Джудит Макнот
Съвършенство (58)

57

— Сигурно има някаква грешка — Емили Макданиелс премести поглед от съпруга си към неговия счетоводител. — Баща ми никога няма да купи акции или да инвестира средства в нещо, свързвано с Остин.

— Фактите доказват обратното, госпожо Макданиелс — меко отбеляза Едвин Феърчайлд. — През последните пет години той е инвестирал над четири милиона долара от вашите средства в „Ти Ей Продакшънс“, която е собственост на Остин. Съвсем законна компания, уверявам ви, въпреки че със сигурност не е печеливша и е лош избор от страна на баща ви, тъй като Остин очевидно е използвал парите за лични цели. От страна на баща ви всичко е наред. Той е купил акции за вас, те са на ваше име. Повдигам този въпрос само защото смятам, че е време да продадете тези акции на наследниците на Остин, ако изобщо се съгласят да ги купят. Ще трябва да ги продадете съвсем евтино, за да намалите загубите при следващото плащане на данъци.

— Какво казва баща ми за тези лоши инвестиции?

— Не е моя работа да обсъждам или поставям под въпрос преценката му. Той е поел грижата за вашите средства още от времето, когато сте били дете, доколкото знам, и инвестирането на парите ви е негово изключително право. Това засяга само вас и него. Единствената причина, поради която се намесвам сега, е, че от години аз се занимавам с финансовите въпроси на съпруга ви и сега, след като сте женени, възниква въпросът за общо плащане на подоходния ви данък.

— Баща ми по всяка вероятност не е имал представа, че „Ти Ей“ е на Тони Остин — заяви Емили.

Феърчайлд повдигна вежди и ясно показа, че не смята така.

— Ако предпочитате да вярвате в това…

— Въпросът не е в какво предпочитам да вярвам. Въпросът е, че баща ми трябва да е бил подмамен да купи акции в компанията на Тони… по много хитър начин. Той презираше този човек.

— Не разбирам как може да е бил подмамен — спокойно се намеси съпругът й, тъй като знаеше колко е чувствителна по отношение на баща си. — С Едвин разговаряхме по въпроса днес по телефона. Няма съмнение, че баща ти е купил акциите направо от Остин.

— Защо мислиш така?

— Защото акциите на „Ти Ей“ не се продават на фондовата борса. Както спомена Едвин преди малко, това е частна компания и единственият начин да се закупят акции от нея е чрез Остин или чрез негов представител.

— Има ли той някакви представители?

Едвин Феърчайлд поклати глава, сложи очилата си и затърси фотокопие от някакъв документ.

— Със сигурност не е харчил средства за някого, който да го представя или изобщо да работи за него. Остин е бил единственият служител, директор и акционер.

Свали очилата си, погледна тежкия златен „Ролекс“ на китката си и каза:

— Минава шест часът. Нямах намерение да ви задържам толкова, но поне обсъдихме всичко. Ако възнамерявате да продадете акциите си на наследниците на Остин, колкото по-скоро се свържете с тях, толкова по-добре. Когато ме уведомите за решението си, ще мога да оформя данъчните ви задължения за следващата година.

— Не разбирам нищо от финанси и данъци — обърна се към двамата Емили. — За това винаги се е грижил баща ми.

— Тогава по-добре да обсъдите въпроса с акциите на компанията с него. През последните пет години двадесетина пъти е закупувал акции — може би е мислел за някаква печалба, за която ние не знаем. Може би той ще ви каже дали не е по-добре да задържим още малко продажбата на акциите.

Емили стисна ръката му.

— Благодаря ви, господин Феърчайлд. Ще последвам съвета ви.

— Преди да си тръгнете — каза счетоводителят, — искам да поясня, че във всяко друго отношение баща ви се справя отлично по отношение на финансите ви. Направил е добри инвестиции с парите ви и е водил отчет за всяко похарчено пени през последните петнадесет години, включително и за парите, вложени в „Ти Ей Продакшънс“.

Емили остро отвърна:

— Нямам нужда от вашите и от чиито и да е уверения, че баща ми е действал в мой интерес. Винаги го е правил.

 

 

В колата тя наблюдаваше как съпругът й умело управлява лъскавото БМВ през пиковите часове на движението.

— Бях груба с него, нали?

Дик й хвърли развеселен поглед, когато спряха на светофара.

— Просто се отбраняваше, не беше груба. Но ти винаги го правиш, когато се отнася до баща ти.

— Знам — въздъхна тя. — Но си имам причина.

— Ти го обичаш, а той е посветил живота си на тебе.

