Елизабет Гейдж
Табу (11)

10

Тя се казваше Ан.

Моминското й име беше Пендълтън. Произхождаше от малко градче в Мериленд, където баща й бе уважаван лекар, а майка й се бе прочула с благотворителната си дейност. Ан бе получила образованието си в авторитетното девическо училище „Хочкис“ в Балтимор, а по-късно в пансиона „Хюит“.

Беше раноразвиващо се дете с висок коефициент за интелигентност. Боравеше с еднаква лекота с цифри и думи. Когато пораснеше, можеше да стане математичка, писателка или каквото пожелае.

Необикновената й красота обаче стана причина да се насочи към шоубизнеса и въпреки упоритите възражения на родителите си, тя напусна колежа, за да стане балерина. Беше си търсила работа в Ню Йорк, после в Холивуд. Кариерата й не потръгна добре, понеже амбициите надвишаваха способностите й. Накрая приключи като танцьорка в „Ше Пари“ в Чикаго и стана най-обикновена мюзикхолна танцьорка. Когато научиха за това, родителите й се отрекоха от нея и я лишиха от наследство.

Въпреки че не преуспя, Ан си остана все така красива. Хубостта й бе чиста, руса и непорочна. Беше невинна и непокътната въпреки професията си и неизменно отклоняваше авансите на десетки собственици на кабарета, колеги артисти и постоянни посетители. Беше получила строго възпитание и имаше изтънчени и женствени обноски. Изглеждаше като същинска принцеса и бе олицетворение на жената, за която Карл Рицо беше бленувал през целия си бурен живот в италианските квартали на големия град.

Още първия път, когато я забеляза сред другите танцьорки от мюзикхола, Рицо се влюби до уши. Започна да я ухажва с блясък и изящество. Отрупа я със скъпи цветя преди дори да я покани на вечеря. Когато тя склони, той се държа с нея като с кралица. Заведе я в „Пъмп Рум“, в „Амбасадор“ и в „Монмартр“. Обсипа я с подаръци, купи й тоалети и дори използва влиянието си, за да й издейства главна танцова роля в кабарето. Ролята не успя, понеже тя чисто и просто не съумя да се справи със сложните стъпки. Но любовната история продължи. Ан имаше нужда от покровител и вниманието на Карл я ласкаеше.

Той й показа чисто новото имение, което строеше в най-скъпия район извън града, на брега на езерото Мичиган. Сградата вече имаше вид на много стара и достопочтена и Карл я обзавеждаше с безценни антикварни мебели.

— Ан, омъжи се за мен и ела да живеем заедно — рече й той веднъж. — Вече няма да е необходимо да танцуваш, освен ако не го поискаш сама. Можеш да си стоиш тук и да управляваш владенията си. — После се усмихна нежно и добави: — В тях влизам и аз.

Ан се колебаеше. Познаваше много добре хората от типа на Карл Рицо. Беше работила в кабарета и казина и бе срещала такива като него и преди. Такива мъже не вземаха жените на сериозно. Тя познаваше момичета, които съжителстваха с тях извънбрачно. Мъжете бяха груби, безчувствени, безразлични. Набраният опит и караше да стои на безопасно разстояние от такива като него.

И все пак Карл я ухажваше толкова почтително, а тя бе изпаднала в голямо затруднение — парите й бързо се свършваха, а беше прекалено горда, за да понесе мисълта да се върне на колене при родителите си. Така че самотата надделя над разума. Тя прие. Ожениха се три месеца след първата си среща.

Сватбеният подарък, който Карл й поднесе, бе безценна диамантена огърлица с дванайсет безупречни камъка, обковани в бяло злато. Тя знаеше, че вероятно струва най-малко сто хиляди долара. Ан беше с нея, когато позира за портрета, окачен в дневната на къщата им в Гленкоу. Диамантите бяха разделени на групи по три, четири и пет камъка и бяха отделени един от друг с малки златни италиански мъниста, вплетени в причудливо красиви мотиви.

