Джудит Макнот
Съвършенство (2)

1

1978

— Аз съм госпожа Боровски от детския дом „Ла Сал“ — представи се жената на средна възраст. Тя посочи единадесетгодишното момиченце, което неохотно се влачеше след нея и студено добави: — А това е Джули Смит. Има час за доктор Уилмър. Ще се върна за нея, след като приключа с покупките си.

Секретарката се усмихна на момиченцето:

— Доктор Уилмър ще дойде след малко, Джули. Можеш да седнеш ей там и да попълниш тази карта. Забравих да ти я дам предния път.

Смутена от износените си джинси и мърляво яке, Джули стеснително огледа елегантното фоайе. Госпожа Боровски отново подаде глава през вратата и предупреди секретарката:

— Джули може да открадне всичко, което не е заковано. Тя с подла и действа бързо, така че по-добре да не я изпускате от погледа си.

Задавено от унижение и гняв, момичето се отпусна на стола, опитвайки се да изглежда безразлично към отвратителната забележка, но страните му издайнически почервеняха.

След миг обаче с ужас погледна картата, която жената й подаде. Беше сигурна, че няма да разбере думите, но все пак опита. Прехапа език и напрегнато се съсредоточи върху написаното. Първата дума започваше с „И“ като „ИЗХОД“ върху пътните знаци. Знаеше какво пише на тези знаци, защото едно от нейните приятелчета й беше казало. Следващата буква беше „М“, като в думата мишка, но думата не беше мишка. Ръката й здраво стисна жълтия молив, докато се бореше с познатите чувства на гневно безсилие и отчаяние, изпълващи я, когато трябваше да прочете нещо. Знаеше думата мишка от първи клас, но никой никъде не пише тази дума! Чудеше се защо учат децата да четат глупави думи, които можеш да срещнеш само в скучните учебници за първолаци.

Друго дете на нейната възраст вероятно щеше да прочете тази глупава карта още на секундата! Тя обаче не можеше да прочете и дума от нея. Тя беше единствената глупачка.

От друга страна, знаеше неща, за които другите деца не бяха и чували, защото обръщаше внимание на всичко. И едно от нещата, които бе забелязала, беше, че когато ти връчат нещо за попълване, почти винаги искат да напишеш името си на него…

Старателно написа Д-ж-у-л-и-С-м-и-т в горното поле на картата и след това спря да пише, неспособна да се справи с останалите. Усети, че гневът отново я обзема, но вместо да се ядосва заради някакво тъпо парче хартия, реши да мисли за нещо приятно — например за вятъра, който гали лицето й през пролетта, когато приятният глас на секретарката я накара виновно да повдигне глава.

— Нещо с молива ли не е наред, Джули?

Момичето заби върха на графита в джинсите си и го отчупи.

— Графитът се счупи.

— Ето ти друг.

— Днес ме боли ръката — излъга и се изправи. — Не ми се пише. И освен това ми се ходи до тоалетната. Къде се намира?

— Точно до асансьорите. Доктор Уилмър ще те приеме съвсем скоро. Не се бави много.

— Няма — послушно обеща Джули. След като затвори вратата на кабинета, тя се обърна да види името на нея и внимателно разгледа първите няколко букви, за да разпознае вратата, когато се върне. „П“ — прошепна на глас, за да го запомни. „С, И“? Доволна, тръгна по дългия, застлан с пътека коридор, зави наляво, после, при фонтана, вдясно, но когато стигна до асансьорите, откри, че и двете врати до тях са с надписи. Беше почти сигурна, че това са тоалетните, защото според оскъдните й знания дръжките на вратите на тоалетните бяха различни от тези на обикновените врати. Проблемът беше, че на нито една от тези врати не пишеше „момчета“ или „момичета“ — думи, които тя разпознаваше, нито пък се виждаха онези фигурки на мъж и жена, които подсказваха на хора като нея къде да влязат. Тя сложи ръка на дръжката много предпазливо, открехна вратата и надникна вътре. После веднага се отдръпна назад, тъй като съзря на стената онези смешни тоалетни. Имаше още две неща, които тя знаеше, но се съмняваше, че другите деца знаят. Първо — мъжете използваха странни тоалетни. И второ — направо побесняваха, ако някое момиче отвори вратата, докато са вътре. Джули отвори другата врата и тържествено влезе в дамската тоалетна.

