Бевърли Бартън
Любов с непознат (14)

12.

Анабел се взираше в единствената кремава роза, поставена в дълга и тясна кутия, която бе получила току-що. Още преди да погледне картичката разбра кой е подателят и се поколеба. „Изхвърли кутията, цветето и картичката на боклука“, каза си тя. „И го направи, преди да си имала време да се размислиш и да се откажеш.“ Изминала половината път до кошчето в банята, тя се спря и отново погледна розата. С дълга дръжка. Уханна и съвършена. Повечето мъже биха изпратили дузина червени рози като начин да покажат колко много съжаляват. Мъж като Куин Кортез сигурно бе изпращал дузини червени рози на десетки жени. Смяташе, че той е от типа мъже, които си падат по екстравагантните жестове и които биха й изпратили цветя, достатъчни да напълнят половин цветарски магазин. Но не! Не й бе изпратил дори половин дузина. А само една роза. Почти бяла. Защо само една и защо бяла? Странно как се бе заблудила в преценката си. Обикновено умееше правилно да преценява хората.

„Не отваряй тази картичка“, предупреди я вътрешният й глас. Но тя не го послуша. Подчинявайки се на инстинкта си, Анабел сложи кутията върху тоалетната масичка, отвори картичката и я прочете.

„Прости ми.

Куин.“

Кратко и ясно. Но дали беше също така искрено и от сърце? Нямаше представа, но й се искаше да е така. И това я притесняваше. Много. Не би трябвало да й пука какво изпитва Куин. Нито какво мисли или прави. Този мъж не означаваше нищо за нея — освен ако не се окажеше убиецът на Лулу. А това беше напълно възможно. Не можеше да си позволи да забравя това.

Анабел пусна картичката обратно, затвори капака и изхвърли кутията в боклука.

Извинението не се приемаше.

Всъщност, то не беше и необходимо.

Куин не я познаваше. Нея, истинската Анабел Вандерли. Тя също не го познаваше. Двамата бяха напълно непознати, чиито пътища се бяха пресекли в резултат на една ужасна трагедия. Оказали се бяха свързани поради съвместните им делови отношения с Грифин Пауъл. Ако имаше друг член от семейството, на когото би могла да повери контактите с Грифин, тя би могла никога повече да не се среща с Куин Кортез. Такъв човек обаче нямаше. Ако Уайд беше мъжът, който трябваше да бъде, синът, когото баща му искаше, и братът, когото Лулу заслужаваше, сега той щеше да е тук в Мемфис и да представлява семейството. Сам. Но Уайд беше душевноболен и слаб мъж с извратено съзнание.

Няколко бързи и силни почуквания по входната врата на апартамента й прогониха неприятните мисли за братовчед й. Не очакваше никого. Изправи рамене и излезе от банята. Почувства приятен трепет в душата си.

„Това вероятно е Куин.“

Той несъмнено бе разчел времето си както трябва. Постарал се бе извинението му под формата на една съвършена бяла роза да бъде доставено непосредствено преди той да застане на вратата й. Анабел можеше да реагира по няколко начина, но не беше сигурна кой точно да избере. Можеше просто да не отвори и той може би щеше да си тръгне. Би могла да отвори и да му каже да си върви, но не знаеше каква реакция да очаква. Би могла да го покани да влезе и да се опита да го накара да разбере, че никога няма да получи онова, което иска от нея. Каквото и да е то — разбиране, приятелство, ново завоевание.

Анабел нервно облиза устни и надникна през шпионката. Почувства необяснимо разочарование. Мъжът, застанал пред вратата й, не беше Куин.

Отвори вратата и се усмихна сърдечно.

— Добър вечер, сержант Джордж. Да не би да имате някакви новини…

— Всъщност, не съм тук като служебно лице — прекъсна я той. — Реших просто да се отбия и да видя как сте и дали имате нужда от нещо.

— Много мило от ваша страна. — Чад Джордж беше невероятно красив. Приличаше на модел. Все едно че майката природа се бе постарала да заличи всички несъвършенства от лицето му. — Заповядайте, влезте.

