Елизабет Гейдж
Табу (37)

18

Първите дни след неочакваното получаване на ролята в „Кадифената паяжина“ от Джоузеф Найт бяха за Кейт Хамилтън рязък прелом, който я откъсна от миналото и я пренесе в свят, чиито правила й бяха непознати.

Кейт от години сама определяше своя живот. Бе здраво стъпила на земята и се бореше с всеки, който се опитваше да й влияе, да я обърква или да я оскърбява. Управляваше съдбата си с пълното съзнание за вътрешната неяснота, която й пречеше да види същността си. Но ако не знаеше какво може, поне знаеше какво не може. Всичките си решения вземаше сама.

Сега обаче бе напълно объркана. Актьорската професия, на която бе гледала най-вече като на експеримент, неочаквано я бе отвела по главната роля в игрален филм, замислен и режисиран от най-бляскавия продуцент и режисьор на Холивуд. Кейт не бе в състояние дори да побере в ума си тази непосилна задача, камо ли да живее и да се съобразява с нея. Сякаш сънуваше.

Първоначалната й реакция бе просто да върши каквото искаха от нея. Още когато видя Джоузеф Найт за първи път, тя почувства инстинктивно доверие в него, желание да върши всичко, което той поиска от нея. И сега се остави да я води това чувство.

Преди да започне преснимането на филма с Кейт в главната роля, Джоузеф Найт бе предвидил една седмица усилени репетиции. Докато обясняваше сценария на Кейт и й помагаше в четенето на репликите със Самюъл Рейнс, тъмните му очи бяха някак особени. На пръв поглед излъчваха доверие и дружелюбност, но по-надълбоко в тях се четеше страховита непоколебимост. Найт вече бе видял усилията на Ив Синклер да съсипе филма му. Беше я изгонил с един замах и сега продължаваше работата по проекта си. Нищо не бе в състояние да го спре.

Кейт познаваше този израз на пламенна решимост и не смееше дори да помисли да разочарова Найт. Щеше да прави това, което той искаше от нея, ако ще с цената на живота си.

Трябваше да се помъчи да не забелязва останалите шефове на продукцията, понеже чувстваше недоверието им. Сякаш чакаха Джоузеф Найт да се опомни, да изгони непознатата, която бе наел по някаква прищявка, и да намери звезда, която да играе героинята му.

Затова Кейт си сложи наочници за всичко останало и гледаше само в очите на Джоузеф Найт. Бе готова да омекне като пластилин в ръцете му и да го слуша за всичко, за да не сбърка.

Но скоро разбра, че не това се иска от нея.

— Не — усмихна се той по време на една от първите им репетиции. — Вие си мислите, че аз искам от вас това. Не, госпожице Хамилтън. То трябва да излиза от вас, отвътре. Разбирате ли?

Смутена от факта, че той чете мислите й толкова ясно, Кейт кимна и повтори сцената. Чувстваше се като риба на сухо. Актьорската техника, която бе усвоила от Норман Уеб, бе като мисловна игра, като упражнение по стратегия, без участието на сърцето й. А Джоузеф Найт я караше да разголва душата си пред камерата по начин, който никога не бе и мислила да опитва. Някак си нахлуваше в интимния й свят, който години наред бе бранила с цялата сила на непоколебимата си воля.

В началото не се получаваше. Тя опитваше отново и отново да направи това, което той искаше от нея, но срещаше в себе си някаква невидима преграда. Джоузеф Найт клатеше глава, усмихваше се окуражително и й казваше да опита пак. Тя се подчиняваше и отново не успяваше. Как можеше да му каже, че усилието, което той я караше да направи заради него, не го бе правила дори за себе си?

Той поддържаше напрежението и отношението му ставаше все по-сериозно с всеки изминал ден. Тя бе убедена, че не е в състояние да му даде това, което той искаше. Никога не бе очаквала, че ще прави подобна жертва, и не мислеше, че е способна на това.

После една сутрин изведнъж всичко се промени. Кейт тъкмо изричаше една от най-важните си реплики под зоркото око на Джоузеф Найт. Вече я бяха минавали шест пъти. Тя се чувстваше като задръстена отвътре и щеше да изпадне в паника от изтощение. За миг се разконцентрира. Прималя й. После през сетивата й рязко премина някакъв вътрешен спазъм, нещо средно между съпротива и капитулация. Репликата излезе от устните й с наелектризирана острота, сякаш в нея бе протекла химическа реакция. Тя самата се изненада и си помисли, че е получила емоционален срив.

Джоузеф Найт се усмихваше.

