Джудит Макнот
Съвършенство (18)

17

Трябваше да изминат цели десет минути от пътуването, преди да се отпусне, и Зак дълбоко пое дъх — за пръв път от часове насам с лекота. По-точно от години. Една червена кола профуча край тях, пресече пътя им, за да завие на кръстопътя, завъртя се и се размина само на сантиметри с тяхната. Не успя да ги удари само защото младата жена до него управляваше четири скоростния автомобил с удивително умение. Обаче тя караше дяволски бързо, освен това — с безразсъдна смелост и пренебрежение към опасността, което беше напълно непознато за него, но затова пък типично за Тексас.

Тъкмо се чудеше как да измисли някакъв начин да я накара да му отстъпи мястото зад кормилото, когато тя се обърна към него леко развеселена:

— Вече можете да се отпуснете. Намалих скоростта. Не исках да ви изплаша.

— Не се изплаших. — Гласът му неволно прозвуча рязко.

Тя хвърли поглед към него и се усмихна — лека, многозначителна усмивка.

— Бяхте се хванали с две ръце за таблото.

Две мисли му хрумнаха изведнъж: първо, че толкова дълго беше стоял в затвора, та подобна закачка го караше да се чувства неловко и не на мястото си, и второ, че Джули Матисън има усмивка, от която ти секва дъхът. Смехът проблясваше в очите й и озаряваше лицето й.

Предпочиташе да мисли за нея, а не за тревогите си. Насочи вниманието си към Джули Матисън. Тя не носеше грим, освен малко червило, и от нея лъхаше свежест. Гъстата й, блестяща кестенява коса беше пусната свободно и това го накара да предположи, че е на около двадесет — двадесет и две години. От друга страна обаче, изглеждаше твърде сигурна и самоуверена за двадесетгодишна.

— На колко сте години? — безцеремонно я запита и веднага съжали заради своята нетактичност.

Ако все пак не го хванеха, изглежда, щеше да му се наложи да си припомни някои неща, за които беше мислил, че са му вродени — като например основните правила за вежливост.

Вместо да се ядоса от въпроса, тя му хвърли една от своите пленителни усмивки и отвърна развеселена:

— На двадесет и шест.

Зак възкликна:

— Мили Боже!

После затвори очи с отвращение — не можеше да повярва, че е способен на подобна нетактичност.

— Исках да кажа — обясни той, — че не изглеждаш на толкова.

Тя, изглежда, почувства неудобството му, защото се засмя и каза:

— Вероятно, защото навърших двадесет и шест само преди няколко седмици.

Страхувайки се, да не би да изтърси нещо, Зак се загледа в чистачките, които настойчиво чертаеха полумесеци върху снега на предното стъкло, докато внимателно обмисляше следващия си въпрос. Почувствал се по-сигурен този път, попита:

— А с какво се занимаваш?

— Учителка съм.

— Нямате вид на учителка.

Необяснимо защо смехът отново проблесна в очите й и той я видя как хапе устната си, за да скрие усмивката си. Учуден от непредвидимите й реакции, той я попита малко рязко:

— Нещо смешно ли казах току-що?

Джули поклати глава.

— Ни най-малко. Така казват повечето от по-старите хора.

Зак не беше сигурен дали „по-старите“ се отнася за него, тъй като в действителност изглеждаше стар пред нея, или пък тя шеговито му връща заради нетактичните забележки относно възрастта и вида й. Докато се чудеше, тя го попита какво работи и той назова първата професия, съвпадаща с онова, което беше разказал по-рано за себе си.

— Строителен работник съм.

— Наистина ли? И брат ми е в строителния бизнес. Предприемач е. С какво по-точно се занимавате?

Зак едва можеше да закове пирон и горчиво съжали, че не избра някоя по-рядка професия. Или пък по-добре изобщо да не беше отговарял.

— По стените — отговори той неопределено. — Градя стени.

Тя откъсна поглед от пътя, което го разтревожи, и го изгледа продължително, което още повече го разтревожи.

— По стените? — объркано повтори тя и после обясни: — Исках да кажа, имате ли квалификация?

— Да градя — заяви ядосан на себе си, че изобщо започна този разговор. — За това съм квалифициран.

Джули реши, че вероятно първия път го е разбрала погрешно.

— Зидар! — възкликна тя със съжаление. — Разбира се, че зидар.

— Точно така.

— При това положение се учудвам, че имате проблем с работата. Добри зидари обикновено се търсят навсякъде.