— Благодаря. — Той влезе в апартамента и последва Анабел във всекидневната. — Надявам се да не си помислите, че нарушавам общоприетите норми, но се питах дали не искате да излезем на вечеря. Нищо специално. Просто възможност да поговорите с някого — за Лулу, за убийството й, за заподозрените лица. Аз съм добър слушател.

„Защо не?“ Защо пък да не излезе на вечеря с красивия детектив?

— Не сте женен, нали? Нито пък сгоден? — попита тя.

Чад се разсмя.

— Не, мадам. Ако бях, нямаше да ви каня да излезем, макар че това всъщност не е среща. Не бих ви подложил на подобен натиск. Предлагам просто да хапнем заедно и да се опознаем по-добре.

— На мен лично това ми звучи като среща — шеговито подхвърли тя.

Той се усмихна.

— Това „да“ ли означава?

Тя кимна утвърдително.

— Дайте ми само няколко минути, за да се освежа. — Анабел се скри в спалнята и извика иззад затворената врата. — Веднага идвам.

Не виждаше смисъл да се преоблича. И така изглеждаше добре, пък й гардеробът й беше доста ограничен. „Среши се, измий си зъбите, сложи малко руж на бузите и червило на устните си.“

Докато се занимаваше с външния си вид, тя си помисли, че от цяла вечност не бе излизала на среща с мъж и очаква с нетърпение предстоящата вечер с Чад. А и коя жена на нейно място не би изпитвала същото? В края на краищата той беше млад, красив, очарователен и напълно надежден.

 

 

Куин бавно се пробуди. Замаян и леко дезориентиран, той отвори очи и се огледа, като се питаше къде е. И тогава си спомни — беше тръгнал за дома на Кендъл, но се отби в един цветарски магазин, за да поръча цветя за Анабел. В крайна сметка, вместо шест дузини, избра една-единствена бяла роза. Гладка и красива като съвършената кожа на Анабел.

Куин се поизправи на седалката, погледна навън и забеляза, че е вече тъмно. Къде се намираше и какво се бе случило?

„Мисли, човече, мисли!“

Тръгна си от цветарския магазин с намерението да отиде в „Пийбоди“ и да се срещне с Анабел, но впоследствие реши, че идеята не е толкова добра. По-добре да остави розата и бележката да говорят вместо него. Поне за момента. Тя имаше нужда от време, за да му прости.

След като отхвърли идеята за среща с Анабел, той се върна към първоначалния си план и се насочи към центъра на града. Но така и не бе успял да стигне до дома на Кендъл. Смътно си спомняше, че се бе почувствал много странно — уморен и обхванат от непреодолима сънливост.

Отново погледна навън и осъзна, че се намира на някакъв паркинг, който се ползваше от един ресторант и няколко магазина. Нима бе отбил от главния път, за да паркира тук? Да, точно това бе направил. Сега си спомни. Беше си помислил, че трябва да спре някъде и да изпие едно кафе, за да прогони обхваналата го дрямка. Стрес, безсънни нощи, постоянни тревоги. И ето го резултатът. Вероятно бе силно изтощен и… Не, не беше това и той го знаеше. Беше изпадал в подобно състояние и преди — няколко пъти през последната година. Колко пъти се бе случвало? Два или три? Не, с този ставаха четири. Първия път бе пренебрегнал случилото се и вече не си спомняше почти никакви подробности. Между първия и следващия пристъп на сънливост, кратка загуба на съзнание и последвало свестяване, бяха изминали няколко месеца, но ето че сега се случваше отново, само няколко дни след последния път — нощта, в която бе убита Лулу. Може би не трябваше да отлага повече посещението си при доктора.

Моментът обаче не беше подходящ. Беше изцяло погълнат от това разследване, според което бе един от основните заподозрени. По-късно, след като утихне цялата тази шумотевица около убийството на Лулу, а убиецът бъде заловен и тикнат зад решетките, щеше да се подложи на пълен медицински преглед. Пък и нямаше защо да бърза толкова, нали? В края на краищата, тези пристъпи не оказваха някакво съществено влияние върху живота му. Четири припадъка в рамките на една цяла година не бяха достатъчно основание за паника. Нали все пак се свестяваше — след час или два — и бе в състояние да функционира нормално, въпреки главоболието, което продължаваше още няколко часа.

