Джудит Макнот
Съвършенство (31)

30

Минаваше десет вечерта, когато Джули отвори очи и установи, че е заспала, притиснала възглавница към гърдите си. Леко движение вляво от нея привлече вниманието й и тя извърна глава, чувайки мъжки глас развеселено да заявява:

— Медицинска сестра, която изоставя пациентите си и заспива по време на дежурство, не може да очаква да получи пълната си заплата!

Нейният „пациент“ стоеше опрян на решетката на камината и я гледаше с лека усмивка, скръстил ръце на гърдите си. С още влажната от душа коса, кремавата риза с разкопчана яка и сиво-бежовия си панталон той изглеждаше невероятно красив, съвсем здрав… и много развеселен от нещо.

Джули бързо се изправи.

— Приятелят ти… Доминик Сандини… не е мъртъв — първата й мисъл бе за това, че трябва веднага да облекчи страданието му. — Смятат, че ще се оправи.

— Чух вече.

— Така ли? — внимателно попита тя. Хрумна й, че може да го е чул по радиото, докато се е обличал. Ако ли не — ако го беше разбрал от нея самата — значи съществуваше реалната опасност да си спомня и останалите неща, които му беше казала, докато мислеше, че той не е в състояние да я чуе. Почака малко, надявайки се, че Зак ще спомене радиото, но той само продължи да се усмихва и тя се изчерви от притеснение.

— Как се чувстваш? — попита го и бързо се изправи на крака.

— По-добре. Когато се събудих, имах чувството, че съм се превърнал в картоф и някой ме е сложил да се пека в пещта.

— Моля? А, искаш да кажеш, че в спалнята е станало прекалено горещо.

Той кимна.

— Сънувах, че съм умрял и съм отишъл в ада. Когато отворих очи, първото нещо, което видях пред себе си, бяха пламъци — това напълно ме убеди, че наистина е така.

— Съжалявам — каза Джули, оглеждайки лицето му за евентуални последствия от срещата с природните стихии.

— Няма за какво да съжаляваш! Бързо разбрах, че не може да съм в ада.

Веселото му настроение бе толкова заразително, че тя спокойно сложи ръка на челото му, за да провери дали няма температура, без всъщност да съзнава какво прави.

— И как разбра, че не си там?

— Над мен се бе надвесил един ангел — тихо отвърна той.

— Явно си имал халюцинации — пошегува се Джули.

— Наистина ли?

Тя отдръпна ръка от челото му, без да може да откъсне очи от неговите.

— Определено.

Джули забеляза, че една порцеланова фигурка на патица е сложена несиметрично върху поставката над камината, и веднага се пресегна, за да я оправи, след което пренареди и двете патета край нея.

— Джули — изрече Зак със своя кадифен, дълбок глас, който имаше такъв опасен ефект върху ритъма на сърцето й, — погледни ме! — изчака я да се извърне към него и сериозно каза: — Благодаря ти, че ми спаси живота!

Хипнотизирана от тона и изражението на очите му, Джули се прокашля и отговори:

— И аз ти благодаря, задето се опита да ме спасиш.

Нещо в бездънните дълбочини на очите му трепна — нещо горещо и подканящо — и пулсът й се учести, без изобщо той да я е докосвал. В отчаян опит да насочи разговора към по-спокойни и безопасни води, тя попита:

— Гладен ли си?

Тонът му й подсказа, че Зак няма никакво намерение да сменя темата, преди сам да е решил, че е настъпил моментът за това, поради което тя просто седна отново на дивана и се вторачи в масата, за да избегни питащите му очи.

— Не можех да те оставя да умреш, не и след като те видях как се опитваш да ме спасиш, очевидно смятайки, че съм паднала в потока.

Забеляза, че две от копринените магнолии във вазата са се навели настрани, и автоматически се наведе напред, за да ги оправи.

— Тогава защо не си тръгна, след като ме докара тук и ме сложи в кревата?

Джули имаше чувството, че върви през минирано поле. Дори и да събереше смелост да му каже какво изпитва към него, изобщо не беше сигурна, че признанието й няма да предизвика истинска експлозия.

