Елизабет Гейдж
Табу (48)

8

В единайсет часа на другата сутрин Норман Уеб влезе в хотел „Брукмонт“ на Мелроуз Авеню. В джоба му бе ключът от стая 412, който Кейт му бе дала предната вечер.

Норман бе спал не повече от два часа, след като откара Кейт в планината и се върна вкъщи. Но изглеждаше свеж и бодър. Открай време страдаше от безсъние и навремето бе сътворил най-силните си произведения в малките часове, та бе свикнал да живее с малко сън.

Той влезе във фоайето с небрежна стъпка. На рецепцията се бе облакътил ленив администратор и дъвчеше дъвка. Може би половината от ключовете си бяха по местата. Това бе явно хотел за проходящи клиенти, посещаван от скитници, търсещи евтина нощувка.

Администраторът го погледна с познатата смесица от досада и подозрение, присъща на неговия занаят.

Малките му лъскави очички веднага оцениха прическата и възможната стойност на дрехите на Норман. За щастие Норман имаше вид на закъсал. Яката му бе протрита, а костюмът и обувките бяха много стари.

— Добро утро — каза Норман. — Имате ли стаи?

Без да проговори, мъжът се обърна и извади ключ от една преградка.

— За колко време?

— Само за довечера — отвърна Норман. — Ако стаята ми хареса, може да остана и седмица. И ако може по-височко. Не понасям ресторантски миризми.

Администраторът сви презрително рамене, обърна се, прибра първия, ключ и извади друг.

— Деветстотин седемдесет и трета. Достатъчно ли е високо?

— Благодаря — каза Норман.

— Нямате ли багаж? — попита администраторът с досада и подозрение.

— Ще го донеса по-късно — отвърна Норман. — Разбира се, ако ми хареса стаята — добави с лека надменност, защото искаше да го подразни.

— Ще я харесате — отмъсти си администраторът, като отново огледа дрехите на Норман. — Трябва ли ви момче?

— Не, благодаря — усмихна се Норман.

След като нямаше багаж, единствената причина, поради която можеше да му дотрябва момче, бе, за да му намери жена за през нощта. Нямаше намерение да стои в тая сграда повече от двайсет минути.

Подписа се в хотелския регистър, взе ключа и се качи с малкия асансьор до деветия етаж. Излезе на една площадка със старо пропукано огледало, протрит килим и стени, които изглеждаха неравни под петдесетте си пласта боя.

Тръгна по коридора и намери стълбите. Без да влиза в стаята си, слезе по стълбите до четвъртия етаж. Стълбището бе мръсно и пълно с боклуци. Когато излезе на четвъртия етаж, тръгна предпазливо по коридора. Не се виждаха камериерки.

Лесно намери стая 412 и опита ключа, който Кейт му бе дала. Вмъкна се вътре и безшумно затвори след себе си.

Леглото бе оправено. Небрежната домашна обстановка напомняше по-скоро на мебелирана, отколкото на хотелска стая.

Една хлебарка вяло напредваше по дъските на пода. До прозореца имаше нащърбена маса с вестник, пепелник, почистен от угарки от камериерката, и половинлитрова бутилка евтино ръжено уиски.

До стената, встрани от гардероба, бе изправен куфар. Върху нащърбената маса до прозореца имаше разтворен вестник. В гардероба имаше три ризи и два чифта панталони. Имаше и две спортни сака и още един чифт обувки. Наемателят вероятно си падаше конте, въпреки че пътуваше с малко багаж.

В банята видя четка за зъби и паста в стъклена чаша, четка за бръснене, крем за бръснене, изправена самобръсначка, шише евтин мъжки одеколон. Нямаше четка за коса. Кърпите бяха току-що сменени. Явно камериерката бе идвала, след като клиентът бе излязъл за последен път от стаята.

До леглото имаше малък скрин. Норман отвори горното чекмедже. Намери мръсно бельо и едно списание с голи жени.

Другите две чекмеджета бяха празни.

Норман се замисли. Чувстваше, че нещо липсва. Досега не бе намерил нищо, свързано със самоличността на наемателя. Сигурно бе пропуснал нещо, или пък човекът бе взел мерки, за да скрие самоличността си.

