Бевърли Бартън
Любов с непознат (18)

16.

Беше прекарал целия си живот, опитвайки се да забрави. Молил се бе на Господ да изтрие от съзнанието му ужасните спомени. С времето обаче бе научил, че не може да избяга и не може да сложи край на кошмарите, които го измъчваха — на сън или наяве. Разбрал бе, че няма начин да контролира нуждата да сложи край на мъките си. А също и на нейните. Страданията му бяха непоносими. Но нейните — също. Освен това знаеше, че по някакъв си неин жесток и изкривен начин тя го бе обичала. Нали?

Гласът й постоянно отекваше в главата му. Покри ушите си с ръце, опитвайки се да се избави от ужасните порицания и обидите. Напразно. Обречен беше да преживява отново и отново спомените за мъчителното си детство.

— Не се крий от мен, малък дявол такъв!

Лежеше по корем под леглото си, трепереше неудържимо и се опитваше да не диша. Ако лежеше неподвижно, без да вдига никакъв шум, тя може би щеше да си отиде. „Господи, моля те, накарай я да ме остави на мира.“ Без да иска бе счупил любимия й пепелник. След като изхвърли фасовете и пепелта в кофата за боклук, бе изтрил пепелника с влажен парцал. И сам не знаеше как се бе случило. В един момент държеше пепелника в ръка, а в следващия той се изплъзна от пръстите му.

Тя чу трясъка, когато пепелника се удари в кухненския под и мигновено скочи от масата, където пиеше бира.

— Какво, по дяволите, направи пък сега, малък непрокопсанико?

Той я погледна, видя яростта в светлокафявите й очи, и без да мисли за последиците, изтича край нея и се скри в стаята си.

Звукът от счупеното стъкло отекваше в главата му. Чуваше го отново и отново като музика, от която не можеше да се абстрахира.

— Мислех, че вече си научил, че не трябва да се криеш от мен — извика след него тя. — Знаеш, че когато те намеря, ще трябва да те накажа два пъти. Веднъж, загдето счупи любимия ми пепелник, и втори път, загдето избяга и се скри.

Когато повече не можеше да сдържа дъха си, той отвори уста и тихичко пое глътка въздух. Лежеше на студения дървен под и я чуваше как вилнее из стаята му, обхваната от неконтролируем бяс. Леко надигна глава и надникна изпод леглото. Видя я как смъкна завесите от прозореца, измъкна всички чекмеджета на скрина, а след това рязко отвори вратата на дрешника.

— Щом не си тук вътре, къде си се скрил?

Не можеше да види злобната й усмивка, но знаеше, че се усмихва. Винаги се усмихваше, когато го наказваше. Не разбираше как можеше да се чувства щастлива в моментите, в които го нараняваше толкова жестоко.

Тя тръгна към леглото и той стисна зъби и отново затаи дъх. „Не, моля те, не! Не ме наранявай. Не отново.“

Сърцето му биеше толкова бързо, че му се струваше, че ще изхвръкне от гърдите му. Тя коленичи до леглото и надникна под него. Той се дръпна и се прилепи до стената. Тя беше толкова огромна; а той — толкова мъничък. Тя беше силна; той — слабичък. Толкова отчаяно се опитваше да бъде добър, да й угоди, да й докаже, че наистина я обича. Усилията му обаче никога не бяха достатъчни.

— Горчиво ще съжаляваш, ако ме принудиш да се пъхна под леглото, за да те измъкна от там.

Той замръзна от страх.

Тя легна по корем и се пъхна под леглото. Протегна ръка и го сграбчи за глезените. В мига, в който го докосна, и той се напишка в гащите.

„О, не! Сега щеше да го накаже и за това.“

Тя го измъкна изпод леглото. Изправи се и се надвеси над него като свиреп гигант.

— Защо правиш тези неща? — искрено изумена попита тя. — Защо не можеш да бъдеш добро момче?

Отвори уста да й каже, че се опитва. Отчаяно се опитва да бъде добър. Но думите сякаш заседнаха в гърлото му.

Продължи да лежи в краката й, а тя пъхна ръка в джоба на ризата си и извади пакет цигари и запалка. После седна на ръба на леглото и запали цигара. Прибра пакета и запалката обратно в джоба си и дръпна дълбоко от цигарата.

— Виж се на какво приличаш. Целият си мокър и мръсен. Отново се напика в гащите, нали? Мислиш си, че правилата не се отнасят за теб, само защото си толкова красив, нали? Мислиш си, че само защото те обичам, можеш да се отнасяш с мен както си искаш, така ли? Е, заблуждаваш се. Много се заблуждаваш. — Вдигна крак и го изрита в ребрата.

Болката прониза цялото му тяло, но той я понесе мълчаливо. Тя обичаше да го чува как плаче, но той нямаше да плаче заради нея. Не и този път. Нямаше да плаче!

