Джудит Макнот
Съвършенство (16)

15

— Добро утро, Бенедикт — поздрави Хадли, когато Зак почука на вратата на жилището му, построено близо до вратите в двора на затвора. — Доколкото виждам, си намръщен и неразговорлив както винаги. Преди да тръгнем обаче, изведи Хитлер на разходка в двора.

Докато говореше, той му подаде каишката на едър доберман.

— Не съм ти прислужник — отсече Зак.

Директорът доволно се усмихна.

— Май че ти е омръзнало да се радваш на моето благоразположение и на привилегиите на свободния режим? Явно искаш да си поговорим в „заседателната зала“, а, Бенедикт?

— Не точно.

Хадли беше висок само метър и шестдесет и осем, но имаше изключително високо мнение за себе си. Зад любезното му държание се криеше склонност към садизъм и злоба. Този факт беше известен на всички, освен на тези, които го бяха назначили за директор. Те или не знаеха, или не се интересуваха от високата смъртност в затвора на Хадли, обяснявана с „побой между затворниците“ или на „опит за бягство“. „Заседателната зала“ беше една шумоизолирана стая до кабинета на Хадли. Затворниците, които го предизвикаха, бяха водени тук, обзети от ужас. Обикновено не излизаха от там, а ги пренасяха до изолатора, до болницата или направо в моргата. Хадли изпитваше садистично удоволствие от това да кара хората да се гърчат и да пълзят в краката му. Зак беше станал довереник заради добро държание, с което именно беше погъделичкал самочувствието на директора. Дребният началник изпитваше голямо удоволствие от факта, че Закари Бенедикт е под негова опека — изцяло на негово разположение. Зак си помисли, че всъщност точно Хадли ще му предостави възможност за бягство.

Тъкмо завиваше зад ъгъла на сградата, когато гласът на Хадли го спря:

— И не забравяй да изчистиш след Хитлер, Бенедикт!

Зак тръгна отново, дръпна ръмжащото куче, за да го следва, и взе малката лопатка, която директорът държеше до предната врата. Закопча якето си и вдигна поглед нагоре. Времето беше студено, а небето изглеждаше оловносиво. Щеше да вали сняг.