— Ами на първо място, изобщо не се сетих за това, пък и… не знаех къде са ключовете от колата.

— Бяха в джобовете на панталоните ми — същите, които ти събу!

— Всъщност аз… не ми хрумна да ги търся. Май бях толкова притеснена за теб, че не можех да мисля логично.

— Точно това би трябвало да ти изглежда странно — нали не си забравила как попадна тук?

Джули се наведе напред, взе едно списание и го постави ветрилообразно върху другите две, след което побутна кристалната ваза с копринените цветя леко вляво, за да е точно в средата.

— През последните три дни всичко се обърка — избегна отговора тя. — Трудно ми е да преценя кое би било нормално при тези обстоятелства — изправи се и започна да пренарежда възглавниците на дивана. Тъкмо се бе навела да вземе една от килима, когато Зак каза развеселено:

— Това ти е навик, нали? Щом се почувстваш притеснена от нещо, веднага започваш да оправяш всичко наоколо!

— А, не, няма такова нещо! Просто съм много прибран човек! — отново се изправи и го погледна, готова да се разсмее всеки момент. Веждите му бяха повдигнати в подигравателно предизвикателство, а очите му блестяха закачливо — явно бе едновременно развеселен и очарован от нейното държание. — Добре де — избухна в смях тя, — признавам си! Наистина ми е нещо като нервен тик! — като върна възглавницата на мястото й, тя прибави с тъжна усмивка: — Веднъж толкова се притеснявах за един изпит в колежа, че пренаредих всичко на тавана, след което подредих в азбучен ред всички плочи на братята ми и рецептите на майка ми.

Зак сериозно попита:

— Да не би и аз да те изнервям?

Джули се разсмя:

— Вече цели три дни вършиш все неща, които страхотно ме изнервят!

Видът й го изпълни с болезнена нежност: на красивото й, изразително лице нямаше и следа от страх, подозрение, отвращение или омраза — всъщност сякаш бе изминала цяла вечност от последния път, когато го бе гледала така. Адвокатите му не вярваха, че е невинен. Джули бе убедена в това. Би го разбрал и само като я гледаше, но думите й при потока, искреният трепет в гласа й им придаваше още по-голяма сила: „Нали каза, че искаш някой да повярва в невинността ти? Тогава не бях, но сега съм напълно сигурна! Ти не си убиец! Кълна се, че ти вярвам!“

Би могла просто да го остави да умре или пък, в случай че това бе немислимо за една пасторска дъщеря, можеше да го докара в къщата, а след това да вземе колата и да се обади в полицията от най-близкия телефон. Но не го беше направила, защото вярваше, че е невинен. Искаше му се да я вземе в прегръдките си и да й обясни по някакъв начин колко важно беше това за него, искаше да се стопли от слънцето на усмивката й, отново да чуе звънкия й смях. Но най-много желаеше да усети устните й, да я целува и гали, докато и двамата полудеят от възбуда, след което да й благодари с тялото си за сляпото доверие — защото това бе единственото нещо, което можеше да й даде в замяна.

Зак разбра, че Джули е усетила промяната във взаимоотношенията им и това явно я правеше много по-нервна от всякакви заплахи с пистолет. Знаеше го така, както знаеше, че тази нощ двамата ще се любят.

Джули изчака той да каже нещо или поне да се засмее на последната й шега, после отстъпи крачка назад и посочи към кухнята:

— Гладен ли си? — за втори път попита тя.

Той бавно кимна. Ръката й застина при дрезгавата чувственост, която долови в гласа му:

— Умирам от глад.

С възможно най-невинния вид, които можа да си придаде, тя учтиво попита:

— Какво ти се яде?

— Какво предлагаш?

— Храна, разбира се.

— Разбира се — потвърди Зак, въпреки че блесналите му очи говореха за нещо съвсем друго.

— По-точно задушено.

— Важно е да си точен.

Джули реши да прекрати двусмисления разговор и запристъпя към плота, който разделяше всекидневната от кухнята.