Тя се наведе, забучи цигарата между устните си, след което го сграбчи за китките и го вдигна от пода. Разкрачи крака, намести го между бедрата си и го стисна неподвижно между тях.

Преизпълнен с ужас, той я гледаше безпомощно. Тя извади цигарата от устата си и я поднесе към ръката му. Когато горящият й връх докосна кожата му, той изпъшка тихичко, но не се разплака. Тя вдигна цигарата, премести я няколко сантиметра по-нагоре и отново я притисна към кожата му. Очите му се напълниха със сълзи. С все сила стисна зъби. Тя повтори мъчението отново и отново. Спря чак когато му остави осем белега от изгорено — четири на едната ръка и четири на другата.

— Дяволите да те вземат! Плачи! Всяко нормално дете плаче, когато го наказват.

Тя рязко смъкна дънките му, като заедно с тях събу и памучните му шорти.

— Недей, моля те, недей. Ще плача, мамо. Ще плача.

— Вече е твърде късно, лайно такова.

Опита се да се изтръгне от нея, но тя го сграбчи за раменете, вдигна го от пода и го хвърли на леглото.

И той се разплака. Развика се с пълно гърло.

Само че вече нямаше значение. Тя щеше да направи онова, което бе намислила. Когато се опита да се прикрие с ръце, тя хвана и двете му ръце, и докато той продължаваше отчаяната си, но напълно безполезна борба, допря разпаления край на цигарата си до върха на малкия му пенис.

 

 

Валери Милър изчака тяхната икономка Юла да й сервира закуската, да й налее кафе и да се оттегли отново в кухнята. Едва тогава се обърна и заговори съпруга си. Рандъл седеше в другия край на масата, приковал поглед върху уводната статия на сутрешния брой на „Къмършъл апийл“.

— Има ли някакви интересни новини тази сутрин? — попита тя.

Рандъл сгъна вестника и го остави до чинията си.

— Още една жена е била убита. Кендъл Уелс. Адвокатката на Куин Кортез.

— Интересно. Той е сред другите заподозрени за убийството на Лулу, нали?

— По дяволите. Вал, аз не съм заподозрян. Ченгетата ме разпитаха, само защото името ми се среща на няколко пъти в дневника на Лулу.

— Щеше да бъдеш сред заподозрените, скъпи, ако детективите знаеха, че не разполагаш с алиби за времето, в което е била убита Лулу. — Много й харесваше фактът, че държи съдбата на съпруга си в ръцете си. Ако кажеше истината на полицаите — че не е бил с нея по времето на убийството — той щеше да се окаже в сериозно затруднение. Не знаеше дали Рандъл е убил Лулу Вандерли и истината бе, че изобщо не й пукаше. Онази жена беше истински боклук. Бял боклук, но все пак боклук.

Рандъл взе вестника и й го подаде.

— Хвърли един поглед на статията. Репортерът буквално обвинява Куин Кортез в убийството на двете жени. Моето име дори не се споменава в материала. Това би трябвало да те задоволи.

— Не бързай да се радваш, скъпи. Още не си се отървал. Ще можеш да въздъхнеш с облекчение едва след като арестуват някого и го обвинят официално в убийството на Лулу.

Лицето му се напрегна. Ето, така е по-добре, помисли си тя. Искаше той да се тревожи. Искаше да страда. Но не можеше да си го признае на глас, естествено.

— Ти искрено се забавляваш от това положение, нали? — Той я изгледа изпитателно. В очите му припламваше неподправена омраза.

— Дали се забавлявам като те гледам как се потиш от притеснения? Да, забавлявам се. Ще остана до теб и ще играя ролята на всеотдайна и подкрепяща те във всичко съпруга, стига да не се разчуе за интереса на полицията към теб. Ако те обвинят в убийството на Лулу обаче, аз веднага ще възприема ролята на наранената съпруга-мъченица, която не е в състояние да повярва, че съпругът й може да бъде такова чудовище.

— Не съм убил Лулу. Колко пъти трябва да ти го повтарям? — Удари с вестника по разперената си длан. — В тази статия се намеква, че двете убийства са свързани и че връзката между тях е Куин Кортез. За бога, Вал, та аз дори не познавам Кендъл Уелс. Няма начин да съм я убил.

— Надявам се полицаите да ти повярват. Заради теб самия.

— Прочети статията. — Рандъл подхвърли вестника към нейния край на масата.

Той се приземи само на няколко сантиметра от чинията й. Валери го погледна, а след това вдигна чаша и отпи първата глътка от сутрешното си кафе. Погледна съпруга си над ръба на чашата и попита:

— Имаш ли алиби за времето, в което е била убита Кендъл Уелс? Защото, ако нямаш, може би ще поискаш от мен да излъжа отново.

Той я изгледа озадачено.

