Елизабет Гейдж
Табу (22)

3

Двайсет и четири часа след срещата си с Джоузеф Найт Брайънт Хейс бе вдигнал на крак целия мозъчен тръст на „Континентал“ и го бе задействал срещу всякакви евентуални претенции от страна на Найт за собственост върху сценария.

Първо, Хейс нареди на правния си отдел да разбере дали Джоузеф Найт е защитил филма си по закона за авторското право.

Второ, възложи на определени хора да научат всичко възможно за самия Найт.

Трето, събра най-добрите си автори и им заповяда да започнат работа по сценария. Искаше целият диалог да се прегледа и ако трябва, да се дообработи в рамките на един месец, за да може „Континентал“ да го използва и до една година да създаде невиждана суперпродукция с Мойра Талбът и Гай Лавъри.

Накратко казано, Брайънт Хейс се готвеше да открадне идеята на Джоузеф Найт и да направи филма сам, без да плати нито цент на Найт.

Хейс бе скроил този план не от любов към измамата или от някакви лоши чувства към Джоузеф Найт. Той чисто и просто следваше инстинкта, който управляваше бизнес стремежите му в продължение на двайсет години и който го бе отвел до сегашното му положение. За него Джоузеф Найт бе потенциален съперник, притежаващ блестяща идея. Естествената реакция на Хейс бе да я открадне и да обезвреди заплахата от страна на Найт.

За четирийсети осем часа правният отдел на Хейс му даде отговора, който го интересуваше. Авторско право върху идейния проект за филм на Найт не съществуваше, филмът бе напълно незащитен.

Тогава Хейс нареди на авторския си екип да изработи фалшиви бележки по сценария с дати отпреди осем месеца, да раздроби сюжета на съставните му части и да го разбърка. Работата бе свършена за броени дни. Хейс получи дебела папка с документи, удостоверяващи, че в „Континентал Пикчърс“ се е работило по идеята, които можеха да докажат пред съда, че всичко е било замислено в „Континентал“ и че всеки, който твърди обратното, е лъжец. Няколко дни по-късно пристигна докладът на детективите, проучвали Джоузеф Найт. В него Найт бе обрисуван като хитър и напорист бизнесмен с капиталовложения в десетина щата. Капиталите му, прикрити в разни фиктивни корпорации и ценни книжа, далеч надхвърляха скромния му начин на живот. Беше опасен и не биваше да се подценява.

Но макар и безмилостен и опитен мошеник в бизнеса, Найт бе пълен новак в киното. Единственият му опит в Холивуд се оказа в някакъв провалил се второкласен филм, в който бе вложил двайсет хиляди долара.

Найт бе начинаещ. Обикновен дилетант.

При тези новини Брайънт Хейс се усмихна. Знаеше, че е напълно неуязвим. Сега, когато бе сигурен, че Найт не е в състояние да му иска обезщетение, можеше спокойно да си снима филма. Ако Найт се опиташе да съди „Континентал“ за откраднатата идея, имаше достатъчно доказателства да бъде сразен пред съда.

Хейс държеше нещата в свои ръце. Хубавият млад мъж, когото бе приел при басейна си, не можеше още да си върже гащите в киното, а кроеше наивни планове да щурмува Холивуд с невероятния си филм. Хейс щеше да му подреже крилцата на тоя келеш, а междувременно щеше да снима нещо ново и голямо.

Найт щеше да разбере с цяла година закъснение, че грандиозната нова творба на „Континентал Пикчърс“ с Мойра Талбът в главната роля е била създадена по неговата идея и той, разбира се, щеше да се вбеси. Но ръцете му щяха да са вързани. Цялата финансова и правна система на Холивуд щеше да е срещу него. Никой не би бил в състояние да се бори сам срещу тази система.

Това щеше да е краят на Джоузеф Найт в Холивуд. Той може би щеше да махне с ръка на неуспеха си да проникне в затворения му свят и да изпробва другаде предприемаческите си способности. И ако някога направеше опит да се върне, щеше да се окаже изправен пред същата непробиваема стена — големите студиа и желязната им хватка над всички кинотеатри в страната.

Именно по този начин Холивуд се предпазваше от новодошлите и запазваше огромните печалби на американското филмопроизводство за развлечение за шепа филмови компании с монопол върху веригите от кинотеатри. Действията на Хейс не бяха продиктувани от злоба или гняв. Той вършеше единственото, което можеше да направи като представител на този монопол срещу външна сила. И нито за миг не се усъмни в правотата на действията си.

В момента най-важната задача бе да се заснеме филмът. Той имаше всички белези на класическа златна мина.

