Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Taboo, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радосвета Гетова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2012)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Елизабет Гейдж. Табу
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 1995
Редактор: Жечка Георгиева
ISBN: 954-529-053-6
История
- — Добавяне
9
Бащата на Джоузеф Найт биеше жена си и хойкаше. Излизаше до късно вечер, гуляеше с леки жени и се прибираше пиян по малките часове, за да се кара с нея, след което неизбежно я пребиваше.
През ранните си детски години момчето чуваше тези късни завръщания и кавги, които оставиха такъв отпечатък в съзнанието му, че оттогава се будеше неизменно в три или четири часа през нощта, обляно в студена пот, с изпълнена с ужас и погнуса душа.
Когато бе на десет години, стана защитник и довереник на майка си. Знаеше повечето й тайни. Живееха един за друг. Но бащата бе там — присъствието му беше необходимо само заради заплатата, която носеше, защото тероризираше домочадието си като данък за това, което печелеше.
Един ден, когато беше на тринайсет години, момчето реши, че не може да живее повече така.
Една бурна мартенска нощ бащата се прибра у дома по-късно и по-пиян от обикновено. Заклатушка се към бараката за сечива зад къщата, търсейки бутилката джин, която криеше там. Прекатури няколко кутии с инструменти, после се препъна и падна.
На сутринта го намериха мъртъв на пода в бараката. Дълбоко в тила му бе забито едно шило от тезгяха.
Странната злополука изглеждаше като нещастен случай. Въпреки това от полицията искаха да говорят със сина, понеже знаеха, че не се разбира с баща си. Но преди да успеят да го разпитат, той изчезна. Никога не го видяха повече в града.
Оставиха майката на мира. Тя тъгуваше за сина си. Но знаеше колко той я обича и от какво се бе лишил заради нея. Затова тъгата й по него не бе така мъчителна.
Скоро започна да получава парични записи от далечни места, придружени с кратки, но нежни бележки, които неизбежно казваха: „Добре съм. Надявам се, че ти също си добре. Обичам те“. Никога нямаше подпис.
Тя не си задаваше въпроса как синът й печели тези пари. Скоро сумите започнаха да я учудват. Имаше достатъчно, за да живее добре, много по-добре, отколкото преди с мъжа си. Изплати ипотеката на къщата. Купи си по-хубави дрехи.
После започна да спестява парите, които той и изпращаше.
Внасяше ги на специална сметка в банката. Смяташе, че ако късметът му го изостави, един ден може да има нужда от заделената сума. Предполагаше, че никога няма да му се наложи, но все пак си казваше, че по този начин още ще му бъде майка, макар и отдалече.
Бележките и парите продължиха редовно да пристигат, но синът й никога не дойде да я види. Тя знаеше, че това не е само заради подозренията на полицията за ролята му в смъртта на мъжа й. То бе, защото майка и син знаеха нещо неказано — какво наистина се беше случило и защо.
Раздялата я изпълваше с тъга. Но причината за тази раздяла бе една тайна, по-съкровена от паричните записи и кратките писъмца.
Веднъж той й изпрати своя снимка. Тя видя силен и хубав мъж, наедрял, добре развит и мускулест, много по-висок и по-силен от представите й.
Майката беше самотна.
Но се гордееше с него.
Един ден след години синът получи известие, че майка му е умряла. Изпрати свой юридически представител, за да уреди погребението й и да му донесе личните й вещи. Докато разглеждаше нещата й, намери всичките си писъмца и картички, запазени от нея с любов в една кутия. Намери и банковата й сметка и завещанието, в което му оставяше всичките си пари — парите, които самият той й бе изпращал.
Когато осъзна, че е спестявала за него и е харчила тъй малко за себе си, го обзе тъга. Значи усилията му бяха напразни, поне що се отнасяше до нея.
Но бяха ли наистина напразни? В края на краищата парите му й бяха вдъхвали увереност, че му върви. А фактът, че спестява за неговото бъдеще, й бе вдъхвал чувството, че все още му е нужна, че все още се грижи за него. Така бе живяла като негова майка до самия си край.
