Елизабет Гейдж
Табу (26)

7

Заглавието, което съветниците на Брайънт Хейс избраха за филма на Джоузеф Найт, бе „Съдбовна зима“. Важните клечки в „Континентал“ сметнаха, че подхожда на суровия руски пейзаж и изразява романтичния размах на сценария.

Филмът щеше да е много голям и затова се нуждаеше от величествено заглавие. „Континентал“ влагаше всичко в „Съдбовна зима“. Сега, когато Арнълд Спек и началниците от Ню Йорк му бяха дали зелена улица, Брайънт Хейс хвърляше всичките си сили, за да превърне новия филм в грандиозен успех.

Както винаги на първо място в списъка бе рекламният апарат.

В началото на май в холивудската преса изтече информация, че е започнала работата по нов голям филм с участието на Мойра Талбът и Гай Лавъри. Добре настроени холивудски хроникьори, всичките задължени на Брайънт Хейс за минали услуги, незабавно се заеха да тръбят за новия филм като „кулминация“ на невероятната кариера на Мойра Талбът и като сигурен „Оскар“ за прочутата актриса на „Континентал“.

Освен това пресата бръмна от разгорещени слухове, че главозамайващата романтична история събирала Мойра Талбът и Гай Лавъри в толкова пламенни сцени, че дългоочакваната женитба на двете звезди неминуемо щяла да последва пускането на филма.

След като рекламният апарат зашумя и „Съдбовна зима“ се представи на публиката като проект с историческо значение, криещ любовна авантюра между двете звезди, Брайънт Хейс и най-добрите му хора се впуснаха в подготвителните работи по филма.

Хейс не жалеше средства. Освободи най-добрия си режисьор, Корбет Фишер, от претоварения му график и му възложи да работи единствено върху „Съдбовна зима“. Събра екип от най-добрите сценаристи на „Континентал“, за да доизпипат материала. Обеща им огромни премии, ако „Съдбовна зима“ стане касов филм, и още по-голямо възнаграждение, ако спечели „Оскар“ за най-добър сценарий или за най-добър филм. Предупреди ги, че в случай на провал последствията ще са много тежки.

Хейс щеше сам да постави филма. Избра за свой заместник Оуън Есър. Двамата прекараха заедно седмици в подбиране на актьори за второстепенните роли.

 

 

От оператори и режисьори по осветлението целият снимачен екип бе най-добрият в бранша. Не се жалеха средства, за да постигне „Съдбовна зима“ грандиозен успех. Брайънт Хейс вярваше в този филм. Бе повярвал в него още когато Джоузеф Найт му го предлагаше. Това бе съдбовен филм, той го усещаше — филм на „Континентал“ от най-чиста проба, бляскав, романтичен, драматичен и идващ точно навреме за Мойра Талбът, студиото и самия Брайънт Хейс.

Нищо не трябваше да стои на пътя на този филм. Той щеше да бъде ключът към финансовия успех и престижа на „Континентал“ за идната година. Ако успееше, положението на Брайънт Хейс като най-могъщ шеф на студио в Холивуд щеше да е вързано в кърпа, а влиянието му пред управителния съвет на „Континентал“ в Ню Йорк и властта му над Арнълд Спек щяха да се затвърдят.

Подготвителните работи приключиха на осми юни и в „Сайро“ се даде гала-прием, с който се отпразнува началото на постановката. Мойра Талбът и Гай Лавъри бяха представени на пресата с такава тържественост, че един вестникар сравни приема с пускането на вода на презокеански кораб.

Снимките започнаха на 30-и юни. Работеше се при закрити врати, но за пресата, която жадно чакаше в специалната брифинг-зала в административната сграда на „Континентал“, се издаваше ежедневен бюлетин за хода на работата. Всеки брифинг се превръщаше в събитие.

Скоро всички в „Континентал“ разбраха, че новият филм ще струва по-скъпо от предвиденото.

Само костюмите поглъщаха стотици хиляди долари. За създаването на роклите на Мойра Талбът бе нает най-шикозният моделиер в Холивуд. Брайънт Хейс не жалеше средства, за да е сигурен, че костюмите са автентични. Дори нае екип от научни консултанти.

Графикът включваше външни снимки в Париж, Лондон и Ню Йорк, без да се броят Италианските Алпи и Средиземноморското крайбрежие. Нямаше да се снима само в самата Русия, където, разбира се, не можеше да се отиде по политически причини. Външните снимки щяха да струват по-скъпо от кои да е други снимки в историята на „Континентал“.

