Елизабет Гейдж
Табу (53)

13

Докато Брайънт Хейс излизаше от нюйоркския офис на Арнълд Спек, дребничкият му камериер Карлхайнц Рехер седеше сам до плувния басейн в имението на Хейс в Бел Еър и пиеше бутилка от най-доброто шампанско, което можеше да се намери в избата на Хейс.

Карл, без да бърза, се наслаждаваше на шампанското. Отпиваше на малки глътки и вкусваше аромата на хубавото вино, а очите му се рееха над разкошното владение на неговия работодател и най-стар неприятел.

Днес Карл Рехер бе щастлив, по-щастлив от когато и да било в объркания си, зле потръгнал живот.

Защото днес той бе победил Брайънт Хейс.

Карл прекрасно знаеше защо Хейс бе извикан в Ню Йорк от управителния съвет. Знаеше, защото бе прочел опровержението в „Холивуд Инсайдър“.

В този момент — мислеше си Карл — Брайънт Хейс сигурно се чуди как така непогрешимото му обвинение в снимки срещу Кейт Хамилтън се бе обърнало срещу самия него и сто на сто проклина Колдър Съдърланд с всичката ярост на лошото си сърце. Но Хейс никога нямаше да научи истинската причина за провала си.

Човекът, подготвил възмездието над Брайънт Хейс, бе дребничкият Карл Рехер.

Хейс много умело бе измъкнал изобличителните снимки на Кейт Найт от бедния Норман Уеб. Холивудският му инстинкт добре му послужи и страхливият Уеб не успя да му се опре. Прибягвайки до стария си съучастник Колдър Съдърланд, Хейс се бе държал като истински холивудски хищник, усетил мириса на кръв и бързащ да довърши жертвата си.

Но Хейс проведе цялата деликатна акция от собствената си къща, пренебрегвайки офиса си в студиото. Под собствения си покрив се чувстваше най-сигурен. Дори остави негативите на Кейт Найт и младия Крис Хетинджър в чекмеджето на бюрото си.

На надменния Хейс изобщо не му мина през ума, че домът му се управлява от Карл Рехер, който познаваше всяко ъгълче в него и подслушваше всеки разговор, провеждан между стените му.

Така Рехер научи за снимките преди всеки друг и намери негативите там, където Хейс тъй неблагоразумие ги бе оставил.

Когато подслуша телефонния разговор на Хейс с Ню Йорк, Карл осъзна, че Хейс залага всичко на тези снимки и на унищожението на Кейт Хамилтън. „Континентал Пикчърс“ щеше да състави бюджета си за цялата идна година на базата на предположението, че „Сбогом на любовта“ няма да бъде завършен и пуснат по екраните.

И всичко това зависеше от негативите, които Хейс бе донесъл вкъщи и оставил в чекмеджето на бюрото си.

Това бе невероятен случай, какъвто се удаваше веднъж в живота на човек.

На Карл, когото дългите години фотографска дейност и работата по специалните ефекти бяха превърнали в експерт по всички въпроси, свързани с филми, не му бе необходимо да умува повече от час, за да реши какво да прави. В момент, когато знаеше, че Хейс няма да е там, той задигна негативите. Нае една тъмна стая в оживена част на Олимпик Булевард. С търпението на художник отдели главата на Кейт Хамилтън от всеки негатив, извърши някои майсторски манипулации за доекспониране и ретуширане и отново ги върна на предишните им места.

Останалото свършиха два-три дискретни телефонни разговора.

Докато отпиваше на малки глътки от шампанското на работодателя си, Карл Рехер нямаше как да не се усмихне на тази върховна ирония в холивудския си живот. В наетата тъмна стаичка той бе взел реалното и го бе направил нереално. Бе накарал истинското да изглежда неистинско. Така в съда злополучните негативи нямаше да бъдат взети за това, което всъщност бяха: доказателство за младежките прегрешения на Кейт Хамилтън.

Това е Холивуд, каза си Карл, всемогъщата власт на илюзията, по-силна дори от самата действителност. Власт, която може да разруши съдби и кариери. Тя бе съсипала Уеб и самия Рехер, както и безброй други като тях. Но този път илюзията бе приканена, да спаси кариерата и може би цялото бъдеще на една млада жена.

Това, което Карл Рехер започна в тъмната стая, го довърши Колдър Съдърланд на заглавната страница на „Холивуд Инсайдър“. А днес в Ню Йорк началниците на Брайънт Хейс му нанасяха смъртоносния удар.

Карл Рехер вдигна чашата.

Тъкмо я поднасяше към устните си, когато телефонът иззвъня.

Той вдигна слушалката.

— Карл, ти ли си? — каза един глас, който той веднага позна.

— Да, сър — отвърна Карл, загледан в мехурчетата шампанско. — Аз съм.

— Всичко мина по начертания план — каза Арнълд Спек. Гласът му бе плътен и силен, въпреки пукота на междуградския разговор. — Ти свърши прекрасна работа. Поздравявам те.

— Благодаря ви, сър — каза Карл и завъртя чашата. — За мен беше удоволствие.

— Договорът ти ще е в пощата днес следобед — продължи Спек. — Седем години по пет хиляди седмично с премии за всеки филм, който режисираш, и специални поощрения за всички „Оскари“, които очакваме да спечелиш за „Континентал“. Ще се върнеш отново на върха, Карл, където ти е мястото.

— Благодаря ви, сър — усмихна се Карл. — Много сте любезен.

— В понеделник смятам да съм вече там — рече Спек. — Ще обядваме заедно.

— С нетърпение ще ви очаквам, сър — отвърна Карл. — Благодаря, ви.

— Аз ти благодаря, Карл. Никога не забравям направената ми услуга. А тази, която ти ми направи, е невероятна. Надявам се, че ще ни свързва дългогодишна и ползотворна дружба.

Разговорът приключи. Карл с усмивка вдигна чашата шампанско и обходи с очи владенията на Брайънт Хейс.

„За този, който се смее последен — каза си той, все още усмихнат. — Наздраве.“