— И защо ми е алиби?

— Защото е напълно възможно ченгетата да открият, че всъщност си познавал госпожа Уелс и че точно нейната адвокатска фирма представляваше преди шест месеца твоя приятел Том Уилсън, който бе обвинен, че е убил човек с колата си и е избягал от мястото на престъплението.

Лицето на Рандъл пребледня.

— Аз… аз бях забравил за това. Вярно, че тя беше един от адвокатите на Том, но това не означава…

— Означава, че си я познавал. По време на процеса ти свидетелства в полза на Том, нали?

— Да, но…

— Може би двамата с госпожа Уелс сте се сближили. Станали сте много добри приятели. Откъде да знам, че не си имал връзка и с нея? Мъж, изневерил веднъж, лесно може да го направи и втори път.

Рандъл ахна.

Валери се усмихна.

— Аз, разбира се, никога не бих намекнала нещо подобно пред полицаите. Освен ако…

— Ще ти дам каквото пожелаеш — прекъсна я той. — Само посочи цената си.

— Моята цена? — Тя се засмя. — Когато ти кажа да скачаш, от теб се очаква само да попиташ колко високо.

 

 

Куин се чувстваше като пребит. Прибрал се бе у дома към полунощ. Съблече се и веднага си легна. Само че сънят му беше накъсан и неспокоен. След като се мята цяла нощ, той най-сетне се отказа и стана още в шест сутринта. Животът му се бе превърнал в истинска бъркотия. Все едно че се бе върнал в детството си, когато се грижеше сам за себе си и правеше всичко възможно да стои далеч от майка си. В ония години се чувстваше напълно безпомощен и безполезен. Това продължи до срещата му със съдия Харууд Браун. От онзи ден насетне късметът му се обърна и той успя да си проправи път до върха. А това не беше лесна работа за човек, започнал изкачването от самото дъно.

Куин не беше емоционален човек. От най-ранно детство бе научил, че ако се привържеш силно към някого, той в крайна сметка ще те нарани. Жестоко при това. Но по свой собствен начин се бе привързал към Лулу. И сега тя му липсваше. Липсваше му нейната дръзка неподправеност и непокорност. Защо някой би искал да я убие, по дяволите?

А и Кендъл. Не можеше да каже, че я бе обичал, но винаги я бе уважавал заради способностите й на първокласен адвокат и заради лоялността й като приятел. Все още не можеше да повярва, че е мъртва. Но нея вече я нямаше. Убита беше също като Лулу и ако теорията на Грифин Пауъл се окажеше вярна, то тогава и двете жени са били убити само заради връзката си с него. Само защото са били любовници на Куин Кортез.

След като се изкъпа и се обръсна, Куин облече чифт спортни панталони в цвят каки и светлосиня риза. Външният вид беше от изключително значение и това бе урок, който той бе усвоил отдавна. Единствено на ранчото си позволяваше да се облича по свой вкус. На всички останали места той си даваше сметка, дори и подсъзнателно, че трябва да защитава образа на Куин Кортез, който бе изградил с толкова много усилия. Тази сутрин очакваше Джъд Уокър, който щеше да пристигне от Чатанууга, а Куин винаги се обличаше внимателно, когато му предстояха срещи с приятели, клиенти, бизнес партньори и конкуренти. Дори и когато случаят беше неофициален, той се обличаше така, че да впечатли околните.

Предишната вечер Джъд му бе казал, че ще се срещнат около осем тази сутрин. Куин взе каничката с кафе и погледна часовника на стената. Седем и четиридесет и пет.

Куин издърпа един от столовете до масата и точно в този момент Джейс влезе през задната врата, стиснал вестник в ръка. Преди десет минути лично Куин го бе изпратил да купи сутрешното издание на „Къмършъл апийл“. Знаеше, че там със сигурност ще открие голям материал за убийството на Кендъл и бе готов да заложи и последния си петак, че репортерите ще направят връзка не само със скорошното убийство на Лулу, но и с него самия. В края на краищата, както непрекъснато му напомняха всички около него, той беше общият знаменател, единствената връзка между двете жени.

— Марси и Аарон още ли не са станали? — попита Джейс и остави вестника на масата.

— Все още ги няма никакви — отвърна Куин.

Марси обикновено ставаше най-късно в седем часа и по принцип приготвяше закуската. Аарон, от друга страна, можеше да спи и до обяд, ако не бе изрично предупреден, че трябва да стане в определен час.

— Искаш ли да ги събудя?

— Да, ако не се появят през следващите пет минути. Очаквам Джъд Уокър, адвокат от Чатанууга, който трябва да пристигне около осем. Снощи разговарях с него по телефона и след срещата тази сутрин може да го наема на мястото на Кендъл.

