Джудит Макнот
Съвършенство (11)

10

1993

— Внимавайте, госпожице Матисън! Предупреждението на момчето в инвалидната количка достигна до нея твърде късно. Джули дриблираше от центъра на игрището. Като се смееше, тя се завъртя, за да прати топката в коша, но в този момент глезенът й се заклещи в стъпалото на инвалидната количка, тя политна и за неин позор се стовари на задника си.

— Госпожице Матисън! Госпожице Матисън! — отекнаха тревожните викове на децата.

Джули водеше часа по физическо възпитание на деца с физически увреждания. Инвалидните колички, децата с патерици и бинтовани крака я наобиколиха.

— Добре ли сте, госпожице Матисън? — питаха те в хор. — Наранихте ли се, госпожице Матисън?

— Разбира се, че се нараних — пошегува се тя, като се надигна и отметна падналата върху очите й коса. — Гордостта ми е твърде наранена.

Уили Дженкинс, деветгодишният училищен атлет, който изпълняваше ролята на главен и страничен съдия, пъхна ръце в джобовете си, изгледа я учудено и отбеляза с дълбокия си дрезгав глас:

— Как може гордостта ви да е наранена, след като паднахте на задника си…

— Само така ти се струва, Уили — засмя се тя.

— Госпожице Матисън! — изрева в този момент директорът и изгледа свирепо стъпките, които покриваха пода на светещия му от чистота гимнастически салон. — Това съвсем не ми прилича на игра на баскетбол. На какво точно играете?

Въпреки че в момента Джули преподаваше на трети клас в началното училище в Кийтън, отношенията й с директора — господин Дънкан, не бяха се променили много от времето, когато я обвини в кражбата на парите. Той вече не поставяше честността й под съмнение, но затова пък непрекъснатото нарушаване на училищните правила заради нейните ученици беше като трън в очите му. И не само това. Досаждаше с идеите си за промяна, а когато той ги отхвърлеше, тя успяваше да получи морална подкрепа от останалите съграждани или, ако е необходимо, финансова помощ от частни лица. В резултат на една от тези идеи началното училище в Кийтън предлагаше специално разработена образователна и спортна програма за деца с физически увреждания, създадена и непрекъснато обновявана от самата нея. Господин Дънкан смяташе това за типичен пример на своеволно потъпкване на неговите отдавна доказани методи. Едва започнала да ръководи програмата за деца с физически недъзи, госпожица Матисън разработи нова — още по-обхватна и до известна степен подобна на първата. Този път тя се зае да ликвидира неграмотността сред жените в Кийтън и околността. Поводът беше откритието, че жената на портиера не може да чете. Джули я покани в дома си и започна да й преподава, но скоро се оказа, че жената на портиера познава още една жена, която не може да чете, и че онази жена познава друга, която на свой ред познава някоя друга. За кратко време се събраха седем жени и тя се обърна към директора с молба за класна стая, където два пъти седмично ще може да се занимава с тях.

Когато той благоразумно отбеляза, че ползването на класна стая до късно вечерта ще увеличи разходите, тя спомена, че в такъв случай ще се обърне към директора на гимназията. За да не излезе коравосърдечно страшилище, когато директорът на гимназията изпълни молбата й, покорен от сините й очи и ведрата й усмивка, господин Дънкан се съгласи да й предостави нейната класна стая от началното училище. Скоро след това досадната рицарка реши, че се нуждае от специализирани материали за обучение на възрастните си ученици, за да ускори процеса на усвояване. И както вече беше разбрал от поредицата свои провали, щом Джули Матисън си науми нещо, нищо не може да я спре. Когато беше убедена в правотата си, Джули Матисън беше непреклонна и изпълнена с оптимизъм — качества, които бяха за него едновременно възхитителни и дразнещи.

Програмата за ограмотяване беше нейно лично постижение и нищо, което той казваше или правеше, не беше в състояние да я разубеди. Беше твърдо решена да си набави необходимите помощни материали и той беше сигурен, че за това му поиска два дни отпуска, за да ходи до Амарило. Той знаеше със сигурност, че Джули е убедила състоятелния дядо на един от недъгавите си ученици — именно човекът, който живееше в Амарило — да направи дарение за закупуване на нужните за програмата материали.