— Аз не съм от добрите — отсече той, за да й стане ясно, че не желае да продължава този разговор.

Тя с мъка потисна смеха си и насочи вниманието си към пътя. Не можеше да реши дали той й харесва и дали се радва на компанията му. Доста странен човек. Не можеше да преодолее тревожното чувство, че й напомня на някого. Искаше й се да види лицето му без тези слънчеви очила. Градът зад тях изчезна и небето стана зловещо сиво от рано настъпилия здрач. В колата беше надвиснала тишина, а гъстият сняг се лепеше по предното стъкло и бавно се натрупваше по ръба на чистачките. Пътуваха пече половин час, когато Зак хвърли поглед към външното огледало от неговата страна и кръвта му застина — на половин километър разстояние, което при това бързо се скъсяваше, се движеше полицейска кола. Червените и сините сигнални светлини яростно се въртяха. Секунда по-късно той чу сирената да вие.

Жената до него също я чу. Тя погледна в огледалото, свали крак от газта, за да намали скоростта, и отклони колата към банкета. Зак бръкна в джоба на якето си. Ръката му напипа дръжката на пистолета, въпреки че в момента нямаше ясна представа какво ще прави, ако полицаят ги спре. Сега полицейската кола беше толкова близо, че той успя да забележи не един, а двама полицаи на предните места. Те се изравниха с блейзъра…

И го подминаха.

— Нещо се е случило там горе — отбеляза тя, когато спряха зад колоната от коли.

На заснеженото кръстовище, изглежда, имаше задръстване на разстояние осем километра. Малко по-късно две линейки профучаха край тях.

Зак се поуспокои. Обърна се на седалката си и каза:

— Мисля, че трябва да погледна картата.

Джули предположи, че проверява маршрута си до тексаския град, където се намираше новата му работа.

— За къде сте? — попита тя.

— За Елъртън — усмихна се той, докато се пресягаше към задната седалка, за да вземе брезентовата торба, захвърлена близо до задната врата. — Интервюто за работата беше в Амарило. Никога не съм пътувал насам — добави, за да не го разпитва повече за мястото.

— Никога не съм чувала за Елъртън.

Малко по-късно, когато той внимателно разтвори картата с прикрепения в горния край лист, напечатан на машина, Джули попита:

— Намери ли Елъртън?

— Не.

За да не му задава въпроси относно местоположението на несъществуващия град, той размаха листа пред нея и се наведе да прибере картата обратно в брезентовата торба.

— На този лист са написани подробни указания, така че ще го намеря.

Тя кимна, но вниманието й вече беше насочено към отклонението пред нея.

— Мисля да отбия от главното шосе тук и да поема по страничния път. Така ще заобиколим катастрофата.

— Добро решение.

Отклонението се оказа селски път, който вървеше успоредно на главното шосе, после остро завиваше надясно.

— Май не се оказа много добро решение — каза тя няколко минути по-късно, когато тесният селски път започна значително да се отклонява от главното шосе.

Зак не отговори веднага. На кръстопътя имаше забутана бензиностанция с телефонна кабина в края на пустия паркинг.

— Искам да се обадя по телефона, ще се забавя само няколко минути.

— Добре.

Джули спря колата под уличната лампа до телефонната кабина. Видя го да преминава през лъчите светлина на фаровете. Беше се здрачило по-рано от обикновено и бурята по всяка вероятност щеше да ги изпревари — снегът се натрупваше невероятно бързо дори и за ветровития тексаски анклав. Като реши да свали тежкото палто и да облече пуловера си, за да й бъде по-удобно да шофира, тя пусна радиото с надежда да чуе прогнозата за времето, после излезе от колата, заобиколи до задната врата и я отвори.

Така можеше да слуша радиопредаването от Амарило. Водещият тъкмо възхваляваше колите „Форд“ и предимството да ги купиш от Боб Уилсън.