Разбира се, с някои дребни промени, за да стане по-апетитен за зрителския вкус.

 

 

След като се срещна със сценаристите, за да обсъди именно тези промени, Брайънт Хейс се прибра в имението си в Бел Еър.

Дълго седя в дневната с изглед към необятния, приказно оформен парк и великолепната гледка към възвишенията.

Накрая вдигна слушалката на интерфона.

— Карл, донеси ми уиски със сода. Вземи една чаша и за себе си.

— Да, сър.

След малко дребното човече се появи с табла, две чаши и бутилка с уиски и сода.

— Благодаря ти, Карл — каза Хейс, наблюдавайки как Карл му приготвяше уиски със сода точно по негов вкус, с няколко капки битерлимон. — Забъркай си и ти едно.

Карл взе една чаша и си наля уиски. Докато течността се плискаше по дъното на чашата, по лицето на стария немец се четеше напрежение.

— Хайде, хайде, недей да се скъпиш. Налей си както трябва — окуражи го Хейс.

Немецът нерешително напълни чашата почти догоре, на три пръста от ръба. Хейс виждаше по израза му, че му се иска още, но той с едно мръдване на раменете му показа, че е достатъчно.

— Сядай, Карл, сядай.

Малкото човече седна сковано на ръба на дивана и улови чашата с две ръце. Гледаше тъжно и послушно като домашно куче. Явно бе изцяло във властта на Хейс.

— Имам нужда от съвета ти, Карл — поде Хейс. — Вероятно ще можеш да ми помогнеш с твоя холивудски опит.

— Да, сър. Всичко, каквото пожелаете, сър. — Говореше със силен акцент и в гласа му имаше нотки на боязън. Отпи малка глътка от чашата си. Ръката му леко трепереше.

— Карл — започна Хейс, — ако снимаш филм за Руската революция, какъв хепиенд ще сложиш? Нали си европеец. Представи си, че главните герои са руски белогвардейци. Революцията застава между тях и ги разделя.

Малкото човече седеше с глуповат израз на лицето.

Хейс се усмихна бащински.

— Хайде, Карл. Сигурен съм, че ще ти хрумне нещо.

Настъпи мълчание. Хейс търпеливо чакаше. Днес следобед авторският екип го бе отрупал както обикновено с недозрели идеи. Искаше едно независимо мнение от някой, комуто имаше доверие.

— Историческа драма ли е, сър?

— Да, с щастлив край.

И той разказа накратко на Карл: същината на сценария на Джоузеф Найт. Но не и трагичния край, който Найт бе предложил, а му остави сам да го измисли.

Докато говореше, Карл продължаваше да държи чашата с треперещи ръце и се осмеляваше да отвие само по една-две малки глътки. Явно му се пиеше още, още много, и че едно малко уиски, предоволно за всеки друг, бе цяло мъчение за алкохолик, чиято жажда не можеше да се утоли.

Хейс виждаше това и се наслаждаваше.

— Е? — подкани го той. — Какво ще кажеш, Карл?

Мисълта на Карл се раздвояваше между пиенето и отговора на зададения му въпрос.

— Може да емигрират, сър — каза накрая.

— Разбира се, Карл. Точно така. Ще емигрират заедно.

— Или ще се срещнат някъде в чужбина, след като са емигрирали поотделно — каза Карл. — Жената ще избяга първа, а мъжът ще остане. — В налетите му с кръв очи проблесна вдъхновение и той добави. — Тя може да мисли, че мъжът е мъртъв. Той пристига в чуждата страна и тя се изненадва.

— Още по-добре! — усмихна се Хейс. — Благодаря ти, Карл. Много ти благодаря. Аз ценя съветите ти, ти знаеш това.

Карл погледна уискито си. Не беше изпил почти нищо. Имаше още почти три пръста златиста течност, която го зовеше от дъното на скъпата кристална чаша.

— Това е всичко, Карл — каза Хейс с внезапна неумолимост в гласа.

Слугата разбра, че няма да му разрешат да допие уискито, което господарят така щедро бе настоял да си налее в чантата. Бяха го отпратили. Той постави с треперещи ръце чашата си на таблата и се затътря към вратата.

Брайънт Хейс остана сам, замислен за чудесния нов филм, който щеше да снима.

Вече бе забравил за малката игра, която току-що бе изиграл с Карл. Беше се позабавлявал за кратко и сега умът му бе зает с важни дела.

Хейс често изпитваше върху Карл собствените си идеи или парадираше с искането на съвет. Това обаче не бе от благоразположение към дребния германец, както изглеждаше на пръв поглед, а изтънчен начин да го унижава.