После погледна към нащърбената маса до прозореца.

Отиде до нея и взе вестника. Беше сгънат на фиша за конни надбягвания. Имената на няколко коня, които вчера бяха бягали в Санта Анита, бяха оградени.

Норман одобрително се усмихна. Конете бяха същите, които той бе избрал вчера.

Когато оставяше вестника, забеляза едно листче на масата. Имаше нещо написано.

„Посока Санта Моника до шосе М. После по шосе 14 в северна посока до шосе 395. Завой наляво при Клифтън Спрингс. После по тесния път до бензиностанцията, ляво една миля, дясно черен път до къщата.“

Норман четеше и кимаше. Указанията бяха за хижата на Найт в планината. Той бе карал по същия този път снощи с Кейт в колата си и я бе оставил там в четири и половина сутринта.

Предполагаше, че се е върнала със собствената си кола. Беше го помолила и той не й зададе никакви въпроси. Но не можеше да се въздържи от предположения.

Кейт бе оставила колата си при хижата и го бе замолила да я откара дотам, за да си я прибере.

Защо?

Норман внимателно сгъна бележката и я прибра в джоба си. После се обърна да разгледа стаята отново.

Кейт го бе помолила да дойде тук, да влезе в стая 412 и внимателно да я претърси. Явно бе изпаднала в беда и несъмнено очакваше в тази стая да има нещо опасно и компрометиращо. Задачата на Норман бе да го намери.

Опита се да разсъди като детектив. Знаеше, че тук трябва да е скрито нещо. Погледна под дюшека, после под леглото. Нищо. Прегледа гардероба. Провери всички кътчета на стаята.

После издърпа чекмеджетата от скрина.

Намери това, което търсеше под най-долното. Голям кафяв плик, прикрепен с лепенка за дъното на чекмеджето.

Откачи го, върна чекмеджетата на местата им, седна на леглото и извади джобното си ножче. Разряза плика и го отвори.

Когато изсипа съдържанието му върху покривката на леглото, очите му широко се разтвориха.

Имаше изрезки от вестници. Нещо за самоубийството на някакъв младеж. Имаше и две-три писма. Позна почерка на Кейт, въпреки че изглеждаше някак различен.

Имаше и снимки.

Бяха седем. Кейт гола в прегръдките на някакво момче. Лежаха на одеяло, около тях имаше трева. Снимките бяха със зърнеста структура, сякаш бе употребен телеобектив. Но бяха много красноречиви. Телата бяха вкопчени в страстна прегръдка. Момчето нежно държеше Кейт в обятията си, а нейната ръка бе обвита около врата му. На някои от снимките краката й опасваха кръста му. На други той целуваше гърдите й — заоблените форми с бисерна кожа изглеждаха зрели и прелестни до устните му.

На три от снимките имаха полов акт. Момчето бе върху нея, младото му тяло бе напрегнато и изопнато. Лицето на Кейт бе изпълнено с момински унес и с нежност, която я правеше изключително красива.

На снимките изглеждаше много по-млада. Бяха правени най-малко преди седем-осем години. Навярно бе още момиче, на седемнайсет-осемнайсет години. Лицето й бе неоформено, младежко, съвсем различно от зрялото лице, чиято сложна красота властваше в „Кадифената паяжина“. Но в тялото й вече се отгатваше земната женственост, която я правеше неотразима за милиони кинозрители. И тук за първи път се откриваше — поне за Норман — голотата, която на холивудския екран бе скрита под дрехите й.

Изразът на очите й, когато притискаше момчето до гърдите си, бе завладяващ. Излагаше на показ кротостта на младостта, насложена върху нещо вечно и мъдро. Невинност и опит поетично се застъпваха в един човешки образ, в едно чудно красиво лице.

Норман дълго гледа снимките. После надзърна в плика. Както и предполагаше, имаше и негативи. Преброи ги. Бяха повече от снимките.

После прегледа вестникарските статии. Имаше снимка на жертвата — самоубилото се момче. Сравни го с другите снимки. Момчето бе едно и също.

