Бевърли Бартън
Любов с непознат (7)

5.

Чуваше стъпките й, които се приближаваха все повече и повече. Всеки момент щеше да отвори вратата на стаята му и да влезе, както правеше винаги, когато беше недоволна от него. Той толкова се стараеше да бъде добър, да я направи щастлива, но изглежда, че не можеше да направи нищо както трябва. Всичко, което казваше и правеше, беше погрешно. Дори и външният му вид я дразнеше.

— Прекалено си красив — все му повтаряше тя откакто се помнеше. — Ще разбиеш твърде много сърца, ако не ти попреча.

— Няма. Обещавам, че няма да го направя.

— Винаги си бил лъжец. Ако аз не те накажа за греховете ти, Господ ще го стори. Ще гориш в ада, ако не успея да прогоня дявола, вселил се в душата ти.

Седеше разтреперан на пода в средата на спалнята си и се взираше в бравата на вратата, която леко помръдна. Един път бе заключил вратата, но тя, обезумяла от гняв, отстрани пантите и свали вратата от касата. След това го наказа жестоко. Онзи път счупи ръката му. А когато той избяга и се скри в гардероба, тя го би с камшик толкова свирепо, че белезите все още личаха по задника му.

Вратата се отвори. Сърцето му биеше като обезумяло. Ударите му отекваха толкова силно в ушите му, че той не можеше да чуе гласа й. Не можеше да разбере какво му казва, надвесила се над него с безмилостен израз на лицето си. Знаеше обаче, че тя крещи, вбесена от онова, което бе сторил.

Осмели се да вдигне поглед към нея и прикова очи не върху лицето й, а върху пръста, насочен обвинително към него. Всеки път, когато му се караше, тя размахваше показалец, за да подсили думите си. Господи, как мразеше този обвинително сочещ го пръст.

Най-неочаквано тя спря да крещи. Той сдържа дъха си, защото знаеше какво ще последва. Тя вдигна ръка и го зашлеви през лицето. Удари го толкова силно, че той политна назад. Остана да лежи безпомощно на пода, а тя продължи да го ругае. Свил се на кълбо в опит да се защити поне малко, той продължи да лежи в очакване на следващия удар. Не се наложи да чака дълго. Тя свали дебелия кожен колан от кръста си, сгъна го на две и изплющя с него във въздуха. Той изплака от страх.

Мразеше този колан, този инструмент за мъчения. Тя го носеше с всеки чифт дънки. Кафяв кожен колан с голяма катарама от месинг.

Тя продължи да говори, но той вече не различаваше думите. Чуваше само гневния й глас. Знаеше обаче, че тя му казва какво да направи. С разтреперани ръце свали долнището на пижамата си и я изрита с отмалелите си крака. Осмели се отново да я погледне. Тя му се усмихна.

„О, Господи, помогни ми! Не й позволявай да ме бие отново.“

Тя му даде знак да се обърне по корем и той се подчини. Изпита ужасна болка, когато коланът се впи в задните му части. Първите няколко удара винаги бяха най-страшни. Но след като изтърпеше десетина разкъсващи плътта удари, болката ставаше толкова силна, че той започваше да я възприема като част от себе си.

Очите му се напълниха със сълзи.

Плачът и молбите нямаше да му помогнат. Вече бе опитвал. Неведнъж.

„Обичам те, мамо! Искам да ти се подчинявам. Ще положа по-големи усилия. Обещавам да бъда добър.“

Тя продължи да го бие. Удари го толкова много пъти, че той престана да брои. Болката го изгаряше, а кръвта струеше от раните по голия му задник.

— Мой дълг е да те накажа, за да те спася от теб самия и от порочните ти навици.

Сълзите потекоха по бузите му.

— Знаеш, че го правя за твое добро, нали? — Когато не успяваше да отговори, тя се навеждаше над него, сграбчваше го с две ръце и го разтърсваше. — Ти беше много лошо момче, Куин.

Викът, надигнал се дълбоко в душата му, сякаш го разкъса на парчета.

Рязко отвори очи и седна в леглото. Това не беше наистина. Вече не. Беше само кошмар. Беше заспал, и както се случваше често, подсъзнанието му отново го бе принудило да изживее онези ужасяващи дни от детството му. С разтуптяно сърце и окъпано в пот тяло той пое дълбоко въздух. И така няколко пъти.

