Метаданни
Данни
- Серия
- Втора възможност (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perfect, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Галина Костова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 231 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- n0na (helyg)
- Разпознаване и корекция
- Дани (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2013)
Издание:
Джудит Макнот. Съвършенство
ИК „Плеяда“, София, 2009
Американска. Второ издание
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-202-3
История
- — Добавяне
49
Като следваше инструкциите на човека от службата за наемане на коли на малкото летище в Риджмонт, Джули лесно откри къщата на семейство Станхоуп. Зак беше отрасъл тук и на нея й се струваше, че това място е оставило отпечатък върху личността му. До известна степен то беше като него — застрашително, гордо, солидно, впечатляващо. Това й вдъхна смелост и я накара да се почувства по-добре, когато премина през сводестата врата. Потисна необяснимото лошо предчувствие и си напомни, че е дошла дотук с твърде закъсняла миротворна мисия. После вдигна тежкото месингово чукало на вратата.
Вратата отвори престарял прислужник с прегърбени рамене, облечен в тъмен костюм с папийонка.
— Казвам се Джули Матисън. Бих искала да се срещна с госпожа Станхоуп.
— Ще проверя дали госпожа Станхоуп желае да ви види. Можете да почакате тук — добави, като посочи стар, неудобен на вид стол с права облегалка, поставен до масата в левия край на фоайето.
Тя неспокойно се обърна, когато прислужникът се появи отново във фоайето.
— Мадам ще ви отдели точно пет минути — съобщи й. Джули се пребори с уплахата при това обезкуражаващо начало и го последва по дългия коридор. После премина пред него, когато й отвори вратата и я покани в огромна стая с горящ огън в масивната каменна камина и персийски килим, застлан върху излъскания под от тъмно дърво. Тя се разходи около масата, покрита със снимки в сребърни рамки, с намерението да разгледа лицата на предполагаемите роднини и прадеди на Зак, после видя, че на лявата стена висят огромни портрети. Удивено се загледа в тях, осъзнала, че Зак не е преувеличил — съществуваше смущаваща прилика между него и много от мъжете Станхоуп. Остър глас прозвуча някъде зад нея:
— Току-що пропиляхте една от петте си минути, госпожице Матисън.
Джули изненадано се обърна, за да открие откъде идва зловещият глас. И отново потръпна, тъй като жената, която се изправи с помощта на бастун от слонова кост със сребърна дръжка, не беше дребна старица. Беше малко по-слаба от нея и стойката й беше гордо изправена, подобно на гладкото й все още лице с ледено изражение.
— Госпожице Матисън, седнете или останете права, но започвайте да говорите. Защо дойдохте?
— Извинете ме. Госпожо Станхоуп, аз съм приятелка на…
— Знам коя сте. Гледах ви по телевизията. Той ви взе за заложница и ви превърна в говорител пред публиката от негово име.
— Не е съвсем така.
— Попитах ви защо сте тук.
Вместо да позволи на възрастната жена да я обърка или да я изплаши, Джули се усмихна и обясни:
— Госпожо Станхоуп, тук съм, защото когато бях в Колорадо с внука ви…
— Имам само един внук. И той живее тук, в Риджмонт.
— Госпожо Станхоуп — спокойно изрече, — дадохте ми само пет минути. Не ме карайте да ги пропилявам в уточняване на технически подробности, защото се страхувам, че ще си тръгна оттук, без да съм ви обяснила причината за посещението си… а мисля, че искате да я чуете. Известно ми е, че не признавате Зак за свой внук, както ми е известно, че сте имали внук, който е загинал при трагични обстоятелства. Знам също така, че разривът между вас със Зак продължава през всичките тези години заради неговата упоритост.
Устните на Маргарет Станхоуп се свиха презрително.
— Той ли ви го каза?
Младата жена кимна, като се опита да не обръща внимание на сарказма й.
— Той ми разказа доста неща в Колорадо, госпожо Станхоуп, неща, които с никого не е споделял досега. Измежду тези неща ми каза, че ако трябва да изживее живота си отново, отдавна би се помирил с вас. Той ви се възхищава и ви обича…
— Вън!
Джули механично се изправи, но яростта й пламна.
— Нямах представа, че една възрастна жена е способна да таи толкова много нелепа омраза към собствената си плът и кръв за нещо, което той е направил като момче. Какво толкова лошо е сторил, че да не можете да му простите?
Смехът на госпожа Станхоуп беше горчив.
— Бедната глупачка! Той е успял да подлъже и вас, нали?
— Моля?
— Наистина ли той ви помоли да дойдете тук? Не го е направил, нали? Никога не би посмял!
— Не ме е помолил да дойда и да ви кажа какво изпитва към вас, госпожо Станхоуп. Той направи нещо, което разкри уважението и любовта, които още изпитва към вас. Не съм била във връзка с него допреди седмица, когато ми изпрати писмо. Писа ми, защото се е страхувал, че съм бременна, и в писмото си ме умолява да не правя аборт, ако е така. Помоли ме да оставя бебето на вас, за да го отгледате, и казва, че ще ви пише предварително…
— Ако сте бременна от него и имате някакво понятие от генетика — прекъсна я ядосано баба му, — ще направите този аборт! Независимо от решението ви аз няма да допусна неговото извънбрачно дете в къщата си!
— Що за чудовище сте вие всъщност?