— Има и друга причина. Преди време, общоизвестен скандален факт беше, че повечето от родителите на децата звезди похарчват и дори ограбват всеки долар, който децата им спечелват. Баща ми правеше точно обратното. Въпреки че сега има закони срещу подобни постъпки, все още съществуват много хора, които смятат, че баща ми живее на мой гръб, и то доста охолно.

— Тези хора очевидно не са виждали къде живее, иначе нямаше да мислят така. Стените не са боядисвани от десет години, а и мебелите се нуждаят от смяна. Броят на отрепките в квартала все повече се увеличава и след няколко години няма да е безопасно да се живее там.

— Знам, но той не обича да харчи пари — като се върна към предишната тема, тя продължи: — Не можеш да си представиш колко унизително е било понякога за него да бъде мой баща. Още си спомням, когато преди пет години отиде да си купи кола. Продавачът беше доволен, че ще му продаде шевролет; докато не се появих аз да помогна на татко при избора на цвета. В момента, в който човекът разбра коя съм и кой е баща ми, той каза с гаден, арогантен глас: „Това променя нещата, господин Макданиелс! Сигурен съм, че дъщеря ви би желала повече този модел, нали, миличка?“

— Ако мнението на хората е интересувало баща ти — каза Дик, забравил да прикрие неприязънта си към този човек, — можел е да си намери някоя добра, почтена работа, освен тази да се грижи за своята малка Емили. Тогава може би щеше да има с какво да се занимава, вместо да се напива и да се самосъжалява, защото малката му дъщеря е пораснала и се е омъжила.

Забеляза, че лицето й помръква, и протегна ръка през седалката, за да прегърне вдървените й рамене.

— Съжалявам. Очевидно съм просто един ревнив мухльо, който излиза извън нервите си заради необичайно близките отношения между съпругата му и нейния баща. Ще ми простиш ли? — тя кимна и потри буза в ръката му, но хубавото й лице остана замислено и той го забеляза. — Още не си ми простила. Явно извинението не е достатъчно. Заслужавам ритник по задника. Заслужавам — поколеба се, докато измисли нещо — за наказание да те заведа довечера в ресторанта на Антъни и да ти поръчам най-скъпата вечеря в Лос Анжелис. Ще си седим там и всички ще зяпат жена ми.

Тя му се усмихна и на лицето й се появиха прочутите трапчинки. Той погали страната й и тихо каза:

— Обичам те, Емили — после добави шеговито: — Обичам те въпреки смешните ямички на лицето ти. Не всеки мъж може да пренебрегне дефект като този, но аз съм способен на това.

Смехът й го накара да се усмихне, но усмивката му угасна от проверката, на която тя го подложи.

— Достатъчно ли ме обичаш, че да се съгласиш да ме откараш първо до жилището на баща ми, преди да отидем на вечеря?

— Защо? — попита с раздразнение той.

— Защото искам да поговоря с него за парите, които е инвестирал при Тони. Не мога да го проумея и това ме побърква.

— Ще се съглася — каза Дик и зави към квартала, в който живееше баща и. — Обичам те достатъчно, за да го направя.

 

 

Емили натисна звънеца на вратата и зачака. След известно време баща й отвори с чаша уиски в ръка.

— Емили, мъничката ми — изговори заваляно. Очите му бяха зачервени, а лицето му — небръснато от три дни. — Не знаех, че ще дойдеш тази вечер.

Без да обърне внимание на съпруга й, той я прегърна през раменете и я дръпна навътре.

Беше пиян. Младата жена го осъзна с болка и разочарование, докато оглеждаше мрачното му жилище. Не мъртвопиян, но достатъчно, че да залита. Някога беше абсолютен въздържател, но през последните няколко години напиванията му все повече зачестяваха.

— Защо не светнеш някоя лампа — предпазливо предложи тя, като се пресегна и светна само една от лампите в хола.

— Обичам тъмнината — отвърна той и загаси отново светлината. — Чувствам се по-сигурен и по-спокоен.

— А аз предпочитам малко светлина, за да не се спъне Емили и да се пребие — твърдо каза Дик и светна лампата.

— На какво дължа посещението ти? — попита я баща й, сякаш съпругът й не съществуваше. — Ти вече не идваш да ме виждаш.

— Идвах два пъти миналата седмица. Сега трябва да обсъдим някои делови въпроси, ако, разбира се, имаш желание. Счетоводителят на Дик иска някои неща да бъдат изяснени, за да може да определи размера на данъците ни.

— Разбира се, разбира се. Няма никакъв проблем, миличка. Ела в кабинета ми, където държа всичките ти документи.

— Трябва да се обадя на няколко места — обърна се Дик към съпругата си. — Поговори с баща си, докато позвъня от телефона в…

— В кухнята — уточни тя и той се отправи натам.

