Джудит Макнот
Съвършенство (3)

2

— Джули — повика я тя, застанала на прага. — Заповядай в кабинета. — Когато момичето влезе и затвори вратата, Тери добави: — Програмата с тестовете приключи. Всички резултати са налице.

Малката пациентка застана предизвикателно пред бюрото с ръце, пъхнати в задните джобове на джинсите си, повдигна наперено и предизвикателно раменете си, но не попита за резултатите. Психиатърката знаеше, че тя се страхува от отговора.

— Тези тестове са глупави — заяви Джули. — Цялата програма е глупава. Не можете да научите нищо за мен от разни тестове и разговори в кабинета ви.

— Научих доста неща за теб, Джули, за тези няколко месеца, откакто се познаваме. Искаш ли да ти го докажа, като ти съобщя какво съм открила.

— Не искам.

— Моля те, позволи ми да ти кажа мнението си.

Момичето въздъхна, после се усмихна дяволито и рече:

— Вие така или иначе ще го направите.

— Права си — съгласи се доктор Уилмър и прикри усмивката си.

Тя беше винаги пряма с Джули — отношение, съвсем различно от методите, които обикновено използваше. Но момичето притежаваше твърде силна интуиция и житейски опит, за да бъде заблуждавано.

— Седни, моля те — каза й и когато детето се отпусна на стола пред бюрото й, тя започна тихо, но твърдо: — Открих, че въпреки всички безразсъдни постъпки и перченето ти пред другарчетата ти се страхуваш, Джули. Не знаеш коя си, за какво си създадена и какво ще стане с теб. Не можеш да четеш и да пишеш и затова си убедена, че си глупава. Бягаш от училище, защото изоставаш от децата на твоята възраст и се чувстваш ужасно, когато ти се смеят в часовете. Чувстваш се обезсърчена, хваната в клопка и в същото време ненавиждаш тези чувства. Знаеш, че си давана за осиновяване, когато си била малка, и че майка ти те е изоставила. Още преди време си решила, че истинските ти родители са те зарязали, а други не искат да те вземат, защото смятат, че не си достатъчно умна и хубава. Ето защо се подстригваш като момче, отказваш да носиш женски дрехи и крадеш, но това не те прави по-щастлива. Всичко, което вършиш, не значи нищо за никого и ти се мразиш, защото искаш да си нещо — доктор Уилмър спря за миг, за да даде възможност на момичето да осъзнае последните й думи, после продължи още по-твърдо: — Ти искаш някой да държи на тебе, Джули. Това е единственото, което желаеш.

Унизителни сълзи пареха в очите на Джули и тя примигна, за да ги задържи. Това не убягна от погледа на Тери, която прие сълзите й като потвърждение, че е засегнала кървяща рана — както беше в действителност.

— Мразиш себе си, че вярваш и мечтаеш, но не можеш да се спреш, затова съчиняваш чудновати истории, които разказваш на децата в „Ла Сал“ — приказки за грозни деца, които някой ден успяват да намерят семейство, обич и щастие.

— Не е вярно! — извика момичето и се изчерви до корените на косата си. — Според вас аз съм лигаво мамино детенце. Нямам нужда от никаква обич, нито пък децата от „Ла Сал“, не ми трябва обич, не я искам. Щастлива съм…

— Знаеш, че това не е вярно. Някой ден с теб ще си кажем цялата истина, пък и още не съм свършила… Истината е една, Джули. По време на изпитателната програма открихме, че си едно чудесно, смело и много умно малко момиче — тя се усмихна на слисаното дете и продължи: — Единствената причина, поради която все още не си се научила да четеш и да пишеш, е, че си пропускала много учебни часове поради заболяване. Това няма нищо общо с умствените ти способности — това, на което ти казваш „да си умен“, а ние наричаме „интелигентност“. С малко помощ в началото ще се справиш. И още нещо — продължи жената, — освен че си умна, изпитваш естествена нужда да бъдеш обичана такава каквато си. Затова не желаеш да виждаш другите деца наскърбени и правиш всичко възможно да ги направиш щастливи, като им разказваш приказки и крадеш разни неща заради тях. Знам, че мразиш своята чувствителност, но повярвай ми, това с едно от най-ценните ти качества. Така че всичко, което трябва да направим, е да намерим подходящо обкръжение за теб — то ще ти помогне да станеш прекрасна млада жена…

Джули пребледня, като си мислеше за непознатата дума обкръжение — звучеше като институция, сигурно беше нещо като затвор…

— Познавам подходящите осиновители за теб — Джеймс и Мери Матисън. Госпожа Матисън беше учителка и ще ти помогне да се справиш в училище. Преподобният Матисън е пастор…

— Свещеник! — извика Джули и поклати глава при спомена за проповедите за адските огньове и вечното проклятие. — Не, благодаря. Предпочитам затвора.

— Никога не си била в затвор, за да знаеш какво предпочиташ — заяви доктор Уилмър и продължи да й говори за новия й дом.