— Ще извадя приборите и ще донеса задушеното тук.

— Да вечеряме до камината — каза с кадифен глас той, — много по-уютно е.

Уютно… Устата й пресъхна. Треперещите й ръце едва се справяха. Забеляза, че Зак отива при уредбата и започва да разглежда дисковете. Малко по-късно стаята се изпълни с нежния глас на Барбара Стрейзънд. Измежду десетките дискове бе избрал точно Барбара Стрейзънд.

По-уютно…

Главата й се завъртя. Тя се пресегна за две салфетки, остави ги върху подноса, след което опря ръце на плота с гръб към всекидневната и си пое дълбоко дъх. По-уютно. В неговия речник това бе синоним на „предразполагащо към по-голяма интимност“, „романтично“. Знаеше го прекрасно — така както ясно съзнаваше, че взаимоотношенията им се бяха променили в момента, в който реши да остане с него, вместо да го остави да умре при потока или да го върне в къщата и веднага да избяга, за да се обади в полицията. И той го знаеше. Доказателствата бяха налице — в погледа му имаше някаква мекота, а в гласа му долавяше нежност, която я караше да губи контрол. От самообладанието й не беше останало нищо, никакви аргументи за и против нямаха значение, невъзможно беше да се скрие от истината.

А тя бе, че го желаеше и той й отвръщаше със същото. И двамата го знаеха.

Постави сребърните прибори върху подноса и отново хвърли поглед към Зак. Той седеше на дивана и я наблюдаваше — отпуснат, спокоен и много привлекателен. Нямаше да бърза и очевидно не бе никак притеснен — нямаше и защо, без съмнение се бе любил със стотици жени преди нея, много по-красиви и опитни от нея.

Едва се сдържа да не започне да подрежда чекмеджетата в кухнята.

Зак проследи с поглед как се връща при дивана и се навежда, за да постави подноса на масата. Движенията му напомняха за уплашена газела. Докато подреждаше приборите върху покривката, огънят хвърляше бляскави отблясъци по гъстата й кестенява коса. На тази светлина кожата й сияеше с необикновена мекота. Дългите, тъмни мигли засенчваха гладките й бузи. Той за пръв път забеляза, че Джули има много красиви ръце с дълги пръсти и добре оформени нокти. Изведнъж в главата му изплува яркия спомен за начина, по който същите тези ръце галеха лицето му при потока, за това как го бе люляла в прегръдките си, молейки го да стане. Тогава всичко бе приличало на сън, който той гледаше отстрани, но в леглото спомените му се избистриха и подредиха. Припомни си как ръцете й оправяха одеялата, тревогата в гласа й… Докато я гледаше, Зак за пореден път се възхити на необикновеното й, по детски невинно излъчване. Даде си сметка, че Джули отказва да срещне погледа му, и веднага потисна усмивката си. През цялото време, откакто бяха заедно, тя му се бе противопоставяла и го беше предизвиквала, дори беше успяла да го надхитри и да избяга; след което му спаси живота. И въпреки невероятната си смелост и проявената воля сега, когато най-после бяха постигнали примирие, неочаквано проявяваше необичайна срамежливост.

— Ще донеса вино — каза Зак и побърза да донесе бутилка и две високи чаши.

— Не съм слагал отрова вътре — отбеляза той, когато малко по-късно я видя да протяга ръка към чашата, за да я отдръпне веднага като опарена.

— Не съм си и помисляла такова нещо — засмя се Джули. Този път надигна чашата и отпи. Ръката й трепереше. Сигурно се притеснява за това, което щеше да се случи тази нощ, реши Зак; явно си даваше сметка, че той цели пет години не се е докосвал до жена. Сигурно се страхува, че ще й се нахвърли веднага след вечерята или че ще загуби контрол над себе си и ще свърши две минути след като започнат да се любят. Не му беше ясно защо това трябваше да я притеснява чак толкова. Ако някой трябваше да се пита дали след всичките тези години въздържание ще успее да продължи акта дотолкова, че да й достави удоволствие, то това беше само той.

Тази мисъл наистина го тревожеше.