Имаше нещо иронично във факта, че това бе най-големият подарък, който би могъл да й даде, че бе открил най-добрия начин да й помогне да се чувства осигурена.
Докато тя беше жива, той никога не бе наистина самотен. Разбра го чак сега. Любовта си беше отишла от живота му и той не се надяваше да я срещне отново. Не се опита да запълни празнотата в себе си.
Сега въпросът за смисъла, за оправданието трябваше да почака. Щеше да види къде щяха да го отведат умът и силата му. Дори и да бе безсмислена игра, щеше да я изиграе докрай.
Отсега нататък щеше да живее за бъдещето. Колкото до миналото, нямаше да мисли повече за него.
Джоузеф Найт стоеше и се оглеждаше в огледалото.
Лицето, което виждаше, бе красиво. Челото беше силно и свъсено, челюстта — четвъртита. Тъмните очи искряха с необикновена енергия, която плашеше мъжете и привличаше жените. Носът бе прав и едър. Скулите бяха леко вдигнати, вратът — як. Гъстата черна коса отразяваше посвоему силата, която се излъчваше от загорялата обветрена кожа.
Изглеждаше по-стар за годините си. Това му изнасяше, защото не искаше да изглежда прекалено млад. За него беше важно хората да го приемат сериозно още след първото ръкостискане.
Но нямаше защо да се тревожи.
Вече беше богат. Благодарение на многобройни големи и малки сделки, всяка от които се осъществяваше след щателно обмисляне и проучване, и на тънкия си усет за слабостите и подкупността на тези, с които имаше работа, той имаше участие в търговски предприятия във всички източни щати наравно с петролните си инвестиции в Тексас и Оклахома. Имаше процент от алкохолния пласмент в Мериленд, верига от ресторанти във Филаделфия, завод за фина механика в щата Ню Хампшър, два хотела във Флорида и едно от най-нашумелите кабарета в Ню Йорк.
Той не знаеше каква е стойността на всичко това, а и не се интересуваше. Парите вече нямаха значение за него. Живееше заради ежедневното предизвикателство да атакува света в слабите му точки и да го принуждава да му стори място. Живееше, за да упражнява волята си.
Той остана още малко пред огледалото. После коленичи, опря длани на пода и бавно и методично направи двеста лицеви опори. От усилието устните му се свиваха, но не се задъха. Преди няколко години беше установил, че 150 лицеви опори са максимумът, който могъщите му ръце и рамене могат да издържат без сериозно усилие. Затова започна всяка сутрин да прави по 160 лицеви опори, докато свикна да го извършва с лекота. След известно време увеличи на 170, после на 180 и така достигна 200. Единствената причина, поради която не правеше повече, бе ограниченото време.
Теорията му беше, че човек трябва винаги да се придържа към собствените си предели, да прави това, което постига лесно, и чак тогава стъпка по стъпка да увеличава нивото на постижението си.
Гледаше на себе си като на машина. Смазваше я добре. Знаеше какво може да прави с нея и се опитваше да постигне още.
Когато стана, дишайки тежко и с още зачервено от усилието лице, той погледна набързо към малката библиотека до леглото си. Имаше десетина книги. Половината бяха наръчници по минно дело, приложна физика и химия, финанси, икономика и дебел том за Наполеоновите войни.
Другата половина бяха пиеси. Творби на Ибсен, Юджин О’Нийл, Чехов и един доста оръфан Шекспир.
Когато преди няколко години прояви внезапен интерес към пиесите, това дори го учуди. До този момент беше смятал, че литературата няма нищо общо с живота му. Ала един ден, когато прелистваше безцелно Шекспирова пиеса в една книжарница, му дойде наум, че творбите на драматурга удивително добре отразяват историята по военно дело, което отдавна го възхищаваше. Темата на всяка пиеса бяха силните и слабите страни на действащите лица и стратегическото им взаимодействие.