Не се жалеха средства за снимачни площадки, специални ефекти, декори, дори за истински мебели от епохата. Хейс вложи всички усилия, за да пресъздаде Русия от 1917-а година. Бяха наели специалисти по руска история, които трябваше да осигурят пълната автентичност. Бяха наети експерти, за да насочват главните герои в диалозите и чуждия акцент. Бяха внесени руски хрътки, тренирани от европейски експерт. Всичко — от шейните до каретите и от фенерите до самоварите — бе автентично.

Седмиците отминаваха, а постановката се точеше мудно. Задачата бе извънредно трудна и напредваше бавно, понеже самата широко обхватност на проекта водеше снимачния процес до задънена улица. Много сцени, които в други филми можеха да се заснемат за един час, в „Съдбовна зима“ отнемаха дни — толкова сложни бяха проблемите с осветлението, специалните ефекти и монтажа.

С удължаването на снимачния график разходите неизбежно нарастваха. Изтощението започна да си казва думата както сред актьорите, така и сред снимачния екип. Духовете се нажежаваха, когато важните сцени се снимаха по двайсет, трийсет, петдесет пъти в търсене на най-добрия резултат.

Мойра Талбът, преуморена от трудната роля, която изискваше от нея да играе седемнайсетгодишно момиче, израстващо по време на филма до трийсетгодишна жена, стана жертва на изтощение и по нареждане на лекарите трябваше да прекъсне снимките за десет дни. В нейно отсъствие суровият материал с първите й сцени бе внимателно проучен. Брайънт Хейс и режисьорът се разтревожиха. Мойра вече не бе в първа младост. Сцените й като младолика героиня в юношеска възраст не бяха много убедителни. Беше решено след възстановяването й да се преснимат.

Гай Лавъри, надеждният изпълнител на главната мъжка роля, сякаш се държеше повече. Но от него пък се искаше да играе твърде мъжествен герой, което изобщо не му пасваше поради миловидността на екранния му образ, която гримьорите и операторите на „Континентал“ от осем години се опитваха да отстранят. Гай, който бе хомосексуалист, бе най-добър, когато играеше нежни образи, и най-слаб в бандитски сцени. Но ролята му в „Съдбовна зима“ изискваше от него да покаже голяма физическа сила, да бъде корав и дори, когато се налага, жесток. Тези качества бяха извън възможностите му и той трябваше да се напряга до краен предел.

Актьорите обаче не бяха единственият проблем, който затормозваше работата по „Съдбовна зима“.

Докато времето течеше и мозъчният тръст на „Континентал“ преглеждаше суровия материал, започнаха да се дочуват свенливи гласове, изразяващи резерви относно фабулата на филма. Твърдяха, че е плоска, че й липсва сила и размах.

Никой не се осмеляваше да даде мнение защо това е така. Един-двама от литературните сътрудници подозираха, че трудностите произтичат от промяната, направена в завършека на филма. Без трагичния финал фабулата и образите губеха вътрешната си сила. Филмът сякаш буксуваше към края си.

Литературните сътрудници не се осмелиха да споделят теорията си с Брайънт Хейс. Те бяха творци, но също бяха свикнали да се подчиняват и им се плащаше, за да вършат това, което той им кажеше. Затова си затваряха устата.

Колкото до Брайънт Хейс, той бе направил своя избор. Хепиендите бяха душата и сърцето на холивудските филми и в частност на филмите на „Континентал“, особено ако ставаше дума за романтични исторически епопеи. През последните десет години на публиката й бе втръснало от злочестини във всекидневния й живот и не ходеше на кино, за да гледа още нещастия. Тя търсеше надежда, дори ако бе необходимо тази надежда да се осигури с големи дози фантазия.

Най-добрите сценаристи на Хейс от месеци работеха извънредно, за да пригодят щастливия край към филма, и той нямаше точно сега да променя решението си. Беше много късно. Затова нареди да се преработят най-слабите сцени и заръча на писателите да напрегнат въображението и способностите си, за да придадат на сценария малко живост. Каза им, че иска драма. Драма и пак драма, иначе щели да се търкалят глави.