Разтри лицето си с длани, изпъшка, наведе се и се огледа в огледалото за обратно виждане. Като се изключи леко разрошената му коса, той си изглеждаше все същия. Само че вратът му бе силно схванат. Разтри врата си с ръка и предпазливо завъртя глава няколко пъти.

Куин погледна часовника си. Седем и петдесет и две. По дяволите! Бил е в безсъзнание повече от час и половина. Прокара пръсти през косата си, запали двигателя и излезе от паркинга. Осъзнал, че се намира само на няколко километра от крайната си цел, се запита защо бе спрял тук, вместо да се опита да стигне до дома на Кендъл. Трябва да е бил много замаян, когато е отбил от главния път.

Часът пик вече бе преминал, улиците не бяха така претъпкани с коли както по-рано през деня и той прецени, че няма да му е нужно много време, за да стигне до къщата на Кендъл. Насочи колата към главния път. Главата го болеше нетърпимо. Веднага щом стигне у Кендъл ще й поиска няколко аспирина.

След по-малко от десет минути зави по улицата на Кендъл и видя проблясващите светлини на една линейка и на няколко патрулни коли. Стомахът му се сви от тревога. „Каквото и да се е случило, то не е в дома на Кендъл“, каза си той. „Не очаквай най-лошото, не си мисли, че нещо се е случило с Кендъл, само защото преди няколко дни откри трупа на Лулу.“

Намали скоростта и бавно се приближи до една от полицейските коли, спрени на улицата пред дома на Кендъл. Няколко съседи се бяха събрали от двете страни на къщата. Лицата им изразяваха любопитство и безпокойство.

„Господи, не отново! Това не се случва наистина. Моля те, нека Кендъл е добре. Не може да бъде наранена. Не може да е мъртва.“

Куин продължи бавно по улицата. Няколко къщи по-надолу спря до тротоара. Изгаси двигателя и остана неподвижно в продължение на няколко минути, налагайки си някакъв самоконтрол. Макар инстинктите да му подсказваха, че трябва да се подготви за най-лошото, умът му отказваше да приеме възможността, че нещо лошо може да се е случило с Кендъл. Изпълнен с ужас, Куин слезе от колата и тръгна обратно по улицата. Когато приближи достатъчно, забеляза един униформен полицай, който държеше любопитните минувачи и съседи на разстояние от къщата. Измина половината разстояние до входната врата, но бе спрян от един млад полицай с обсипано с лунички лице.

— Сър, ще трябва да ви помоля да спрете.

— Какво се е случило? — попита Куин. — Познавам жената, която живее тук. Кендъл Уелс. Тя е мой адвокат и добър приятел.

— Съжалявам. — Полицаят се изчерви. — За момента не мога да ви дам никаква информация.

Точно когато парамедиците излязоха от къщата през входната врата, един черен шевролет трейлблейзър спря зад патрулните коли, паркирани на улицата. Куин мигновено разпозна човека, който слезе от нея. Съдебният лекар на Мемфис, Удел Уайт.

Сърцето му се сви. В къщата на Кендъл имаше мъртвец. Ако не е Кендъл, кой е тогава? Съдебният лекар се приближи, погледна Куин и очевидно го разпозна на часа.

— Това ли е човекът, открил тялото? — попита той младия полицай.

— Не, сър. Той се появи току-що. Тялото на жертвата е било открито от бившия й съпруг. Той е вътре с…

— Кендъл е мъртва? — Куин почувства, че започва да му се гади. — Как… кой…?

— Кортез, струва ми се, че е по-добре да изчакаш тук — рече Удел Уайт. — Сигурен съм, че Нортън и Джордж вече пътуват насам. Те със сигурност ще искат да ти зададат някои въпроси.