Джоузеф Найт се зае жадно да чете пиеси. Смяташе, че литературата дава богато поле за размисъл върху отношенията между хората, тайните им сметки, продажността им, сексуалните им мании. Изчете десетки пъти „Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“ и „Макбет“ и всеки път научаваше все повече и повече за тънкостите на образите и внушителната техническа точност на драматурга.
Където и да отидеше, носеше със себе си томче с пиеси и поне една книга по история на военното дело. Разказите за велики битки, стратегическите прозрения и грешки на могъщите военачалници го вдъхновяваха. Животът приличаше на големите битки, в които преценката на един човек трябва да бъде достатъчно точна, за да може да изложи на риск живота на много хора, без да ги загуби. Риск, който можеше да промени историята на един народ или дори на целия свят.
Разбира се, личните битки на Джоузеф Найт за финансов успех не бяха на това равнище. Но той се отнасяше с тях така, сякаш бяха. Внимателно и последователно търсеше съвършенството във всяка своя стъпка. Най-върховно удоволствие му доставяше да побеждава другите, като обръща силата им срещу самите тях и същевременно омаловажава собствените си слабости — липсата на пари, влияние или приятели.
Беше образован човек в някои отношения и невеж в други. Бе натрупал знания от личен опит и нещата, които четеше, бяха пресметнати така, че да улеснят пътя му в живота на авантюрист, който водеше. Въпреки че имаше жив и буден ум, не четеше за удоволствие. Никога не се беше замислял, че някъде дълбоко в себе си е създаден за наука, че има ум, който може да се осъществи в университетски докторат, ум, комуто би харесало чистото трупане на знания заради самите знания и дори въплъщаването на собствените му идеи в писане на пиеси. Той нямаше време за такива мисли. Бе човек на действието.
Отново погледна лицето си в огледалото. Жарката дълбочина на черните ириси нямаше стойност за него, но знаеше, че има властно и понякога неустоимо въздействие над жените.
Беше притежавал всички жени, които бе пожелавал още от времето, когато напусна дома си. Сякаш нещо в тях се обръщаше щом го видеха и се превръщаха в негови послушни играчки. Доставяше му удоволствие да бъде сред тях, когато му се приискаше, ала никога не ги допускаше до своя свят. Получаваше ги прекалено лесно, а и те сякаш никога нямаха други стремежи или амбиции, освен да спечелят покровителството на някой мъж с помощта на сексуалните си хитрини. Ръководеха се от плитко себелюбие, сякаш живееха в харем, и той изпитваше към тях съжаление и дори известно презрение.
Никога не бе познавал жена, стремяща се да бъде личност, със собствено сърце и собствени мисли, без отношение към дребните облаги, които можеше да спечели, ласкаейки мъжете. Отдавна беше изгубил надежда, че ще я срещне.
Поради това негово отношение към жените хитрите им машинации, начинът, по който си служеха с телата си, ласките и сълзите им, жалбите, с които се опитваха да прекършат волята на някой мъж и да го накарат да изпълнява прищевките им му бяха безразлични. Ласкателствата им не му въздействаха. Въпреки това се отнасяше към тях с преднамерено внимание и при необходимост бе очарователен, тъй като неведнъж помощта на жените се бе оказвала много полезна в професионалните му стремежи.
Той нямаше приятели, на които да има доверие, нямаше жена, за която постоянно да мисли. Майката, която бе обичал и уважавал, беше мъртва. Но той не си позволяваше лукса или слабостта да се има за самотен. Разбираше, че ключът към успеха в живота е тъкмо фактът, че не зависеше от другите. И се доверяваше само на себе си. Затова откри, че е винаги по-силният в отношенията си с другите. Нямаше излишен багаж, за който да се грижи в живота, и това му харесваше.
Никога не си задаваше въпроса дали е щастлив. Не гледаше на света от този ъгъл. Следваше начертания от личните си способности път със съзнанието, че ще го отведе до по-голяма власт, и по-високи постижения, и не го беше грижа дали съществуваха други неща, за които човек да се замисля в живота си.