Преди десетина години Брайънт Хейс и „Континентал“ бяха заплатили тлъста сума, за да изтеглят Карл Рехер от Берлин, където той бе снимал много силни неми филми — толкова силни, че дори в момента бяха обект на хвалебствени критични студиа.

Като бивш фотограф, свързан с емпресионистите, Рехер имаше необикновено визуално чувство, което съчетаваше с употребата на смели и сложни техники на проявяване. Бе пренесъл визуалната си сила в снимането на филми и бе общопризнат като най-блестящия от всички немски режисьори преселници като фон Щернберг, Любич, Ерик фон Щрохайм и младия Фриц Ланг. Рехер имаше неповторим стил и могъщо вдъхновение, които му бяха обещавали голяма кариера в Америка.

И точно тогава се бе натъкнал на Брайънт Хейс.

Двамата, разбира се, се срещнаха за първи път, когато Хейс нае Рехер за „Континентал“. Още при първия им разговор Хейс почувства едва загатната тевтонска арогантност в очите на миниатюрния германец. Виждаше, че Рехер го смята за американски простак, който подчинява изкуството на трупането на пари. Той усети също големия ум на Рехер и нещо му подсказа, че германецът се има за по-високостоящ в интелектуално отношение от американския си шеф. Това подразни Хейс, защото въпреки че беше умел бизнесмен, той не притежаваше естетическия вкус на най-способните си подчинени. Не можеше да направи разлика между Пикасо и Матис, между Пруст и Томас Ман и във всяко едно отношение олицетворяваше повърхностния холивудски магнат, чийто ум е само в сметките.

Хейс реши да подложи немеца на изпитание.

След първите филми на Рехер за „Континентал“ — успешни психологически трилъри, които донесоха печалба, Хейс нареди на нисичкия режисьор да снима глупава историческа драма, натъпкана с музикални номера. Рехер, както се очакваше, отказа. Съобщи на Хейс чрез един от най-могъщите продуценти на студиото — същия Оуън Есър, с когото по-късно се срещна и Джоузеф Найт — че не бил нает, за да снима мюзикли, че „Континентал“ си имал по-подходящи режисьори за тази работа и че отказът му бил окончателен.

Отначало Хейс видимо отстъпи. Оттегли предложението си и Карлхайнц Рехер реши, че е спечелил битката и може да върви с изправена глава.

После последва смъртоносно мълчание. Телефонът на Рехер не звънеше. В офиса му не се носеха проекти. Студиото сякаш бе забравило, че той съществува. За него нямаше работа.

Докато Карл седеше със скръстени ръце, други режисьори чужденци продължиха да градят кариерата си в Америка. Разярен от това, той поиска от агента си да му намери договорна работа с друго студио. Агентът го уведоми, че било невъзможно. Според договора си той можел да бъде пренает само с разрешението на „Континентал“. Не можел да работи никъде другаде без разрешението на Брайънт Хейс.

Побеснял от яд, Карл Рехер си уреди срещи с шефовете на други големи студиа. Запита ги дали искат да откупят договора му с „Континентал“, за да започне наново при тях. Но никой не поиска да го купи. Рехер не знаеше, че Брайънт Хейс го бе осъдил на изгнание. Не можеше да работи никъде.

Рехер помисли за връщане в Германия. Но точно тогава там цареше политически хаос, икономиката бе съсипана от инфлацията и на власт идваха нацистите. Евреинът Рехер не се осмели да се върне в родината си.

Той бе напълно във властта на Брайънт Хейс.

Шефът на студиото продължаваше да мълчи. При Карл не пристигаха никакви сценарии.

По това време спестяванията на Рехер се бяха стопили поради разточителния му холивудски живот. Наложи се да продаде къщата в Брентуд и да се премести в едно бунгало недалеч от студиото. Беснееше пред агента, приятелите и колегите си за несправедливото отношение към него. Всички му съчувстваха. Никой обаче не можеше да му даде градивен съвет, освен очевидното: да коленичи пред Брайънт Хейс, да му засвидетелства подчинението си и съгласието си да работи по всеки възложен проект, като по този начин си възвърне благоразположението на директора на студиото.

Карл Рехер не можеше да направи това. Тевтонската му гордост не го позволяваше. И така той и кариерата му бяха съсипани в пълния им разцвет. Той се пропи. Прекарваше дните си в алкохолна омая и проклинаше съдбата. Банковата му сметка се стоп в докрай. Приятелите изчезнаха, както се случва винаги с приятелите в Холивуд, когато те сполетят бедите.