Този кошмар, или някой друг, който много приличаше на него, го измъчваше безжалостно от години. Каквото и да правеше, не можеше да избяга от него. Независимо колко мили и години ги разделяха, тя никога нямаше да го освободи напълно от присъствието си. Щеше да остане част от него до деня на смъртта му.

Но тя вече не може да те нарани, каза си той. Никога повече няма да те нарани.

 

 

Грифин Пауъл не ходеше в кантората си през уикендите, и освен ако не беше лично ангажиран с някое дело, не правеше нищо, свързано с професионалните му ангажименти през съботите и неделите. В края на краищата, един мъж трябваше сам да си освободи време и за социален живот. Беше прекарал по-голямата част от следобеда в гимнастическия салон, който бе оборудван в сутерена на дома му в Ноксвил. Да се поддържа в добра физическа форма бе един от основните му приоритети. След като обърса потта от лицето си, той преметна малката бяла кърпа около врата си и се запъти към душа. Преди обаче да успее да стигне до банята, разположена в съседство със салона, видя Сандърс, който се появи в подножието на стълбището.

Сандърс беше асистент на Грифин от няколко години — намираше се неотлъчно до него от деня, в който го придружи на преживяното от Грифин пътуване до ада и обратно. Свързваше ги приятелство, което можеше да бъде разбрано единствено от хора, преживели изпитание и останали живи благодарение на подкрепата на човека до тях.

— Извинете, че ви безпокоя, сър, но приех две обаждания на личния ви телефонен номер.

Грифин вдигна въпросително вежди.

— Едното беше от Куин Кортез. Иска от вас да разследвате случай на убийство. Както изглежда снощи е намерил мъртвото тяло на любовницата си и точно в този момент като че ли е главният заподозрян в очите на полицейското управление в Мемфис.

— Куин Кортез значи? Онзи Куин Кортез. — По устните на Грифин заигра весела усмивка. Очевидно се забавляваше. — Ще му позвъня, след като се изкъпя.

— Имаше и друго обаждане.

— От човек, по-интересен дори и от Куин Кортез?

— Този човек прави обаждането на Куин Кортез още по-интересно.

— И кой е този човек?

— Анабел Вандерли.

— Анабел? Защо не я свърза с мен незабавно?

Грифин си припомни първата си и единствена среща с въпросната дама. А тя наистина беше дама — до мозъка на костите си. Родена и отгледана като една от кралските особи в щата Мисисипи, потомка на две богати и влиятелни фамилии — Вандерли и Остин. Запозна ги техен общ познат на едно благотворително събитие в Чатанууга преди три години. Грифин мигновено прояви силен интерес. Направи няколко изискани и деликатни опити за ухажване, но тя ги пренебрегна напълно. Не беше свикнал да го отблъскват и затова, от чисто любопитство, попита техния общ познат за повече подробности относно личния живот на Анабел. Престана с въпросите обаче, веднага щом научи, че Анабел има годеник инвалид, на когото е напълно отдадена. Не беше в негов стил да навлиза в територии, завладени от друг мъж.

— Не знаех, че познавате дамата — безизразно отвърна Сандърс.

— Запознахме се преди няколко години.

— И тя ви направи добро впечатление?

Грифин кимна.

— Какво искаше Анабел?

— Тя също иска да ви наеме, за да разследвате случай на убийство. Както изглежда нейна братовчедка е била убита снощи в Мемфис и…

— По дяволите! Братовчедката на Анабел и любовницата на Куин Кортез… Става дума за една и съща жена, нали?

Сандърс кимна с лъскавата си, напълно плешива глава. Проницателните му кафяви очи внимателно изучаваха Грифин.

— Как възнамерявате да постъпите? Ще трябва да откажете на един от двамата. Ако това ви е от някаква помощ, държа да подчертая, че господин Кортез позвъни първи.

— Не е.

— Познавате се с госпожа Вандерли, така че…

— Обади се от мое име и на двамата. И, естествено, не споменавай нищо за обаждането на другия. Запази ми апартамент в „Пийбоди“. Ако успееш да го уредиш още днес, довечера ще отлетя за Мемфис и ще се срещна веднага с госпожа Вандерли и господин Кортез. Да кажем около осем часа.