— Ето, точно това исках! Знаех си, че ще го направите.

Кейт измъчено се усмихна.

— Радвам се, че сте знаели.

— Хайде сега отново.

От този момент започна същинската им съвместна работа.

Докато мъчителните дни отминаваха и Кейт се люшкаше между страха, че е неспособна да се справи, и обаянието от трудната задача, с която Джоузеф Найт я натоварваше, тя започна да вижда положението, в което бе изпаднала, в нова, обезпокоителна светлина. Отдавайки се на ролята на тази тайнствена жена, осъзнаваше, че всъщност се отдава и на Джоузеф Найт. Подчиняваше се на изискванията му, прекланяше се пред личността му. Най-съкровените чувства, които тя самата не бе изпитвала от години, най-сетне излизаха наяве и заживяваха за него и за образа, който бе създал.

Нещо повече — тя смяташе, че вижда в Джоузеф Найт отклик на своята жертва. Не бе сигурна в това, понеже Найт бе непроницаем, ала чувстваше в него искрици на благодарност, подадена ръка и съпричастие в изпълнението на трудната й задача.

Кейт се разкъсваше от това интуитивно чувство, понеже нещо в плашещата я мъжественост на Найт я караше още от първата им среща да бяга от него. От друга страна, отчаяно се вкопчваше във все по-голямата им близост като в оръжие, от което имаше нужда срещу собствената си несигурност.

Скоро започна да се досеща, че тази нужда е по-опасна, отколкото си мислеше. Любезният професионализъм, в който се обвиваше пред Найт в ежедневната им работа, се пукаше по шевовете. Дълбоко в нея, извън досега на самоконтрола, уязвимото женско сърце, което толкова отдавна бе приспала, се събуждаше за притегателната сила на Джоузеф Найт като мъж.

Кейт бе трезвомислеща жена и с всички сили потискаше това чувство, като се опитваше да се съсредоточи върху ролята и да забрави промените в душата си. Знаеше, че Найт не е за нея. Той бе знаменитост, голям човек. Живееха в различни светове. Но дори когато си мислеше така, Кейт си даваше сметка за пламенния копнеж, който разтапяше сърцето й всеки път, когато Найт бе наблизо. Час по час тя ставаше все по-несигурна в себе си, все по-обзета от него. Нощем, когато трябваше да събира сили за предстоящия ден, лежеше будна и мислеше за него.

На репетициите, когато Найт бе до нея и й даваше съвети и кураж, когато изискваше все повече от нея, тя започна да се чувства притеснена. Сега вече знаеше какво е чувствала Ив Синклер, изпълнявайки ролята, как бе попаднала под властта на Джоузеф Найт и бе изгубила равновесие като актриса и жена. Едно бе да гледаш отстрани номерата на Ив и да се чудиш на взаимната им неприязън с Найт. Но сега, когато наблюдаваше отблизо красивото лице, силното тяло и неподкупния ум на Найт, Кейт си даваше сметка, че Ив е била влюбена в него.

Чувството, завладяло Кейт, я мъчеше все повече и тя се опасяваше, че вътрешната й борба се предава на всяка от сцените, които изпълняваше. Нещо повече — смяташе, че Джоузеф Найт усеща смущението й. Той вече не изглеждаше спокоен, когато бе близо до нея. Тя бе сигурна, че се замисля върху възможностите й да се справи с ролята, но изчаква, преди да й съобщи решението си. В погледа му се четеше терзание. Без съмнение бе решил да продължи експеримента си с Кейт Хамилтън още няколко дни, преди да се откаже от него и да потърси по-добра актриса.

Положението на Кейт бе нетърпимо. Единственото, което можеше да прави, бе да продължава да полага усилия, да продължава да се отдава изцяло във всяка сцена и да очаква удара. Усещаше се напълно неспособна, чувствата й бяха неуправляеми. Единствено искаше това мъчение да свърши.

И то наистина свърши седем дни след като бе започнало.

 

 

В петък, преди началото на новите снимки, Джоузеф Найт почука на вратата на фургона на Кейт.

— Госпожице Хамилтън, може ли да поговорим?

Кейт набързо се погледна в огледалото. Изглеждаше ужасно. Беше бледа и изтощена от репетициите през деня. Не бе гримирана и косата й падаше на рошави къдрици по раменете.

— Влезте — усмихна се тя, налагайки си дружелюбна маска, докато го наблюдаваше как влиза във фургона. Миниатюрното пространство се смали от присъствието му. Той бе по риза и мускулестата му сила струеше през дрехата. Както винаги изглеждаше свеж и стегнат.

