Джудит Макнот
Съвършенство (24)

23

Апетитният аромат на пържола, която цвъртеше на скарата, я изтръгна от дълбокия сън. С неясното съзнание, че леглото, на което спи, е твърде голямо, за да бъде нейното собствено, тя се обърна по гръб. Примигна в мастиленочерната тъмнина на непознатата стая и извърна лице в противоположна посока, като търсеше източника на бледата светлина, която се процеждаше през тесния процеп между пердетата на стената. Лунна светлина. За няколко блажени минути си представи, че е някъде на ваканция в разточително огромна хотелска стая.

Погледна цифровия часовник на нощната масичка. Където и да се намираше, местното време беше 20.30 часа. И в стаята беше студено — онзи сух студ, който я накара да отхвърли Калифорния или Флорида като възможности за сегашното й местоположение. След това й дойде наум, че хотелските стаи никога не миришеха на храна. Тя се намираше някъде в някаква къща, не в хотел и в съседната стая се чуваха стъпки.

Тежки, мъжки стъпки…

Чувството я прободе като болка в стомаха и тя рязко се изправи на леглото. С ужасяващо удивление огледа дрехите на гърба си — мъжка фланелка, която беше измъкнала от гардероба след душа. Предупреждението на похитителя й отново изплува в ума й: „Ключовете на колата са в мен и няма други къщи в планината… Ще замръзнеш, ако се опиташ да избягаш пеша… Ключалките на вратите се отварят лесно… Ти поемаш домакинската работа в къщата…“

— Просто се отпусни — каза си Джули на глас. Сега вече беше отпочинала и бодра. Започна да обмисля възможностите за бягство, но всяка от тях беше неприемлива. Освен това умираше от глад.

Измъкна от куфара си джинсите, с които беше пътувала до Амарило. Беше изпрала бельото си след банята, но то все още беше мокро. Като намъкна джинсите си, тя отиде до огромния гардероб и разгледа дебелите мъжки пуловери, грижливо подредени на рафтовете. Извади един грамаден кремав пуловер, който й стигаше до коленете. Реши, че не я интересува как изглежда, и че дебелият пуловер ще прикрие факта, че е без сутиен и го облече. После се среса и посегна към чантата си за червило, но промени решението си. Да изглежда добре пред един избягал затворник не само не беше необходимо, но вероятно щеше да бъде огромна грешка.

В джинси и твърде голям за нея пуловер нямаше да събуди желание, у който и да е мъж, особено пък у някого, който е бил в леглото със стотици филмови звезди. Интересът му към нея определено няма да бъде сексуален, реши Джули.

Като пое дълбоко и продължително дъх, тя посегна към дръжката на вратата и я завъртя — неохотно, но готова да се изправи лице в лице срещу похитителя си… и вкусната вечеря, както се надяваше. Вратата на спалнята не беше заключена. Тя смътно си спомняше, че я заключи, преди да си легне.

Тихо отвори вратата и пристъпи към главното помещение в къщата. В камината бумтеше огън, лампите, окачени на високите греди, бяха леко затъмнени, върху масичката за кафе горяха свещи и хвърляха отблясъци върху кристалните чаши за вино, които той беше наредил до ленените подложки за чиниите. Може би чашите за вино и свещите накараха Джули да се почувства, като че приближаваше сцена на прелъстяване, или пък причината беше намаленото осветление и леката музика от стереоуредбата. Като се опита да придаде рязък, делови тон на гласа си, тя се насочи право към Закари Бенедикт, който стоеше в кухнята с гръб към нея и сваляше нещо от скарата за печене.

— Очакваме ли някого?

Той се обърна и я погледна — лека усмивка се плъзна по лицето му, докато я измерваше с поглед от глава до пети. После вдигна чашата си с вино към нея, сякаш за тост и каза:

— Очарователна си в този огромен пуловер.

Със закъснение осъзнала, че след пет години затвор вероятно всяка жена би събудила желанието му, Джули предпазливо отстъпи назад.

— Последното нещо, което бих желала, е да ти изглеждам привлекателна. Всъщност по-скоро ще нося собствените си дрехи, дори и да не са чисти — каза тя, като се завъртя.

— Джули! — рязко изрече той.

Тя се извърна, удивена и разтревожена от опасната бързина, с която менеше настроенията си. После отново предпазливо отстъпи назад, докато той вървеше заплашително към нея с чашите с вино.

