Джудит Макнот
Съвършенство (64)

63

Джули влезе във всекидневната и включи лампите, но когато Зак хвана ръката й, тя безмълвно се притисна в обятията му, като го целуваше в недоказаното си отчаяние, което и самият той чувстваше. Тя го привлече към себе си, притиснала меките си устни в неговите. Ръцете й се плъзгаха по тялото му. Той я придърпа още по-близо, устните му обгръщаха нейните, ръцете му жадно си припомняха обичните за него форми.

Резкият телефонен звън накара и двамата да подскочат и тя протегна треперещата си ръка към слушалката.

Зак я наблюдаваше, после се усмихна, когато Джули срамежливо наведе глава, защото той започна да съблича сакото си.

— Да, вярно е, госпожа Адълсон, наистина е тук — постоя заслушана за известно време и после добави: — Не знам. Ще го попитам.

Закри слушалката с ръка и с безпомощен поглед попита:

— Кметът и госпожа Адълсон искат да знаят дали ти… ние… сме свободни да вечеряме с тях тази вечер.

Зак свали вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си, като бавно поклати отрицателно глава — наблюдаваше руменината, която обагри страните й — беше схванала безпогрешно какво има предвид.

— Страхувам се, че трябва да ви откажем. Не, не съм сигурна какви са плановете му. Да, ще го попитам и ще ви уведомя.

Джули затвори телефона, после бързо го изключи, пъхна слушалката под възглавницата на дивана, изправи се и нервно потърка ръце по бедрата си. Хиляди въпроси се въртяха в ума й, докато го гледаше — съмнения, подозрения и надежди, но над всичко надделяваше чувството за някаква щастлива нереалност. Наистина ли стоеше тук, във всекидневната й, очите му — нежни, развеселени, омагьосващи.

— Не мога да повярвам, че си тук — прошепна тя. — Само преди няколко часа всичко изглеждаше толкова…

— Празно? — помогна й той. Гласът му — дълбок и покоряващ — глас, който тя жадуваше да чуе отново. — И безсмислено?

Той тръгна към нея. Джули кимна.

— И безнадеждно. Зак… Аз… аз трябва да ти обясня толкова много неща, ако ми позволиш. Но… — думите й останаха недоизказани, тъй като той я пое в обятията си. Погали лицето му с разтреперани пръсти. — Господи, толкова ми липсваше!

Зак впи устни в нейните. Издърпа шала и зарови пръсти в косата й, а тя обви ръце около него и отговори на страстта му с онази дива, невероятно възбуждаща жар, която го преследваше в сънищата в Южна Америка и го караше да се събужда в затвора плувнал в пот. Той едва се откъсна от нея.

— Покажи ми къщата си — всъщност имаше предвид да му покаже спалнята си.

Тя кимна, разбрала безпогрешно желанието му, и го поведе право натам, накъдето той искаше. Зак пристъпи прага и когато видя белите плетени мебели, буйните растения в саксии и белите дипли по покривката на леглото и тоалетната масичка, той застина. Стаята беше същата като в представите му. Джули нерешително попита:

— Харесва ли ти?

— Точно такава си я представях, когато…

Тя огледа напрегнатия израз на лицето му и довърши:

— Когато лежеше на леглото в лодката и си представяше мен в тази стая, защото аз те помолих да го направиш. Когато — продължи тя с нараняваща честност — все още вярваше, че ще дойда при теб… когато все още вярваше, че никога няма да ти поставя клопка или да те предам на ФБР и да ги остава да те пребият и да те върнат в затвора.

Той я гледаше, лека усмивка се появи на устните му.

— Когато всичко беше така, както казваш.

Тя се отпусна на леглото с обърнато към него лице, очите й — искрени и питащи.

— Искаш ли да полежим тук за известно време и първо да поговорим?

Зак се поколеба. От една страна, жадуваше да остави миналото назад и да се отдаде на настоящето — да я люби на това бяло, дантелено, покрито с балдахин девическо легло, което изглеждаше ужасно възбуждащо, когато тя лежеше на него. От друга страна, тя беше твърде разстроена и нямаше да започнат добре, ако не си изясняха миналото.