Мислеше, че е минало доста време и затова бързо се върна до вратата, където трябваше да е кабинетът на доктор Уилмър. След това усърдно зачете надписите по вратите. Името на доктор Уилмър започваше с П-С-И. На следващата врата Джули съзря П-Е-Т, и като реши, че грешно е запомнила буквите, бързо я отвори.

Непозната белокоса жена вдигна поглед от пишещата си машина.

— Да, моля?

— Извинете, сбъркала съм стаята — промърмори момичето и се изчерви. — Знаете ли къде се намира кабинетът на доктор Уилмър?

— На доктор Уилмър?

— Да, Уилмър. Започва с П-С-И.

— П-С-И… А, сигурно имате предвид психоаналитик. Кабинет 2516, в дъното на коридора.

Джули обикновено си даваше вид, че е разбрала, и продължаваше да влиза в кабинетите, докато намереше, който й трябва, но сега беше разтревожена, че закъснява.

— Ще ми кажете ли цифрите една по една?

— Моля?

— Цифрите! — Беше отчаяна. — Кажете ми ги една по една, ето така — три, шест, девет, четири, две.

Жената я изгледа така, че тя се почувства като кръгла глупачка. Всъщност знаеше, че е, но мразеше, когато други хора го разбират. Отговорът прозвуча с раздразнение:

— Доктор Уилмър е в кабинет номер две, пет, едно, шест.

— Две, пет, едно, шест — повтори Джули.

— Четвъртата врата вляво — добави тя.

— Разбрах! — извика Джули, силно разстроена. — Защо не ми го казахте веднага?

Секретарката на доктор Уилмър вдигна глава при влизането й.

— Изгуби ли се Джули?

— Аз ли? Как не! — излъга момичето и енергично поклати къдравата си глава. После се върна на стола си.

Без да подозира, че я наблюдават през стъклото, което приличаше на обикновено огледало, Джули насочи вниманието си към аквариума до стола. Първото нещо, което й направи впечатление, беше, че една от красивите рибки е умряла, а други две плуваха около нея, сякаш размишляваха дали да я изядат. Тя почука по стъклото, за да ги сплаши, но само след миг те отново се върнаха.

— Една рибка е умряла — обърна се към секретарката. — Мога да ви я извадя.

— Чистачите ще я извадят довечера, но все пак благодаря за предложението.

Джули си каза, че не е честно нещо толкова невероятно красиво и така безпомощно да бъде изоставено по този начин. Взе едно списание от масата и се престори, че го разглежда, но с крайчеца на окото си продължи да следи двете хищни риби. Всеки път, когато се обърнеха към своето мъртво другарче, тя поглеждаше крадешком към секретарката, за да се увери, че не гледа към нея, и протягаше по-небрежно ръка, за да потропа по стъклото и да прогони рибите.

Зад двустранното огледало доктор Тереза Уилмър следеше малкото представление. Очите й многозначително се усмихваха, докато наблюдаваше благородните усилия на Джули да защити мъртвата рибка и в същото време да изглежда безразлична. Като погледна към мъжа зад себе си — също психиатър, който напоследък отделяше доста време за нейния специален експеримент — доктор Уилмър иронично каза:

— Ето я. Ужасната Джули. Подрастващото страшилище. Някои от директорите на детски домове я смятат не само за невъзприемчива, но и за неконтролируема, с лошо влияние върху връстниците си, пример за малолетна престъпница. Можеш ли да си представиш — продължи с глас, в който се долавяше нескрито възхищение, че тя всъщност е организирала гладна стачка в „Ла Сал“. Уговорила е четиридесет и пет деца, повечето по-големи от нея, да се присъединят към искането й за по-добра храна.

Доктор Джон Фрейзър погледна към момиченцето през двустранното огледало.

— Предполагам, че подсъзнателно е искала да предизвика ръководството.

— Не — сухо отвърна колежката му. — Направила го е, защото се е нуждаела от по-добра храна. Храната в „Ла Сал“ е питателна, но безвкусна. Имах възможността да я опитам.

— А какво ще кажеш за кражбите й? Не можеш да ги пренебрегнеш така лесно.

Тери се облегна на стената и кимна в посока към детето, което чакаше отвън, после каза с усмивка:

— Чувал ли си някога за Робин Худ?

— Разбира се. Защо?

— Защото пред теб стои съвременният Робин Худ. Преди да се усетиш, Джули може да открадне златните ти зъби, толкова е ловка.

