Джудит Макнот
Съвършенство (12)

11

Джули се облегна на бюрото и се усмихна на седемте жени между двадесет и шестдесетгодишна възраст, които се учеха да четат. С решителността, дързостта и упоритостта си те вече бяха спечелили сърцето й, а тя едва се бе научила да ги разпознава. Оставаха й още двадесет минути, преди да тръгне за къщата на родителите си за вечеря. Погледна часовника си и каза:

— Добре, толкова за тази вечер. Имате ли въпроси по домашното за следващия път или нещо друго, което искате да ме питате?

Седем сериозни лица се вдигнаха към нея. Розали Силмет, двадесет и пет годишна самотна майка, вдигна ръка и плахо започна:

— Ние всички искаме да знаете колко много значи това, което правите за нас. Избраха ме да ви го кажа, защото засега чета най-добре. Искаме да знаете колко голямо значение има това, че вярвате в нас. Някои от нас смятат — тя се поколеба и погледна към Полин Пъркинс, която наскоро се бе присъединила към групата по настояване на Розали, — че не можете да ни научите, но все пак сме склонни да ви дадем тази възможност…

Джули проследи погледа й и внимателно се обърна към тъмнокосата сериозна жена на около четиридесет години:

— Полин, защо смяташ, че не можеш да се научиш да четеш?

Жената се изправи, като че се обръщаше към някой особено важен човек, и смутено призна:

— Съпругът ми смята, че ако не съм глупава, щяла съм да се науча да чета още като дете. Децата ми мислят същото. Смятат, че ви губя времето. Дойдох само защото Розали каза, че бързо се е научила, а никога не е вярвала, че ще успее. И аз реших да опитам.

Останалите жени в класната стая кимнаха в потвърждение на думите й и Джули притвори за кратко очи, преди да им открие истината — прикривана толкова дълго.

— Аз знам, че всички вие можете да се научите да четете. Знам със сигурност, че неграмотността няма нищо общо с умствените възможности. Мога да го докажа.

— Как? — рязко запита Полин.

Тя пое дълбоко дъх и след това отговори:

— Знам го, защото когато дойдох в Кийтън, бях в четвърти клас и почти не можех да чета. Знам как се чувства човек с мисълта, че е невъзприемчив. Знам как се чувства човек, когато върви по коридора и не може да прочете надписа на тоалетните. Знам начините, които измисляте да скриете това от хората, за да не ви се смеят. Аз не ви се смея. И никога няма да го направя. Защото знам и нещо друго… Знам колко смелост се изисква от всяка от вас, за да идва в тези часове два пъти седмично.

Жените я погледнаха удивено, после Полин попита:

— Истината ли ни казвате? Не сте можели да четете?

— Да — отвърна Джули, като я погледна право в очите. — Ето защо създадох тези часове. Затова съм решила да ви набавя всички нови пособия за възрастни, които искат да се научат да четат. Доверете ми се — каза и се изправи. — Ще намеря начин да ви осигуря тези материали. Утре сутринта заминавам за Амарило. Всичко, което искам от вас, е да ми вярвате. Поне малко. И да вярвате в себе си.

— Аз на вас ви вярвам — пошегува се Пеги Листръм, като стана и започна да прибира моливите и тетрадката си. — Но за себе си още не знам.

— Точно ти ли го казваш? — отвърна на шегата й тя. — А не те ли чух да се хвалиш в началото на часа, че тази седмица си се научила да прочиташ на глас имената на улиците по табелите в града?

Жената се усмихна и вдигна детето, заспало на стола пред нея. Джули прие сериозно изражение, като реши, че в началото им е нужно насърчение, за да продължат и нататък.

— Преди да си тръгнете, може би трябва да си припомните защо искате да се научите да четете? Да започнем с теб, Розали.

— Лесен въпрос. Искам да отида в града, но не мога да си намеря работа, защото имам проблеми с попълването на формуляра. Дори и да измисля как да се справя с него, не бих могла да си намеря прилична работа, ако не мога да чета.

Две жени кимнаха в знак на съгласие, а Джули погледна към Полин.

— Полин, защо искаш да се научиш да четеш?

Тя се усмихна малко уморено.

— Бих искала да покажа на съпруга си, че греши. И още… — замлъкна, почувствала неудобство.

— И какво още?

— И още — въздъхна очарователно Полин, — искам да помагам на децата си за домашните.

Джули погледна към Деби Сю Касиди — тридесет и пет годишна, с права кестенява коса и блестящи кафяви очи, която беше прекъсвала няколкократно училището заради родителите си — пътуващи музиканти, и в пети клас го беше изоставила напълно. Беше приятно изненадана от нея. Деби бе необикновено умна и от малкото, което казваше в часовете, личеше, че е творческа личност и че умее да се изразява добре. Работеше като прислужница, но изглеждаше прилежна като библиотекарка.

— След като се науча да чета, ако мога да избирам, бих искала само едно — колебливо сподели тя.

— И какво е то?

— Само не ми се смейте. Искам да напиша книга.

— Не се смея — увери я младата жена.

Тези признания отприщиха нови и Джули започна да си изгражда ясна представа за живота на тези жени. На всяка от тях й липсваше себеуважение и със сигурност бяха подложени на унижение от страна на мъжете, с които живееха или за които бяха омъжени. Още повече, че самите те смятаха, че не заслужават нищо по-добро. Когато затвори вратата на класната стая, вече закъсняваше с десет минути за вечерята, но беше още по-твърдо решена да осигури парите за закупуването на учебни пособия, които щяха да им помогнат да напреднат.