— Възнамерявате да разговаряте и с двамата едновременно.

— Така ще спестя време.

— Да, сър.

Когато Сандърс се обърна и тръгна нагоре по стълбите, Грифин извика след него:

— Виж каква информация би могъл да изровиш за тях до довечера.

Сандърс не отговори по никакъв начин, но Грифин знаеше, че го е чул. Бяха работили заедно в продължение на толкова много години, че буквално изпитваха нещо като физическа връзка помежду си. Когато един мъж е спасил живота на друг, това ги свързва така, както нищо друго в този живот не би могло.

 

 

„Вандерли инкорпорейтид“ поддържаше служебен апартамент в Мемфис, тъй като голяма част от бизнеса им се вършеше в този град. Тъй като оглавяваше многобройните благотворителни организации на семейство Вандерли, Анабел идваше в Мемфис по няколко пъти в годината. За последно бе посетила града преди по-малко от три месеца. По онова време двете с Лулу не се бяха виждали повече от година и не бяха разговаряли по телефона от почти шест месеца. Лулу се съгласи да вечерят заедно онази вечер, но се наложи Анабел да бъде особено настоятелна. И, както обикновено, вечерята премина в спорове. И, както винаги преди това, предмет на споровете бяха все същите неща — пари, чичо Луис и Уайд.

Анабел рязко отвори пътната чанта, която бе поставила върху поставката за багаж в долния край на леглото. Нямаше представа колко дълго ще остане в Мемфис. Не знаеше колко дни, а може би дори седмици, ще бъдат нужни на полицаите, за да разкрият убиеца на Лулу и официално да го обвинят в убийството й. Ако й потрябват още дрехи, щеше да помоли да й изпратят от къщи. Или пък ще си ги купи от най-близкия магазин. Всеки път, когато отсядаше в някой от служебните апартаменти, поддържани от „Вандерли инкорпорейтид“ в различни градове на страната, Анабел следваше една и съща процедура — най-напред разопаковаше багажа си и слагаше всяко нещо на мястото му. Подредеността беше просто част от същността й. Ненавиждаше хаоса и безпорядъка.

Занесе тоалетните си принадлежности в банята и се зае да ги подрежда прилежно. Неволно зърна лицето си в огледалото. За момент остана загледана в отражението си. Като деца двете с Лулу бяха доста близки, независимо от факта, че Лулу беше със седем години по-малка от нея. Членовете на семейството и техните приятели смятаха, че Анабел постъпва много мило като се отнася към малката си братовчедка като по-голяма сестра. Двете момичета си приличаха — синеоки блондинки с типичните за рода Вандерли черти — и хората постоянно изтъкваха този факт. Това обаче беше преди Лулу да навлезе в пубертета и да се превърне в слаба като модел, дългокрака красавица с пищна гръд. Беше като по-младо копие на майка си — третата съпруга на чичо Луис, която беше с цели двадесет и пет години по-млада от него.

Анабел отмести поглед от огледалото и се върна в спалнята. През изминалите петнадесет години почти всички сякаш забравиха за приликата между двете братовчедки. Хората смятаха Лулу за красавицата на семейството: що се отнася до Анабел, всички я възприемаха като мозъка на компанията. Не че завиждаше на братовчедка си — тъкмо обратното — но понякога се питаше как ли би протекъл животът й, ако не носеше постоянно на раменете си бремето на семейните отговорности. Лулу беше лекомислена и безотговорна, но Анабел прекрасно знаеше, че животът на братовчедка й далеч не беше съвършен.

Телефонът върху нощното шкафче иззвъня, когато вече затваряше ципа на пътната си чанта. Тя заобиколи леглото и вдигна слушалката.

— Ало?

— Госпожа Вандерли?

— Да. — Не разпозна гласа на мъжа, с когото разговаряше.

— Обажда се Сандърс, асистентът на господин Пауъл. Звъня ви от негово име.

— Да, господин Сандърс…

— Просто Сандърс, мадам.

— И какво е съобщението, което трябва да ми предадете от господин Пауъл?

— Той ще пристигне в Мемфис тази вечер и би искал да се срещне с вас в осем часа в „Пийбоди“. Да му предам ли да ви очаква?

— Да, разбира се. И, моля ви, предайте на господин Пауъл, че му благодаря.

