Елизабет Гейдж
Табу (41)

1

След две години

„Дейди Въраяти“, 18 април 1946 г.

СЕМЕЙСТВО НАЙТ СЕ ВРЪЩАТ ОТНОВО КАТО СИЛНИТЕ НА ДЕНЯ

„Джоузеф Найт и съпругата му Катрин Хамилтън, които преди четири години реализираха невиждан касов успех с «Кадифената паяжина», работят върху нов филм.

Това е голяма новина за Холивуд, защото Катрин Хамилтън не е работила от момента, в който силното й изпълнение в «Паяжината» за една нощ я превърна в легенда.

Що се отнася до Джоузеф Найт, който получи Орден за храброст и Кръста за особени заслуги за подвизите си като пилот над Европа, той бавно се възстановява от тежките си рани в гърба, хълбока и таза и от изживяното през единайсетте месеца в немски лагер за военнопленници. Съобщава се, че състоянието му стабилно се подобрява и ще бъде напълно здрав, макар че последствията от раздробения хълбок и раните в таза ще му причиняват постоянна болка.

На пресконференция в «Монарк Пикчърс» Найт описа предстоящия си филм, чийто сценарий е писал по време на възстановяването си и който ще бъде режисиран и реализиран от него.

«Исках да направя филм за войната — каза той. — Исках също така главната героиня да е Кейт. Но двете неща заедно ми създаваха големи трудности. Не бях сигурен дали като кинотворец ще бъда обективен спрямо Кейт. Работих много по този сценарий и той силно ме вълнува.»

В сценария става дума за отражението на войната върху любовта на едно обикновено американско момиче. Когато мъжът, когото обича, тръгва на война, тя мисли, че ако той се завърне жив и здрав, ще могат да продължат живота си така, сякаш не са го прекъсвали. Но проникновеният сценарий на Найт разкрива как много американци осъзнават, че след войната животът често не е това, което е бил.

Колкото до Кейт Хамилтън, тя изрази радостта и нетърпението си да заработи отново със съпруга си. «Наблюдавах го как почти цяла година прекарва по дванайсет часа на ден над този сценарий — каза тя. — Когато най-после ми го показа, останах възхитена. За мен ще е голяма чест да работя с него. Обичам го като мъж и също толкова го уважавам като творец.» Съобщава се, че мъжката роля във филма е с богати възможности — очаква се, че ще бъде дадена на Самюъл Рейнс — както и още една много интересна второстепенна женска роля. Нашите прогнози са, че всяка актриса в Холивуд би направила всичко, за да я получи. На добър час, мили дами.“

Брайънт Хейс затвори вестника, облегна се назад и се загледа в полегатата морава пред имението си.

Хейс не бе щастлив. И завръщането на Джоузеф Найт в киното по това време и с този филм не бе добра новина нито за него, нито за „Континентал“.

Преди четири години Хейс понесе удар от „Кадифената паяжина“. Залагайки на факта, че Найт е допуснал грешка, като бе заменил шлифованата Ив Синклер с някаква аматьорка, Хейс пусна срещу „Паяжината“ най-добрия си филм за годината — пищна костюмирана драма в класическия стил на „Континентал“. Резултатът от постъпленията в касите го обля със студена вода, защото Джоузеф Найт, като фокусник, вадещ заек от шапка, съумя, да превърне „Паяжината“ в класическа творба и между другото да лансира и Кейт Хамилтън като звезда. Това бе крайно неочаквано развитие, но, така или иначе, „Паяжината“ спечели осем „Оскара“, като повторно направи Брайънт Хейс и „Континентал Пикчърс“ за смях.

Навремето Хейс проклинаше Найт заради поражението на „Съдбовна зима“, нанесено от първия хит на Найт — „Краят на дъгата“. Сега Найт бе повторил всичко отново. Хейс само дето не се моли на глас Найт да не се върне жив от войната. Не искаше отново да мери сили с него. Найт му носеше лош късмет.

Войната не се отрази добре на „Континентал“. Студиото се бе опитало да я преживее, снимайки поредица от евтини военни филми наред с няколко семейни филма и мюзикъла. Ни един от тях не бе спечелил награда и печалбите бяха нищожни. Престижът на „Континентал“, който така и не можа да се съвземе след удара от „Съдбовна зима“, бе много спаднал.

Тази година Хейс и най-добрите му сценаристи бяха замислили голям романтично-приключенски филм, озаглавен „Посоки на щастието“. Хейс бе решил да хвърли всичко в него, отрупвайки го с прочути звезди, опитен режисьор и скъпи смени на декора. С този филм „Континентал“ се надяваше шумно да постави началото на следвоенната ера и да възвърне миналото си величие.