— Пийни нещо! — нареди й и й подаде чашата. — Изпий го, по дяволите! Ще ти помогне да се успокоиш.

— Защо трябва да се успокоя?

Въпреки гордо повдигнатата брадичка и тона й, в гласа й се долавяше страх и ядът на Зак към нея се изпари. Тя беше показала толкова смелост, такъв несломим дух през последните двадесет и четири часа — беше се борила с него така решително, което го накара да повярва, че не се страхува от него. Сега обаче, когато се вгледа в лицето й, забеляза, че напрежението, на което я беше подложил, беше оставило сенки под великолепните й очи, а гладката й кожа беше бледа. Тя е удивителна, помисли си — храбра, мила и дръзка като дявола. Може би, ако не му харесваше, щеше да му е все едно, че го гледа сякаш беше хищно животно. И тогава направи нещо неочаквано и за самия себе си. Опита се да я убеди, че е невинен.

— Преди минута те помолих да се успокоиш и… — започна той.

Тя го прекъсна:

— Ти ми заповяда да се успокоя, не ме помоли.

— Сега те моля — усмихна се Зак.

Напълно изгубила душевното си равновесие от нежността, която долови в гласа му, Джули отпи от виното си, за да спечели време и да се успокои, докато той стоеше само на две крачки от нея — широките му рамене не й позволяваха да вижда нищо друго, освен него. Внезапно й хрумна, че докато е спяла, той е взел душ, избръснал се е и е сменил дрехите си… и че в тъмносивите си панталони и черен пуловер Закари Бенедикт изглеждаше много по-красив отколкото на екрана. Той вдигна ръка и я подпря на стената до рамото й. Когато отново проговори, плътният му глас звучеше със същата странна, покоряваща нежност.

— По пътя насам ти ме попита дали съм извършил престъплението, за което ме изпратиха в затвора. Първия път ти отговорих пренебрежително, а следващия — неохотно. Сега възнамерявам да ти кажа истината доброволно и просто…

Джули откъсна поглед от неговия и се втренчи в тъмночервеното вино в чашата си, изплашена, че може и да повярва на лъжата, която той щеше да изрече.

— Погледни ме, Джули.

Тя вдигна глава и срещна настойчивия поглед на кехлибарените му очи.

— Не съм убил и не съм замислял да убивам жена си. Бях изпратен в затвора за престъпление, което не съм извършил. Искам поне да повярваш, че съществува възможност да казвам истината.

Тя го гледаше безмълвно право в очите, но внезапно се сети за случилото се при моста. Спомни си отчаянието в гласа му, когато я целуна там на снега и я умоляваше да продължи играта, за да не нарани шофьора. После си припомни целувката — онази прибързана, груба целувка, която внезапно беше станала по-нежна, по-топла, настойчива и чувствена. Още от сутринта упорито се опитваше да забрави за тази целувка, но споменът за нея се връщаше — трепетен, жив и опасно вълнуващ.

— Това е първата ми нормална вечер от повече от пет години насам. Ако полицията е по следите ми, ще бъде и последната. Искам да й се насладя, ако ми съдействаш.

Джули ненадейно се почувства склонна да му съдейства, защото въпреки съня тя беше изтощена и не искаше спори с него. Освен това беше гладна. Но споменът за целувката нямаше нищо общо с капитулацията й. Нито пък имаше нещо общо с невероятната, внезапна убеденост, че той казва истината.

— Не съм виновен за това престъпление — повтори той още по-разгорещено, без да откъсва очи от нейните.

Думите му я развълнуваха, но тя есе още упорстваше в опита си да не позволи глупавите й чувства да надделеят над разума.

— Ако не можеш наистина да ми повярваш — каза той с въздишка, — можеш ли поне да се престориш, че ми вярваш и да ми съдействаш тази вечер?

Джули попита предпазливо:

— Какво „съдействие“ имаш предвид?

— Разговор — отвърна той. — За мен обикновеният разговор с интелигентна жена е отдавна забравено удоволствие. Както и добрата храна, камината, лунната светлина през прозорците, вратите вместо решетки и присъствието на красива жена. — После добави подкупващо: — Ще приготвя вечерята, ако се съгласиш да сключим примирие.

Джули се поколеба, удивена от отношението му към нея като към красива жена. После реши, че думите му просто са проява на любезност. Пред нея стоеше възможността да прекара една вечер без напрежение и страх. Какво лошо имаше в молбата му? Особено пък ако наистина беше невинен.