— Случилото се с госпожа Кендъл е ужасно. Зная, че много я харесваше и че двамата бяхте приятели, а също и… — Джейс смутено се изкашля. — Полицаите, да не би да смятат, че си я убил? Сигурно са се побъркали, ако го вярват наистина.

Да, Кендъл наистина му беше приятелка. И любовница. Тя беше изключително свестен и почтен човек. Трагичната смърт на Лулу му бе навлякла куп неприятности. Все още му се струваше невъзможно да повярва, че едно толкова жизнено и кипящо от здраве същество може вече да не е между живите. Лулу му беше скъпа, но не и по начина, по който държеше на Кендъл. С времето Лулу щеше да се превърне просто в поредната му бивша любовница, но Кендъл винаги щеше да остане негова приятелка.

— Сигурен съм, че в крайна сметка ще бъда заподозрян и в убийството на Кендъл, както това се случи с убийството на Лулу, тъй като нямам алиби за няколко часа от вчерашния ден.

— Как така нямаш алиби? Ти беше тук с Аарон и Марси, а след това тръгна за дома на госпожа Уелс. Пътят до къщата й не отнема повече от тридесет минути и това е единственото време, което си прекарал сам.

— Наложи се да спра по пътя — рече Куин, но не предложи повече подробности. Не искаше никой да знае за странните пристъпи, които бе получил непосредствено преди двете убийства. Не можеше да се каже, че бе губил съзнание, но състоянието, в което изпадаше, бе почти същото. Веднага щом полицията разреши случаите с убийствата на Лулу и Кендъл и му позволи да се върне в Хюстън, той щеше да се обади на личния си лекар, за да се подложи на изследвания, целящи да установят дали не страда от някакво заболяване. Беше му минала мисълта, че може би има мозъчен тумор, но той побърза да я пропъди от главата си. Куин Кортез беше непобедим, нали така? Беше прекарал последните двадесет години, доказвайки на света, че нищо не би могло да го сломи и че, независимо пред какви изпитания е изправен, той излиза от всяка ситуация като победител.

— И никой ли не те видя там? — попита Джейс.

Куин поклати отрицателно глава, сложи чашата с кафе на масата и седна. Погледна вестника.

— Успя ли да го прегледаш?

— Да.

По гласа на Джейс си личеше, че новините не са добри. Взе вестника и го разгърна. Погледът му падна на първа страница. Мили боже! Беше много по-лошо отколкото бе очаквал. На първа страница имаше три снимки. Тази на Кендъл беше разположена вляво. Вдясно беше снимката на Лулу. А неговата се мъдреше точно по средата между двете. Заглавието гласеше: „Женските сърца спират в присъствието на Кортез“.

— Можеш да ги съдиш за клевета, нали? — Гласът на Джейс трепереше от гняв.

— Вероятно не — отвърна Куин. — Предполагам, че никъде в статията не ме наричат убиец в прав текст. А разликата между журналистическа свобода и клеветата е твърде тънка.

Куин прегледа статията. Точно както предполагаше. Налагаше се изводът, че той е сред заподозрените, тъй като и двете жени бяха поддържали интимни отношения с Куин Кортез, а това изглеждаше единствената връзка помежду им. Макар че изразът „Женските сърца спират в присъствието на Кортез“ можеше да се тълкува по няколко начина, използването му в заглавието създаваше твърде превратно впечатлението, представяйки го във възможно най-лошата светлина. Това първо впечатление изобщо не се смекчаваше от факта, че по-долу в статията журналистът неколкократно подчертаваше, че Куин се ползва с репутацията на чаровен плейбой, в присъствието на когото сърцата на жените спират от възхищение и захлас.

Погледът на Куин бе привлечен от един абзац в материала. „Макар че полицаите все още не могат да съобщят пълните подробности за двете убийства, ние успяхме да разберем, че и двете жени са убити по сходен начин, което навежда на мисълта, че един и същ човек е отнел живота на Кендъл Уелс и Лулу Вандерли.“

— Когато Джъд Уокър пристигне, ще разговарям с него насаме. Отиди да събудиш Аарон и Марси и им кажи, че искам да излезете да закусите навън. Аз черпя, естествено. — Куин сгъна вестника, остави го настрани и поднесе чашата с кафето към устните си.

— Нямаш ли ни доверие? — попита Джейс и на лицето му се изписа обида. — Смяташ, че има определени неща, които можеш да кажеш на адвоката си, но не и на нас? Затова ли искаш да се махнем от тук?

— Не приемай молбата ми толкова лично. Престани да се цупиш и помисли малко. Онова, което имам да споделя с адвоката си, е конфиденциална информация.

— О, да, имаш право. Извинявай. Наистина не помислих.