— Не мисля, че това е добра препоръка, за да я изпратиш да живее в Тексас при нищо неподозиращите ти братовчеди.

Доктор Уилмър сви рамене.

— Джули краде храна, дрехи или играчки, но не задържа нищо за себе си. Раздава ги на по-малките деца в „Ла Сал“.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Проверила съм всичко.

Неохотна усмивка се появи на устните на Джон Фрейзър, докато оглеждаше момиченцето.

— Изглежда по-скоро като Питър Пан, отколкото като Робин Худ. Представях си я по-различна, съдейки по досието й.

— Аз също се изненадах. Директорът на детския дом „Ла Сал“ я намира за „недисциплинирана, със склонност към бягство от училище, кражби, размирици и шляене с аморални младежи от мъжки пол“.

След всички тези неблагоприятни оценки в досието й бе очаквала да види някакво арогантно, безчувствено момиче, твърде вероятно преждевременно развито и дори сексуално активно, за което сочеха многобройните й връзки с млади мъже. По тази причина преди два месеца тя едва не зяпна от почуда при вида на Джули, която бавно пристъпи в кабинета й. Детето изглеждаше като малка фея, облечена в джинси и парцалива фланелка, с къса къдрава тъмна коса. Вместо младата фатална жена, която доктор Уилмър бе очаквала, пред нея стоеше Джули Смит с хитро гаменско личице, на което правеха впечатление огромните очи с дълги, гъсти ресници и изумителен теменужен цвят. Имаше нещо по момчешки дръзко в начина, по който тя стоеше пред бюрото на доктор Уилмър — с ръце в джобовете и гордо вдигната брадичка.

Тереза бе запленена от момичето на тази първа среща, но в действителност Джули я беше очаровала още преди това — още от вечерта, в която отвори досието й вкъщи и започна да чете отговорите на момичето по множеството тестове — част от образователната програма, разработена от самата Тереза. След като ги прегледа, вече имаше ясна представа за онова, което ставаше с детето, за болката му. Изоставена от истинските си родители и отхвърлена от две семейства на осиновители, Джули беше прекарала детството си в поредица от пренаселени детски домове в бедняшките квартали на Чикаго. Затова и през целия си живот беше получавала подкрепа и истинска човешка топлота единствено от приятелите си — мръсни, рошави като нея деца, които тя смяташе за „себеподобни“. Те я учеха да краде и да бяга от училище. Пъргавият й ум и сръчните й ръце я бяха направили толкова добра, че честите премествания в нов детски дом бяха без значение — почти веднага печелеше популярност и уважение сред събратята си — толкова големи, че няколко месеца по-късно група момчета бяха благоволили да й покажат различните начини, чрез които влизат в колите и ги запалват — демонстрация, завършила със залавянето на цялата група включително и Джули от един дежурен чикагски полицай.

В този ден бе отбелязан първият й арест, въпреки че тя не го разбираше, и първото й истинско провинение, което от своя страна незабавно я доведе до вниманието на психиатърката. След ареста й — донякъде несправедлив — при опит за кражба на автомобил Джули беше включена в новия експеримент на доктор Уилмър, който съдържаше програма от психологически тестове, тестове за интелигентност, интервюта и оценяване под ръководството на доктор Уилмър и доброволна група от психиатри и психолози. Програмата имаше за цел да предпази непълнолетните престъпници от по-нататъшни закононарушения.

В случая с Джули твърдо беше решила да постигне точно това и на всеки, който я познаваше, бе ясно, че когато си постави някаква цел, тя я постигаше. Тери Уилмър беше тридесет и пет годишна, с изтънчени обноски, приветлива усмивка и желязна воля. Освен защитените медицински степени и родословно дърво, дълго като телефонен указател, тя притежаваше три отличителни качества — интуиция, доброта и пълно отдаване. С неизчерпаема доброжелателност на истинска християнка, посветила се на спасяването на изгубени души, Тереза Уилмър беше пожертвала процъфтяващата си частна практика в името на безпомощните млади жертви на пренаселените обеднели детски домове. За да постигне целта си, възнамеряваше да използва всякакви средства, включително и подкрепата на колегите си като доктор Фрейзър. При Джули бе решила да използва дори помощта на далечни братовчеди, които дори не бяха и богати, но имаха свободна стая в дома си и място в добрите си сърца за едно необикновено момиченце.

— Исках да я видиш — каза и се пресегна да дръпне завесата на огледалото точно когато Джули внезапно се изправи, хвърли отчаян поглед към аквариума и бръкна в него.