— Добре — съгласи се.

Джули натрупа куп възглавници на таблата на леглото за двамата и той обгърна раменете й веднага щом тя се отпусна до него. Сгуши се в него, положи ръка на гърдите му и той си припомни утрините, прекарани в леглото в Колорадо, когато стояха прегърнати по този начин, и се усмихна.

— Бях забравил колко ми прилягаш.

— Мислиш за утрините в Колорадо, нали?

Наведе глава към нея.

— Бях забравил и колко си проницателна.

— Всъщност не чак толкова. Просто си мислех за същото.

Тя се усмихна и направи колеблив опит да започне опасната тема:

— Не знам откъде да започна. Аз… аз почти се страхувам да започна. Дори не знам какво в края на краищата те доведе тук днес.

Зак сви вежди от изненада.

— Тук ме доведе Ричардсън. Не знаеше ли, че ще идва да ме посети?

Когато го загледа изненадано, добави:

— Дойде в къщата ми в Калифорния с костюма си на „Брукс Брадърс“, с вратовръзка на „Армани“ и истинска значка на ФБР.

— Пол е идвал при теб? Пол Ричардсън? Имаш предвид моя Пол?

Зак застина.

— Очевидно имам предвид „твоя Пол“ — дойде му наум, че въпреки признанието от негова страна, тя беше казала само, че й е липсвал. С безизразен глас добави: — Кой знае откъде ми хрумна мисълта, че искаш да дойда дотук не само за да се сдобрим. Сега обаче ми се струва, че просто съм направил заключение от това, което видях на онези филми. Мисля — заяви, като издърпа ръката си, че може би този разговор е по-добре да продължи във всекидневната. Или пък утре, във фоайето на хотела.

— Зак, не смей да напускаш това легло! Ако отново не ми дадеш възможност да обясня, никога няма да ти простя. Пол е просто мой приятел, който идваше тук заради мене, когато се чувствах ужасно нещастна и самотна.

С облекчение се отпусна на възглавницата и здраво я прегърна.

— Какво толкова има в тебе, което ме кара да губя ума си? В Колорадо ме накара да се чувствам глупак — върна се към предишната тема и продължи: — Дойдох, защото Ричардсън нахлу в къщата ми тази сутрин, размахал значката си. Хвърли на бюрото ми огромен плик с две видеокасети и твоето писмо към мен в него и после ми обясни всичко. Какво, за Бога, те е прихванало, за да решиш да посетиш Маргарет Станхоуп?

На вратата се позвъни, но и двамата не обърнаха внимание.

— В писмото си ти ми написа, че отдавна искаш да се помириш с нея. Дори предлагаше да поверим нашето бебе на нея. А по телефона ми каза, че сякаш предизвикваме проклятие, като оставяме толкова много нещастни хора зад гърба си. Затова реших да отида при нея, да й обясня, че я обичаш и че съжаляваш за отчуждението между вас.

— И тя ти се изсмя в лицето.

— По-лошо. Някак си изникна въпросът за Джъстин и тя ми каза, че си го убил след разправия за някакво момиче, после ми даде папка, пълна с изрезки от вестници, с твоите признания, че си го застрелял. И аз… аз осъзнах, че ти си ме излъгал, Зак. Опитвах се да убедя себе си, че си излъгал нея, не мен, но когато Тони Остин беше убит — третия човек, с когото си се карал, реших, че е убит от теб, поне така изглеждаше. Мислех си… Повярвах, както баба ти вярваше, че си виновен. И те предадох. Смятах, че е за твое добро.

— Не съм те излъгал за Джъстин, Джули — шумно въздъхна Зак. — Излъгах полицаите в Риджмонт.

— Но защо?

— Защото дядо ми ме помоли за това. Защото самоубийството води до разследване на възможните причини и дядо искаше да спести на онази зла старица разкритието, че Джъстин е хомосексуалист. Не трябваше да си правя труда. Трябваше да я оставя да потъне в срам, както тя щеше да го приеме. Така или иначе това нямаше да нарани Джъстин.