— Искам винаги да я носиш, Ан. За да ти напомня колко те обичам — каза той.

Меденият им месец бе кратък. Прекараха го на езерото Тахо. Карл трябваше бързо да се върне в Чикаго „по работа“. Той имаше задължения, от него зависеха много хора. Очакваше от жена си да разбира тия неща без много обяснения.

Когато се прибраха вкъщи, Карл набързо смени тона относно танцовата й кариера. Настоя Ан да се откаже веднага и завинаги и да заживее като домакиня.

— Трябва да водиш живот, който отговаря на името ти — каза. — Съпругата на Карл Рицо не може да мята кълки по баровете.

Ан се съгласи със смесени чувства на облекчение, че се е освободила от трудната си и не особено успешна кариера, и на уплаха от властния начин, по който съпругът й чертаеше бъдещето й. Трябваше да си седи у дома и да излиза само по благотворителни дела в църковната община.

Започна да осъзнава, че този спокоен живот може да се окаже не толкова лек и приятен.

Оказа се, че Карл Рицо е ревнив съпруг.

 

 

Всеки ден той слизаше в града, където го откарваше шофьорът му, придружен от телохранител — грамаден тип със страховит изглед и студени очи на име Салваторе. През деня Карл се обаждаше по няколко пъти на Ан от кантората си, като любещият му тон бе прозрачно прикритие на желанието му да я проверява.

Тя скоро осъзна, че прислужниците, лично подбрани от мъжа й, я шпионират. Усещаше как я наблюдават и как внимават никога да не остава задълго насаме.

Карл пазеше деловата си работа в пълна тайна от жена си. Тя не знаеше нищо за участието му във финансови сделки, за съдружниците му, за неприятелите му. Отпреди женитбата им знаеше, че е свързан с чикагската мафия. Значителната й интелигентност, съчетана с дребните му неволни загатвания, й помогнаха да направи заключението, че не стои толкова високо в йерархията на престъпния свят, колкото би искал. Той бе амбициозен и безмилостен. Имаше власти все още бе в процес на издигане. Имаше неприятели и несъмнено щеше да си създава нови.

Ан реши, че за нея ще е най-добре да не знае повече.

Но като негова жена тя трябваше да знае какво да прави в случай, че той умре. С тази мисъл наум Карл й каза, че в личния му кабинет на горния етаж в замъка в Гленкоу, където се пазеха най-поверителните му лични книжа, има сейф. Обясни й, че в случай на негово заболяване или смърт тя трябва незабавно да извика адвоката му Макс Бегелман. Макс щеше да отвори сейфа и да се погрижи за делата на Карл.

Разбира се, комбинацията на сейфа не й беше дадена. Нито пък Макс я знаеше. Карл бе твърде потаен, за да се довери дори на адвоката си. Каза на Ан, че когато му дойдело времето, Макс щял да разбере как да го отвори. Карл бил изобретил специален начин, за да уведоми Макс за комбинацията в случай на смърт.

Една вечер, когато Карл изведе Ан на вечеря, а после на представление в „Ше Пари“, тя срещна стар колега танцьор и комедиен актьор на име Съни Галиън. Беше участвала в няколко програми с него. Той беше хубав тъмнокос мъж с остър ум и бляскава усмивка.

Ан го покани на тяхната маса, представи го на Карл, а той й се отблагодари, като на няколко пъти успя да я разсмее за нейно най-голямо удоволствие. Тази вечер тя си даде сметка, че е минал повече от месец, откакто се бе смяла за последен път. Животът с Карл не носеше смях, а само тежкото чувство на страх и усещането, че си следен.

Затова Ан се смя и разцелува Съни и пи малко повече от друг път. Не се беше веселила така, откакто се бе омъжила.

— Довиждане, скъпа — каза й Съни на раздяла и я целуна по бузата. После се обърна към Карл: — А ти се грижи добре за нея. Тя има нужда точно от такъв стабилен човек като тебе.

