата стъпка. Ако си с мен, ще успея. Няма ли да дойдеш?

Кейт почувства, че в думите на Мелани има нещо вярно. Мелани бе от ония момичета, които никога нямат смелостта да осъществят амбициите си, освен ако някой не ги подкрепи.

Трябваше бързо да реши. За нея не бе чак толкова важно накъде ще тръгне и с кого. Защо тогава да не направи на Мелани тая малка услуга?

Тя отвърза престилката си и я хвърли в лицето на безчувствения готвач.

— Тръгваме.

Същата вечер се качиха на автобуса за Лос Анджелис.

Кейт още не знаеше, че в това нощно пътуване тя не следва съдбата на Мелани.

Следваше собствената си съдба.