Именно тази нейна склонност — да набира средства, той намираше за изключително отблъскваща и доста неудобна. Беше крайно непристойно да се обръща към състоятелни съграждани или техни роднини и да проси допълнителни средства. През четирите години като учителка в началното училище Джули Матисън беше като трън в очите му. Точно затова той не се поддаде на прелестното изпълнение, което тя му предложи, след като се изправи на крака и изпрати учениците си в съблекалнята, като едновременно им даваше напътствия за играта следващата седмица. Без грим на лицето и вързана на конска опашка кестенява коса, от нея лъхаше здраве и младежка жизненост, които го бяха заблудили, когато я назначаваше. Беше решил, че тя е красива, очарователна и няма да му създава затруднения. Беше висока метър и шестдесет и пет, с дълги крака, изящен нос и пълни, нежни устни. Под извитите й тъмни вежди сияеха огромните й тъмносини очи, опасани от дълги, гъсти, извити ресници, очи — едновременно нежни и невинни. Единствената черта на това нежно лице, която загатваше за характера й, беше упоритата брадичка, с малка, не особено женствена трапчинка на нея.

— Брат ти Тед се обади — каза той с раздразнение. — Каза да ти предам, че майка ти ще те чака за вечеря в 20:00 часа и че можеш да вземеш колата на Карл за пътуването си. Спомена, че ще ходиш до Амарило. Май си пропуснала да ми го кажеш, когато поиска отпуска по лични причини.

— Да, ще ходя до Амарило — тя се усмихна лъчезарно и невинно. Надяваше се, че усмивката ще му е достатъчна, но тя само усили бдителността му.

— Приятели ли имаш там? — попита той и смръщи вежди.

Джули отиваше в Амарило, за да се срещне с богатия роднина на един от недъгавите си ученици с надеждата да го убеди да подпомогне финансово програмата й за ликвидиране неграмотността на жените, и имаше ужасното чувство, че господин Дънкан подозираше за намеренията й.

— Ще отсъствам само два дни — измънка тя. — Намерила съм вече заместник за часовете си.

— Амарило е на няколкостотин километра. Сигурно отиваш там по неотложна работа.

Джули не отговори, погледна часовника си и извика:

— О, Господи! Четири и половина е! По-добре е да побързам, ако ще си ходя до вкъщи. Трябва да взема душ и да успея да се върна за часа в 18.00.

Когато излезе от сградата на училището, Уили Дженкинс я чакаше намръщен до колата.

— Чух ви да разговаряте с господин Дънкан, че ще пътувате до Амарило — заяви момчето с невероятно дрезгавия си глас, който звучеше като на възрастен човек с ларингит, — и се чудех, госпожице Матисън, така де… ще пея ли или няма да пея на тазгодишното зимно тържество.

Джули прикри усмивката си. Уили Дженкинс беше най-добрият спортист на училището. Беше най-известният сред децата от долните класове, и фактът, че не участваше в концертите го измъчваше. Причината, поради която никога не му позволяваха да пее, беше, че щом Уили си отвореше устата, публиката избухваше в неудържим смях при звуците, които излизаха.

— Не зависи от мене, Уили — каза тя, като захвърли куфарчето си на седалката на стария си малък форд. — Тази година не отговарям за зимното тържество.

Той й се усмихна дяволито — като мъж, който инстинктивно съзнава, че някоя жена има слабост към него. А Джули наистина го обичаше. Харесваше куража, дързостта, духа му и най-вече вниманието, с което той се отнасяше към едно недъгаво, доста особено момче от нейния клас на име Джони Евърет.

— Добре де — дрезгаво каза той, — ако вие отговаряхте за тържеството, щяхте ли да ми позволите да пея?

— Разбира се, Уили — усмихна му се тя и завъртя ключа на таблото. — В деня, в който аз трябва да реша кой ще пее, ти ще си първият.