— Ще приготвиш цялата вечеря? — започна преговорите.

Зак кимна, усмивка озари суровото му лице, когато осъзна, че тя е на път да се съгласи, и тази усмивка ускори предателски пулса на сърцето й.

— Добре — съгласи се тя и леко се усмихна въпреки желанието си да остане поне отчасти сдържана, — но само ако после почистиш.

Той се засмя.

— Поставяш ми трудни условия, но ще приема. Седни, докато довърша вечерята.

Джули се подчини и седна на един от столовете зад бара.

— Разкажи ми нещо за себе си — помоли я, като извади един печен картоф от фурната.

Тя отпи още една глътка от виното за смелост.

— Какво искаш да знаеш?

— Общи неща, като за начало. Спомена, че не си омъжена. Разведена ли си?

— Не съм била омъжена.

— Сгодена?

— С Грег обсъждахме този въпрос.

— Какво толкова има да се обсъжда?

Джули се задави с виното.

— В действителност не смятам, че въпросът спада към категорията на общите въпроси.

— Може би си права — съгласи се той с усмивка. — В такъв случай какво поддържа годежа?

Джули се изчерви от развеселения му поглед, но все пак отвърна със забележително спокойствие:

— Искаме да бъдем сигурни, че напълно си подхождаме, че целите и възгледите ни съвпадат.

— Струва ми се, че така просто печелиш време. Заедно ли живеете?

— Не.

Той повдигна вежди, сякаш я намираше за много забавна.

— Някакви съквартиранти?

— Живея сама.

— Без съпруг и без съквартиранти — констатира Зак, докато доливаше чашата й. — Значи в момента никой не те търси и никой не се чуди къде си?

— Сигурна съм, че доста хора ме търсят.

— Кой например?

— Родителите ми, на първо място. Вече без съмнение са полудели от тревога и се обаждат тук и там, за да разберат чувал ли е някой за мен. Първият, на когото ще позвънят, е брат ми Тед. Карл също ще ме търси. С неговата кола съм и досега братята ми вече са организирали издирване, повярвай ми.

— Тед ли е братът, който се занимава със строителство?

— Не. Тед е шериф на Кийтън.

Реагира доста остро, за нейно удовлетворение.

— Той е шериф? — отпи от чашата си, като че искаше да отмие неприятния факт, и с мрачна ирония каза: — Предполагам, че баща ти е съдия?

— Не. Пастор е.

— Мили Боже!

— Позна. Бог е неговият работодател.

— От всички жени в Тексас — рече той, като мрачно поклати глава — успях да отвлека сестрата на шериф и дъщерята на пастор. Средствата за масова информация ще има за какво да пишат, когато разберат коя си.

Чувството на надмощие, което Джули изпита за кратко, когато го видя разтревожен, беше по-опияняващо от виното.

— Верните служители на закона ще те преследват с кучета и пушки, а благочестивите американци ще се молят да те открият по-скоро.

— Чудесно.

Приятелската атмосфера й носеше такова успокоение, че тя скоро съжали за загубата й и попита:

— Какво ще вечеряме?

Той се насочи към фурната.

— Нещо съвсем обикновено. Не съм кой знае какъв готвач.

Джули наблюдаваше как пуловерът му се разтяга при всяко движение на широките му рамене. Беше удивително мускулест — сигурно беше тренирал в гимнастическия салон на затвора. Затворът. Беше чела някъде, че много от хората, изпратени в затвора, в действителност са невинни, затова се вкопчи в успокояващата мисъл, че Закари Бенедикт наистина може да е един от тях. Все още с гръб към нея, той каза:

— Седни на дивана. Ще донеса вечерята там.

Джули кимна и стана. Пристъпи към дивана и седна пред една от ленените подложки, които беше наредил на масичката за кафе пред камината. Той сложи две чинии, в едната от които имаше сочна пържола и печен картоф.

Пред нея постави чинията, в която беше изсипал консервата от риба тон.

Джули не се сдържа и го изгледа възмутено.

— Не е ли това, което искаш? — невинно попита той. — Може би предпочиташ вкусна пържола, като тази, която съм оставил в кухнята?

Имаше нещо в момчешката му шега, нещо в покоряващата му усмивка и веселия поглед, което я накара да се засмее. След малко той донесе друга чиния с пържола и я постави пред нея.