— Как е умряла? — попита глухо Куин. — Бившият й съпруг ли я е убил? Случайно ли е станало? Или някой е проникнал…

— Махнете го от тук — разпореди се съдебният лекар. Даде знак с ръка на младия полицай и тръгна към вратата на къщата.

— Сър, ще ви бъда много благодарен, ако се отдръпнете встрани и изчакате там — рече полицаят.

Куин кимна, обърна се и тръгна по тротоара. Главата му пулсираше от болка, стомахът му се бунтуваше. Без да обръща внимание на хората, които тихичко си говореха около него, Куин седна на бордюра, провеси глава и подпря ръце на коленете си. Как е възможно две от любовниците му да загинат в продължение само на седемдесет и два часа?

 

 

Анабел установи, че искрено се забавлява в компанията на Чад Джордж. Откакто бяха седнали и бяха поръчали вечеря в ресторанта на Пат О’Брайън, разположен на две преки южно от „Пийбоди“ на улица „Бийл“, двамата не бяха споменали нито веднъж Лулу или пък разследването на убийството й. Чад й бе разказал за себе си. Тя бе сторила същото. Той наближаваше тридесетте, все още не се бе женил, майка му бе вдовица, която преподаваше английски в Мемфис, чичо му бе конгресмен, а по-голямата му сестра беше педиатрична сестра и живееше със съпруга си и дъщеря им в Хорн Лейк, Мисисипи — населено място, което се смяташе за предградие на Мемфис.

Пейджърът на Чад иззвъня тъкмо когато сервитьорът им донесе кафето, което поръчаха след вечерята.

Той погледна номера, намръщи се и рече:

— Съжалявам, но се налага да телефонирам веднага.

— Разбира се. Няма проблем. — Анабел поднесе чашата към устните си, опита горещото кафе и въздъхна доволно. Беше прекрасно.

Чад извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер. Миг след това изпъшка. Анабел го погледна и забеляза бръчките, появили се на челото му.

— Я повтори отново! — На лицето на Чад се изписа сурово изражение. — Да, чух те. Свърза ли се с Нортън? Добре. Тръгвам. Ще се срещнем там.

— Какво има? — попита Анабел.

— Боя се, че се налага да тръгна веднага. Извършено е убийство в района на Саут Блъф. Трябва да вървя, но първо ще те изпратя до хотела ти.

— Да, разбира се, но аз останах с впечатлението, че не си на работа.

Чад се изправи.

— Така е, но това убийство — това евентуално убийство — може да се окаже свързано с един друг случай, по който работим с партньора ми.

Стомахът на Анабел се сви.

— Убийството на Лулу?

Изправи се незабавно. Чад сложи ръка на рамото й.

— Жертвата — починалата жена — е Кендъл Уелс — тихо прошепна той.

Анабел ахна.

— Адвокатката на Куин Кортез е била убита?

Чад я стисна за лакътя и я поведе през ресторанта към улицата.

— Все още не зная подробностите. Съобщиха ми само, че госпожа Уелс е мъртва и съдебният лекар е бил извикан на местопроизшествието. Но да, според полицаите, пристигнали първи в къщата, тя вероятно е била убита.

— Не губи време да ме изпращаш до хотела — каза му Анабел. — Ще дойда с теб.

— Идеята не е добра.

— Ще стоя в колата и няма да преча. Обещавам. Но ако Кендъл Уелс е била убита и смъртта й по някакъв начин е свързана с тази на Лулу, аз искам да зная. Нужно ми е да разбера истината.

— Не би трябвало да те водя със себе си — заяви Чад докато вървяха към колата му, но тя го погледна умолително и той се предаде мигновено. — Ще стоиш в колата, няма да излизаш навън и ще си мълчиш.

— Обещавам. — Присегна се и хвана ръката на Чад. Усмихна се с благодарност, преплете пръсти с неговите и ги стисна. — Благодаря.

 

 

Когато Джим Нортън пристигна на местопрестъплението и видя Куин Кортез да седи на бордюра пред къщата на Кендъл Уелс, го обхвана чувство за deja vu^[1].

Джим кимна по посока на Куин.