Но сега отново в центъра на вниманието бе Джоузеф Найт. А заловеше ли се Найт да прави филм, това означаваше нови удари по „Континентал Пикчърс“ и Брайънт Хейс.

Докато Хейс размишляваше, телефонът иззвъня. Беше Ню Йорк.

— Как си, Брайънт? Тук е Арнълд.

Арнълд Спек — човекът, чийто глас Хейс най-малко искаше да чува точно сега.

— Здравей, Арнълд.

— Чете ли вестниците?

— Да, Арнълд. Какво имаш предвид?

— Джо Найт.

Настъпи мълчание. Хейс вече знаеше защо се обажда Спек.

— Тъкмо си мисля за платежния ни баланс за тази година — продължи Спек. — Доста сме удължили сроковете за „Посоки на щастието“. Никак не ми се иска да губим от него.

Хейс въздъхна. Ако „Посоки на щастието“ се изместеше от новия филм на Найт и се превърнеше в губещо начинание, това щеше да е последният пирон в ковчега на Брайънт Хейс като президент на „Континентал Пикчърс“.

— Не смятам, че има някаква причина за тревога, Арнълд — отвърна Хейс. — „Посоки на щастието“ ще пожъне голям успех. Просто го усещам. Проектът на Найт не бива да ни плаши. Няма да успее да го довърши навреме и да го пусне за Коледа. А дори и да успее, ще го оставим на сухо. Това е сигурно.

— Но можеш ли да гарантираш?

Това бе редовният ултиматум на Спек.

Хейс въздъхна.

— Нищо не е сто процента сигурно, Арнълд. Знаеш го сам. Единственото, което можем да направим, е да напрегнем всички сили. Имаме голям филм. Би трябвало да ни донесе много пари.

Настъпи мълчание, натежало от заплаха. Това бе друг любим номер на Спек: зловещото мълчание.

— Но както казваш, Брайънт — обади се той най-после, — нищо не е сигурно. Особено в нашия бизнес.

„Искаш да кажеш, че мястото ми не е сигурно“. Това чу Хейс в мазния глас отсреща. Обаждането бе ултиматум. Трябваше или да се постарае новият филм на Джоузеф Найт да не се отрази пагубно на общия брутен приход на „Континентал“, или де се примири с края си като директор на студиото.

В продължение на пет дълги години, от провала на „Съдбовна зима“ досега, Брайънт Хейс живееше върху опънато въже, а Спек, чието влияние пред Борда в Ню Йорк бе нараснало пропорционално на залязващото могъщество на Хейс в Холивуд, непрестанно го мушкаше и изтезаваше. Сега Спек затягаше гайките и го притискаше още по-силно. Хейс бе започнал последната си битка. Оръжието му бе „Посоки на щастието“. Противниците му бяха Джо Найт с творческата си мощ и търговския си гений и Кейт Хамилтън с огромната си притегателна сила пред публиката.

Това бе последният му шанс.

— Не се тревожи, Арнълд — едва изрече Хейс. — Ще ги бием. Ще намеря начин.

— Радвам се да го чуя, Брайънт, но делата говорят по-добре от думите.

— Аз наистина мисля, че… — Преди да е успял да каже още нещо, Хейс разбра, че Спек е затворил.

Той побесня и тръшна слушалката.

Моментът за разплата бе настъпил. Трябваше да намери начин да се пребори с Джоузеф Найт, и то още тази година.

Но как?

През четирите години, откак „Кадифената паяжина“ превърна Кейт Хамилтън в звезда, той правеше всичко в границите на човешките възможности да върне на студиото предишната му слава.

Беше предвидил, че ще стане така, и се бе мъчил да намери оръжие, за да може, когато моментът настъпи, да се бори срещу Найт и жена му.

Досега се бе провалял.

От мига, в който Найт отиде на война, Хейс нае детективи, които следяха всяка крачка на Кейт Найт. Докладите им го отчайваха. През цялото четиригодишно отсъствие на Джоузеф Найт жена му живя като монахиня. Седеше в къщата си в Бенедикт Каньон и се виждаше единствено с малка група приятели, между които Оскар Фройнд и няколко души от „Монарк“. Излизаше на обяд или на разходка с един свой напълно безобиден приятел, някакъв приключил курса холивудски сценарист на име Норман Уеб.