Ан с такава радост си спомняше за тази рядка вечер на лекомислие, че когато две седмици по-късно се почувства самотна, реши да се обади в кабарето. Говори със собственика и го запита как може да се свърже със Съни.

Гласът на собственика прозвуча объркано.

— Не знаеш ли, Ан? Съни претърпя злополука. В болницата е.

— Какво се е случило? — предпазливо запита Ан.

— Някой му строши и двата крака — отвърна собственикът. — Състоянието му е доста тежко. Ще ходи с бастун до края на живота си, ако изобщо проходи. Със Съни е свършено като танцьор.

Ан остави слушалката. Страхуваше се да посети Съни в болницата не само поради подозрението си затова, което бе станало, но и понеже се плашеше, че ако някой я види при него, може да му се случи дори нещо по-лошо.

Затова се задоволи да му изпрати огромен букет цветя и дълго съчувствено писмо. Но взе предпазни мерки и купи букета със собствени пари, за да няма ни следа от покупката в домакинските счетоводни сметки на Карл.

Тя бе получила първия си горчив урок за последствията от това, че бе предизвикала гнева на съпруга си.

 

 

След случката със Съни Галиън Карл засили контрола над жена си. Ан осъзна, че вече наистина живее като затворничка.

Но още по-лошо бе, че животът й в кулата от слонова кост бе крайно незадоволителен.

Карл Рицо бе ужасен любовник.

Още когато излизаха заедно, Ан разбра, че любовният акт с Карл е груб и не много чувствен. Ала милото и почтително внимание, което той й засвидетелстваше, прибавени към самотата й, отпращаха този факт на заден план.

Сега обаче не можеше повече да крие истината от себе си. Карл я любеше като животно, без излишни преструвки от сорта на ласки и нежности. Нареждаше й да се съблече, възсядаше я и без да си губи времето, я обладаваше, най-често болезнено, без изобщо да го е грижа за нейните чувства.

Беше не само груб любовник, но и не особено надарен. И сякаш донякъде го осъзнаваше. Безсилието му го правеше още по-груб. И тъкмо чувството, че я притежава, без да я задоволява, че си прави удоволствието, без да й дава същото в замяна, скоро стана неотменна същност на ревността му към нея. Патологичното следене на всяка нейна стъпка се засилваше пропорционално на замирането на собствената му потентност.

Разбира се, за пред външния свят Карл издигаше Ан на пиедестал. Обличаше я в разкошни модни дрехи, купени от Мичиган Авеню. Подаряваше й скъпи бижута и екзотични парфюми. Оставяше я да боядисва и претапицира къщата както поиска, без да се интересува от парите. Перчеше се с нея пред приятелите си. Възложи на най-добрия художник в града да нарисува портрета й с диамантената огърлица и го окачи на най-видно място в салона си.

Ала в собствената си къща Ан бе третирана като затворничка и дори като робиня. Карл не се отнасяше вече към нея с нежност и обич, а само с подозрение и строгост, без уважение.

Тя стигна дотам, че започна да се пита дали Карл не е бил преднамерено възпитан да се държи по такъв начин с жените. Навярно и баща му се е отнасял така с майка му, а преди това — дядо му. Навярно цели поколения корави сицилиански мъже са се отнасяли така с жените си, без дори да се замислят за това. Навярно зад жестокостта на Карл не се криеше истинска злонамереност, а чисто и просто сляп израз на традиционна суровост.

Но това не бе начинът, по който Ан бе възпитавана да прекара живота си. Тя бе мечтала за съпруг, който да я обича и да й помага, да е мил с нея. Мъж, чиято любов да й доставя удоволствие в леглото и в същото време да изпълва сърцето й с щастие и покой.

Затова Ан започна да гледа на мъжа си със смесено чувство на страх и презрение. Понеже зад могъществото му отгатваше колко незначителен бе той и как му липсваше истинска мъжественост.