— Семейство Матисън се преместиха в малък град в Тексас преди няколко години. Имат двама сина — с три и пет години по-големи от теб и за разлика от другите семейства, при които си живяла, тук няма да има други осиновени деца. Ще бъдеш член на истинско семейство, Джули. Ще имаш дори и собствена стая — знам, че и двете неща са нови за теб. Говорих с Джеймс и Мери Матисън за теб — очакват те с нетърпение.

— Колко време ще остана при тях? — попита Джули. Опитваше се да не се вълнува за нещо, най-вероятно временно, от което така или иначе няма да излезе нищо.

— Завинаги, ако ти хареса и ако си готова да следваш едно строго правило, от което самите те се ръководят — честност. Това значи край на кражбите, на лъжите и на бягствата от училище. Всичко, което искат от теб, е да бъдеш искрена с тях. Те ти вярват и желаят да станеш част от семейството им. Госпожа Матисън ми позвъни преди малко и вероятно вече е тръгнала по магазините, за да купи игри и пособия, които ще ти помогнат да се научиш да четеш възможно най-бързо. Тя очаква да я придружиш, когато купува разни неща за стаята ти, за да бъде по твой вкус.

— Те не знаят, че съм арестувана, нали? Имам предвид за бягствата от училище — уплашено попита момичето.

— Знаят всичко — отговори остро доктор Уилмър. — И за бягствата, и за опита за кражба на автомобил.

— И въпреки това искат да живея при тях? Сигурно ужасно се нуждаят от парите, които ще им плащат от службата за осиновяване.

— Парите нямат нищо общо с решението им. Те са едно изключително семейство. Нямат много пари, но са надарени с други богатства — дар, който искат да споделят с едно дете, което го заслужава.

— И те смятат, че аз заслужавам? — в гласа на Джули звучеше насмешка. — Никой не ме искаше, преди да ми направят полицейско досие. Защо ще ме искат сега?

Доктор Уилмър стана и започна да се разхожда около бюрото си.

— Джули — каза нежно тя и изчака, докато момичето неохотно повдигна очи, — мисля, че си най-достойното дете, което някога съм познавала — погали я по бузата и рече: — Не знам как си успяла да се запазиш толкова мила и очарователна. Повярвай ми, ти заслужаваш всичко, с каквото бих могла да ти помогна, и цялата обич, с която ще си обградена в семейство Матисън.

Джули сви рамене в опита си да се предпази от ново, неизбежно разочарование, но когато се изправи, надеждата все още грееше, макар и слабо, върху лицето й.

— Не разчитайте много на това, доктор Уилмър.

Младата жена меко се усмихна.

— Аз разчитам на теб, Джули. Ти си изключително интелигентно и чувствително момиче, знам, че няма да пропуснеш шанса си.

— Сигурно сте добра в работата си — каза детето с въздишка, в която се долавяше и надежда, и страх от бъдещето.

— Аз съм изключително добра в работата си — съгласи се с усмивка доктор Уилмър. — А ти трябва да си много интелигентна и чувствителна, щом си го разбрала. Ще ми пишеш ли от време на време, за да знам как се справяш?

— Разбира се — отвърна момичето и отново повдигна рамене.

— Семейство Матисън не се интересуват от миналото ти. Те вярват, че отсега нататък ще си честна с тях. Не искаш ли и ти да забравиш миналото и да им дадеш възможност да ти помогнат? Знам, че можеш да бъдеш прекрасно дете.

Смутена, Джули се засмя и завъртя очи.

— Добре. Така да е.

Тереза продължи сериозно, като се опитваше да убеди детето колко е важно новото му бъдеще.

— Помисли добре за това, Джули. Мери Матисън винаги е искала да има дъщеря, но ти си единственото момиче, което някога е канила да живее със семейството й. Разбираш ли?

Джули отвори уста да каже, че разбира, но някаква буца беше заседнала на гърлото й. Затова само кимна.

Доктор Уилмър погледна големите сини очи и почувства, че и нейното гърло се стяга. После протегна ръка и прокара пръсти през кестенявите къдрици на момичето.

Детето най-после възвърна гласа си и уплашено попита:

— Тази дама, госпожа Матисън… така де… нали не мислите, че ще се опита да ми връзва панделки в косите, или нещо глупаво от тоя сорт?

— Няма, освен ако ти не искаш.

Когато Джули си тръгна, Тереза забеляза, че детето е оставило вратата леко открехната. Знаеше, че в момента секретарката обядва, затова стана и тръгна да я затвори. Тъкмо посегна към дръжката, когато видя, че момичето минава покрай масичката, а след това и покрай бюрото на секретарката.

След него, на масичката останаха откраднатите бонбони, а върху подреденото бюро на секретарката стояха един червен молив и химикал.

Тереза прошепна развълнувано към отдалечаващото се дете:

— Не искаше да опетниш чисто новото си лице, нали скъпа? Милото ми момиче!