Откак Найт се бе върнал, Кейт му бе отдала всичките си сили и самоотвержено бе стояла до леглото му. Нито сега, нито по време на отсъствието му не бе показала ни най-малък признак на изневяра. Бе образцова съпруга — нещо, което рядко се срещаше в Холивуд.

Животът на семейство Найт бе станал пример за подражание. Живееха си като кротка женена двойка в най-обикновена къща на възвишенията. Нито един от двамата не ходеше по събирания и приеми, не кръшкаше, не вземаше наркотици и не пиеше. Това напълно противоречеше на холивудския начин на живот.

Но сега залогът бе още по-висок. Хейс трябваше да открие нещо, някакъв начин да уязви Найт, да сложи прът в колелата на работата му и да му попречи да направи още един голям филм. Бе наредил на детективите си да работят с удвоени сили и да проучват всяко лице, свързано със семейство Найт, дори най-далечните им познанства, за да намерят някоя брънчица, която да се използва срещу тях.

Хейс само можеше да се надява, че нещата ще се оправят. Не си правеше илюзии за решимостта на Спек, нито за заплашителното прекъсване на разговора. Спек жадуваше за разплата. Сигурно се надяваше, че в сравнение с новия филм на Найт „Посоки на щастието“ на „Континентал“ ще се провали с гръм и трясък и ще му се удаде случай веднъж завинаги да се разправи с него.

Брайънт Хейс рискуваше да съсипе цялата си кариера. В Холивуд нямаше място за него и за Джоузеф Найт. Арнълд Спек му го бе показал много ясно. Хейс или трябваше в най-скоро време да победи Найт, или щеше да си изгуби хляба.

Средно положение нямаше.

 

 

Колкото до Кейт Найт, тя бе познала нов вид щастие, твърде различно от трескавата радост, която изпита по време на шеметната си любов с Джо Найт, и все пак щастие не по-малко красиво.

Първото, което забеляза у Джо след завръщането му, бе неговата слабост. Съвсем не изглеждаше като онзи мъж, за когото се бе оженила. Струваше й се висок, изпит и някак вглъбен. Другият Джо Найт, когото познаваше отпреди, бе с тяло на атлет, чиято височина се губеше пред огромната сила на мускулестата плът, а очите му остро се вглеждаха във външния свят. Сега взорът му бе насочен навътре и бе изцяло погълнат от някаква тайна болка.

Всъщност Джо бе тежко ранен. Хълбокът му бе раздробен от шрапнел и в лагера за военнопленници в Германия му бяха приложили най-повърхностно лечение. През първия месец след завръщането си претърпя голяма и сложна операция на хълбока. Четири месеца по-късно последва друга. След операциите имаше постоянни болки. Трябваше по три пъти на ден да пие хапчета и въпреки силното им химическо действие, в очите му се четеше болката на физически изтерзан човек.

Но той не признаваше пред Кейт, че го боли.

— Малко се чувствам скован, когато вали — казваше. После с усмивка добавяше: — Като истински ветеран от войната.

Никога не говореше и за единайсетте месеца в нацисткия лагер за военнопленници.

Операциите го вбесяваха, защото не можеше да се люби с Кейт. Като всеки пламенен мъж искаше да навакса изгубеното време с хубавата си млада жена.

Но имаше и нещо друго, по-дълбоко. Като че ли смъртта, с която се бе срещал лице в лице в Германия, го бе накарала да осъзнае, че не е безсмъртен, че в света има тъмни сили, по-могъщи от собствената му. Трябваше мъдро да изживее времето си с Кейт, защото то може би не бе неограничено, както го бе възприемал, когато я срещна за първи път и се ожени за нея.

Когато най-после можа да я люби, тя почувства, че той има още по-голяма нужда от нея. Явно отсъствието й го бе ранило не по-малко от всичко останало, което бе преживял.

В ласките му имаше нова топлота, не по-малко вълнуваща от другата, отпреди заминаването му, но различна. Ако преди години бе накарал Кейт да се влюби в него и я бе отвел до най-шеметните висоти на чувствеността, за да я замае от наслада, то сега сякаш търсеше у нея нещо по-духовно и й даваше повече от себе си. Сякаш смъртта, която някога смяташе за нещо далечно, бе излязла напред като част от живота, която не можеше да пренебрегва, и придаваше на любовта му странния си тъмен блясък.

