Джудит Макнот
Съвършенство (35)

34

Зак се изправи и започна да отърсва снега от себе си, внезапно окрилен от факта, че с навън, под синьото зимно небе, заобиколен от покритите със сняг борове и ели и в компанията на закачлива млада жена. Ухили се и бавно тръгна към нея, като я сгълча:

— Много детинска постъпка!

Джули не сваляше очи от него, докато отстъпваше назад.

— Дори не се и опитвай — едва не се задави от смях тя. — Предупреждавам те…

Хвърли се напред, но младата жена веднага реагира, като преплете крак с неговия и го дръпна силно нагоре; в следващата секунда той отново летеше във въздуха и размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие. Приземи се по гръб в краката й. Смехът й се разнесе като камбанен звън.

— А това — заяви му развеселено, — бе загдето размаза сняг в лицето ми, когато спряхме да почиваме с колата. — Стоеше над него и го чакаше да стане, но той продължаваше да си лежи със замислено изражение, загледан в ярката небесна синева. — Няма ли… няма ли да станеш? — попита го след минута.

Зак извърна глава към нея.

— Какъв смисъл има?

— Не те нараних, нали?

— Мъжката ми гордост пострада, Джули!

Внезапно се сети за поведението му на мъжкар и разбра защо сега се чувства толкова притеснен. Бе сигурна, че не се преструва — личеше си и по начина, по който лежеше, и по стаеното в гласа му напрежение. Явно във филмите беше използвал дубльор за всички сцени на бой.

— Постъпих глупаво. Моля те, изправи се!

Той премигна срещу слънцето и попита тихо:

— Пак ли ще ме хвърляш на земята?

— Не, обещавам ти! Прав си, държах се като дете! — протегна ръка към него и Зак прие с благодарност оказаната му помощ.

— Твърде съм стар вече за тия неща! — оплака се той, докато разтриваше коляното си и отръскваше снега от себе си.

— Виж — каза, опитвайки се да го извади от неудобното положение. Сочеше към снежния човек, който бе започнала да прави предния ден. После прибави с усмивка:

— Вятърът е измел част от снега. Какво ще кажеш да ми помогнеш да довърша работата си?

— Готово! — отвърна Зак и за нейна приятна изненада протегна ръка и хвана нейната — двама души, които се обичат и вървят през снега хванати за ръце. — Каква точно хватка ми приложи преди малко? — с възхищение попита. — От джудо или карате? Винаги ги бъркам.

— Джудо — неловко отвърна тя.

— Защо, по дяволите, не ми приложи някоя хватка, докато почивахме, вместо да бягаш?

Погледна го притеснено.

— Брат ми Тед води школа по самоотбрана, но аз смятах, че това е глупава идея за градче като Кийтън, затова отказвах да посещавам часовете му. Научи ме на тази хватка вкъщи много отдавна. Онзи ден, когато ме подгони, аз се паникьосах и просто хукнах да бягам. Дори не се сетих за друго. Днес беше друго — бях го планирала предварително, поради което ми беше толкова лесно да… — спря се, отчаяно опитвайки се да му спести поредния удар по самочувствието.

Стигнаха снежния човек и Зак пусна ръката й, гледай я с възхищение.

— Знаеш ли някоя друга подобна хватка?

Знаеше още няколко.

— Не, всъщност не.

Като продължаваше да й се усмихва, той изрече много нежно и внимателно:

— Тогава моля да ми разрешиш да ти покажа една! — движенията му бяха толкова бързи, че Джули успя да изпищи в същия миг, в който полетя над земята и се просна в купчина сняг.

Избухна в смях и се изправи на крака.

— Ти си ужасен — скара му се и се престори, че отърсва снега от себе си, докато всъщност трескаво мислеше как да му го върне. За миг се извърна настрани, след което отново го погледна с невинна усмивка и тръгна към него.

— Стига ли ти вече? — ухили й се Зак, отпуснал свободно ръце край тялото си.

— Да. Печелиш. Предавам се!

Но вече бе успял да забележи дяволитото пламъче в омагьосващо сините й очи.

— Лъжкиня! — изсмя се той, когато започна бавно да го заобикаля, търсейки най-подходящия ъгъл, от който да се прицели. Зак също последва движенията й — сега вече и двамата се смееха, той — твърдо решен да се предпази от удара й, тя — прекрасно съзнаваща, че има един начин да се справи с него и че няма да пропусне да се възползва от него.

— Времето изтече — обяви весело Джули и се престори, че се занимава с ципа, който бе разкопчала преди малко. — Нищо чудно, че умирам от студ. Ципът постоянно се плъзга надолу.

— Дай на мен да опитам — побърза да й предложи Зак, точно както бе и очаквала.

В момента, в който пръстите му докоснаха дрехата й, тя бързо се извъртя настрани и като се прицели в гърдите му, се хвърли с рамото напред като добре трениран ръгбист. Зак се дръпна светкавично и тя профуча край него с главата напред. Понесена от инерцията на собствената си сила, Джули се стовари право в снежната пряспа зад гърба му, потъвайки в нея до раменете.

Тя се измъкна от пряспата, извърна се настрани и се подпря на нея. Зак отбеляза весело:

— Никога преди не бях виждал някой да използва главата си наместо бургия. Много интересна демонстрация. Мислиш ли, че ще можем да продадем идеята на някой производител?

Това вече й дойде твърде много. Джули избухна в силен смях.

— Когато решиш, че си готова за сериозно занимание със снежния човек — високомерно й заяви, докато се отдалечаваше, — можеш да…

Една голяма снежна топка го удари и го накара да млъкне.

През този дълъг зимен следобед усамотената местност често биваше огласяна от весел смях, който плашеше катеричките в клоните на дърветата, докато смутителите на покоя им лудуваха като деца в снега, гонеха се около боровете и се замеряха със снежни топки.