Работата по преработката течеше денонощно. Добавяха се нови сцени и се режеха стари, тъй като Хейс и режисьорът му се мъчеха да възстановят ритъма и дълбочината, които сякаш се бяха изплъзнали от контрола им. Актьорите съвсем се изтощиха, тъй като трябваше да преиграват снимани и преснимани вече сцени. Снимачният екип вече едва гледаше от умора — всички бяха съсипани.

Когато снимките мудно навлязоха в третия си месец, Мойра Талбът започна чисто и просто да изглежда прекалено стара за ролята си. Колкото до Гай Лавъри, образът му на лентата бе станал помпозен и плитък. Знаеше се, че Гай от години има проблеми с пиенето. Тръгнаха слухове, че стресът от снимките го е принудил отново да надигне бутилката.

В пристъп на ярост Брайънт Хейс извика на разговор двете си звезди и без недомлъвки им заяви, че ако и двамата не се стегнат, ще ги изхвърли от филма я ще съсипе кариерите им.

Надяваше се, че заплахите му са подействали. Но с напредъка на снимките увереността му се разколебаваше.

И така постепенно, докато постановката на филма несигурно се кандилкаше напред, „Съдбовна зима“ се превърна от обект на големи надежди и дълбоки упования в обречен ритуал на колективна изнемога и разложение. Най-после Брайънт Хейс се принуди да уволни режисьора и да го замени с друг от водещите режисьори на „Континентал“, който споделяше виждането му за филма и бе готов да пренебрегне всякакви други мнения. Бяха привлечени няколко нови литературни сътрудници. Работата продължи с бясно темпо, но нищо не бе в състояние да облекчи всеобщото чувство на безсилие.

Послушната преса продължаваше да тръби за „Съдбовна зима“ като „най-големия филм на десетилетието“, но той всъщност бързо се превръщаше в „на баир лозе“. Въпреки това обаче Хейс и хората му неотстъпно вървяха напред, твърдо уверени, че филмът ще бъде невиждан успех за студиото.

 

 

На Брайънт Хейс и през ум не му минаваше, че грижливо прикриваните от публиката многобройни затруднения със „Съдбовна зима“ бяха добре известни на Джоузеф Найт.

Нито пък му идваше наум, че по-голямата част от непрестанно изникващите пред филма кошмарни проблеми са поставени на пътя му пак от Джоузеф Найт.

Поради съсипателния работен график Хейс не бе в състояние да държи Дария Кейн под строг контрол. Понякога не я виждаше по трийсет и шест, дори по четирийсет и осем часа. През това време Дария напрягаше изобретателността си, за да си урежда срещи с Джоузеф Найт.

Тези тайни свиждания бяха най-голямото й удоволствие.

Те винаги започваха с любовна увертюра. За Джоузеф Найт красивото тяло на Дария бе като арфа, върху която той направляваше вълните на възбудата с много фантазия и въображение. Когато най-после я обладаваше с неизразимата мощ на мъжеството си, той я отвеждаше до опияняващи висоти, чието съществуване тя никога преди не бе подозирала, и я оставяше премаляла от удовлетворение.

Ако Дария бе малко по-невинна, тя щеше да се влюби в него. Самата мисъл за един живот, прекаран с такъв мъж бе като сбъдната мечта. Но холивудските преживелици на Дария бяха пресушили всичките й мечти. Тя бе достатъчно интелигентна и си даваше сметка, че Джоузеф Найт не я обича и никога няма да я обикне. Беше я съблазнил с определена цел. И тя бе готова да му даде всичко в замяна на удоволствието, което й доставяше.

И така, в моментите на успокоение след креватните занимания, тя му говореше за „Съдбовна зима“.

Знаеше всичко за проблемите, понеже умело подпитваше Брайънт Хейс и измъкваше от него всичките му надежди и тревоги. Хейс с удоволствие се доверяваше на красивата си любовница. Така Дария научи всичко за неприятностите му с Мойра Талбът и Гай Лавъри, с режисьорите и безконечните сценарии преработки.

А Дария предаваше на Джоузеф Найт всичко, което научеше от Хейс.

При мисълта за безизходицата на Хейс Найт доволно се усмихваше. Понеже сам бе заложил умело множество капани в сценария на „Съдбовна зима“, в които знаеше, че Хейс ще падне поради естествените си предразположения, себичността си и ограниченията на студиото.

