Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Taboo, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радосвета Гетова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2012)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Елизабет Гейдж. Табу
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 1995
Редактор: Жечка Георгиева
ISBN: 954-529-053-6
История
- — Добавяне
8
Ив Сийклер се събуди в къщата си в Малибу. Беше сама.
Единственият й събеседник бе приспивният тътен на прибоя, макар че мирисът в леглото й напомняше за мъжа, който бе прекарал нощта с нея.
Той бе известен холивудски тъпкач със силно тяло, дълъг пенис и забележителна способност да го държи корав колкото е необходимо. Бе популярен сред актрисите и жените на филмови величия и изкарваше повече от паричните им подаръци, отколкото от дребния си договор в студиото.
Ив бе прекарала приятно с него предната вечер, но рано сутринта той изчезна, без да уточни къде отива — вероятно в обятията на друга, както Ив предположи с безразличие.
Беше десет часът. Когато не бе на снимки, Ив рядко ставаше преди този час. Почти винаги се събуждаше сама в леглото, понеже многобройните й любовници бяха ранни птици и тръгваха по сутрешни задачи много преди да е излязла от тайния свят на сънищата си, за да се потопи в ярката светлина на Холивуд.
Протягайки се като сънлива котка, тя стана и с гъвкави стъпки отиде в кухнята, за да включи кафето. Докато то шумеше в машината, взе горещ душ, после две минути стоя под ободрителните струи на ледената вода, излезе и се изтри с хавлията.
Върна се в кухнята в копринен халат, с увита в кърпа коса и си наля кафе. Седна да прегледа вестниците. Винаги четеше бизнес вестниците — както нюйоркските, така и холивудските, без да се брои „Уолстрийт Джърнъл“, за да следи многобройните си капиталовложения.
На трета страница в „Холивуд Рипортър“ забеляза, че името й се споменава в клюкарска рубрика.
„Стройната и елегантна Ив Синклер — пишеше в рубриката — била забелязана във вторник вечерта в «Трокадеро» под ръка с кумира на «Кълъмбия» Дърк Чембърлейн. Възможно ли е двамата прочути актьори да са свързани в любовна авантюра? Нашата кристална топка казва «да». Изразът в очите на хубавата Ив Синклер разсея всички съмнения, че това, което става между нея и приятелят й Дърк, е БЕЗУМНО, БЕЗУМНО, БЕЗУМНО…“
Ив се усмихна. В дрънканиците на хроникьора нямате нищо вярно. Дори не бе ходила в „Трокадеро“ с Чембърлейн. Дописката бе скалъпена от агентите на двамата актьори с малко помощ от рекламните отдели на съответните студиа. Клюкарската преса от години свързваше Ив с десетки актьори, по които жените лудееха, но тя никога не бе ходила сериозно с нито един от тях, освен ако, разбира се, не се брояха чисто сексуалните връзки като тази със снощния й гост. Тя ненавиждаше актьорите. Непостоянните им личности, напомпани със слава и амбиции, ги правеха невъзможни дори за приятели, камо ли за брачни партньори.
Не че не се беше женила за такъв. Първият й брак бе с прочут актьор, чиято кариера по онова време бе във възход. Беше брак, нагласен в студиото, от рекламните агенти, и на Ив добре й дойде шумотевицата, която се вдигна около нея в онзи деликатен за кариерата й момент.
Бракът безцеремонно приключи, когато мъжът й започна да слиза в топлистата на касовия успех.
Вторият й брак бе с могъщ продуцент в „МГМ“ и издържа по-дълго. Но този път някой от шпионите на продуцента я хвана на местопрестъплението с един от най-красивите й обожатели — конгресмен от Ню Йорк, който точно тогава се кандидатираше за Сената.
Последва бурна сцена. Ив трябваше да избира. Политикът я искаше за жена, но настояваше тя да се откаже от филмовата си кариера. Ив отхвърли тази възможност. Продуцентът щедро я обезпечи при развода, тя заряза политика и оттогава повече не се омъжи. Не се бе представил никой с достойни акредитиви за развитието на кариерата й.
Ив бе съвсем сама на тоя свят. Нямаше близки или доверени приятели — това бе лукс, който суровият живот в Холивуд отдавна бе унищожил, нямаше и семейство.
Не знаеше нищо за майка си — нито какво става с нея, нито къде се намира. Предполагаше, че все някъде скача от един на друг брачен партньор. Ив никога вече нямаше да я види.
В случай, че я сполетеше болест или злополука, хората, на които трябваше да се съобщи, бяха адвокатът й, финансовият й съветник и агентът й — в този ред. Никой не я обичаше, никой не бе достатъчно загрижен за нея, за да държи да бъде уведомен. Разбира се, големите клечки в студиото трябваше да знаят, за да направят съответните промени в плановете си…
Ив нямаше никого. Най-странното бе, че не усещаше самота. Другите хора само излишно я разсейваха. Кариерата бе единственото, което имаше значение за нея.
Животът на дете-кинозвезда и зряла холивудска актриса отдавна бе прочистил от Ив естествената женска нужда от любов. Тя бе действена жена. Не си губеше времето в мисли за човешките си нужди. Живееше за нещо по-голямо от самата себе си.
Ив седеше със затворени очи пред разтворените вестници и отпиваше от кафето си, когато телефонът отново иззвъня и я стресна. Тя стана с въздишка и вдигна слушалката.
— Ало.
— Ив, тук е Фреди. Имам добри новини за теб.
Беше агентът й.
— Какво става? — очите на Ив привикваха с полумрака.