— За какво, мадам?

Леко смутена от въпроса на мъжа, Анабел отвърна:

— Ами… хмм… ами, предполагам, че щом идва в Мемфис, той вероятно смята да работи за мен.

— Вероятно, но не бих могъл да твърдя със сигурност.

— О, разбирам.

— Приятен ден, госпожо Вандерли.

Свободният сигнал отекна в ухото й. Тя върна слушалката на мястото й. Странен човек, помисли си тя. Такива странни забележки правеше. Сигурна беше, че Грифин Пауъл възнамерява да приеме да участва в разследването от нейно име. Защо му е иначе да пътува до Мемфис?

Спомни си, че се бе запознала с господин Пауъл преди няколко години на едно благотворително събитие в Чатанууга. Беше сигурна, че едва ли има човек, който да е в състояние да забрави срещата с мъж като него. Подобно на Куин Кортез и той притежаваше невероятен магнетизъм, но беше далеч по-изискан и харизматичен. Ако не беше сгодена и напълно отдадена на годеника си по времето, когато срещна господин Пауъл, тя може би щеше да се поддаде на ухажванията му. Само че тогава Крис все още беше центърът на цялата й вселена.

Изведнъж в съзнанието й изплуваха образите на трима различни мъже. Крис, първата й любов, който щеше завинаги да остане част от нея. Обичаше да си спомня времето преди злополуката, когато бяха млади и влюбени и с нетърпение очакваха да прекарат живота си заедно. Напоследък обаче все по-често я преследваха спомени от последните няколко години от живота на Крис. Представяше си го напълно безпомощен. Обзет от меланхолия. Умоляващ я да си изгради нов живот без него, но в същото време отказващ да се отдели от нея. А ето че сега образът на Крис започна да се преплита с образите на други двама мъже, които едва познаваше. Мъже, които — всеки по свой собствен начин — бяха успели да й направят силно впечатление. Едрият и рус Грифин Пауъл. Резервиран, потаен мъж, който я караше да си припомня старата поговорка, че мътните води са най-дълбоки. И Куин Кортез. Тъмнокос и опасен.

Анабел потрепери. Куин Кортез ли беше убил Лулу? Нима мъжът, притекъл й се на помощ тази сутрин, снощи бе отнел живота на нейната братовчедка?

Ако полицаите разполагаха с някакво доказателство, че именно той бе убил Лулу, те със сигурност щяха да го арестуват. Нали така? Разбира се, че щяха да го направят. Той беше любовник на Лулу, мъжът, открил мъртвото й тяло и поради тази причина, напълно естествено, оглавяваше списъка с евентуалните заподозрени.

„Престани да мислиш за Куин Кортез. Ако е невинен, то тогава той не би трябвало да те интересува изобщо. Единствената ти задача в момента е да направиш необходимото, за да бъде заловен и наказан убиецът на Лулу.“

Чичо Луис разчиташе на нея. Вярваше, че тя ще направи онова, което той — поради влошеното си здраве и емоционална болка — не можеше. Желанието да издържи до края на това разследване можеше да се окаже единствената причина, поради която чичо й би продължил да живее. В края на краищата, той неведнъж бе заявявал, че живее единствено заради Лулу. Не заради Уайд. Никога не говореше за Уайд. Никой баща не би се гордял със син като Уайд. Безгръбначна и алчна пиявица. Самият чичо Луис го бе охарактеризирал по този начин.

Телефонът отново иззвъня. Анабел въздъхна. Кой ли беше? „Моля те, Господи, нека не ми звънят от къщи заради чичо Луис.“

Ръката й леко потрепери, когато вдигна слушалката.

— Ало?

— Анабел, скъпо момиче, обажда се леля ти Пърдита. Току-що разговарях с Хайръм и той ми каза какво се е случило и къде мога да те намеря.

— О, лельо Пърдита, съжалявам, че не ти се обадих, но…

— Не е нужно да се извиняваш. Всичко разбирам. Онова, което искам да зная, е дали искаш да дойда в Мемфис тази вечер. Ако имаш нужда от мен, ще зарежа проклетата сватба и ще хвана първия полет.

— Сватба?