Най-важният от тях бе, разбира се, краят на филма. Найт си бе послужил с трагичен край, за да придаде на филма психологическа дълбочина и по този начин да превърне творбата в лесна примамка, на която Брайънт Хейс не би могъл да устои. И все пак, постъпвайки така, той правилно бе предвидил, че когато работата опре до долари и центове, Хейс щеше да изостави тъжния завършек и да го замести със стереотипна холивудска развръзка.

С тази мисъл в главата Найт бе построил целия сюжет така, че без трагичния край филма да се лиши от цялата си жизненост. Подривните му действия вече даваха своите плодове. Високоплатените сценаристи на Брайънт Хейс не можеха да възстановят мащабността на оригиналния сценарий, понеже промяната в развръзката го бе осакатила.

Но това далеч не бе единственият капан, който Джоузеф Найт бе заложил за Брайънт Хейс.

Найт специално бе включил сцени с героинята като момиче, понеже знаеше, че на Мойра Талбът ще й бъде доста трудно да ги изпълни. И умишлено бе поставил героя в ситуации, които щяха да подложат на изпитание способността на Гай Лавъри да се държи по мъжки. Пак благодарение на Дария подривните му действия, насочени срещу „Съдбовна зима“, придобиваха още по-безмилостни измерения.

Найт знаеше, че Дария е единствена довереница на Хейс. Затова се зае да й подсказва идеи за това как да се разрешат някои от трупащите се проблеми. Тя на свой ред ги подсказваше на Хейс като свои идеи, родени през любовните им нощи.

Хейс бе изумен от проницателния ум на любовницата си. Отдавна бе оценил уменията й в леглото, но никога не бе гледал на нея като на интелект. Сега му се наложи да промени мнението си.

Съветите й бяха умни, поне външно. Четеше с него работния сценарий и му сочеше местата, които звучаха вяло и плоско.

Хейс се вслушваше във всичко. Действията му ставаха все по-зависими от нейните съвети. Дори я покани да присъства в студиото като негов консултант, но тя хитро отказа под предлог, че щяла да вижда по-ясно нещата, ако стояла настрани от врявата. Разбира се, истинската причина бе, че искаше да е свободна, за да прекарва времето си с Джоузеф Найт, докато Хейс бе зает в студиото.

С течение на времето Хейс започна да се нуждае от преценката на Дария. Тя не бе свързана пряко с филма, никога не ходеше в студиото и затова изглеждаше по-обективна и безпристрастна от хората в „Континентал“, които бяха затънали в проекта и се губеха в подробности, а не виждаха основните неща.

На Брайънт Хейс и през ум не му минаваше, че Дария може да играе двойна игра, целяща по-скоро да задълбочи трудностите, отколкото да ги разреши. В началото съветите й изглеждаха полезни, ала с течение на времето започнаха все по-често да водят до преснимане на кадри и до още по-голямо изтощение на актьорите и на хората зад камерата. Често пъти тя умело откриваше недостатъци в някоя от най-скъпите и трудоемки сцени. Хейс, който не можеше да отрече логиката на критичните й забележки, незабавно заповядваше преснимане. В резултатна това работният план се забавяше със седмица или дори повече и отново се харчеха стотици хиляди долари. Подобренията в сцената никога не компенсираха умората на актьорите и снимачния екип.

Много от съветите на Дария помагаха за подобряване на темпото на някоя сцена, но същевременно невидимо отслабваха целия филм по начин, който щеше да се забележи, едва седмици и месеци по-късно. Това също бе предвидено от Джоузеф Найт.

Всички тези промени приличаха на сложна бродерия, чийто модел е познат единствено на този, който я работи. Затова уместните забележки на Дария съвсем не подобряваха „Съдбовна зима“, а напротив — довеждаха до удължаване на реализацията и още по-голямо обезсърчение сред актьорския състав и снимачния екип.

А зад всяка изречена от Дария дума, зад всяка изразена от нея идея и зад произтичащите от това проблеми, които се сипеха над „Съдбовна зима“, стоеше Джоузеф Найт.

Времето минаваше и всяко забавяне в постановката, всеки конфликт с кинозвездите, всяко уволнение в „Съдбовна зима“ достигаше до знанието на Джоузеф Найт, който продължаваше да играе сложната шахматна игра и да пуска на Хейс идеи, които първоначално изглеждаха полезни, но с течение на времето се оказваха зловредни. Тъй като филмът бе произлязъл от Джоузеф Найт, той най-добре от всички знаеше как да го съсипе.