— Какво, за Бога… — започна Джон Фрейзър, но замлъкна, гледайки как момичето върви към съсредоточената в работата си секретарка с мъртвата рибка в ръка.

Момичето знаеше, че не бива да мокри килима, но не можеше да изтърпи нещо толкова красиво да бъде разкъсано пред очите му. Не особено сигурна дали секретарката не я наблюдава, или просто се прави, че не я забелязва, застана зад стола й.

— Извинете — каза високо и протегна напред ръце. Жената, изцяло погълната от писането, подскочи стреснато, завъртя се на стола си и тихо извика при вида на лъскавата мокра рибка.

Джули бързо отстъпи назад, но настоя:

— Мъртва е — каза дръзко, като се опитваше гласът й да не издаде мъката, която изпитваше. — Другите риби ще я изядат, а аз не искам да гледам това. Грозно е. Ако ми дадете лист хартия, ще я увия и ще я сложа в коша за отпадъци.

Като се посъвзе, секретарката отвори едно чекмедже и подаде на детето няколко салфетки.

— Искаш ли да я вземеш вкъщи И да я погребеш?

Джули желаеше точно това, но реши, че е доловила ирония в думите на жената, затова бързо загъна рибката в салфетките и я тикна пред нея.

— Не съм толкова глупава. Това е просто една рибка, не заек или нещо по-специално.

Зад огледалото Фрейзър се засмя и поклати глава:

— Умира от желание да погребе рибката с почести, но гордостта не й позволява да го покаже — после добави: — А как ще обясниш „невъзприемчивостта“ й? Доколкото си спомням, още е на ниво втори клас.

Доктор Уилмър посегна към кафявата папка върху бюрото си, в която бяха последните резултати от тестовете на Джули. Като я задържа отворена пред него, каза с усмивка:

— Виж резултатите й от устните тестове, където не трябва да чете.

Той погледна резултатите и тихо се засмя.

— Това дете има по-висок коефициент на интелигентност от моя.

— Джули е твърде особено дете в много отношения, Джон. Забелязах го още когато разглеждах досието й, и когато се срещнах с нея, се убедих, че това е така. Дълбоко в душата й се крие изключителна нежност, неугасима вяра и донкихотовски плам. Тя не може да избяга от съдбата си и затова подсъзнателно се е посветила на каузата да защитава децата от всички детски домове, в които е живяла. Краде заради тях, лъже заради тях и ги организира в гладни стачки. И те я следват навсякъде. На единадесет години вече е лидер, но ако не й помогнем бързо, може да стигне до дома за непълнолетни престъпници. Но това не е най-главният й проблем в момента.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че въпреки изключителните си способности това момиченце е без никакво самочувствие. Тъй като вече е давана за осиновяване, е убедена, че отблъсква хората и е негодна за нищо. Тъй като не може да чете добре, смята, че е глупава и че не може да се научи. А най-ужасното е, че е готова да се откаже — Тери развълнувано заяви: — Няма да позволя всичките й способности, вяра и оптимизъм да отидат по дяволите.

При тези думи доктор Фрейзър смръщи вежди.

— Прости ми, че повдигам този въпрос, Тери, но ти винаги си настоявала да не приемаме твърде лично пациентите си.

С извинителна усмивка тя се облегна на бюрото си.

— Лесно е да се следва това правило, когато всичките ти пациенти са деца от заможни семейства, които се чувстват „онеправдани“, ако не получат за шестнадесетия си рожден ден спортна кола за 50 000 долара. Но почакай, докато се заемеш с повече деца като Джули — деца, зависещи от системата, създадена от нас, за да поеме грижите за тях, ще си загубиш спокойния сън.

— Сигурно си права. — Той й върна кафявата папка. — А защо не е била осиновена?

— Най-вече съчетание на лош късмет с неподходящо време. Според досието й от службата за осиновяване била е изоставена на една алея близо до родилния дом. Болничните сведения посочват, че е родена преждевременно и често с боледувала. Докато навърши седем години, няколкократно постъпвала в болница.

Когато станала на две години, службата за осиновяване й намерила родители, но по време на делото двамата решили да се разведат и тя отново е изоставена. Няколко седмици по-късно й намерили други родители — този път подбрани изключително грижливо, но Джули се разболяла от пневмония и осиновителите, които били загубили дете на нейната възраст, се уплашили и оттеглили молбата за осиновяване. След това е дадена в детски дом, уж само временно, но след няколко седмици служителят, който се занимавал с нейния случай, пострадал при катастрофа и напуснал работа. Оттук нататък следва пословичната „комедия от грешки“. Досието й било забутано някъде…

— Какво?! — Фрейзър не можеше да повярва.