— Синтия, дъщерята на Джойс и Уит Морис, се жени. Забравила си напълно, нали, скъпа? Няма нищо. И без друго събитието се очертава като доста скучно. Но тъй като навремето бях сгодена за брата на Уит, това на практика ме превръща в леля на Синтия и…

— Не, моля те, не пропускай сватбата.

— Ще дойда при теб не по-късно от утре вечер. Веднага ще си направя резервация за първия полет от Луисвил до Мемфис. Надявам се да бъде сутринта.

— Всъщност, изобщо не се налага да идваш. Аз съм добре. Справям се чудесно.

— Наистина ли, скъпа? Сигурна ли си?

Леля й Пърдита я познаваше по-добре от всеки друг. Може би защото Анабел бе споделяла тайните си с най-малката сестра на майка си, беше й казвала неща, които не бе доверявала на никого другиго. Леля Пърдита беше единственият човек на света, който знаеше, че бе изневерила на Крис и по време на годежа им, продължил осем години и половина, бе преживяла две краткотрайни любовни авантюри.

— Точно в този момент съм като робот, лельо Пърдита — призна Анабел. — Просто правя онова, което трябва да се направи. Надявам се полицаите скоро да заловят убиеца на Лулу, за да мога да се прибера у дома. Поне до започването на процеса.

— Имат ли вече някаква представа кой я е убил и защо?

— Не съвсем.

— Значи няма заподозрени.

— Няма. — Като се изключи Куин Кортез, но, по някаква неразбираема причина, Анабел не искаше да мисли за него като за заподозрян.

— Ако си сигурна, че наистина си добре…

— Сигурна съм.

— В такъв случай ще ти се обадя утре сутринта. И ако решиш, че имаш нужда от мен, ще пристигна веднага. Зная колко самотна се чувстваш.

Анабел се сбогува с леля си, затвори телефона и тръгна към кухнята, която бе напълно заредена с продукти. Не беше хапвала нищо след чашата кафе и сандвича със сирене, който изяде, преди да тръгне от къщи рано сутринта. Отвори хладилника и усети, че стомахът й се свива от глад.

Взе си една ябълка и бутилка „Перие“. Тази вечер сигурно щеше да си поръча вечеря в стаята, или пък щеше да си направи резервация за шест часа за близкия ресторант. В осем часа имаше среща с Грифин Пауъл в „Пийбоди“ и не искаше да закъснява. Подозираше, че той цени точността. Също като нея.

Настани се на канапето във всекидневната, включи телевизора на историческия канал, отвори бутилката с минерална вода и отпи.

„Зная колко самотна се чувстваш.“ Думите на леля й непрекъснато отекваха в главата й.

Докато предъвкваше ябълката, Анабел се опитваше да убеди сама себе си, че леля й Пърдита греши. Не беше сама. Нито пък самотна. Имаше прислуга, която живееше в дома й, който бе наследила от родителите си. Имаше секретарка, личен асистент и дузина приятели. Календарът със социалните й ангажименти беше препълнен. А ако й се приискаше да излезе на среща, винаги можеше да избира измежду цяла тумба подходящи млади ергени.

Водеше уединен живот по собствено желание. Наслаждаваше се на свободата, която имаше. И не искаше да се омъжи с едничката цел да има съпруг. Не беше готова да се примири с някаква неудовлетворителна връзка — ако не можеше да се влюби в някого и да го заобича така, както бе обичала Крис, то по-добре да си живее сама.

 

 

В мига, в който влезе в къщата, Кендъл Уелс долови аромата на вкусна храна. Усмихна се на себе си, захвърли сакото и служебното си куфарче и разкопча горните две копчета на копринената си блуза. Куин Кортез беше в кухнята й. Което означаваше, че готви. Припомнила си кратката им връзка, тя въздъхна със съжаление — той беше не само изключително талантлив в леглото мъж, но и ненадминат майстор в кухнята. Ако не беше решил, че в адвокатската професия има повече пари, Куин сигурно би станал известен главен готвач.

Кендъл поспря и рязко си пое дъх, приковала поглед върху Куин. Препасал около кръста си голяма бяла престилка — една от нейните — той стоеше до печката, бъркаше с една ръка някакъв сос, който къкреше в тиган от неръждаема стомана, и отпиваше от чашата с червено вино, която държеше в другата си ръка. Какъв мъж! Екзотично привлекателен с бронзовата си кожа, къдрава черна коса и очи, толкова тъмни и бездънни, че когато се вгледаше в тях, човек оставаше с впечатлението, че е засмукан от огромна и чувствена черна дупка. Всяка жена, позволила си да се гмурне в техните дълбини, бе загубена навеки.