— Повече ли ти харесва?

— Всъщност — каза тя, като се опитваше да говори сериозно — мога да ти простя, задето ме отвлече и ме изплаши, но да ми поднесеш риба тон, докато ядеш пържола, е явна обида.

Докато вечеряха, той забеляза синината на китката й и попита откъде е.

— От футбола — обясни тя.

— От какво?

— Играх тъчфутбол и ме събориха.

— Кой? Някой грамаден полузащитник ли?

— Не. Едно малко момче в голяма инвалидна количка.

— Моля?

Джули му описа случката.

— Грешката беше моя — завърши и се усмихна. — Обичам баскетбола, но никога не съм разбирала футбола. Безсмислена игра.

— Защо смяташ така?

— Вземи играчите като начало — има краен защитник, полузащитник и защитник. Но няма преден защитник. Има наказателно поле, но няма свободно поле. — Последното й изречение го накара да се усмихне. — Определено не е моят тип игра, но това е без значение, щом учениците ми я харесват. Едно от моите момчета вероятно ще отиде в олимпийския отбор за деца в инвалидни колички.

Зак долови нежността в гласа й, докато говореше за „моите момчета“, и продължи да й се усмихва, удивен от състраданието и добротата й. Тъй като искаше тя да говори, избра наслуки друга тема.

— Какво правеше в Амарило през деня, в който се срещнахме?

— Бях отишла да посетя дядото на едно от моите недъгави деца. Той е доста заможен и се надявах да го убедя да направи дарение за програмата за ликвидиране на неграмотността, по която работя в училище.

— Успя ли да го убедиш?

— Да. Чекът е в чантата ми.

— Какво те накара да избереш учителската професия? — Беше улучил подходящата тема и го разбра, когато тя му се усмихна и се впусна в обяснения.

— Обичам децата, а и учителската професия е стара и почтена.

— Почтена — повтори той, смаян от старомодното значение на думата. — Не мисля, че да бъде „почтен“, е главната грижа на някого в наше време. Защо е толкова важно за теб?

Джули повдигна рамене.

— Аз съм дъщеря на свещеник, а и Кийтън е малък град.

— Разбирам — каза той, но всъщност нищо не разбираше. — Има ли други професии, които също са почтени.

— Разбира се, но аз предпочитам да работя с хора като Джони Евърет и Деби Сю Касиди.

Лицето й се озари само при споменаването на името Джони и Зак незабавно изпита любопитство към мъжа, който, както изглежда, значеше повече за нея, отколкото годеникът й.

— Кой е Джони Евърет?

— Един от моите ученици — всъщност от моите любими ученици. Парализиран е от кръста надолу. Когато започнах да преподавам в Кийтън, той никога не говореше и господин Дънкан искаше да го изпрати в училище за умствено недоразвити деца. Майка му се кълнеше, че той може да говори, но никой не го беше чувал. И вярвах с госпожа Евърет. Обясних й, че не позволяваме на момчето да расте щастливо, като се отнасяме с него като към човек твърде крехък да върши друго, освен да си седи в инвалидната количка. Бях свършила да говоря и все още не бях успяла да я убедя, когато като гръм от ясно небе отвън долетяха писъци и трясък и ние двете изтичахме в задния двор. — Джули се усмихна при спомена. — Уили лежеше по гръб върху обърнати кофи за смет, стиснал здраво топката, с широка усмивка на лицето. Както изглеждаше, Джони не го биваше много да хваща топката, но според Уили дясната му ръка при хвърлянето била добра, колкото ръката на Джон Елуей! Джони направо сияеше и Уили му каза, че иска да го вземе в отбора си, но ще трябва да потренират, за да може Джони да се научи да хваща топката, освен да подава.

Тя отново замълча и Зак внимателно попита:

— И тренираха ли?

Тя кимна — изразителното й лице грееше от задоволство.

— Тренираха всеки ден заедно с останалите съотборници на Уили. После отиваха в къщата на Джони, който помагаше на Уили за домашните. Оказа се, че Уили попива всичко като гъба, въпреки че не е активен в часовете. Той е изключително умен и сега, когато има към какво да се стреми, не се отказва лесно. Никога не съм срещала такъв дух, такава решителност — малко смутена от изблика си на чувства, Джули отново се умълча и се съсредоточи върху вечерята си.