Днес Джоузеф Найт беше отседнал в хотелския си апартамент в Чикаго. Готвеше се да отиде в кантората, която държеше в прочутия квартал Луп. Идваше тук шест-седем пъти годишно, за да наглежда бизнеса си в Средния запад. Кантората беше наета на името на хартиената корпорация „Мидуест Асошиейтс“, която бе създал като фасада за многобройните си дейности.
Днес той беше в паника. Бизнесът му бе в застой. Студеният вятър, духащ откъм езерото Мичиган, бе остър и негостоприемен. Предстоеше му отегчителен ден, който го ужасяваше. Имаше нужда от нови предизвикателства, които да го стимулират.
И през ум не му мина, че предизвикателството вече го чака в кантората.
Вместо поздрав секретарката му представи някакъв непознат, облечен в копринен костюм, с куфарче в ръка.
— Здравейте, господин Найт — рече мъжът и стана, за да се здрависа, с него. — Казвам се Уорън Драйфъс. Представлявам Карл Рицо.
Найт погледна непознатия в очите. Срещна в тях самоувереност и шлифован израз на безгласно снизхождение.
Това беше лесно обяснимо. Карл Рицо бе важна фигура в гангстерските среди на Чикаго и Северен Илинойс, с многобройни връзки и значителна власт. Найт често бе чувал за него по време на бизнес пътуванията си тук, но пътищата им досега не се бяха срещали.
Но ето че Рицо бе обърнал внимание на съществуването на Найт.
От поведението на пратеника му намирисваше на изнудване. Но Найт вежливо го въведе в кабинета си и му предложи кафе.
— Карл би желал да се срещне с вас — продължи Драйфъс. — Нещата, които чува за вас, му правят добро впечатление. Той обича да се среща с всички, които работят на негова територия. В интерес на приятелството.
Джоузеф Найт се усмихна, преценявайки какво се Крис зад поканата на непознатия. Носеха се слухове, че Рицо не се шегува, че е убил или прогонил от щата няколко души, не приели да сътрудничат. Въпреки че все още не се беше издигнал колкото искаше в йерархията на престъпните среди на Средния запад, той бе човек с огромна амбиция и мощ. Безмилостните действия му бяха спечелили както приятели, така и врагове. На него трябваше да се гледа сериозно.
— Разбира се — отвърна Джоузеф Найт. — Ще ми бъде приятно да се срещна с него по всяко време.
— Какво ще кажете за вечеря още днес? В имението му в Гленкоу. В шест ще ви изпрати кола. Ще бъдете ли тук?
— Непременно. И моля ви, предайте му благодарността и почитанията ми.
Непознатият излезе с безмълвна усмивка на лицето. Изразът на почитание от страна на Джоузеф Найт вече го беше убедил, че Найт няма да създава неприятности на Рицо.
Колкото до самия Найт, той вече бе направил първата стъпка в играта. И беше решил добре да си събира ума.
Карл Рицо живееше в замъка си Гленкоу, който се извисяваше над студените неспокойни води на езерото Мичиган. В алеята отпред имаше два ролс-ройса, едно бентли и открит спортен мерцедес. Цялата къща, от архитектурата в стил Тюдор до сдържаната старинна мебелировка, лъхаше на традиция и пари. Нямаше и следа от парвенющина. Това бе домът на енергичен и безскрупулен човек, който се интересуваше само от това как да забогатее, но полагаше големи усилия да мине за уважаван стълб на обществото.
Найт беше взет от кантората си от двама мъже в лимузина — мълчалив шофьор и още един мъж, много едър и със заплашителен вид. През цялото четирийсети петминутно пътуване на север от града не обелиха нито дума.
Рицо посрещна Найт лично. Беше прехвърлил петдесетте, с посребрена коса и проницателни очи, зад чийто израз на безразлично гостоприемство се криеше хладна бдителност.
— Много ми е приятно, че успяхте да дойдете, господин Найт. Да пийнем по нещо.