— Добре дошла у дома. — Дари я с усмивка, която караше повечето жени да подмокрят гащичките си от вълнение. Господи, този мъж беше смъртоносен… Дори и в малки дози.

Задраскай тази мисъл, рече си тя. Куин беше заподозрян в убийство и на нея никак не й се искаше точно в този момент да свързва думата смъртоносен с него. Дори и в мислите си.

„Мисли за нещо друго — например за това как би искала да го завлечеш в спалнята си и да не го пуснеш да излезе оттам през целия уикенд. И, за бога, нито за миг не допускай вероятността, че той би могъл да бъде убиец. Познаваш Куин достатъчно добре, за да знаеш, че това е невъзможно.“

Или поне си мислеше, че го познава.

— Тук нещо мирише наистина приятно — отбеляза тя.

— Нищо специално всъщност. Намерих някои продукти във фризера и в килера. Приготвил съм задушени свински пържоли, аспержи с холандски сос, печени картофи и салата от круши. Как ти се струва?

— И си намерил всичките продукти за това угощение в моята кухня?

Той кимна утвърдително.

— Свали обувките си и се настани удобно, а аз ще ти сипя чаша вино. Изглеждаш уморена. Кой ти отвори толкова много работа в събота?

Кендъл събу обувките си, настани се на канапето във всекидневната, изчака Куин да й донесе обещаната чаша вино и едва тогава заговори.

— Седни за малко при мен. — Тя потупа с ръка мястото до себе си.

Куин, който междувременно бе напълнил отново и собствената си чаша, седна до нея.

— Фактът, че се е наложило да работиш толкова много в събота е свързан по някакъв начин с мен, нали?

— Имам лошо предчувствие за този случай — рече му тя. — Сержант Джордж е амбициозен млад полицай. Ако успее да ти лепне убийството и да те арестува и то така, че окръжният прокурор да спечели в съда, това би означавало огромен напредък както за неговата кариера, така и за тази на окръжния прокурор. Медиите ще пощуреят, ако най-известният в страната криминален адвокат бъде арестуван по обвинение в убийството на Лулу Вандерли.

Куин отпи няколко глътки вино, остави чашата си върху специалната подложка, поставена на ниската масичка за кафе, протегна голямата си ръка и я сложи на врата на Кендъл. Погали я нежно и тя въздъхна от удоволствие. Докосването му беше като магия — еротична магия.

— Ако се случи най-лошото и аз наистина бъда арестуван, ти ще се прочуеш като човека, спечелил ми оправдателна присъда.

— Толкова ли е силна вярата ти в мен?

Той взе кристалната чаша от ръката й и я поднесе към устните й. Тя отпи глътка, без да отмества поглед от неговия. Черните му очи й действаха хипнотизиращо. Дявол да го вземе, мислеше си, че е преодоляла увлечението си по него и се е излекувала от романтичните чувства. Очевидно се е лъгала. Точно в този момент желаеше Куин, както и преди. Може би дори по-силно.

— Вярвам ти безрезервно, скъпа. — Остави чашата й върху друга подложка — непосредствено до неговата. — Освен това съм невинен. Не съм убил Лулу.

— Вярвам ти — увери го тя. Сърцето й биеше като обезумяло. Той плъзна пръсти нагоре по врата й и ги зарови в косата й. Когато я привлече към себе си, тя се задъха от желание. Прекрасно знаеше, че ако Куин я целуне, с нея е свършено.

— Кендъл, не искам да си мислиш, че се опитвам да се възползвам от теб… — Изчака малко. Не я целуна, а продължи да се взира изпитателно в очите й. — Ще излъжа, ако ти кажа, че не те желая, но… — въздъхна дълбоко — и двамата знаем, че е глупаво да смесваме работата с удоволствията.

Кендъл го отблъсна и рязко се изправи. Задъхана от обхваналото я безсилие, тя тихичко изруга.

— Дяволите да те вземат, Куин!