„Защо се омъжих за него?“, питаше се тя стотици пъти. Защо бе излязла толкова глупава? Защо бе прибързала така? Защо бе позволила ласкателствата на Карл да надвият дългогодишното й недоверие към мъжете от неговия тип?

Нямаше смисъл да си задава тези въпроси. Вече беше много късно. Тя принадлежеше на Карл Рицо и той не беше от тези, които щяха да я оставят да си отиде. Бяха се оженили в католическата църква.

Нищо друго, освен неговата или нейната смърт не можеше да я освободи от този затвор.

 

 

Веднъж, когато бе излязла да си купи рокля на Мичиган Авеню, Ан срещна един непознат.

Дойде при нея в скъпия магазин за дрехи. Лицето му изглеждаше някак си объркано.

— Знам, че не работите тук — каза той, поглеждайки към хубавите й дрехи. — Но имам нужда от съвета на страничен човек, който не се опитва да ми продава нищо. Жена ми има приблизително вашите размери. Искам да й подаря рокля за годишнината от сватбата ни, но не знам откъде да започна. Никога преди не съм й купувал рокля. Бих искал да е наистина нещо необикновено.

Ан го погледна. Изглеждаше искрен и наистина объркан от обстановката. В същото време забеляза колко е хубав. Беше едър, тъмноок, с гъста коса и някаква дълбочина в загорялото лице, която му придаваше едновременно умен и мъжествен вид.

Тя реши да изпълни молбата му. Обиколи заедно с него магазина, като слагаше пред себе си различни рокли, за да може той да прецени. Когато намериха една, която и двамата харесаха, тя влезе в пробната и я премери, за да му я демонстрира. Когато излезе, очите му светнаха.

Докато й се възхищаваше, Ан изпита странно чувство.

— Тази ще бъде — каза той. — Дори да й стои наполовина така добре, ще се зарадва много. Безкрайно съм ви благодарен.

Ан не можа да устои на изкушението да се помае в магазина, докато той плащаше роклята, чакаше да я поставят в кутия и да я увият в красива хартия. Благодари й още веднъж, тъй деликатно и учтиво, че тя се засмя на изтънчените му маниери.

Преди да излезе, стисна ръката й.

— Много ми помогнахте. А аз дори не знам името ви.

— Ан. Ан Рицо.

— Джоузеф Найт. Приятелите ме наричат Джо.

Когато топлата суха длан хвана ръката й, през тялото й премина неуловим трепет. Очите му срещнаха нейните и тъмните ириси я погалиха.

Ако я бе поканил да пият по нещо или да обядват заедно, нямаше да му откаже, въпреки че беше женен. Толкова я привличаше.

Когато седна в колата си, Ан вече знаеше, че няма да го забрави. Това щеше да е за нея една от онези кратки срещи, които всяка жена има в живота си — като мимолетен поглед през някоя врата, зад която се крие цял един свят от любов, каквато тя никога нямаше да познае.

Ако беше щастлива жена, Ан щеше да си спомня за случката с отсянка на лек копнеж и нищо повече. Но тя не бе щастлива жена. Тази вечер се почувства отчайващо самотна. Заразхожда се безнадеждно из къщата. Карл се върна много късно. Налюби я по несръчния си, почти детински начин и веднага заспа.

Ан не мигна през цялата нощ. Мислеше за непознатия. Непрекъснато си спомняше магнетичния блясък в очите му, който тъй странно хармонираше със суровото загоряло лице. Никога не беше срещала друг мъж, така уверен в мъжествеността си, мъж, който можеше да си позволи да се отнася с жените с уважение и топлота, понеже стъпваше уверено на твърда почва.

На следващата сутрин Ан стана от леглото с парещи от безсъние очи и дълбоко чувство за безизходица. Пожела на съпруга си приятен ден и се върна в стаята си, където седна по нощница с чаша кафе, загледана през прозореца в студеното бурно езеро. Никога не се беше чувствала толкова самотна.

Малко преди обяд една от прислужниците донесе кутия от магазина за облекло на Мичиган Авеню и я постави на леглото на Ан.