— Обещавате ли?

Джули кимна.

— Ела в църквата някой ден и ще ти го докажа. Ще ти позволя да пееш в детския хор.

— Моето семейство не ходи много-много на църква.

— В такъв случай си изправен пред сложна дилема.

— Какво значи „дилема“?

Тя протегна ръка през отворения прозорец и разроши косата му.

— Провери в речника.

Пътят до къщата й минаваше през центъра на „Долен“ Кийтън — четири пресечки с магазини и офиси, които заобикаляха площада около внушителната сграда на Областния съд. Като дете, когато за пръв път видя малкото тексаско градче, без булеварди, без небостъргачи и без бедняшки квартали, то й се стори странно и някак чуждо. Но скоро заобича тихите му улици и приветливите хора. През последните петнадесет години градът си беше останал почти същият — живописен и леко старомоден с красивия си бял павилион в центъра на градския парк, с павираните си улици и безукорно поддържани магазини и къщи. Въпреки че населението на Кийтън беше нараснало от три на пет хиляди жители, семействата все още ходеха на църква в неделя, мъжете все още се събираха в местния клуб в първия петък от месеца, а летните празници все така се празнуваха на затревения градски площад, където кийтънският градски оркестър свиреше на платформа, драпирана с червен, бял и син плат. Основоположниците на Кийтън навремето бяха пристигали за празниците на коне и с каруци. Това бе град, в които хората държаха на приятелството, на традициите, на спомените. Град, в който всеки знаеше всичко за другите.

Сега Джули беше част от този град и още от единадесетгодишна възраст избягваше каквато и да било постъпка, която би дала повод за клюки. Като ученичка се срещаше само с момчета, които родителите й и целият град одобряваше, и ходеше с тях само на училищните забави и църковните събори. Никога не нарушаваше правилата. Живееше при родителите си, докато завърши колежа, и когато най-сетне миналата година нае малка самостоятелна къща в северната част на града, тя я поддържаше безупречно чиста и спазваше правилото да не допуска нощем никакви мъже вътре, освен, разбира се, членовете на семейството си. Друга млада жена през осемдесетте години на двадесети век никога не би търпяла тези ограничения, но не и Джули. Тя беше намерила истински дом, прекрасно семейство и беше твърдо решена да запази уважението и доверието им в нея. Това си решение следваше с такова усърдие и старание, че в момента беше модел за образцов гражданин на Кийтън. Освен че преподаваше в началното училище и доброволно посвещаваше времето си на програмата за децата с физически недъзи и програмата за ликвидиране на неграмотността, тя водеше часовете в неделното училище, пееше в хора, печеше кифли за църковните разпродажби и плетеше вълнени шалове, за да подпомогне набирането на средства за нова сграда на противопожарната охрана.

С непоклатима решителност заличи всички следи от онази нещастна, чувствителна, малка улична хлапачка. И все пак всяка жертва, която правеше, й носеше удовлетворение и я караше да се чувства избраница. Обичаше работата с децата, а да учи възрастните за нея беше предизвикателство. Беше си изградила съвършен, живот.

Само дето понякога не успяваше да прогони чувството, че има нещо нередно във всичко това. Имаше нещо фалшиво, нещо липсваше или не бе на мястото си. Чувстваше се като маска, която сама си беше сложила. И не знаеше как да продължи по-нататък.

Преди година, когато пастор Грег Хоули, дойде да помага на баща й, Джули осъзна това, което отдавна трябваше да е разбрала — нуждаеше се от съпруг, обич и свое семейство. Грег се нуждаеше от същото. Бяха обсъждали въпроса за женитбата, но тя искаше да изчакат, докато се почувства напълно сигурна. И ето — Грег беше във Флорида в очакване на решението й. Градските клюкари, които одобряваха красивия млад пастор за съпруг на Джули, останаха разочаровани, когато миналия месец, след Коледа, той си замина, без да постави венчален пръстен на ръката й.

Младата жена също го одобряваше. Само дето понякога я обхващаха онези необясними съмнения…