Това не плашеше Кейт, защото тя скоро осъзна, че всичко, което Джо бе преживял, по никакъв начин не бе намалило любовта му към нея. И, уталожвайки болката му с тялото и с любовта си, тя се чувстваше по-истински свързана с него. Бе живяла като негова жена само два кратки месеца, преди да я остави. Сега чувстваше, че ги скрепява нещо вечно, някаква почти космическа връзка.

По време на възстановяването му го обземаха съмнения, но той не ги споделяше с нея. Съсипателната тежест на болката и невъзможността да я люби оставяха отпечатъка си върху личността му. Холивудските клюки усложняваха още повече нещата, защото тръгнаха слухове, че раните на Джо му били отнели творческата енергия и били сложили край на кариерата му като филмов творец.

Може би точно поради тази причина Джо така всеотдайно се зае с новия си сценарий и му посвети всичките си сили. Ден след ден, седмица след седмица той прекарваше пред пишещата машина, после сядаше мълчаливо в задната градина, загледан в хълмовете, и мислено се бореше с изникналите в новия проект проблеми.

Кейт уважаваше самотата му през тези само негови часове, защото знаеше, че той се бори както с новия си филм, така и със себе си. Когато една слънчева утрин Джо стана от машината и й съобщи, че сценарият му е готов, тя отгатна по очите му, че е успял.

Беше първата, която го прочете, и веднага разбра, че увереността му е повече от оправдана. Сценарият бе прекрасен. Описвайки раздялата от войната на двойка млади влюбени и непредвидимото бъдеще, което следваше от нея, разказът на Джо казваше важни истини за войната и за стражата близост между любовта и насилието.

Когато Джо съобщи на Кейт, че е създал главната женска роля за нея, тя се разтревожи. Не бе заставала пред камерата повече от четири години. А преди „Кадифената паяжина“ бе най-обикновена дебютантка. Струваше й се, че опитът й като актриса е също тъй мимолетен, както и първите седмици от брака й с Джо, преди войната да ги раздели.

Но знаеше, че не може да му откаже. Писането на сценария наполовина го бе върнало към живота. Останалото зависеше от филма… и от нея. Ако той смяташе, че като актриса тя притежава умението и дълбочината да изпълни новата роля, Кейт щеше да даде всичко от себе си заради него.

Неусетно вълнението по проекта изтри тревогите й и тя закопня да приеме предизвикателството и да застане пред камерата. Трябваше да го направи, така както Джо се връщаше към живота като професионалист.

Войната бе свършила за Джо, бе свършила и за Кейт. Най-сетне бяха заедно. Беше време да заживеят отново.

 

 

В едно малко кафене, незабелязан от другите посетители, някакъв мъж четеше статията в „Дейли Въраяти“ за новия филм на Джоузеф Найт. Статията бе придружена от снимка на Найт с Кейт Хамилтън.

Пред мъжа имаше чаша кафе и наполовина изядена поничка. Забравената му цигара тлееше в изкривения пепелник на бара.

Когато прочете за раните от войната на Найт, той поклати глава. Знаеше какво означава това, защото самият той бе раняван, за спомен от Гуадалканал. И той бе ветеран от войната.

После прочете какво бе казала Кейт пред репортерите.

„Обичам го като мъж и също толкова го уважавам като филмов творец…“

Мъжът се усмихна и сви иронично устни.

„Значи всичко ти е наред, така ли, малката? — каза си той. — Мъжлето ти се е върнало и кариерката ти всеки момент пак ще потръгне. Добре ти е на теб…“

Преди четири години с интерес бе следил издигането на Кейт до звездните висоти. Бе ходил поне десет пъти да я гледа в „Кадифената паяжина“ и всеки път клатеше глава, оценявайки таланта й и таланта на новия й мъж.

Но не бе предприел нищо. Изчакваше да види докъде ще я отведе новата й кариера. Не искаше да действа, преди да е станала истинска звезда, прочута звезда.

После започна войната и го принуди да отложи плановете си. Служи четири години при морските пехотинци. Бяха тежки, страшни години. Върна се от войната, закален от насилието и готов на всичко.

Готов за Кейт…

Погледна за последен път красивото й лице на снимката. Колко обаятелна изглеждаше! Колко необикновена… Но Холивуд само правеше хората да изглеждат така. Тя още си беше само Кейт.

Още бе негова жена.

„Време е, Кейти, момичето ми. Идвам при теб.“

Куентин Флауърс хвърли на бара десетцентова монета за сервитьорката и стана, като остави цигарата си да гори в пепелника. Стигна до вратата на кафенето, бутна я и закрачи безцелно под слънцето по булевард Санта Моника.