Норман умееше да събира две и две. Явно снимките бяха ползвани за изнудване на Кейт. Стаята бе на изнудвача. Но по всяка вероятност снимките бяха използвани за изнудване и на самото момче или може би на семейството му. Доказваха, че е било в сексуална връзка с момиче, което по някаква причина му е било забранено. Момичето бе Кейт.

И точно затова момчето се бе самоубило. Или поне така изглеждаше. Следователно изнудвачът изкарваше двойна облага от снимките си.

Кой бе той?

Норман напразно огледа стаята още веднъж. Нямаше друга следа от самоличността на наемателя, освен почерка на бележката.

Застана пред снимките, все още наредени по леглото. По непонятна за него причина от гледката на голото тяло на Кейт и на невинната й страст очите му се замъглиха. Бе тъй красива! И всичко това бе такава загадка…

После прибра снимките в плика заедно с вестникарските изрезки и негативите. Взе написаната на ръка бележка и я сложи в джоба си.

Седна на стола до прозореца и дълго мисли. Очите му внимателно изследваха стаята. После отвори куфара върху леглото и започна да слага вътре всичко, което намери в стаята. Самобръсначката, четката за зъби, дрехите, дори вестника.

Когато свърши, огледа стаята. Извади носната си кърпа и избърса с нея няколко места, където можеше да е оставил отпечатъци.

Затвори куфара, провери дали ключът е още в него и излезе.

Тръгна по коридора, стигна до стълбите и се качи до деветия етаж, където влезе в своята стая. Дръпна завивката на леглото и го разхвърля, сякаш някой е спал в него. Влезе в банята, пи от водната чаша, отвори сапуна на мивката и пусна за малко душа.

Помисли дали да не изпуши една цигара и да остави фаса в пепелника, но реши, че е прекалено рисковано да оставя след себе си такива следи.

Когато се събраха достатъчно доказателства, че в стаята е живяно, остави ключа на масата и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Тръгна надолу по стълбите към задния вход на хотела. Излизаше на една глуха уличка. Хванал куфара в ръка, Норман тръгна с небрежна походка, като се опитваше да не привлича вниманието на минувачите.

Десет минути по-късно беше в колата си. Запали мотора и потегли. Трябваше да спре веднъж по пътя си към студия „Монарк“.

В колата му бяха доказателствата за миналото на Кейт, грижливо скрити от любопитни очи. Беше доволен от приключенската част на работата, която бе свършил.

Изобщо не му мина през ум да провери дали някой не го следи.

 

 

Кейт беше на снимачната площадка в дванайсети снимачен павилион на „Монарк“ и работеше по пети дубъл на една от най-важните сцени във филма.

За всички в студиото бе ясно, че Кейт не е на себе си. Изглеждаше изморена и в репликите й се долавяха фалшиви нотки, които не бяха типични за нея. Партньорът й, Самюъл Рейнс, правеше всичко възможно, за да й помага, но тя сякаш не можеше да се овладее.

— Стоп! — извика Джоузеф Найт и отряза дубъла. Излезе иззад камерата и повика Кейт настрана.

— Кейт, всичко наред ли е? Може би засега трябва да оставим тази сцена. Струва ми се, че имаш нужда от почивка.

Кейт го погледна смутено.

— Не. Ще го направя както трябва. Сигурна съм. Съжалявам, че създавам толкова неприятности. Дай ми само още една възможност.

— Сигурна ли си? Изглеждаш много бледна.

Явно бе загрижен. Предната нощ му каза, че й се обаждала по спешност старата й приятелка Мелани. Обясни, че Мелани изживявала неочаквана криза — някаква любовна история — и имала нужда от приятелска подкрепа. Каза на Джо, че ще остане през нощта у Мелани и ще се върне на работа на другата сутрин.

Претекстът би звучал съвсем правдоподобно, ако не бе фактът, че след мъчителната нощ тя се чувстваше емоционално съсипана и не бе в състояние да играе. Тази сутрин се опитваше свръх силите си поне да наподоби актьорска игра, но не се получаваше.