Ан отвори кутията и видя роклята, която бе пробвала за непознатия.

Дъхът й секна. Имаше и придружител на бележка.

„Реших да не й я подарявам. Няма да й стои като на вас. Ще е цяло престъпление. Моля ви, носете я със спомена за искрената ми благодарност.“

Бележката нямаше подпис.

Ан дълго стоя вторачена в почерка. После, пламнала, свали от себе си нощницата и бавно облече роклята. Платът погали като милувка голото й тяло. Внимателно я оправи и застана пред огледалото.

Изразът на очите й я потресе. Струваше й се, че красивият копринен плат, вместо да я покрива, я разголва, смъква от нея всички маски и разкрива най-съкровените й мисли. Допирът до кожата й бе като допира на устните на непознатия до нейните.

Тя още стоеше и се любуваше на себе си и на роклята и мислеше за Джоузеф Найт, когато телефонът иззвъня.

— Получихте ли роклята? — прозвуча дълбок глас.

— Ъ… да — отвърна тя.

— Надявам се, че не ви засегнах — продължи непознатият. — Бях толкова признателен за помощта ви, че не знаех как другояче да ви се отблагодаря.

— Как… как ме намерихте?

— Продавачката ви познава.

Тя замълча.

— Добре ли ви стои? — продължи той.

Тя разбра какво иска да каже. Беше отгатнал, че я е облякла.

— Да — отвърна дръзко, поглеждайки се в огледалото. — Стои ми прекрасно.

— Моля ви, не се засягайте, ако ви помоля за нещо — продължи той. — Бихте ли я облекли някога за мен?

Ан затаи дъх. Очите й се затвориха. Знаеше какво иска от нея. Знаеше каква опасност се крие в думите му. Но беше безсилна. Погледна към леглото, в което мъжът й така грубо я бе обладал през нощта. Тя беше жена. Имаше сърце. Не можеше да продължи да живее по този начин.

— Кога? — попита.

 

 

Определиха си среща за следващата седмица. Благотворителната организация на Ан даваше банкет в помощ на градската болница. Ан успя да склони една от приятелките си да я прикрива в случай, че Карл се обади вечерта да я търси. Приятелката я погледна многозначително, но обеща да изпълни молбата й.

И така Ан се освободи за една скъпоценна вечер.

Излезе от къщи в бентлито на Карл, нареди на шофьора да я остави до хотела в центъра на града, където беше банкетът, и му каза, че ще го повика, когато има нужда от него. Изчака бентлито да се скрие от погледа й, взе такси и отиде до малкия ресторант на Сюпириър Стрийт, където Джоузеф Найт я очакваше.

Беше с роклята, която й бе подарил. Погледът му, когато й се любуваше в нея, й казваше онова, за което бе мечтала през цялото време — че изпитваше към нея същото, което и тя изпитваше към него.

„Имаш само един живот“ — каза си Ан и предреши съдбата си.

Вечерята бе тиха. Казваха си много повече с очи, отколкото с думи. Джоузеф Найт сподели с Ан някои факти за себе си — бил бизнесмен и имал капиталовложения в Чикаго. После я попита за нейния живот. Тя му разказа най-общи неща, понеже не искаше да разваля вечерта, като цапа устата си с Карл Рицо. После отидоха да танцуват. Той я прегърна плътно и допирът на ръката му бе така неуловим, че от близостта му нещо в нея се огъна. Той го усети и я прихвана с нежна сила, от която цялото й тяло се разтрепери отвътре.

Вечерта мина като насън. В единайсет часа тя забеляза, че седи с него и мълчи, загледана безпомощно и умолително в черните му очи.

Той хвана ръката й и попита:

— Да те откарам ли у дома?

Тя кимна. И двамата знаеха какво има предвид.

Отведе я в апартамента си на последния етаж: на малък изискан хотел в центъра на града. Книгите по рафтовете и книжата по масите показваха, че живее тук.