Битката за надмощие на волята продължи две години. Накрая Рехер се превърна в сянката на гордата си същност. Беше разорен, преживяваше от няколкото долара милостиня, които му даваха малкото останали приятели. По-голямата част от тях изпиваше.

Накрая се предаде.

Веднъж отиде с шапка в ръка да моли Брайънт Хейс да го върне на работа. Каза, че бил готов да снима всеки филм, който Хейс поиска от него.

Срещата се състоя в кабинета на Хейс. Там бяха някои от най-високопоставените продуценти и изпълнителни директори на студиото, които пиеха коктейли с Хейс. Там бе и една красива млада актриса, по онова време многообещаваща звезда на студиото.

Хейс умишлено не отпрати другите. Погледна към Карл. В очите му проблесна зле прикрито тържество.

— Искаш да кажеш, Карл, че би желал да помогнеш на това студио, като режисираш, да речем, ей този филм?

И той извади сценария за една ученическа комедия, някакъв глупав второразреден филм, който Карл Рехер преди две години изобщо не би удостоил с поглед.

Карл мизерно кимна.

— Да, сър. Ще снимам всеки филм, който пожелаете.

Хейс усмихнато размаха ръкописа. Останалите млъкнаха, когато видяха жестокия блясък в очите му.

— Какво би направил, за да можеш да режисираш този сценарий, Карл?

— Всичко, сър. Всичко, което пожелаете.

— Би ли пълзял? — запита Хейс. Веждите му все още бяха извити в садистичен въпрос.

Малкият германец едва видимо трепна при тези думи, но не се отказа. Погледна Хейс в очите.

— Моля ви, сър.

— Би ли пълзял? — запита Хейс. — Ще го направиш ли?

Тишината в стаята бе наситена с очакване. Директорите гледаха Карл с любопитство. Младата дебютантка се бе вторачила в него с нескрито садистично задоволство. Бе виждала и преди как Хейс унижава хора, но тази проява на жестокост я възхищаваше и радваше, още повече, че Хейс съвсем наскоро я бе взел под крилото си и тя се чувстваше защитена в сянката на огромната му власт.

— Хайде да видим как ще го направиш — рече Хейс. — Искам да видя как ще пълзиш, Карл.

Дребният германец се разтресе, сякаш цялото му същество се подчиняваше на някаква химическа промяна. Бавно се свлече на килима и запълзя на четири крака към Хейс, докато другите гледаха.

Карл Рехер се сви като кутре в краката на Хейс и вдигна към него треперещото си лице.

Хейс тихо се изсмя. После хвърли сценария на главата на Карл Рехер и каза:

— Започваш в понеделник, Карл. Сега се махай оттук.

Карл Рехер вдигна ръкописа под развеселените погледи на хубавата дебютантка и могъщите студийни шефове и излезе от кабинета — на два крака.

Но от този ден нататък той никога вече не можа да ходи истински на два крака.

Защото отмъщението на Хейс едва бе започнало. След ученическия мюзикъл даваше на Карл само долнопробни филми, писани от посредствени сценаристи и изпълнявани от третокласен снимачен екип. Безмилостно съсипваше кариерата на Карл, като вместо поредицата от победи, които можеха да правят чест на името му, насила му създаваше дълга филмография от без стойностни заглавия.

Накрая Карл Рехер стигна до пълно разложение и започна толкова да пие, че изобщо не можете да изпълнява режисьорската си работа. Хейс го изпрати в отдела за специални ефекти, където Рехер се вмести добре поради подготовката си като фотограф. Но той вече не снимаше филми, а бе най-обикновен занаятчия, който помагаше в налагането на образите върху дорисовката и работеше със суровия филмов материал.

Когато седемгодишният договор на Рехер с „Континентал“ изтече, той кандидатства за работа в другите студиа. Никой обаче не го взе. Най-напред препоръките му от „Континентал“ загатваха за пиенето му и за моралната разруха, поради която бе изгубил режисьорската си работа и бе прехвърлен в „Специални ефекти.“ Но извън това личните близки познанства на Брайънт Хейс с останалите директори на студиа фактически бяха осъдили Карл Рехер на вечно забвение. Като връх на унижението Брайънт Хейс отказа да поднови договора му с „Континентал“. Междувременно дребният германец се бе превърнал в опърпан бродяга. Бе изкарал доста нощи в холивудското изтрезвително и дори след една криза на делириум тременс се наложи да го приберат за кратко в болница като безпризорен.

Тогава Хейс нанесе унищожителния си удар. Предложи на Рехер работа като негов личен камериер. Рехер — безработното минало величие — прие. Съсипан духом, с похабен от алкохола и униженията ум, той се държеше като домашното кученце, в каквото Хейс го бе превърнал през оня ужасен ден в студиото пред директорите и садистичната млада дебютантка. И пълзеше — може би не физически, но духовно. Обличаше Брайънт Хейс, чистеше къщата му, носеше му да пие и продължаваше да деградира пред очите му.