Двамата побъбриха на чаша коктейл в дневната. Отвън над езерото свиреше вятърът. Разговорът им засягаше невинни теми като времето и чикагските спортни отбори, дори се насочи към някои по-сериозни неща, когато стана дума за трудните времена и отражението им върху бизнеса.
Найт забеляза в дневната няколко рамкирани фотографии на красива млада жена, очевидно правени от специалисти по портретна фотография. Над камината имаше маслен портрет в цял ръст на същата жена. Беше облечена в рокля, която й придаваше много изискан вид, сякаш произлизаше от висшето общество на Нова Англия. Около елегантната й лебедова шия имаше диамантена огърлица с няколко реда камъни в обков от бяло злато. Жената излъчваше чистокръвна аристократична красота.
Можеше да бъде само съпругата на Рицо, с която той явно се гордееше и държеше да показва на посетителите си. Ала тази вечер я нямаше. Рицо бе предпочел да приеме посетителя си сам.
Найт не попита за нея. Искаше да остави своя домакин да разиграе картите си така, както беше решил.
По време на вечерята Рицо мина на деловите въпроси.
— Харесват ми младите хора като вас. Инициативен сте, имате умни идеи. Ще стигнете далеч. Смятам, че е важно да свържем финансовите си интереси от самото начало. Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. В замяна искам само подходяща компенсация и възможност за участие в бъдещите ви печалби.
— За каква компенсация става дума? — попита Найт.
Рицо замаза подробностите с неясно движение на маникюрираната си ръка. Но Найт разбра за какво става дума. Сделката се свеждаше до финансово разбойничество — ни повече, ни по-малко. Без много да го увърта, поиска петдесетпроцентов дял от всички печалби плюс договорни задължения, които биха го направили пълноправен съдружник във всички начинания на Найт. Допълнителните условия по сделката бяха дори още по-тежки. Целият риск падаше върху Найт. Повечето от печалбата отиваше у Рицо.
Освен това имаше точка за скрита опция, даваща право на Рицо като пълноправен съдружник да получава 50 на сто от всеки бизнес, който Найт би започнал или би могъл да придобие през следващите двайсет години. Това бе най-обременителната сделка, която човек можеше да си представи.
Джоузеф Найт слушаше, без да се издава какво мисли.
— Искате твърде много — отговори накрая, с примес от почтителност и тревога в гласа. — Какво ще получа в замяна?
Рицо се усмихна.
— Пълно финансово сътрудничество от моя страна и безрезервната ми подкрепа. Доста добре се оправям в тоя град — посочи той красивата къща наоколо. — Освен това имам приятели както в политиката, така и в бизнеса. Повярвай ми, Джо, няма да съжаляваш.
Половин час по-късно Найт благодари на домакина си за приятната вечер.
— Позволете ми да помисля над подробностите и тогава да ви потърся отново.
— Не мисли прекалено дълго — каза Рицо. — В този град човек има нужда от приятели.
Заплахата бе неприкрита. Очите на Рицо блеснаха студено, когато пожелаваше на госта си лека нощ.
Найт бе откаран до хотела си от същите двама мъже. Този път дебелият телохранител седна до него на задната седалка.
— Аз съм Салваторе — каза той и раздруса ръката на Найт със здравите си като менгеме пръсти. — Шефът рече да внимаваме да се прибереш по живо, по здраво.
— Благодаря. — Гласът на Найт прозвуча приглушено и сконфузено.
— Няма нищо. Нали затуй ми плаща.
Найт се помъчи да изглежда колкото може по-безличен, дори малодушен. Забеляза презрителната полуусмивка на лицето на едрия мъж.
Когато пристигнаха, дебелият реши да прекрачи през Джоузеф Найт, за да излезе от лимузината. Мимоходом, уж случайно, навря огромното си коляно между краката му и го блъсна с всичка сила в половите органи.
Найт изсумтя от болка, но не каза нито дума.
Дебелият се ухили и посегна да отвори вратата.