— Играта ти в „Козирог“ току-що получи Наградата на критиците в Лондон — каза Фреди. — Поздравявам те.
Ив мълчеше.
— Новините наистина са добри — каза най-после замислено.
— Повече от добри. Знаеш какво означава това, нали?
Тя знаеше. Щом лондонската критика официално я бе одобрила, със сигурност щяха да я предложат за „Оскар“ за най-добра женска роля.
Това не бе неочаквано. Наистина бе дала всичко от себе си в работата над „Козирог“ — романтична мелодрама без стойност, но с чудесна главна женска роля.
Ив вече бе предлагана за два „Оскара“. Малцина бяха хората в бизнеса, които още не бяха разбрали, че тя е една от най-добрите актриси в Холивуд — може би най-добрата след Гарбо. Не само че заучаваше бързо и се държеше като съвършен професионалист по време на снимки, но можеше и да променя по невероятни начини външността и индивидуалността си, за да се въплъщава в разнообразни роли. Служеше си с голямата си власт на кинозвезда, за да изисква от операторите да я показват само в най-добра светлина, от сценаристите да й заделят най-добрите реплики, от костюмиерите и гримьорите да правят това, което най-много й подхожда, а от режисьорите — което бе най-важното — да не забравят, че това е филм на Ив Синклер, и да влагат цялото си умение, за да изглежда тя добре.
За хората от кинобизнеса Ив бе чистокръвна актриса, най-добрата, която можеше да се намери.
Но за широката публика тя все още бе сред по-малките светила в Холивуд — добра актриса, която никога не бе успяла докрай като изпълнителка.
Ив много добре знаеше каква е причината за това. Въпреки че бе красива и изтънчена, с интелигентен израз, за какъвто мнозина актьори можеха само да мечтаят, липсваше й пламенният сексапил, който даваше възможност на по-слаби актриси да привличат погледите на продуценти, режисьори и публика.
Нещо повече, липсваше й онова неопределимо нещо, което в Холивуд бяха започнали да наричат „звездно качество“. Липсваше й безсрамната похотливост на Харлоу, развратната външност на Бети Дейвис, мъжкаранестата елегантност на Катрин Хепбърн. Чисто и просто не бе достатъчно характерна. Този факт й даваше възможност да се превъплъщава с почти невероятна лекота и правдоподобност в голямо разнообразие от роли. Но също я държеше извън светлините на рампата и й пречеше да си създаде собствен уникален облик. Нямаше такова нещо като „изглед а ла Ив Синклер“, на който другите актриси да се стремят да подражават, нито пък „стил а ла Ив Синклер“, от сорта на панталоните „а ла Хепбърн“, очите „а ла Бети Дейвис“ или гърдестата похотливост „а ла Харлоу“.
Тъкмо в тази липса на специфичен собствен стил винаги се бе коренило слабото място на Ив като актриса. Тя притежаваше всичко останало: талант, техника, проникновение, най-тънко умение. Но й липсваше оная неуловима привлекателност, която превръщаше по-слаби актриси във всеизвестни имена, докато Ив си оставаше на по-долно стъпало в холивудската стълбица.
Холивудските магнати вече от десет години чакаха големият талант на Ив да я отведе до суперзвездни висоти. До този момент чакането им бе напразно. Ив бе звезда и пълнеше касите. Но не бе знаменита звезда. Не бе „Холивудска кралица“. Все още. И докато не получеше оня последен тласък, докато не влезеше веднъж завинаги в центъра на вниманието, всяка страна от кариерата й щеше да страда. Най-накрая големците от студиото щяха да се откажат от нея и да си потърсят някой да я замести.
Тазсутрешната новина обаче прогони подобни неприятни мисли от главата й.
Един „Оскар“ можеше да добави последния щрих към имиджа, който най-сетне щеше да я превърне в едно от женските величия на екрана. Тази година можеше и да победи. Съперниците й не бяха особено силни, а изпълнението й в „Козирог“ бе безупречно.
Ив вече бе свикнала да я предлагат за „Оскари“. Бе свикнала и да не печели. Знаеше, че докато съществуват по-бляскави, по-харесвани и по-обичани от публиката актриси от нея, винаги щяха да й отмъкнат почестите.
Но тази година можеше да е различно. Тази година, можеше да успее.
С тази мисъл в главата Ив благодари на агента си и остави слушалката. Върна се до френския прозорец, зад който вълните неспирно прииждаха към брега. Сутрешната й сънливост се бе изпарила. Всичките й сетива бяха нащрек.
Най-сетне й се предостави благоприятният случай. Случаят, в очакване на който цял живот бе работила, бе развивала изкуството си до рядко срещано в Холивуд съвършенство, бе си служила с острия си ум, за да спечели благосклонността на онези, които можеха да й помогнат, и същевременно бе унищожавала всеки, който се опиташе да застане на пътя й. Бе играла най-грубата игра на света с неповторимо умение и инстинкт на убиец. И се бе издигала, но никога достатъчно високо, за да достигне до целта. До този момент.
Това бе нейният „Оскар“. Трябваше да бъде!
Ив стоеше втренчена в неразгадаемия океан — символ на вечността, който не й говореше нищо. В нейното въображение нямаше нищо, което да се уподоби с тази гледка на неспирна, ритмична повторяемост, граничеща с покоя. Умът й неуморно се блъскаше напред и нагоре към смътната цел, която с всеки изминал ден се отдръпваше по малко назад — точно с толкова, че да не може да я достигне.
Но тя щеше да я достигне. Щеше най-после да я улови.
Тя вече бе почти в ръцете й.