— Той е чудовище, госпожице Матисън, а вие сте измамена. Двама от тези, които го обичаха, вече бяха убити по жесток начин. Имате късмет, че не сте третата.
— Той не е убил жена си и не знам какво имате предвид, като казвате двама от тези…
— Имам предвид брат му! Със сигурност това проклето чудовище уби Джъстин, както Каин е убил Авел. Той го застреля в главата след скарване!
Изправена пред тази грозна лъжа, Джули изгуби контрол. Трепереше от ярост и негодувание.
— Вие лъжете! Знам много добре как е загинал Джъстин и защо! Тръгвам си.
— Ако го направите — заяви госпожа Станхоуп, — значи се страхувате от истината. Приех да си срещна с вас, защото ви видях да се застъпвате за него по телевизията и исках да чуя какво ви води насам. Мислех, че сте дошли дотук, за да измъкнете нещо от мен. Сега съм наясно, че вие сте доста смела млада жена с твърди убеждения и че тук ви води чувството ви за справедливост, колкото и погрешно да е то. Уважавам смелостта, госпожице Матисън, особено сред представителите на моя пол. Затова се съгласих да обсъждам с вас въпроси все още силно болезнени за мен. Предлагам ви да ме изслушате. Направете го заради себе си. Как мислите, че загина Джъстин? Истината няма да ме нарани.
— Джъстин се е самоубил — категорично отсече Джули. — Застрелял се е, защото е бил хомосексуалист и не е могъл да го понесе. Признал е това на Зак, преди да посегне на живота си.
Студените сиви очи на другата жена не трепнаха. Тя просто я наблюдаваше втренчено със смесица от съжаление и презрение. После се пресегна към една от снимките в рамка върху масата и каза:
— Погледнете тук.
Джули пое снимката — русоляв усмихнат младеж стоеше на румпела на някаква лодка.
— Това е Джъстин. Изглежда ли ви като хомосексуалист?
— Нелепо е да се задава такъв въпрос. Начинът, по който един мъж изглежда, не показва сексуалните му предпочитания…
Госпожа Станхоуп се обърна и отиде до огромния старинен шкаф в далечния край на стаята. Джули съзря вратичката на скрит сейф и разтревожено видя жената да изважда дебела кафява папка.
— Тъй като не вярвате на мен за случилото се, в тази папка съм запазила копие на протокола от полицейския разпит на Зак след смъртта на Джъстин и изрезки от публикациите в пресата.
Джули сведе очи към документите, част от които бяха излезли от папката, и погледът й се спря върху изрезка от първа страница на вестник със снимка на осемнайсетгодишния Зак, още една на Джъстин и следното заглавие:
Закари Станхоуп признава, че е застрелял брат си Джъстин.
Историята във вестника гласеше, че Зак се е намирал в стаята на брат си и докато е разговарял с него е разглеждал едно от оръжията от колекцията на Джъстин — автоматичен пистолет, който е смятал за незареден. По време на разговора пистолетът неочаквано гръмнал. Куршумът попаднал в главата на Джъстин и причинил незабавната му смърт.
— Не вярвам на това! Това, което пише във вестниците невинаги е истина.
— Тогава прочетете истината от неговите собствени думи. Папката съдържа показанията му пред следователя.
Зак беше дал същите показания за фактите, които и вестникът посочваше. Коленете й се подкосиха и тя седна на дивана. Прочете записа на разпита докрай, после прочете изрезките от вестниците, като търсеше нещо, което може да обясни противоречието между това, което Зак й беше разказал, и това, което беше казал на всички останали.
— Той не е убиец! — извика Джули.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Но не можете да отречете, че е лъжец. Излъгал е или вас, или полицията за обстоятелствата по смъртта на Джъстин, нали?
Тя не отговори. Не отговори, защото не можеше да понесе мисълта, да го признае гласно.
— Той е лъжец — заключи госпожа Станхоуп. — И при това толкова добър, че избра най-подходящата професия за себе си — актьорската.
Понечи да се оттегли, после се спря.
— Може би — добави с уморен глас, който разтревожи Джули много повече от яростта й — Закари вярва в лъжите си. Затова е и толкова убедителен. Може би той вярва, че наистина е на мястото на тези мъже, които играе във филмите си, и затова е толкова талантлив актьор. Във филмите си изпълнява роли на мъже, които убиват безпричинно и после остават ненаказани, защото са „герои“. Вероятно е мислел, че може да убие жена си и също така да остане ненаказан, защото е „герой“ от филмите. Може би той вече не може да прави разлика между реалността и своите фантазии.
Джули силно притисна чантата до гърдите си.
— Да не би да искате да кажете, че е луд.
Раменете на госпожа Станхоуп се прегърбиха и гласът й се превърна в шепот, като че последвалите й думи изискваха някакво свръхестествено усилие.
— Да, госпожице Матисън. Точно това искам да кажа. Закари е луд.
Без да каже дума, младата жена напусна къщата. Бързаше да стигне до колата си и потискаше желанието си да тича, да избяга от злото в тази къща и от тайните, които тя криеше, за да не им позволи да посеят в душата й семето на съмнението. Първоначалното й намерение беше да остане в мотел за през нощта и на следващия ден да разгледа родното място на Зак. Но сега се отправи право към летището, върна колата под наем и напусна Риджмонт с първия самолет.