Куин се присегна и потупа Джейс по ръката. Момчето имаше твърде ниско самочувствие и бе един от най-чувствителните хора, които Куин познаваше. То като че ли разцъфтяваше от вниманието, което му засвидетелстваше Куин. Аарон все му повтаряше, че Джейс го боготвори. Куин се надяваше това да не е така. Той нямаше нищо против да служи за пример в професионално отношение, но в никакъв случай не би искал момчетата като Джейс да копират и личния му живот. Никога не бе наранил съзнателно друго човешко същество и винаги се бе опитвал да бъде максимално откровен с многобройните жени, които постоянно влизаха и излизаха от живота му. Но ето че вече наближаваше четиридесетте и все още не би могъл да каже, че в живота му присъства някой специален човек. Нямаше съпруга. Нямаше деца. Нито пък истинско семейство. А и до скоро изобщо не се бе замислял за това. Това бяха все ценности, които за него нямаха значение.

Той можеше лесно да продължи да бъде разбивач на женски сърца и да запълва дните си, сменяйки една красива и забавна жена с друга. И защо не? Останалите мъже му завиждаха, нали? Та кой мъж не би искал да бъде на негово място?

Куин си даваше сметка, че убийството на Лулу, последвано от това на Кендъл, бяха оказали въздействие върху начина, по който до този момент бе възприемал живота по принцип. Двете убийства обаче не бяха единствената причина, подтикнала го да се замисли върху личните си ценности. През последните две години бе започнал да изпитва неудовлетвореност и безпокойство, които през последните няколко месеца станаха особено силни. Нито работата, нито любовният му живот му доставяха предишното удоволствие. Освен това на сцената се появи и Анабел Вандерли — една жена, която му въздействаше като никоя друга. Двамата изобщо не си подхождаха. Дори и за краткотрайна авантюра. Анабел беше истинска дама във всяко едно отношение. А той, от друга страна, е бил наричан какво ли не през живота си — мръсен мексиканец, копеле (независимо от факта, че в акта му за раждане пишеше, че родителите му са били женени), кучи син, разбивач на женски сърца, латино любовник и дори курвар. Той бе постигнал много през живота си, и независимо от произхода си, бе натрупал богатство и власт. Само че всичките пари на света не можеха да му купят онова, което притежаваше Анабел. Класа. Истинска класа. Класа, която нямаше нищо общо с богатството на семейство Вандерли.

Снощи той й бе направил голяма услуга, позволявайки й да прочете доклада на Грифин Пауъл за него. Но дори и след като бе научила истината за него, тя бе склонна да го допусне до себе си и се отдръпна, само защото той я предупреди да бяга далеч от него.

„Ти й намекна, че я желаеш по начина, по който си желал безброй други жени преди нея. Но я излъга. Тя е напълно различна от всички останали жени в живота ти. И ти я желаеш по различен начин.“

— Ще отида да събудя Аарон и Марси и ще ги изведа от тук, преди да е пристигнал адвокатът ти — рече Джейс. — Мога ли да направя още нещо за теб, преди да изляза?

— Не се сещам — отвърна Куин. — Осигурете ми около час насаме с Джъд Уокър. Ако изляза, преди да сте се върнали, ще ви оставя бележка. Предполагам, че ченгетата ще ме извикат на разпит по някое време днес.

 

 

Марси чу изумено възклицание. Рязко отвори очи и седна в леглото. Едва тогава осъзна, че е напълно гола и не е сама. Сграбчи чаршафа, за да прикрие гърдите си и обърна очи към отворената врата. Джейс стоеше на прага, а зад стъклата на очилата лешниковокафявите му очи изглеждаха кръгли от изумление. На лицето му бяха изписани неподправена изненада и шок.

— Какво си мислиш, че правиш? — с разтреперан гласец попита Джейс. — Спала си с Аарон? Мислех, че обичаш Куин. Как си могла…

— Ще бъдеш ли така добър да млъкнеш за малко? — Аарон се претърколи, прозина си и плъзна ръка по корема на Марси. — Изобщо не ти влиза в работата с кого спи Марси. Освен това, човече, ние всички обичаме Куин, нали така, по дяволите? Но никой от нас не го чука и затова трябва да си търсим забавления другаде.

Марси смушка Аарон в ребрата. Той изпъшка, престорено сложи ръка върху удареното място, отдръпна се от нея и скочи от леглото. Застанал по средата на стаята чисто гол, с внушителна утринна ерекция, той я погледна и й намигна.

— Знаеш ли, Аарон, ти си ужасно вулгарен. — Лицето на Джейс се разкриви във възмутена гримаса.

Аарон грабна долнището на пижамата си, което бе захвърлил на пода и го навлече.

— Да, и какво от това? А ти защо влизаш в стаята на Марси, без да чукаш?

— Почуках — възрази Джейс. — Но тя не ми отговори и аз реших да вляза и да я събудя. Куин иска да се махнем от къщата за около час. Очаква някакъв адвокат от Чатанууга и иска да останат насаме.