Емили последва баща си по стълбите към спалнята, която беше превърнал в кабинет още преди години. Той седна зад бюрото, чийто плот беше единствената чиста повърхност в къщата. Бюфетът и рафтовете с наредени папки бяха покрити с десетки нейни снимки, поставени в рамки: Емили като бебе, едва проходила, Емили на четири годинки, Емили в къса рокличка на балерина, в костюм за Хелоуин, в костюм за първата си роля, Емили на тринадесет години, Емили на петнадесет с букет цветя на корсажа. Сега Емили за пръв път осъзна, че той присъства с нея на почти всички. И после забеляза и нещо друго — светлината от лампата на прашното му бюро блестеше ярко върху стъклото на снимките, сякаш наскоро са били почиствани.

— Какво искаш да знаеш, милинка?

— Татко, ти знаеш колко съм ти благодарна за попечителството на парите ми и за това, че толкова години се грижиш за финансовите ми въпроси. Знаеш го, нали?

— Разбира се, че го знам. Спестявал съм всеки цент, който си спечелила, и съм го пазил зорко. Никога не съм взимал нещо за себе си, освен заплатата от двадесет долара на час, и то по твое настояване. Беше толкова сладка тогава — с носталгия си припомняше той, — беше само на шестнадесет години, но твърдо се противопостави на баща си — като зряла жена. Каза ми, че ако не приема повишението на заплатата си, ще ме уволниш.

— Точно така беше — разсеяно каза Емили. — Затова не искам дори и за момент да си мислиш, че се съмнявам в почтеността ти, когато ти задам следващия въпрос. Не се оплаквам за изгубените пари.

— Изгубените пари? — ядосано каза той. — Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Имам предвид четирите милиона долара, които си инвестирал в компанията на Тони Остин през последните пет години. Акциите не струват нищо. Защо си го направил, татко? Знаеш, че го ненавиждах, а и винаги съм имала чувството, че ти го мразиш повече и от мене.

В първия момент той не помръдна. После бавно вдигна глава — хлътнали, горящи като въглени очи. Дъщеря му несъзнателно се сви на стола си.

— Остин… — бавно изрече той със злобна усмивка. — Вече няма защо да се тревожиш за него, миличка. Погрижих се за него. Вече няма да има нужда да купуваме акциите му без стойност. Ще го запазим като наша малка тайна.

— Преди всичко защо трябваше да купуваме неговите акции без стойност? — попита Емили, обезпокоена от изражението, гласа му и мрачната стая.

— Той ме принуждаваше. Аз не исках да го правя. Сега, той е мъртъв и повече няма да се налага да ги купуваме.

— Как е могъл да те принуди да инвестираш четири милиона от парите ми в компанията му, след като не си искал? — тонът й беше по-остър, отколкото възнамеряваше.

— Не ми говори с този тон, госпожичке! — яростта му избухна внезапно. — Ще ти покажа опакото на ръката си.

Емили беше толкова потресена от неочакваната заплаха, дошла от баща й, който никога не я беше удрял, че се изправи.

— Ще обсъдим този въпрос друг път, когато се държиш разумно.

— Чакай! — С изненадваща бързина той се пресегна през бюрото и сграбчи ръката й. — Не си отивай, миличка! Страхувам се, това е всичко. Не съм спал от няколко дни, защото се страхувам. Никога няма да те нараня. Ти го знаеш.

Изглеждаше изплашен. Емили беше обезпокоена от това. Тя го погали по ръката — чувстваше се като майка, не като негова дъщеря — и нежно каза:

— Няма да си тръгна, татко. Не се страхувай. Кажи какво се е случило. Аз ще те разбера.

— Ще го запазиш ли в тайна? Заклеваш ли се?

Тя кимна и потръпна от детската му молба.

— Остин ме принуди да купя тези акции. Той… той ни изнудваше. Цели пет години това копеле измъкваше пари от нас.

— От нас?

— Двамата с тебе сме екип. Каквото и да се случи с единия, се случва и с другия, нали?

— Аз… предполагам, че е така. Защо Тони… ни изнудваше?

— Защото… — гласът на баща й се превърна в съзаклятнически шепот — защото той знаеше, че ние убихме Рейчъл.

Емили рязко се изправи, като го гледаше с отворена уста.

— Това е лудост! Сигурно си толкова пиян, че имаш халюцинации! Каква причина сме имали да убиваме жената на Зак?

— Никаква.

Тя постави ръце на бюрото му.

— Какви ги говориш? Това е лудост!

— Недей да го повтаряш отново! Той също го казваше, а това е лъжа! Не съм луд! Просто съм изплашен, не можеш ли да го проумееш? — изхленчи той.

— Кой казва, че си луд, татко? И защо се страхуваш?

— Остин каза, че съм луд през нощта, в която го убих.