Реши да се опита да я накара да се отпусне, като насочи разговора към приятни, неангажиращи неща. Прехвърли наум евентуалните теми, които го вълнуваха, И се принуди да отхвърли като неподходящи забележките за красотата на тялото й, великолепните й очи и с най-голямо неудоволствие — обещанието й при потока да спи с него. Последното го накара да си припомни и другите неща, които бе казала в спалнята този следобед, докато изтръпнал и парализиран от студа, Зак не бе имал сили да й отговори. Сега беше почти сигурен, че тя не искаше той да чуе признанията й. Дали не беше халюцинирал? Щеше му се Джули да му разказва за учениците си — обожаваше да слуша историите й. Тъкмо смяташе да насочи разговора към тях, когато видя, че тя го гледа особено.

— Какво има?

— Чудех се — изрече тя — дали наистина гумата беше спукана?

— Нали я видя с очите си?

— Искаш да кажеш, че съм минала през някой пирон, без да го усетя?

— Е, не твърдя, че е станало точно така. — Зак бе почти сигурен, че тя го подозира, но не можеше да прецени по изражението й, дали наистина си играе на котка и мишка с него или не.

— И как мислиш, че е станало тогава?

— Ами предполагам, че гумата ти е попаднала внезапно на някакъв остър и твърд предмет.

Джули се облегна назад, а погледът й би накарал всеки осемгодишен палавник да се засрами и да си признае греховете. Съвсем ясно си я представяше как стои с пакостника пред вратата на класната стая и го гледа със същото изражение.

— Твърд, остър предмет ли каза? — вдигна вежди тя. — Например нож, нали така?

— Ами да, нож — потвърди той, опитвайки се да запази сериозно изражение на лицето си.

— Твой нож.

— Мой. — И със закачлива усмивка той прибави с детско гласче: — Много съжалявам, госпожице Матисън!

Джули вдигна вежди и с тексаски провлачен говор каза:

— Очаквам да поправиш стореното, Зак!

Единствената причина, поради която не избухна в смях, бе, че за пръв път я чу да го нарича по име.

— Да, госпожице! — „Направо не е за вярване“ — помисли си той. Животът му е в опасност, а единственото, което му се иска да направи, е да я разсмее и да я притисне към гърдите си. — Нали няма да трябва да пиша есе от три страници на тема „Защо не биваше да постъпвам така“? — Взря се в огромните й теменужени очи.

Джули строго го погледна.

— Не — отвърна, — но ще измиеш чиниите.

— Иха! — отвърна Зак и послушно се изправи, за да прибере съдовете. Наведе се да вземе чинията й и рече:

— Много си подла, госпожице Матисън!

— Без мърморене, ако обичаш! — строго го сряза тя.

Зак избухна в смях. Извърна глава и бързо я целуна по челото.

— Благодаря ти — прошепна и се засмя при вида на смущението, което се изписа по лицето й.

— За какво?

Той я изгледа сериозно:

— За това, че ме разсмя, че остана с мене и не ме предаде. За това, че си толкова смела, забавна и много красива в това червено кимоно. И за прекрасната вечеря. — Ощипа я по брадичката, за да поразведри обстановката, секунда преди да осъзнае, че в очите й бе видял не смущение, а нещо съвсем друго.

— Ще ти помогна — предложи Джули и понечи да стане.

— Стой си, където си, наслаждавай се на огъня и си допий виното.

Прекалено напрегната, за да стои на едно място, обсебена от мисълта за това, което щеше да се случи, тя се изправи и отиде до прозореца. Облегна се на рамката и се загледа във великолепния изглед, който предоставяха покритите с проблясващ под лунните лъчи сняг върхове.

Зак докосна реостата на стената и намали осветлението във всекидневната до приятен сумрак.

— Така можеш да виждаш навън по-добре — поясни в отговор на въпросителния й поглед.

„Освен това е по-уютно — помисли си Джули. — Приглушена светлина и бумтящ огън в камината. Много уютно, наистина, а и романтично, особено с тази музика, долитаща от стереоуредбата.“