На Марси й се искаше да скочи и да избяга, за да се спаси от смущаващата я необходимост да разговаря с Аарон, след като се бе любила с него през нощта. Три пъти. Първия път се бе престорила, че на негово място е Куин, но следващите два пъти беше напълно наясно кой е мъжът, доставящ й такова неописуемо удоволствие. Това обаче по никакъв начин не променяше фактът, че не е влюбена в него. Нито пък се отразяваше на любовта й към Куин.

— Как се казва този адвокат? — попита Марси, полагайки неимоверни усилия да се държи спокойно. Седна в леглото и придърпа чаршафа до шията си.

— Джъд Уокър — отвърна Джейс. — Чувала ли си го?

— Джъд Уокър? Да. Едно от малкото загубени дела на Куин бе в Чатанууга преди около седем години — рече Марси. — Тогава Уокър работеше в окръжната прокуратура. Добър е. Искам да кажа, че щом може да победи Куин…

— Може и да е добър и може и да е спечелил онова дело, но никога няма да бъде толкова добър колкото Куин — убедено заяви Джейс.

— Ама не, разбира се! — Аарон изразително завъртя очи към тавана. — Джейс, има нещо, което трябва най-сетне да проумееш — Куин Кортез не е Господ Бог!

Джейс се изчерви.

— Просто се пригответе, става ли? Куин каза да отидем да закусим навън. — Джейс се обърна с гръб към Аарон и Марси. Точно в този момент се чу входният звънец. — Побързайте! Това вероятно е господин Уокър.

— Защо не отидеш да му отвориш вратата? — предложи Марси. — Аарон и аз ще се приготвим за няколко минути.

Джейс излезе и тръгна надолу по коридора. Марси се измъкна от леглото, като придърпа чаршафа със себе си и се загърна с него.

— Какво правиш, по дяволите? — Аарон се разсмя. — Скъпа, аз вече съм те виждал цялата. Докосвал съм те… познавам вкуса ти.

— Джейс има право. Толкова си вулгарен. — Той обаче отново я бе нарекъл скъпа, напомняйки й за начина, по който я наричаше Куин — нея и всяка друга жена на земята. Гласът на Аарон дори звучеше като този на Куин.

— Мисля, че хлапето е още девствено. Освен това ми се струва недоразвит в сексуално отношение. Никога не съм го виждала да се заплесва по красиво момиче. Или пък по момче. А ако някога е имал ерекция, то аз не съм я забелязал.

— Да не би да ми казваш, че имаш навика да обръщаш внимание на ерекциите на други мъже?

Аарон се разсмя.

— Стига бе, двамата с Джейс понякога спим в една стая. А повечето мъже, особено деветнадесетгодишните хлапета като Джейс, сутрин се будят с огромна ерекция. Но не и той. Това е нещо, което не може да не се забележи.

— Моля те, не говори такива неща пред него. Той е сладко хлапе. Малко странно, но сладко.

Аарон застана зад нея, сграбчи края на чаршафа и го смъкна от тялото й. Марси, останала напълно гола пред погледа му, изпъшка.

— Забрави за това. Няма да стане — заяви тя.

— Няма да стане сега, или няма да стане никога повече?

Добър въпрос. Искаше ли да се повтори изминалата нощ? Какво щеше да се случи, ако Джейс решеше да сподели с Куин, че тя спи с Аарон? И какво като го направи? На Куин изобщо не му пукаше за нея.

Тя бързо събра дрехите си от пода.

— Няма да стане сега.

Аарон я плесна по голия задник.

— Смятам да се изкъпя набързо. Сигурна ли си, че не искаш да ми правиш компания?

Марси навлече долнището на пижамата си, обърна се и го изгледа ядосано.

— Престани да се размотаваш. Чу какво каза Джейс. Куин иска да се изнесем от тук възможно най-бързо.

— Куин, Куин, Куин… Започвам да намразвам това име. Нали знаеш, че снощи извика неговото име, когато свърши за пръв път?

Марси се изчерви. Пръстите й, които закопчаваха горнището на пижамата й, замряха неподвижно.

— Извинявай.

— Не се притеснявай — отвърна Аарон. — И без друго си знаех, че се преструваш, че той е с теб в леглото.

„Само първия път!“ Искаше й се да му го каже, но се въздържа. Нямаше да е честно да подведе Аарон и да го накара да си мисли, че между тях може да възникне нещо повече от сексуално привличане. Куин може би никога нямаше да бъде неин, но това не означаваше, че ще спре да го обича.

 

 

Анабел гризеше по малко от препечения пълнозърнест хляб, който си бе поръчала от румсървиса. През изминалата нощ бе спала не повече от три часа, измъчвана от размишления за Куин и от желанието си да престане да мисли за него. Беше обсебена от Куин Кортез така, както от никой друг мъж през живота си. Имаше чувството, че той по някакъв начин бе проникнал в мислите й и бе обсебил сърцето й. Не го обичаше. А и как би могла? Но въпреки това изпитваше нещо към него. Нещо силно и всепоглъщащо.