И с помощта на Дария той правеше всичко възможно да умножава проблемите на Брайънт Хейс.

 

 

В същото време в „Монарк Пикчърс“ филмът, който Джоузеф Найт и Оскар Фройнд тайно бяха замислили, бавно напредваше с подготвителните работи и се насочваше към реализация. Всичко в него бе противоположно на колоса, който „Континентал“ създаваше с толкова дандании.

Филмът нямаше заглавие. Бе забутан сред второстепенните проекти на „Монарк“ и в студиото го считаха за „помощна програма“ без стойност — филм, който трябваше да се прави с минимални разходи и да се пусне като пълнеж към някое основно заглавие на „Монарк“.

Единствено Оскар Фройнд и Джоузеф Найт знаеха какво фактически бе заложено.

Джоузеф Найт внимателно подбра за строго секретния проект едни от най-талантливите творци в Холивуд. Между тях имаше сценаристи, художници по костюмите, блестящ композитор за музикалното оформление и един от най-добрите художници на продукция в Холивуд.

Режисьорът, грижливо избран от Джоузеф Найт след дълго търсене, бе Серж Лавицки — полски имигрант, започнал кариерата си като сценограф и станал един от най-силните режисьори в Холивуд. В резултат на поредица от спречквания с началството обаче кариерата му от пет години бе западнала. Лавицки бе темпераментен, но блестящ режисьор, с ярко визуално чувство, коренящо се в ранните му години като художник в Париж.

Благодарение на извънредния си усет към изключителните личности Джоузеф Найт успя да укроти Лавицки и да го въодушеви с визуалните и драматичните качества на филма. Основна тема на сюжета бе Кризата и много от сцените се развиваха в Ню Йорк. Пред Лавицки се разкриваха широки възможности да превърне филма в символично визуално послание за агонията, изживявана от страната през последното десетилетие. Лавицки се въодушеви от проекта и се залови за работа с нова творческа енергия.

През първите няколко седмици от подготовката Джоузеф Найт взе основните решения по набирането на актьорите за новия филм. Сътрудниците му бяха изненадани.

За ролята на главната героиня, чиято трагична съдба я разделяше от мъжа, когото обичаше, избра Ребека Шъруд — красива, но неизвестна актриса с временен договор в „Кълъмбия“, откъдето щеше да я пренаеме. Беше млада, с необикновено лице — едновременно невинно и чувствено — и безупречна актьорска техника. Единствената причина, поради която досега не бе станала суперзвезда, бе необичайната двойственост на екранното й отражение, което я правеше неподходяща за стереотипните героини на големите студиа и „лошите момичета“, тъй скъпи на сърцата на продуцентите от 30-те години.

Джоузеф Найт я бе избрал заради неопределимите отсенки на мелодичния й глас и заради скритата тъга, която очите й излъчваха. До този момент режисьорите не знаеха какво да правят с нея. Но Джоузеф Найт знаеше точно как да я извае в героинята, която му трябваше.

И все пак най-сполучливото актьорско попадение на новия филм, което в бъдеще щяха да наричат „ударът на десетилетието“, бе главната мъжка роля, която Джоузеф Найт даде под носа на Оскар Фройнд.

Актьорът се казваше Самюъл Рейнс. Работеше в Холивуд от близо дванайсет години и бе играл частни детективи, крадци, полицаи, летци, войници и всякакви други роли, изискващи мъжко присъствие на екрана. В момента имаше договор с Оскар Фройнд, който го бе преотстъпвал в безброй късометражни филми. Беше мургав и не се отличаваше с класическа красота. Гласът му бе грапав, заради което все му даваха жанрови роли, в които оставаше незабелязан. Външният му вид бе необичаен, преднамерено мъжествен, и камерата инстинктивно го отбягваше.

Но Джоузеф Найт виждаше нещо неповторимо в мощната физика и пламтящите черни очи на Рейнс. И когато му даде да почете от ролята в новия филм, откри, че след няколко внимателни напътствия гласът му се обагри с нов, непознат досега ласкав тембър.

Този път Оскар Фройнд възрази решително срещу ексцентричния избор на Джоузеф Найт.

— Това момче не струва. Второразреден жанров актьор, нищо повече. Ако му повериш мъжката роля, филмът ти ще е за боклука, преди още да си го започнал!

— Нека го изпробваме с Ребека и ще преценим дали си прав — отвърна Джоузеф Найт.