— И като си знаел какво чувства към теб, как изобщо можа да ти хрумне да й поверим бебето си?

— Кое бебе, Джули?

Усмивката, направила живота му в Колорадо по-светъл, огря лицето й.

— Бебето, което измислих, за да ми позволиш да дойда при тебе.

— А, онова бебе.

Тя разкопча още едно копче на ризата му и го целуна по врата.

— Отговори на въпроса ми.

— Продължавай в този дух и по-скоро ще се изправиш пред възможността наистина да ти направя бебе, вместо да отговоря на въпроса ти.

— Аз съм ужасно алчна, Зак. Искам и двете — отвърна му през смях.

Зак нежно обгърна лицето й и погали страните й.

— Наистина ли, миличка? Искаш ли моето бебе?

— Ужасно.

— Ще поработим над това тази нощ, ако ти се иска.

— Някакъв смътен спомен ме кара да мисля, а и ти го разбираш, че по-скоро зависи от това, дали на теб…

— Дали на мен ми се иска?

Тя кимна.

— В интерес на истината „ми се иска“ почти през цялото време, откакто прочетох писмото ти тази сутрин. Доказателството е пред теб.

Някой отново позвъни на вратата и Джули виновно отдръпна ръката си от там, където той се надяваше да потърси „доказателството“.

— Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Да — въздъхна той. — Ако си спомняш, в писмото си изрично подчертах, че ще й пиша, преди да те изпратя при нея с нашето бебе. Всъщност щях да пиша първо на Фостър, не на нея.

— На Фостър? Имаш предвид стария иконом?

Зак кимна.

— С дядо го помолихме да запази тайната, но той знае какво всъщност се случи. Той беше в коридора, когато се чу изстрелът от стаята на Джъстин и ме видя да тичам натам. Щях да помоля Фостър да разкрие истината на господарката си.

— Тя ти е баба, Зак. Спри да избягваш да я наричаш така.

— Тя е мъртва за мен.

— Никой не получава втори шанс от теб, така ли?

— Така — неумолимо отсече той.

— Освен мен.

— Освен теб.

— Колко шансове имам?

— А от колко имаш нужда?

— Страхувам се, че ще ми трябват доста — каза Джули с такава силна въздишка, че Зак избухна в смях и я придърпа в обятията си. Когато я пусна, забеляза тънката сребърна верижка, която леко се подаваше от яката й.

— Какво е това?

— Кое?

— Това — отвърна той, като провря пръст под верижката.

Уплашена, че пръстенът може да му напомни за грозната сцена в Мексико Сити, бързо постави ръка на гърдите си и покри пръстена.

— Моля те, остави това.

Зак присви очи и почувства как подозрението отново се надига в него, предизвикано отчасти от объркването й.

— Какво е това? Подарък от стар приятел?

— Нещо такова. Няма да го нося вече.

— Нека да го видя.

— Не.

— Един мъж има право да знае нещо за вкуса на предшествениците си.

— Вкусът му е чудесен! Ще го одобриш. Остави го.

— Джули — заплашително каза той, — ти се долна лъжкиня. Какво има на верижката?

Отстрани ръцете й и дръпна верижката. Годежният му пръстен се озова в ръката му, диамантите хвърляха отблясъци. Трогнат, той я прегърна.

— Защо се страхуваше, че ще го видя?

— Страхувах се, че ще ти напомни за Мексико Сити. Мисля, че никога няма да мога да забравя погледа ти, преди да разбереш, че не съм ги довела случайно… — гласът й затрепери. — И промяната на лицето ти, когато разбра, че е клопка. Знам, че няма да мога. Никога. Винаги ще се страхувам от този поглед.

— Нека приключим с всичко това.

— Какво? — паниката вече я беше обхванала. — Къде отиваш?

— Имаш ли видеокасетофон? Страхът й отстъпи място на объркване.

— В хола.