Той не беше мъжът, когото желаеше и от когото имаше нужда. Изобщо не приличаше на Крис, който беше внимателен и сърдечен, надежден и почтен. Но любовта, която бе изпитвала към Крис, никак не приличаше на първичните емоции, които Куин извикваше в душата й. Имаше нещо диво и примитивно в отношението й към Куин. Ненаситна жажда и копнеж, които изпепеляваха душата й. Нежната любов, която бе споделяла с Крис, нямаше нищо общо с дивашката страст към Куин.

Стомахът й се сви болезнено. Тя остави препечената филийка в чинията, избута стола си назад и се изправи. Кръстоса ръце пред гърдите си и обгърна раменете си.

„Вдигни телефона, обади се на Грифин и го попитай за номера на клетъчния телефон на Куин. След това му се обади. Кажи му, че не се интересуваш от останалите жени в живота му. Кажи му, че го желаеш и си готова да започнеш връзка с него.“

„Не! Не можеш да направиш това. Ти не си такава жена. Ако си позволиш да се превърнеш в поредната любовница в дългия списък на Куин Кортез, само за да задоволиш сексуалните си желания, ще се разкайваш до края на живота си.“

Беше живяла в пълно въздържание през по-голямата част от онези девет и половина години след злополуката на Крис. Двамата се целуваха и прегръщаха, понякога дори си позволяваха по-интимни докосвания, но Крис не беше в състояние да прави секс. Леля й Пърдита все я окуражаваше да си хване друг любовник. Дори и Крис й повтаряше, че ще я разбере, ако потърси при друг мъж онова, което той не можеше да й даде. Беше изчакала цели пет години преди да си позволи да преспи с един стар приятел — бяха се срещнали по време на едно от деловите й пътувания, но от тогава насам почти не се виждаха. След това обаче бе обхваната от силно чувство на вина. Беше готова да си признае прегрешението, но послуша леля си Пърдита, която я предупреди, че едно признание пред Крис няма да донесе нищо добро и ще го нарани жестоко. След тази единствена изневяра Анабел отново се върна към живота си на монахиня, който продължи до деня, в който срещна Ланс Холт две години по-късно. По онова време съпругата на Ланс беше парализирана от три години, през които той й бе безусловно верен. Анабел и Ланс се запознаха благодарение на работата й във фондацията на името на Кристофър Нокс Тредгил и веднага се сприятелиха. Двамата водеха сходен живот. Споделяха една и съща мъка и носеха едно и също емоционално бреме. Възхищаваха се един от друг и това запали страст в душите им. Страст, но не и любов. Всеки от тях разбираше потребността на другия за физическо удовлетворение и наслада, които да не бъдат свързани с усложненията на евентуална романтична връзка. Срещаха се от време на време в продължение на шест месеца. Разделиха се като приятели, когато съпругата на Ланс почина. Нейната смърт освободи Ланс и му позволи да заживее отново. И да обича отново.

От четири години насам Анабел нямаше мъж в живота си. Би могла да се опита да убеди сама себе си, че не желае Куин, а просто секс. И че това й желание би могло да бъде удовлетворено от кой да е мъж. Само че това не отговаряше на истината. Бе имала безброй възможности за еднократни свалки и краткотрайни необвързващи авантюри. Освен това можеше да избира измежду много достойни мъже, ако искаше сериозна връзка или брак.

„Признай си го най-сетне! Ти искаш Куин Кортез. И само Куин Кортез.“

И защо точно него? Защо от всички мъже на света, тялото й бе избрало точно него? Защо сърцето й копнееше за него?

„Полицаите смятат, че може да е убил Лулу“, напомни си тя.

„Не е убивал, когото и да било. Нито Лулу. Нито Кендъл. Нито Джой Елис.“

Искаше й се да вярва, че той не е способен да извърши убийство. Искаше да вярва, че е невинен. Щеше да разбере, ако е убиец. Щеше да го почувства инстинктивно, нали?

Не беше задължително. Той беше високоплатен адвокат, който бе натрупал парите си, използвайки красноречието си, за да влияе на съдебните заседатели. Беше чаровен женкар. Сърцата на жените просто спираха в негово присъствие.

Погледът на Анабел спря върху вестника, който лежеше до чинията й. Беше прочела всяка дума от статията и сърцето й се бе свило болезнено от грозните думи, с които журналистът бе обрисувал не само Лулу, но и Кендъл и Куин. Тънката граница между истина и клевета не бе прекрачена, но намеците бяха повече от очевидни. В стремежа си да предпази чичо Луис, Анабел бе телефонирала в къщата му и бе инструктирала прислугата и медицинската му сестра, настоявайки те да направят необходимото и да не му позволят да чете „Къмършъл апийл“. Особено сутрешния брой.