Седмица по-късно пробните снимки бяха готови. Играта на Самюъл Рейнс до Ребека Шъруд недвусмислено потвърди, че Джоузеф Найт е бил прав за него. Както и Хъмфри Богарт на младини, Рейнс бе изпълнявал успешно роли на отрицателни и страшни герои. Но когато заплашително-мъжествената му външност се подчинеше на положителна роля, резултатът бе наистина поразителен. Той излъчваше невероятна почтеност и сила, съчетани с вътрешен сексапил.

Между Самюъл Рейнс и Ребека Шъруд се получаваше неповторима симбиоза. С изтънчените маниери на своята героиня Ребека Шъруд инстинктивно караше първичната отривистост на Самюъл да изпъкне. Когато бе до него на екрана, странното излъчване на хубавото й лице сякаш се наслагваше. А Самюъл Рейнс, който въпреки скромните роли, които бе играл в миналото, беше интелигентен актьор, успяваше да придаде истински трагична окраска на своя сексапил, от което ставаше невероятно привлекателен като голямата любов на Ребека.

Оскар Фройнд си оставаше скептичен по отношение на Самюъл Рейнс, но отстъпи пред избора на Джоузеф Найт. В крайна сметка, казваше си предпазливият шеф на студио, това си бе негов филм. Ако пропадне, Найт ще се черви.

Освен това цялата кариера на Фройнд бе изградена върху поемането на рискове и му беше интересно да разбере дали Самюъл Рейнс наистина е способен да доведе тази трудна задача до успешен край.

Режисьорът, Серж Лавицки, се оживи от вълнуващата задача да снима Самюъл Рейнс и Ребека Шъруд. Засне ги поне в десетки ракурси, на фона на необичайни декори. Лицата им станаха визуалният център на филма, като своеобразна хармония в центъра на симфонична творба.

След като се определиха изпълнителите за двете главни роли, вълнението около филма нарасна. Актьорите за второстепенните роли бяха подбрани из цял Холивуд. Всеки актьор, всяка, актриса се отличаваше с по някакво особено качество, неизявявано до този момент в предишните им стереотипни жанрови роли. Всички получиха от Найт и Лавицки нови, вълнуващи задачи. В резултат на това сцените се играеха с искряща динамика, невиждана по холивудските екрани от дълги години.

Джоузеф Найт знаеше, че филмът му ще трябва да се състезава с пищното и ексцентрично творение на „Континентал“ с натруфените му декори и хилядите му статиста. Затова се зае да противопостави на тази повърхностна привлекателност друга, по-дълбока, създадена от него самия. Събраха се с Лавицки и Оскар Фройнд и заедно начертаха визуален план на филма. Използваха нюйоркския пейзаж по нов, оригинален начин. Статуята на Свободата, Крайслер Билдинг, дори Ийст Ривър и Бруклинският мост по здрач придобиха ново символично звучене. Използваха костюми, вътрешно осветление и декори, за да създадат поетичен, налагащ се контраст между структурното безличие на града и личния живот на героите. Навсякъде намираха контрасти. Шефът на осветителите, Фред Сокол, работи дълги часове с Лавицки и художниците по декорите, за да създаде визуална картина, която щеше да плени зрителя, без да се набива в очите или да бъде неестествена.

Междувременно камерата на Лавицки опозна лицата на дамата главни актьори. С помощта на Джоузеф Найт той можеше да извлече от най-обикновен едър план с героя и героинята повече, отколкото Хейс и фаворитите му успяваха да постигнат с панорамен кадър от петстотин статисти и гърмящ симфоничен оркестър.

Джоузеф Найт имаше невероятен усет за съставяне на диалози с растящо психологическо напрежение. Дори в най-простите сцени зрителите можеха да замрат по местата си от вълнение от невидимите конфликти, които той залагаше като клопки в обикновения диалог. Това умение се дължеше на многобройните творби от големи драматурзи, които бе изчел, както и на собствената му неразвита дарба, която през целия му живот бе чакала, за да се прояви.

Освен това имаше необикновен усет за любовни сцени. Успяваше да постави Ребека Шъруд и Самюъл Рейнс в най-изгодна за тях светлина, като по този начин увеличаваше въздействието на сцените и романтичното напрежение. С всеки изминал ден филмът придобиваше нова психологическа проникновеност, а драматичният разказ далеч надхвърляше по дълбочина мудните шаблонни сцени, създадени от Хейс за двамата главни изпълнители в „Съдбовна зима“.