Ала не можа да разгледа стаите добре, понеже щом свали палтото й, Джоузеф Найт угаси лампите и я взе в прегръдките си.

Целувката му я обля като еликсир. Беше премаляла от желание. Когато я привличаше към себе си, силните му ръце нежно докосваха нейните рамене, гърди, кръст. Никога не се беше чувствала тъй закриляна и същевременно тъй беззащитна. Страстта й намери израз в дълга сладка въздишка, която го накара да се усмихне в тъмнината.

С плавно движение я вдигна и понесе към спалнята. После нежно я положи на меката покривка и започна да я съблича. Най-напред свали роклята и я закачи в шкафа. Върна се и я погледна отгоре както бе по комбинезон. Отмести презрамките от раменете й и плъзна дрехата надолу, загледан в стройното тяло на балерина, което се откриваше пред него. После разкопча чорапите й и ги изхлузи като люспа от краката. Спря очи върху нея и дълго я гледа.

— Красива си.

Ан не можеше да говори. Беше изгубила дъх от желание.

Той коленичи, за да свали сутиена й. Гърдите й се разголиха пред него със стегнати от възбуда зърна. Косата й се бе разпиляла по възглавницата като златист ореол.

Наведе се да я целуне. Мъжкият му език бе топъл и я възбуждаше, когато срещаше нейния. Тя го сграбчи за раменете и го привлече по-близо. Ароматът на тялото му, тъй съблазнителен, когато танцуваха, бе станал по-остър и мъжествен.

Той ласкаво прокара пръст по челото й, после по бузата, изучавайки я, сякаш тя бе нещо ценно, което виждаше за първи път, което трябваше да се докосва с внимание и преклонение. Галеше раменете, ръцете и хълбоците й, дланите му се движеха надолу по бедрата й, чак до пръстите на краката й, и караха всяка брънка в нея да ликува от желание.

Тогава той стана, за да свали своите дрехи. Съблече елегантния костюм, после ризата, под която се откриха мускулести гърди, здрав, изсечен кръст и силни крака. Въпреки гъвкавата му млада външност у него имаше нещо масивно като скала. Тя го гледаше с благоговение. Стоеше пред нея изправен, изваян от нещо по-висше от обикновена плът и поради това несравнимо по-привлекателно.

Тя протегна ръце към него, цялата трепереща.

Ръцете й любовно се разхождаха по силните рамене, на които се бе любувала, после надолу по гърба му, по твърдите като челик връзки от мускули и накрая по мъжките слабини, възбуждащо притиснати към нея.

Краката й податливо се разтвориха, гърбът й се изви, за да му отдаде гърдите й. Той я притисна по-здраво. Тя усети в премала как бавно търси тайното й място, после с мълчалив и мощен тласък се плъзна в нея докрай.

Никога не си беше представяла, че сексът може да е така нежен и същевременно непреодолимо завладяващ. Той я изпълваше цялата, притискаше я плътно и тя не можеше да му устои, а в същото време й оставяше място за самата нея, за личните й чувства. И докато бавните тласъци в нея разпалваха страстта й до неописуеми висоти, топлите ръце все още я притискаха плътно, а страховитите самоуверени мускули я държаха тъй внимателно, сякаш бе крехка порцеланова чаша.

Тя цялата трепереше, когато той й поднасяше оргазъм след оргазъм, един от друг по-неописуемо прекрасни. Краката й обгръщаха плътно кръста му, ръцете й галеха плътта му, благоговеещи пред изопнатите мускули, които бяха навсякъде.

Главата й се отмяташе в разни посоки, тялото й тръпнеше от наслада, пръстите й драскаха в полуда загорялата му кожа. И точно когато мислеше, че не може повече да издържи на този унес, че ще умре от удоволствие, ако това продължи, с последен силен тласък той достигна още по-дълбоко, до непознато място в нея, което тя не подозираше, че притежава, рязко я повдигна и я дари с топлината на страстта си.