— Закари Бенедикт уби Тони Остин — категорично отсече тя. — Всички смятат така.

Очите му пламнаха от ярост.

— Не всички смятат така. Някакви мъже, частни детективи, идваха да разговарят с мене два пъти досега. Искат да знаят къде съм бил по време на убийството. Те работят за някого, трябва да е така, но няма да ми съобщят името му. Някой ме подозира, миличка, не разбираш ли? Те знаят, че Остин ме е изнудвал, в най-скоро време ще открият защо и вече ще узнаят, че аз съм убил Рейчъл и Остин.

Емили се опитваше гласът й да прозвучи уверено:

— И защо си убил Рейчъл?

Той прокара пръсти през косата си.

— Не бъди толкова недосетлива… Исках да убия Остин. Исках той да умре, но онзи глупак Бенедикт промени решението си за това кой да стреля пръв и Рейчъл…

— Защо искаше да убиеш Тони?

— Ти знаеш защо! — отпусна се на стола си и сълзи закапаха от очите му. — Той тъпчеше момиченцето ми с наркотици и тя забременя от него. Ти си мислеше, че не знам, но аз знаех. Сутрин ти прилошаваше и аз се обадих в онзи лекарски кабинет в Далас, за да разбера какво ти е, и сестрата ми каза. Тя сметна, че съм съпругът ти, когато й казах името си. Ти беше само на шестнадесет години, а той те остави да се оправяш сама с аборта, докато през това време се мъкнеше с онази кучка Рейчъл и двамата ти се смееха зад гърба. Откакто си се омъжила, Остин постоянно заплашваше, че ще каже на съпруга ти, че си била бременна от него… и за това, което си направила.

Младата жена се покашля два пъти, преди да успее да отговори:

— Дик знае какво се е случило с мене. Преди няколко седмици му казах, че мъжът е бил Тони. Не съм го споделила с теб през всичките тези години, защото не исках да те нараня и да те накарам да се срамуваш.

— Някой знае какво съм направил — каза баща й, като покри главата си с ръце. Раменете му се разтърсваха от ридания. — Ще го убия, когато открия кой е…

Той вдигна глава и погледът му се закова на прага на вратата. Ръката му се плъзна към чекмеджето на бюрото.

— Тогава най-добре е да започнеш от мен — разтреперана, Емили дочу гласа на съпруга си, който влезе в стаята и я издърпа от стола. — Защото аз също знам.

Вместо да изтръпне от ужас, Джордж Макданиелс погледна към дъщеря си и съзаклятнически прошепна:

— Той е прав, Емили. Страхувам се, че ще се наложи да убием съпруга ти.

Изправи се и Емили видя светлината от лампата да проблясва по пистолета в ръката му.

— Не! — извика тя, като се опитваше да прикрие съпруга си, който от своя страна се мъчеше да я изтика встрани.

— Отмести се, миличка! — нареди баща й. — Няма да го заболи. Няма да усети нищо. Ще бъде мъртъв, преди да се строполи на пода.

— Татенце! — извика тя, като застана с разперени ръце пред Дик. — За да го застреляш, първо трябва да застреляш мене. Ти… ти не искаш да ме нараниш, нали?

Гласът на Дик беше изненадващо спокоен, въпреки че ръцете му се впиваха в раменете й, за да я отблъснат на безопасно място.

— Остави пистолета, Джордж. Ако ме убиеш, ще трябва да убиеш и Емили, за да не те предаде на полицията, а аз знам, че никога няма да я нараниш. Ти само се опитваше да я предпазиш.

Мъжът с пистолета се поколеба и той внимателно продължи:

— Остави пистолета. Ще ти помогнем да обясниш на хората, че само си се опитвал да я защитиш.

— Уморих се да се страхувам — изхленчи възрастният мъж. — Не мога да спя.

Младата жена се измъкна през вратата към спалнята му, грабна телефона и набра 911.

Дик бавно тръгна напред с разперени ръце.

— Повече няма да се страхуваш. Лекарите ще ти дадат хапче, за да можеш да заспиш.

— Мръсно копеле, опитваш се да ме измамиш! Младият мъж сграбчи пистолета в момента, в който Макданиелс го насочи към гърдите му.

В спалнята Емили дочу приглушен изстрел и тежкото тупване на нечие тяло. Изпусна телефона, обърна се и се блъсна в гърдите на съпруга си.

— Не отивай там! — предупреди я той и я притегли в прегръдките си, за да я отведе обратно в спалнята. После посегна към телефона.

— Татенце! — пищеше тя.

— Ще се оправи! — каза Дик, като едновременно с това се опитваше да я задържи и да повика линейка. — Удари си главата в бюрото, когато падаше, и сега целият е в кръв.