Понеже Хейс подреждаше нещата така, че макар и не отявлено пиян, Карл бе в непрекъснато алкохолно опиянение. Оставяше го да пие и караше останалата прислуга да следи за редовното зареждане с напитки. Наблюдаваше как състоянието му се влошава. Понякога си правеше с него невинни шегички.

— Аз се грижа за него — казваше често Хейс, точно както бе казал на Джоузеф Найт. — Ако не съм аз, сега да е в някой приют или в изтрезвителното.

Рядко, както днес, Хейс дори искаше съвет от Карл Рехер. Двамата си наливаха по нещо за пиене и Хейс използваше мозъка на Карл, понеже знаеше, че зад замаяните очи на малкия германец все още се крие голям ум. Понякога съветите на Карл му бяха полезни. Друг път мозъкът му бе прекалено размътен от алкохола, за да може да мисли трезво, и правеше само несвързани и празни забележки.

Но Хейс го държеше при себе си и продължаваше да си играе с него като котка с умираща мишка, само за да напомня на себе си и на него, че никой в Холивуд не може да дръзне да си навлече гнева на Брайънт Хейс, а още по-малко да претендира, както бе постъпил Карл, че стои над Хейс в умствено отношение.

В края на краищата, смяташе Хейс, Карл щеше или съвсем да изгуби ума си, или да се самоубие. Хейс като търпелив тъмничар чакаше развоя на събитията. Десетгодишното отмъщение му доставяше огромно удоволствие, понеже познаваше бившия блясък на режисьора. Едно е да смажеш някой холивудски подмазвач, а съвсем друго — да накараш един горд и съвършен професионалист като Карл да падне на колене и бавно да го съсипеш.

Карл Рехер се бе възбунтувал. Оттогава бяха минали десет години. И наказанието му щеше да продължи, докато в него не останеше нищо човешко за наказване. Хейс щеше да го налива бавно с алкохол и да го тласка към преждевременна смърт за собствено удоволствие и за да поласкае собственото си самолюбие.

Хейс определено бе показал на Карл Рехер кой от двама им е по-силен.

 

 

Днес Хейс оцени съвета на Рехер. Карл беше прав. От Руската революция с малко усилие можеше да се изкара и хепиенд. Нямаше да е краят, който Джоузеф Найт бе вградил в сценария, но щеше да има успех. В тия усилни времена публиката жадуваше за щастливи завършеци.

След година, ако филмът се изплатеше, Мойра Талбът щеше да стои редом с Бети Дейвис и Катрин Хепбърн на върха на холивудското множество. Този шеметен успех щеше да превърне „Континентал“ в най-бележитото холивудско студио.

А Брайънт Хейс щеше да е всепризнатият най-велик продуцент в историята на Холивуд.

 

 

Когато телефонът на Джоузеф Найт не позвъни през цялата седмица след срещата му с Брайънт Хейс, той не се учуди.

Но не избърза да си вади заключения. Трябваше да открие причината.

Изобщо не бе очаквал, че Хейс ще приеме филма му при поставените условия. Добре разбираше как стават нещата в Холивуд. Всяко студио веднага щеше да откупи дадена творба — разбира се, за дребни центове — но нямаше да допусне един новодошъл да проникне в редиците му. Хейс бе обещал, че ще се обади, само за да се отърве от Джоузеф Найт. Нямаше никакво намерение да се среща отново с него.

Но това не бе основният въпрос. Основният въпрос бе дали отказът на Хейс се отнасяше за самия филм или само за Джоузеф Найт като създател и собственик на сценария.

Имаше два варианта и Найт добре знаеше това. Или филмът му бе спрян още при Хейс и забравен в момента, когато бе напуснал къщата на Хейс, или, което бе по-съществено, ударът му бе попаднал в целта и Хейс се готвеше да снима филма като държи Найт настрана от продукцията.

Тъкмо на втория вариант Найт се бе надявал от самото начало. Всичките му планове зависеха от него. Нарочно бе оставил творбата си без авторско право, а самия себе си — правно незащитен срещу кражба на идейния си проект. Пуснал бе на Хейс стръвта като примамка, с надеждата, че ще го впечатли достатъчно, за да предприеме продукция на филма.

Въпросът бе дали Хейс е налапал стръвта.

На Джоузеф Найт му хрумна как да получи отговор на този въпрос чак към края на посещението му при Хейс.