Актьорският състав започна да гледа на Джоузеф Найт със смесица от благоговение и обич. Въпреки че видът му в тъмните делови костюми бе по-скоро респектиращ, той успя с течение на времето да поговори подробно с всеки актьор и актриса, независимо колко малки бяха ролите им, като ги насърчаваше сами да предложат как да постигнат най-доброто изпълнение.

Същото се отнасяше и за техническия състав. Найт опозна всички сценични работници и механици и се отнасяше към тях също тъй приятелски, както и с отговорника по снимачния график, с помощник-художниците по декорите, със скриптерката. Накара всички да разберат, че ако вложат във филма най-доброто, на което са способни, ще се получи нещо, в което ще са горди да видят имената си.

Всички откликнаха. Понеже в Холивуд груповата работа е традиция, макар и абсурдното поведение на някои филмови звезди, себичността на някои режисьори и внезапните промени в плана от шефове на студиа и продуценти често да превръщат холивудските филми в невиждана какофония. Груповата работа бе обединявала професионално холивудските екипи дори в най-трудни обстоятелства. А тук един продуцент умееше да извика гордост у хората си, показвайки им как усилията им ще допринесат за крайния резултат.

Ребека Шъруд предложи заглавие, което Джоузеф Найт и Оскар Фройнд най-после приеха — „Краят на дъгата“. Хрумването на Ребека, родено от дълбоката й ангажираност към филма, обрисуваше превъзходно и поетически правдиво подема и горчивината от феерията на 20-те години и разбитите илюзии по време на Голямата криза.

Предложението й бе последният щрих към един проект, който Оскар Фройнд вече смяташе за най-голямото филмово начинание в дългия си опит в киното.

 

 

И така, в течение на единайсет трудни месеца два от най-амбициозните филми в историята на Холивуд преминаха през родилните си мъки. Всеки от тях посвоему носеше огромен риск. „Съдбовна зима“ — историческа епопея с участието на две звезди, които се целеха малко по-високо от възможностите си. Снимаше се по похабен от решенията на собствените си продуценти сценарий и почти от самото начало бе заринат с проблеми. И все пак това бе продуктът на съвкупния талант на най-успешното студио в Холивуд.

„Краят на дъгата“ пък бе рожба на мисълта на неизвестен продуцент, който никога преди не бе правил филми. В главните му роли играеха неопитни дарования, режисирани от темпераментно минало величие, изгонено от големите студиа преди години.

„Краят на дъгата“ дръзваше да се опълчи срещу традицията, установена от холивудското филмопроизводство през последните десет години, и да разстрои публиката с трагичния си край.

Щеше ли американската филмова публика да приеме такъв филм? Това бе най-големият риск.

Към края Оскар Фройнд започна да изтръпва от страх. Страхуваше се, че Брайънт Хейс с касовата „Съдбовна зима“ ще победи „Краят на дъгата“ и ще спечели десет „Оскара“.

Когато сподели тревогите си, Джоузеф Найт го успокои с усмивка.

— Остави това на мен, Оскар. Аз отговарям за филма. Погледни на нещата така: през последните месеци не сме стояли със скръстени ръце. Какво искаш повече?

Оскар Фройнд се усмихна. Найт бе прав. И да спечелят, и да изгубят, вдъхновението, което бяха изпитали от съвместната си работа по „Краят на дъгата“, си бе струвало труда, филмите трябва да доставят удоволствие и когато се правят — не само когато се гледат. А той никога не бе изпитвал такова пълно удоволствие.

Колкото до Брайънт Хейс, той работеше по осемнайсет часа на ден върху крадената си творба, сякаш бе негова собствена. Докато реализацията на „Съдбовна зима“ мъчително се кандилкаше към своя край, той удвояваше и утрояваше усърдието си. Влагаше в него всичките си познания по филмопроизводство. И дори да осъзнаваше някои слабости, си казваше, че познава душевността на публиката достатъчно добре, за да знае, че притегателната сила на звездите и сюжета ще възтържествуват над тях. Работеше като обезумял. А когато изнемогваше или униваше от умора, търсеше утеха в любещите прегръдки на красивата Дария.

През това време снимките по „Краят на дъгата“ приключиха и започнаха довършителните работи.