Стоновете й звучаха в ушите му дълго след като бяха достигнали върховните висоти, понеже удоволствието й продължи да се стеле на дълги конвулсивни вълни и да я кара да потръпва отново и отново в прегръдката му.

Тя дълго не можа да си поеме дъх. Сякаш се бе отделила от земята и от себе си. Беше й донесъл нещо безкрайно различно от жалките й сексуални срещи със съпруга й, нещо надминаващо дори най-смелите й момичешки фантазии за секса. Той й бе дал нещо съвършено, беше я дарил с наслада, чиито измерения никога не бе допускала, че съществуват.

Беше така запленена от него, че въобще не се учуди на думите му, когато й проговори.

— Аз те излъгах за жена си в магазина — прошепна. — Не съм женен.

Тя само кимна и го целуна по устните.

— Добре. Значи не трябва да те деля с никого.

 

 

След тази нощ Ан се виждаше с Джоузеф Найт винаги когато можеше. Трябваше да пусне в ход цялото си умение, за да се отърве от мъжа си и шпионите му. Принуди се да прибягва до невероятни хитрини и лукавство и се учудваше от самата себе си.

Подкупваше продавачките в скъпите магазини за дрехи, за да може да се измъква през задната врата за четирийсет и пет минути. Послужи си със същото и пред фризьора си. Налагаше се да харчи личните си пари, които грижливо бе заделяла от сумите, отпускани й от Карл Рицо.

Започна да ходи на курсове по танци „за да поддържа формата си“, както съобщи на Карл. Започна да взема уроци по тенис, като уверяваше съпруга си, който искаше да се издигне в обществото, че когато стане добра, ще научи и него и двамата ще играят с други двойки. Започна да се занимава с езда. Реши да претапицира няколко стаи. Това изискваше срещи с декоратори, тичане по магазините, консултации с художници и дърводелци.

Всички тези дейности бяха претекст за кратки бягства от контрола на мъжа й, които я водеха право в обятията на Джоузеф Найт.

Тя употреби всички възможни трикове и успя да се среща с него по два пъти седмично. По време на вълшебните срещи забравяше самотния си живот и беше най-щастливата жена на света. Милувките на Джоузеф й отваряха вратата към сбъднатите мечти, към огрения от слънцето свят, в който я уважаваха, разбираха, закриляха и правеха щастлива, а любовният й екстаз бе по-силен от всякога.

Когато не беше с него, живееше в болезнено очакване. Тялото й жадуваше за неговото с настойчивост, която не можеше да потисне. По всяко време на деня, когато бе сама, мислеше за него, за топлите му устни и здравите му ръце, за мускулестата му голота.

Беше ненаситна. Не й омръзваше да бъде с него. Ала зависеше не само от плътта му. Нещо в спокойния му сериозен вид, във вътрешната сила, която му позволяваше да бъде толкова, мил и отзивчив, бе покорило сърцето й. Беше създадена именно за този мъж, за Джоузеф Найт. Той бе мъжът, за когото бе мечтала през цялото си моминство. Карл Рицо бе колосална грешка, чудовищна катастрофа. Когато мислеше за него, сърцето й се обръщаше, а когато я докосваше, побиваха я тръпки. Но дълбоко в себе си изпитваше безкрайна радост при мисълта, че най-сетне съдбата й бе разрешила да срещне Джо, мъжа на мечтите й.

След първия месец разбра, че му принадлежи завинаги. Беше готова да направи всичко, да пренебрегне всяка опасност, да поеме всякакви рискове, за да бъде с него. Не я беше грижа какво й носи бъдещето. Сърцето й бе намерило своето място. Нищо не можеше повече да го промени.

Затова бе изумена, когато веднъж Джоузеф Найт постави пред нея неочакван въпрос.

— Имам нужда от помощта ти — каза. — Важно е.

— Всичко, което поискаш, скъпи. Само кажи.

— В личния кабинет на мъжа ти у дома има сейф. Трябва ми комбинацията.