— Извинявай, приятел! Без да искам. Няма да се повтори.
Когато колата потегли, дебелият говореше нещо на шофьора и се смееше. Радваше се на шегичката си и явно не му пукаше от Найт.
Джоузеф Найт се качи в апартамента си, запали лула и се загледа през прозореца над чикагския Пул. Мозъкът му трескаво работеше.
Това, което Рицо му беше предложил, бе ни повече, ни по-малко финансово насилие. Имаше намерение да задуши растящата империя на Найт, а може би и да я унищожи до основи.
И с какво подкрепяше искането си? Със заплахи. Дори не бе необходимо да споменава какво бе сторил с предишните си конкуренти, понеже то бе публична тайна. Знаеше, че Найт е чул за това.
Нещо повече. Неуважителното поведение на подчинените на Рицо в лимузината бяха презрително предизвикателство — пожелание, изпратено от шефа им. Той не вземаше Найт на сериозно. Очакваше, че бързо ще му се подчини.
А това бе знак, че в определен момент Найт ще е елиминиран, след като бъде изсмукан докрай. Нямаше съмнение.
Предизвикателството беше сериозно. Найт знаеше, че Рицо има връзки в гангстерските среди. В една или друга форма те водеха право към фамилията на Винсънт Монако, главната организация на мафията в града.
Можеше да се предположи, че убийствата и другите актове на насилие, извършвани от разбойниците на Рицо в течение на години, са ставали с одобрението на мафията и дори с участието на нейни хора.
Но Джоузеф Найт не направи това предположение. Острото му око бе открило слабото място в атаката на Рицо.
В беглите си контакти с престъпния свят в други градове Найт не беше чувал някой да иска комисиона, която макар и малко да се доближаваше до това, за което настояваше Карл Рицо. Което подсказваше, че Рицо играе сам. Използваше факта, че всички знаят за връзките му с мафията, като средство за заплахи. Но може би това бе просто илюзия. Може би Рицо бе вълк-единак.
Дебелият телохранител Салваторе подкрепяше подобно тълкуване с грубото си заплашително държане. Едно истинско предложение от страна на мафията щеше да е по-изкусно, по-учтиво. Рицо прекалено се самоизтъкваше. Това ясно говореше, че използва заплахите, за да прикрие всъщност липсата на реална подкрепа от мафията.
И така, Джоузеф Найт се намираше в деликатно положение.
Знаеше много добре, че в бъдещата си работа ще има нужда от приятелски връзки с мафията. Никой голям бизнесмен не можеше да се справи без подобни връзки. Щом мафията решеше, че някой е извън кръга на приятелите й, можеше до безкрай да му създава трудности и да го тормози по безброй начини — от профсъюзи, сделки и доставки до банкови операции и застраховки.
Така че дългосрочният му план бе ясен. Джоузеф Найт трябваше да установи и да поддържа добри отношения с мафията.
Конкретната задача беше сложна главоблъсканица: да се справи с Рицо с минимални загуби на лични капиталовложения, но без да дразни мафията и без да си спечели име на неудачник.
Но Рицо правеше всичко това невъзможно. Сделката, която предлагаше, бе прекалено неизгодна, за да може Найт да я приеме и финансово да издържи. И още по-важно, не можеше да я приеме и да продължи да гледа хората с вдигната глава. Това бе основното.
Следователно начинът на действие беше ясен. Карл Рицо трябваше да се обезвреди. Но как?
Джоузеф Найт всмукна от лулата си. Мислеше за току-що прекараната с Рицо вечер. Припомняше си лицето му, разговора и поведението му — странна смесица от перчене и предпазливост, от изисканост и зле прикрита дебелащина. Рицо обичаше да разиграва комедии. Такъв човек трябваше да има своето слабо място, своя ахилесова пета.
Джоузеф Найт трябваше да разбере коя е тази слабост.
И вече знаеше каква щеше да е първата му стъпка.
Щеше да научи повече за младата жена от портрета.