— Той какво прави тук? — Въпросът му бе адресиран към луничавия полицай Викърс. — Не ми казвай, че той е открил тялото. — Самият факт, че адвокатката на Кортез бе мъртва — вероятно убита — бе странен сам по себе си, но ако се окажеше, че Кортез бе открил тялото й, тогава едва ли някой би повярвал, че не я е убил той. В края на краищата, той вече бе основният заподозрян в разследването на убийството на Лулу Вандерли.

— Не, сър, той е просто приятел и клиент на жертвата, който се появи преди няколко минути — отвърна полицай Викърс. — Тялото е било открито от бившия съпруг на жертвата — доктор Джонатан Майлс. Той сподели, че се отбивал да я види от време на време и че техният развод, който все още не е финализиран, бил по взаимно съгласие и двамата все още били добри приятели. Когато пристигнал, забелязал, че страничната врата била широко отворена. Влязъл и извикал името на госпожа Уелс. Когато тя не му отговорила, той влязъл в къщата и я открил в спалнята.

— Как е умряла? — попита Нортън. — Застреляна ли е била? Или намушкана…

— По тялото й няма никакви видими рани, освен… — Викърс преглътна. — Показалецът на дясната й ръка е бил отрязан. Освен това върху лицето й имаше възглавница, затова заключихме, че е била удушена.

— По дяволите! — изръмжа Джим. — Удел Уайт вътре ли е?

— Да, сър.

— Онзи мъж, дето седи на бордюра… — Джим посочи Куин. — Какво точно му казахте за случилото се вътре?

— Нищо, кълна се. Не съм казвал нищо.

— Не си му казал, че подозираш, че госпожа Уелс е била удушена? Или пък че пръст на дясната й ръка е бил отрязан?

Викърс поклати глава.

— Не, сър. Никога не бих… Искам да кажа, че зная как се действа в подобни случаи. Не съм някакъв новобранец. Работя в полицията малко повече от година.

Джим го потупа по гърба.

— Сигурен съм, че си се справил блестящо. Само че мъжът, дето седи ей там, е Куин Кортез. Той е сред евентуалните заподозрени в друго, извършено наскоро убийство и…

— Това е Куин Кортез, така ли? Сега разбирам защо ми се стори познат. Не е ли странно, че адвокатката му умира само няколко дни след убийството на любовницата му? Смятате ли, че има някаква връзка?

— Възможно е. Но тъй като все още не разполагаме с никакви факти за смъртта на Кендъл Уелс, мисля, че е твърде рано за каквито и да било предположения — заяви Джим, макар вече да смяташе, че става дума за нещо повече от съвпадение, предвид факта, че начинът на действие на убиеца на Кендъл напълно съвпадаше с този на убиеца на Лулу. — Сега ще вляза вътре, за да поговоря със съдебния лекар. Извикай ме веднага щом партньорът ми пристигне. — Джим тръгна към вратата, но се спря и се обърна през рамо. — Дръж Кортез под око. Може да се наложи да го разпитам по-късно.

Джим показа значката си на полицая, който охраняваше в къщата на Кендъл Уелс, след което погледна към непознатия мъж, седнал до кухненската маса с пребледняло, окъпано от сълзи лице. Бившият съпруг, заключи Джим и тръгна нагоре по коридора. Вратата на спалнята зееше широко отворена. Джим огледа помещението и не забеляза никакъв безпорядък. Леглото все още беше оправено, макар че покривката се бе набрала под трупа на Кендъл Уелс. Тя вероятно бе извивала тяло докато се бе борила с нападателя си. Жената лежеше съвършено неподвижно. Около главата й беше увита хавлиена кърпа, а няколко кичура от тъмната й коса бяха паднали на челото й. Коланът на копринената й роба бе завързан, но едната предница се бе отместила настрани и разкриваше дългото й елегантно бедро и вътрешната извивка на гърдите й.

Дясната й ръка лежеше отпусната до тялото й. Показалецът липсваше. Малко кърваво петно се виждаше на покривката под ръката й.

— Какво можеш да ми кажеш? — попита Джим, когато Удел Уайт се обърна и го погледна.