Анабел се напрегна, когато някой почука на вратата на апартамента й. Първата й мисъл беше за Куин. Искаше този ранен посетител да се окаже Куин.

„Моля те, Господи, нека бъде Куин…“

Тя придърпа реверите на лилавия си копринен халат, завърза здраво колана, приближи се до вратата и надникна през шпионката. Изпита огромно разочарование, когато видя Чад Джордж да стои от другата страна.

Опита се да изрази радостно изражение на лицето си, отключи и отвори вратата.

— Добро утро, сержант. Заповядай, влез.

Той я изгледа изпитателно, сякаш се опитваше да открие някакъв знак, че е била опорочена от Куин Кортез. Чад като че ли се питаше дали Куин е прекарал нощта при нея. Чудеше се дали все още не е в апартамента.

— Добре ли си? — попита той.

— Да, разбира се. Защо да не съм?

Чад влезе, тя затвори вратата и тръгна след него.

— Разтревожих се, когато снощи си тръгна с Куин Кортез. Исках да тръгна след теб, но… — Той сви рамене. — Постъпката ти снощи беше опасна и глупава, Анабел. Даваш си сметка за това, нали? Може да се окаже, че Куин Кортез е убил две жени, а ти тръгна с него.

„Три жени“, помисли си Анабел. „Три от бившите любовници на Куин са мъртви. Но той не ги е убил. Зная, че не е.“

— Намирах се в пълна безопасност. Двамата с Куин се срещнахме с Грифин Пауъл — детектива, когото наехме, за да разследва убийството на Лулу.

— Нямаш голяма вяра в полицейското управление на Мемфис, нали? Даваш ли си сметка как ме кара да се чувствам това? Колко ме обижда убеждението ти, че няма да мога да заловя убиеца на Лулу без помощ отвън?

Той щял да залови убиеца на Лулу? Чад го бе казал така, сякаш той, и само той, би могъл да залови човека, отнел живота на Лулу и на Кендъл. Това бе едно твърде арогантно изказване, направено от един прекалено самоуверен млад мъж.

— Чад, съжалявам, ако съм те обидила като си тръгнах снощи с Куин, но искам да знаеш, че решението ми беше спонтанно. — Не дължеше на Чад каквито и да било обяснения, но не виждаше смисъл да го настройва срещу себе си. — Що се отнася до решението ми да наема Грифин Пауъл…

— Не разбирам как си могла да се съюзиш с Кортез, за да наемеш този частен детектив заедно с него.

Анабел въздъхна.

— Оказа се, че двамата с Куин сме потърсили услугите на господин Пауъл и той се съгласи да поеме случая при условие, че работи за двама ни едновременно. И тъй като и двамата искаме едно и също нещо — да открием човека, убил Лулу — ние се съгласихме да обединим усилията си.

Чад се присегна и нежно я хвана за раменете. Анабел се напрегна. Той се усмихна и мускулите й буквално се сковаха.

— Анабел, Анабел, ти си прекалено доверчива. Не ти ли мина през ума, че Кортез е готов да се възползва от теб, защото смята, че би могла да му помогнеш? Не трябва да му вярваш. Не можеш да си го позволиш. Всички улики сочат, че именно той е човекът, убил Лулу и Кендъл Уелс.

— Как така всички улики сочат към него?

Чад плъзна длани надолу по ръцете й, хвана китките й и ги задържа.

— Нямам право да обсъждам тези подробности. Просто ми повярвай, че той е опасен мъж и ти трябва да стоиш далеч от него.

Анабел обмисли казаното от Чад и стигна до заключението, че всъщност няма никакви подробности, които той не би могъл да обсъжда с нея. Не съществуваха улики, уличаващи Куин в убийство. Това означаваше, че Чад я лъже. Но защо?

„Той ревнува!“

Тя освободи ръцете си.

— Няма повече да се виждам с Куин. Освен ако това не е крайно наложително.

На лицето на Чад изгря широка усмивка. Заприлича й на дете, което току-що е научило, че ще има играчката, която винаги е желало, но никога не е вярвало, че ще получи. Анабел започна да се чувства неловко. Чад гледаше на нея като на играчка. Като на награда. Като на нещо, което можеше да бъде спечелено, или изгубено. И инстинктивно чувстваше, че Куин Кортез е най-големият му конкурент.

Единственото, което Чад очевидно не разбираше, бе, че тя не е награда за никой мъж. И че не можеше нито да я спечели, нито да я изгуби. Нямаше никакво състезание. Или конкуренция. Не се налагаше тя да избира между двамата мъже.

Защото сърцето на Анабел вече бе направило своя избор.