… при Боб Уилсън, по всяко време, навсякъде, на ниски цени…

Свали палтото, измъкна от куфара светлокафявия си пуловер от ангорска вълна и погледна към картата, която се подаваше от брезентовата торба. Самата тя не носеше карта в себе си и не беше много наясно как да излезе отново на главното шосе, а и освен това не знаеше дали не отклонява много пътника си от неговото направление. Може би той щеше да предпочете да хване друга кола на автостоп. Реши да погледне картата. Хвърли поглед към телефонната кабина — искаше да вдигне картата и да поиска разрешение, но мъжът беше с гръб към нея и както изглеждаше, говореше по телефона. Джули реши, че най-вероятно той няма да има нищо напротив, разгърна напечатания лист с указания и разтвори картата върху вратата на колата, като придържаше краищата, за да не позволи на вятъра да я изтръгне от ръцете й. Нужна й беше цяла минута, за да осъзнае, че картата не е на Тексас, а на Колорадо. Объркана, зачете напечатаните инструкции към картата: „Като отминеш град Стентън, точно след четиридесет и два километра ще стигнеш до неотбелязан на картата кръстопът. След него, на петнадесет метра по главното шосе, отдясно, потърси тесен черен път, който продължава навътре в гората. Къщата е в края на този път и не се вижда от главното шосе, нито от планинските склонове.“

Зяпна от почуда. Той трябваше да стигне не до тексаски град, за да си търси работа, а до някаква хижа в Колорадо.

По радиото водещият свърши с рекламите и започна:

Ще съобщим последните новини за приближаващата снежна буря, но първо най-новото от полицейското управление…

Тя почти не слушаше. Беше се втренчила във високия мъж на телефона и отново почувства онова необяснимо безпокойство, причината за което й се изплъзваше… той й напомняше смътно на някого. Все още беше с гръб към нея, но беше свалил слънчевите очила и сега ги държеше в ръката си. Сякаш почувствал погледа й, той обърна глава към нея. Очите му се спряха на разтворената в ръцете й карта в момента, в който Джули за пръв път видя ясно лицето му под ярката светлина, без прикритието на слънчевите очила.

Приблизително в 16.00 часа следобед — дочу тя гласа от радиото — затворническите власти откриха, че в Амарило е избягал осъденият за убийство Закари Бенедикт, докато…

Джули гледаше втренчено суровото му лице с остри черти.

И го разпозна.

— Не! — изкрещя, когато той пусна слушалката и хукна към нея. Тя се втурна към шофьорското място в колата, дръпна силно вратата и натисна копчето, за да заключи неговата врата. Зак я изпревари, отвори вратата и я сграбчи за ръката. Джули се бореше отчаяно, като накрая успя да освободи ръката си и да се измъкне настрани пред отворената врата. Падна на земята странично, изправи се бързо и затича. Краката й се плъзгаха по снега, а тя викаше за помощ, макар да знаеше, че наоколо няма кой да я чуе. Преди да направи и пет крачки, той я хвана, издърпа я и я приклещи върху вратата на колата.

— Стой мирно и млъкни!

— Вземи колата! — изкрещя Джули. — Вземи я и ме остави тук!

Без да й обърне внимание, той погледна през рамо към картата на Колорадо, която вятърът беше отвял до ръждясалия контейнер за смет. Като на забавен кадър тя го видя да измъква от джоба си някакъв лъскав, черен предмет и да го насочва към нея. След това пристъпи заднешком към картата и я вдигна. Пистолет. Господи, той държи пистолет!

Тялото й трепереше неудържимо и тя отчаяно отказваше да повярва на гласа от радиото, който със закъснение повтори новината в края на бюлетина.

Не е изключено Бенедикт да е въоръжен и опасен. Ако бъде забелязан, моля незабавно да бъде съобщено местонахождението му в полицейския участък в Амарило. Гражданите не трябва да правят опити да се доближават до него. Вторият избягал затворник Доминик Сандини е вече задържан и откаран в ареста…

Коленете й се подкосиха, докато го гледаше как приближава към нея с пистолет в едната ръка и с картата и указанията в другата. Той пъхна пистолета в джоба си, но ръката му остана върху него.

— Влизай в колата! — нареди й.

Джули хвърли поглед през лявото си рамо към приближаващия ги пикап и трескаво прецени незначителния си шанс да изпревари куршума. Ако пък случайно успееше, трудно щеше да привлече вниманието на шофьора, преди Закари Бенедикт да я застреля.

— Не се опитвай! — предупреди я той. Сърцето й лудо биеше. Погледна пикапа, който зави наляво, но се подчини. Не тук, не точно сега. Инстинктът й показваше, че този страничен път е твърде пуст. Единственото, което можеше да постигне, беше той да я убие.

— Тръгвай!

Хвана ръката й и я помъкна към отворената от страната на шофьора врата. Забулена от падащия здрач, от снега и зимната вечер, Джули Матисън вървеше до убиец, който я заплашваше с пистолет. Изпитваше смразяващото чувство, че и двамата изпълняват сцена от един от филмите му — сцената, в която убиват заложника.