— Бих казал, че възможностите са две — или в града ни се е появил сериен убиец, или това тук е дело на добър имитатор. Жертвата вероятно е била удушена с възглавницата. — Удел показа голямата възглавница, която лежеше в долния край на леглото. — Намерихме я върху лицето й. Има следи от съпротива — като че ли се е опитала да се бори с нападателя си, но той очевидно се е оказал по-силен от нея. Няма видими следи от сексуално насилие. И, както и сам виждаш, убиецът е отрязал показалеца на дясната й ръка. — Удел поклати глава, изразявайки безмълвно мнението си по случая.

— Това тук много прилича на убийството на Лулу Вандерли — отбеляза Джим.

Удел кимна.

— И в този случай тя сякаш е познавала убиеца си. Няма никакви следи, които да сочат, че е побягнала от него. Не е оказала и никаква съпротива. Не и преди да я хвърли на леглото.

— Време на смъртта?

— Мъртва е едва от два часа. Максимум.

Джим си помисли, че нещо в цялата тази работа изобщо не се връзва. Ако Куин Кортез бе убил Лулу Вандерли в пристъп на гняв, породен от нейната бременност и настояването й той да се ожени за нея, кой тогава бе убил Кендъл Уелс и защо? Дори и да притежава най-убедителния мотив на света, Кортез трябва да е пълен идиот, за да извърши второ убийство по абсолютно същия начин. Или идиот, или психопат. Според Джим обаче, Кортез не беше нито едно от двете.

 

 

Чад паркира зад колоната от коли, предупреди Анабел да стои в колата, излезе и се приближи до полицая, който охраняваше пред къщата. Анабел се бе срещала с Кендъл Уелс няколко пъти и то все в присъствието на клиента й, Куин Кортез. Все още не можеше да приеме фактът, че жената бе мъртва. Дали и тя, също като Лулу, е била убита? Би било много странно, ако се окажеше, че е убита, предвид тясната й връзка с Куин.

Анабел изпитваше безпокойство, а в ума й се въртяха безброй въпроси. Погледна през прозореца на колата и огледа района. Намираха се в приятен квартал — модерен и заможен. Улиците бяха пълни с хора. Съседи несъмнено. От двете страни на улицата и по алеята пред къщата бяха паркирани полицейски коли, ванове и други превозни средства. Така ли бе изглеждала и къщата на Лулу в нощта на убийството й? Анабел леко потрепери.

Погледът й внезапно се спря върху един самотен мъж, който седеше на бордюра и подпираше с две ръце наведената си глава. Светлината от близката улична лампа падаше право върху него. Сърцето на Анабел пропусна един удар. Не, не можеше да бъде! Какво би правил тук? Но в следващия момент мъжът отпусна ръце между коленете си и извърна глава на една страна. Анабел ахна. Куин Кортез!

„Какво правеше тук? Той ли бе открил и тялото на Кендъл? Нима полицаите смятаха, че е убил собствената си адвокатка? Не, ако го подозираха в убийството на Кендъл Уелс, те вече щяха да са го арестували. Едва ли щяха да го оставят да седи самичък на тротоара.“ Анабел зърна лицето му и едва успя да се пребори със състраданието, нахлуло в душата й. Той изглеждаше дълбоко наранен. Съсипан. Опечален.

Куин не беше убиец. Чувстваше го дълбоко в душата си. Инстинктивно му вярваше. Ръката й сякаш сама се протегна към дръжката на вратата и преди дори да осъзнае какво прави, Анабел излезе от колата на Чад Джордж. Като привлечена от някаква невидима, но неустоима сила, тя заобиколи колата и тръгна нагоре по улицата към Куин. Точно в този момент, без никакво предупреждение, Чад бързо се приближи към Куин от другата страна. Анабел затаи дъх.

— Кортез! — Чад буквално изкрещя името му.

Куин се обърна, видя Чад и мигновено стана от бордюра, на който седеше. Чад спря едва когато застана на около метър и половина от Куин. Двамата мъже преплетоха яростните си погледи.