Той седна и дълго я гледа. Изглеждаше смутен.

— Какво има, господин Найт? Всичко наред ли е?

Той беше изненадан.

— Така ли се обръщате към мен? Не вили казах да ме наричате Джо?

Кейт се усмихна.

— Да, казахте ми, но нямах смелост.

Той не я чуваше. Бавно огледа фургона. Очите му изучаваха всички подробности, без да ги виждат. Никога не го бе виждала така вглъбен в себе си.

Тогава я погледна в очите. За първи път, откакто го познаваше, обичайното му самообладание го бе напуснало. Сякаш несръчно се мъчеше да каже нещо.

— Кейт! Мога ли да ви наричам по име?

Тя се усмихна.

— Разбира се!

Той сключи здраво ръце и си пое дълбоко въздух.

— Кейт, ще се омъжиш ли за мен?

Тя беше смаяна. Не каза нищо.

Дълго се гледаха, сякаш не можеха да повярват на това, което бе станало между тях. Ръцете му бяха все така сключени. Толкова силно, че кокалчетата бяха побелели.

— Кейт, обичам те.

Тя продължаваше да мълчи. За миг погледна встрани и видя отражението му в огледалото — огромен мъж, седнал на ръба на стола, със сключени ръце, умолително устремен към някаква жена, която бе самата Кейт.

Изведнъж я побиха тръпки. Когато го погледна отново, очите й бяха пълни със сълзи.

— Нима… — опитваше се да каже нещо, но не се получаваше. Имаше чувството, че не разбира. Сигурно сънуваше.

Но ръцете й се протягаха към него и той стана от стола си и дойде да коленичи до нея. Докосна разрешената й коса, после бузата й. Гледаше я с настойчивост, каквато не бе виждала на друго човешко лице.

— Обичам те — повтори. — Моля те, не казвай не!

Тя сложи ръце на страните му. Притегли го към гърдите си. Усещаше дъха му до сърцето си. Главата й бе празна.

Опита се да дойде на себе си. Нелепостта на позата й — да го държи така покровителствено, майчински, докато той коленичеше пред нея и търсеше убежище на гърдите й, я ужасяваше.

Но устните й вече изричаха думи, нови и неочаквани, каквито никога преди не бе му казвала.

— Обичам те. Обичам те, Джо.

Той вдигна очи към нейните. Изглеждаше успокоен и същевременно развълнуван. Лицето му се озари от непознато за нея момчешко изражение.

— Та аз още дори не съм те целунал.

Тя не каза нищо. Погледът й говореше вместо нея.

Той я взе в обятията си. От близостта на красивото му лице всичките й въображаеми тревоги се стопиха. Топлите му устни докоснаха нейните. За миг я обзе мъчително колебание за нея и за него, сърцето й извика онази Кейт Хамилтън, в която бе търсила опора и бе намирала убежище през целия си живот. Тогава се отказа от миналото и нежно го притисна до себе си.

— Ето че ме целуваш.

 

 

След един час бяха в леглото му и голите им тела бяха слети в любовта.

Гърдите на Кейт, пламнали от целувките му, се притискаха в неговите. Косата й бе разпиляна в златен ореол по възглавницата. Ръцете й нежно държаха лицето му, докато той проникваше в нея. Движенията му бяха бавни и пламенни. Гърбът й се извиваше като дъга в чаршафите, а дългите й гъвкави бедра, на които се бе възхищавал през полите й, блъскаха хълбоците му в сладостна тръпка.

Тя усещаше как женствеността й го възбужда и как невероятната му сила се стреми към върховното блаженство. Но промяната в сърцето й бе много по-дълбока от страстта на тялото й. Всяка негова целувка й говореше, че му принадлежи. Предишната Кейт Хамилтън бе спряла да съществува и бе забравена като по-раншно превъплъщение. Този ден тя се раждаше отново, за да стане жена на Джоузеф Найт.

Плъзна ръце по гърба му с нежно нетърпение, за да го придърпа по-дълбоко в себе си. Устните му се доближиха до нейните и тя отново го целуна. Краката й го обгърнаха по-здраво. Почувства как всичко загадъчно и неизвестно в него изплува и се слива с цялата й същност. Промяната, която бе причинил у нея, известяваше опасност, но тя не се уплаши. Бе благодарна на щастливата си звезда, че й е отсъдила подобна сладка участ.

Струваше й се, че целият й живот се е стремил към този момент и че всичката изживяна самота е била цената, която е трябвало да заплати, за да заслужи Джоузеф Найт.