— Недей да съдиш служителите от бюрото за осиновяване толкова остро. В повечето случаи са изключително старателни и добросъвестни, но и те са хора. Като се има предвид колко са претоварени, и колко малко средства им отпускат, се справят даже изумително добре. Но накратко — детският дом бил пълен с проблемни деца и от там предположили, че службата за осиновяване не може да намери осиновители за Джули, защото често боледувала. Докато разберат, че досието й е изгубено при разместването, тя навършила пет години и преминала възрастта, на която повечето осиновители желаят дете. Дали я в семейство, което отглеждало чужди деца, но поради чести астматични пристъпи в първи и втори клас отсъствала от училище. Тъй като била „толкова добро момиченце“, учителите я пуснали да премине в трети клас. Новите й осиновители имали вече три деца с физически недъзи и били толкова заети с тях, че не забелязали изоставането й в училище. В четвърти клас тя осъзнала, че не може да се справи, и започнала да се преструва на болна, за да остава вкъщи. Когато разбрали истината, осиновителите й настояли да посещава училище, но Джули започнала да бяга от часовете и да се скита с децата из улиците. Както вече казах, тя е смела, дръзка и сръчна — те я научили да краде от магазините и да бяга от училище.

Най-накрая я заловили и я изпратили в „Ла Сал“ при децата, провалили се в обикновените детски домове. Преди няколко месеца я арестували заедно с по-големи момчета, които й показвали изключителните си умения в паленето на коли без ключ — Тери завърши: — Джули била само наблюдател, но и тя може да го прави. Предложи да ми покаже. Представяш ли си, това малко момиченце е способно да запали колата ти без ключ. Но няма да я открадне. Вече казах, че взема само неща, които децата от „Ла Сал“ могат да използват.

С многозначителна усмивка Фрейзър кимна към огледалото:

— Предполагам, че един червен молив, химикал и шепа бонбони ще им свършат работа.

— Моля?

— Докато разговаряме, твоята безценна пациентка е отмъкнала всичко това от чакалнята.

— Господи! — възкликна доктор Уилмър.

— Достатъчно сръчна е да изпълнява фокуснически номера — добави той с неохотно възхищение. — Ще я доведа, преди да измисли как да отмъкне аквариума. Обзалагам се, че на децата в „Ла Сал“ ще им хареса някоя и друга екзотична тропическа рибка.

Доктор Уилмър погледна часовника си и каза:

— Семейство Матисън трябва да ми се обадят точно сега от Тексас, за да ме уведомят кога ще са готови да я приемат. Искам да й го кажа, когато влезе.

Докато говореше, телефонът на бюрото й иззвъня и гласът на секретарката съобщи:

— На телефона е госпожа Матисън, доктор Уилмър.

— Точно навреме — обърна се радостно Тери към Фрейзър.

Той хвърли бърз поглед към часовника си.

— След няколко минути започва първият ми сеанс с Кера Питърсън — тръгна към вътрешната врата, която водеше към кабинета му, спря се и рече с усмивка: — Току-що ми хрумна, че разпределението на задълженията в твоята програма е възмутително несправедливо. Имам предвид — пошегува се той, — че ти работиш с момиче, което краде бонбони и моливи, за да ги раздава на бедните, а оставяш на мен Кера, която се опита да убие втория си баща.

— Ти обичаш предизвикателствата — засмя се Тереза и като посегна към телефона, добави: — ще помоля ръководството на службата за осиновяване да премести госпожа Боровски от „Ла Сал“ в област, където ще се грижи за бебета и малки деца. Работила съм преди време с нея — справя се с тях отлично, тъй като са податливи и не нарушават правилата. Не трябва да се занимава с по-големи деца, защото не прави разлика между невинен младежки бунт и престъпници.

— Да не би съвсем случайно да си отмъщаваш, задето предупреди секретарката ти, че Джули краде.

— Не — каза доктор Уилмър и вдигна слушалката. — Но това всъщност потвърждава думите ми.

Когато приключи разговора си, стана и отиде до вратата на кабинета си, за да съобщи приятната изненада на госпожица Джули Смит.