— Ти ли я уби? — попита Чад. Говореше високо, но изглеждаше спокоен.

— Сержант Джордж, какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — провикна се Джим Нортън, застанал до отворената врата.

Анабел местеше поглед между Куин, Чад и лейтенант Нортън, който излезе от къщата и се запъти към двамата мъже.

— Значи тя наистина е… мъртва — задавено промълви Куин.

— Да, мъртва е — отвърна Чад. — Невероятно съвпадение, не мислиш ли? Първо последната ти любовница, а след това и адвокатката ти. И двете жени са били убити. Кендъл Уелс също е била твоя любовница, нали?

— По дяволите! — Джим Нортън изруга и застана до двамата мъже. — Господин Кортез, утре вероятно ще искаме да ви зададем няколко въпроса, но за момента ви предлагам да се приберете у дома. Аз лично ще се свържа с вас утре сутринта.

Куин кимна.

— Тя… Кендъл убита ли е?

— Дяволски добре знаеш, че е била убита — заяви Чад. — Какво ти става, Кортез? Да не си се захванал да избиваш всичките си любовници?

— Достатъчно! — провикна се лейтенант Нортън и застана между двамата мъже.

Куин изръмжа. Анабел забеляза яростта, пламнала в тъмните му очи, видя разширените ноздри и здраво стиснатите му зъби. Подчинявайки се на инстинкта си, тя се затича към тях, застана до Куин и го хвана за ръката. Беше толкова напрегнат, че мускулите му бяха твърди като камък.

— Трябва да се прибера обратно в хотела — рече тя. — Имаш ли нещо против да ме откараш до „Пийбоди“, господин Кортез?

— Анабел, недей… — Чад вдигна ръка, за да я възпре.

Джим Нортън сграбчи протегната му ръка и заяви:

— Ние с теб имаме работа за вършене. Не зная как и защо госпожа Вандерли се е озовала тук, но мисля, че господин Кортез наистина трябва да я откара до хотела й.

— Всичко е наред, Чад — рече му тя. — Ще поговорим по-късно. Утре. Когато си свободен. — Обърна се към Куин. — Готова съм да си вървя.

Куин не отговори с думи. Само кимна и я поведе надолу по улицата. Когато стигнаха до сребристото му порше, той й отвори вратата.

Анабел се настани на седалката, а той заобиколи и седна зад волана. Остана неподвижен в продължение на няколко минути, загледан в къщата на Кендъл Уелс.

— Не се ли страхуваш да останеш насаме с мен — горчиво попита той.

— А трябва ли?

Куин се обърна и я погледна и грижовната й природа не устоя на мъката му. Анабел протегна ръка и го докосна по бузата.

— Очевидно много си държал на госпожа Уелс. В момента изпитваш силна болка и скърбиш за смъртта й.

Той се вгледа изпитателно в очите й и за част от секундата й се стори, че се кани да й разкрие душата си, да излее мъката си. В следващия миг обаче рязко се отдръпна като опарен от допира й.

— Защо го направи? — попита той и запали колата.

— Кое?

— Защо се притече на помощ на сержант Джордж? Сигурно си усетила, че се канех да го ударя, нали?

— Да, разбрах, че можеш да извършиш някоя глупост. Като например да удариш Чад.

— Чад, а? Вие двамката много сте се сближили. С него ли дойде тук?

— Да, с него дойдох. Двамата вечеряхме, когато му позвъниха и му съобщиха за смъртта на госпожа Уелс.

Куин се разсмя. Смехът му прозвуча грубо. Болезнено.

— Защо автоматично реши, че се опитах да защитя Чад? — попита Анабел.

Той се извърна към нея. Изглеждаше искрено озадачен.

— Може би се опитах да спася теб. Не ти ли хрумна подобна възможност? Канеше се да удариш полицай, а това щеше да ти навлече сериозни неприятности. Не мислиш ли, че и без друго си имаш достатъчно проблеми?

— Да не би да казваш, че ме измъкна от там, за да ме предпазиш?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че почувствах необходимост да те спася от самия теб?