Всеки път, когато Самюъл Рейнс я целуваше и я обгръщаше с ръце, тя чувстваше около себе си ръцете на Куентин и гадните му целувки от предната нощ. И ужасната настойчива напрегнатост на тялото й, когато се готвеше да нападне Куентин, необичайната живост на крайниците й, когато забиваше пръсти в очите му, я преследваше упорито и сега, като неотменимо присъствие в нежната любовна сцена със Самюъл Рейнс. Застанал зад камерата, Найт веднага усети напрежението й и започна да преснима кадър след кадър. Накрая реши да се откаже и се опита да й помогне, като прекъсна сцената за днес.

— Сигурна ли си? — попита я отново. — Говоря ти открито, изглеждаш ми съсипана. Не вярвам да успеем да завършим нещо.

— Нека опитам само още веднъж… — повтаряше Кейт. Но неочаквано млъкна. В дъното на снимачния павилион стоеше Норман Уеб и й правеше знаци, че всичко е наред.

— Джо, мога ли да взема малко почивка? Трябват ми само няколко минути, за да се съвзема…

Мъжът й все още изглеждаше загрижен. Кейт витаеше някъде далеч и не бе на себе си.

— Добре. За всички пет минути почивка — обърна се той към останалите на площадката. — Ще започнем отново със същата сцена.

Кейт се извини и забърза към фургона си. Норман я настигна по пътя.

Изразът на очите й недвусмислено показваше колко е притеснена.

— Успя ли…

Норман се наведе напред и зашепна конспиративно.

— Задачата е изпълнена, шефе. Не само че изчистих мястото, но и всичко изнесох, като оставих ключа от стаята вътре на масата. Все едно, че си е събрал партакешите и е заминал. Нещата са в един куфар, дадени на багаж на автобусната спирка.

Той бръкна в джоба си и й подаде ключ от гардероб.

— Ето. Доколкото знам, това е единствената следа. И тя е твоя.

Кейт нервно държеше ключа в ръка. Беше пребледняла.

Норман я погледна.

— Всичко наред ли е, миличка? Не вярвам да е чак толкова сериозно. Повярвай ми, всичко взех.

Тя го погледна с молба в очите.

— Норман, какво намери в онази стая?

— Лични вещи. Две евтини спортни сака, обувки, един вестник с оградени понита на спортната страница — от това наемателят ми стана симпатичен, който е да е той — и четка за зъби. Нищо по-специално. Всичко е в куфара. С изключение на това.

Той подаде на Кейт сгънато листче. Тя го погледна. На него с почерка на Куентин бяха записани указанията за пътя до планинската къща.

— Това беше единственото в стаята, което може да е някаква нишка към самоличността на наемателя — каза Норман. — Освен може би отпечатъците му. Но на подобно място могат да се намерят отпечатъци от хиляди хора.

Кейт се загледа в листчето, мислейки за снощната сцена в хижата. После го сгъна и го прибра в джоба си.

Ключът от гардероба с куфара беше още в ръката й. Тя го стисна, сякаш в него се криеха съдбата й или гибелта й.

— А не намери ли… — Тя се запъна. — Не намери ли нещо друго? Нещо скрито? Разбираш ли, мисля, че там е имало нещо скрито…

Норман поклати глава.

— Душко, прехвърлих цялата стая като същински Шерлок Холмс. Нищо.

Тя въздъхна с облекчение. Сети се за ключа от сейфа, който бе намерила в дрехите на Куентин. Ако съществуваха дубликати на снимките и негативите — а познавайки Куентин добре, можеше да е сигурна, че съществуват, трябваше да са в сейфа, където и да беше той. А след като Куентин го нямаше, за да го отвори, той нямаше да бъде отворен никога и съдържанието му нямаше да бъде открито.

Изваждайки Куентин от играта, тя се бе спасила.

— Благодаря ти, Норман. Ти ми направи огромна услуга.

Норман Уеб се усмихна и я потупа по ръката.

— За теб винаги, миличка. Винаги.

Тя го погледна благодарно в очите. В светлокафявите ириси видя само приятелство.