— Скъпа, съжалявам ако…

— Мислех си, че мога да се справя с това — да ти бъда адвокат, да ти позволя да се настаниш в дома ми. Оказва се обаче, че не съм толкова безразлична към теб, колкото си мислех. Както изглежда не е толкова лесно човек да се излекува от заболяването Куин Кортез.

Куин се изправи, но не направи опит да я докосне.

— Реших да си наема жилище. За всеки случай. Току-виж се наложило да остана в Мемфис по-дълго. Моите хора пристигат утре и се махам от главата ти. А след като тази история приключи…

Засмя се и убийствената му усмивка я довърши. „Убийствена усмивка? Смъртоносен? Престани да използваш подобна терминология, когато мислиш за Куин.“ Какво й ставаше тази вечер? Винаги бе знаела, че Куин притежава смъртоносно сексуално излъчване и убийствена усмивка. Тези две думички не я бяха притеснявали никога преди. Но това беше преди да научи, че Куин е заподозрян в убийство. Преди да й хрумне мисълта, че той може би наистина бе убил Лулу Вандерли.

— Кендъл, скъпа, добре ли си?

— А? — Нима бе допуснала съмненията да се изпишат на лицето й и да го притеснят? Господи, надяваше се, че не е така.

— Не исках да…

— Не! — Тя тръсна глава, за да прогони идиотските мисли от съзнанието си. — Не, вината не е твоя. Вероятно аз съм тази, която изпраща смесени сигнали. Затова хайде да забравим за цялата тази глупост и да се върнем към предишните си отношения. Ние сме приятели и нищо повече. За момента. Но все още не сме се отказали напълно един от друг. Не още.

— Съгласен — отвърна Куин и кимна по посока на кухнята. — Вечерята е готова и ще бъде жалко да я изхвърлим. Предлагам да хапнем, а след това да отидем да се срещнем с Грифин Пауъл в „Пийбоди“. Имам уговорена среща с него в осем часа.

— Грифин Пауъл? Смяташ да наемеш Грифин Пауъл?

Куин тръгна към кухнята.

— Напълни чашите с вино докато аз сервирам вечерята. Ако ти не възразяваш, аз нямам нищо против да хапнем в кухнята.

— Свързал си се с Грифин Пауъл и възнамеряваш да го наемеш? Защо? За да разследва убийството на Лулу Вандерли? — Кендъл го последва в кухнята.

— Не възнамерявам да поемам никакви рискове, в случай че полицията не успее да си свърши работата както трябва. И двамата знаем, че те спокойно могат да съсредоточат всичките си усилия върху търсенето на улики срещу мен. Искам да разполагам с частен детектив, на когото плащам лично. Човек, чиято цел е да открие истинския убиец и да докаже моята невинност.

— По дяволите, Куин, аз съм твоят адвокат. Не би трябвало да предприемаш каквото и да било, без да се консултираш с мен преди това.

— Точно затова искам да ме придружиш на срещата с Пауъл тази вечер. А това означава, че се консултирам с теб, нали?

— Ами ако не съм съгласна с теб?

— Относно Пауъл?

— Относно каквото и да било?

— Скъпа, ти си много добър адвокат. И аз ти имам доверие. Но и двамата сме наясно, че аз съм най-добрият криминален адвокат в тази страна. И макар да вярвам в преценките ти, все пак предпочитам да разчитам на моите собствени.

— В такъв случай може би е по-разумно да се защитаваш сам, ако се стигне до процес.

Куин я прониза с поглед и сякаш я прикова на мястото й. Тя сдържа дъха си, когато той пристъпи към нея, сграбчи я за раменете и я стисна силно.

— Не прави това! Ядосана си ми, защото, добре, защото си възбудена и неудовлетворена… защото ме желаеш, защото и двамата изпитваме желание, но се разбрахме, че няма да е особено разумно да си легнем заедно.

Тя го изгледа вбесено.

— Имам нужда от теб, Кендъл. Двамата заедно сме непобедим екип.

Стиснала зъби тя изсумтя, осъзнала, че той има право.

— Добре, няма да споря с теб, защото в това разследване може да се окаже, че животът ти е заложен на карта. Освен това, и сама трябваше да се сетя, че тази игра ще се играе по твоите правила.

Той се усмихна.

— Аз не играя по ничии други.