Бевърли Бартън
Любов с непознат (11)

9.

Джим мразеше понеделниците. Особено пък ако бе прекарал неделята с Кевин. И този понеделник не беше изключение. Дори се оказа по-лош от останалите. Убийството на Лулу Вандерли тегнеше като меч над главите им и директорът на полицията, окръжният прокурор и кметът изискваха незабавни арести. Ако не намереха скоро друг заподозрян, Джим предполагаше, че ще се наложи да арестуват Куин Кортез въз основа на изключително неубедителни косвени улики. Не си спомняше друг подобен случай през цялата си кариера в полицията. Чад все повтаряше, че трябва да обвинят Кортез; Джим пък се стремеше да докаже неговата невинност. И защо толкова го искаш? — запита сам себе си. Дали защото вярваше, че Кортез не го е направил, или реагираше първосигнално и инстинктивно заставаше срещу Чад? Би му се искало да вярва, че личните му съмнения по отношение на Чад и скорошното разкритие, че партньорът му спи с бившата му съпруга, не биха повлияли на професионалната му преценка. Трябваше обаче да приеме фактите такива, каквито са — и той беше човек като всички останали и също се влияеше от собствените си инстинкти, предпочитания и емоции.

В отдел „Убийства“ кипеше трескава дейност. Точно в този момент инспектор Пърсър разговаряше в кабинета си с една много изтъкната личност — човек, който би могъл да изиграе важна роля в разследване убийството на Вандерли. Ако се окажеше, че Ранди Милър не разполага с алиби за петък вечерта, то тогава, поне според Джим, той трябваше да оглави списъка им със заподозрени, защото, за момента поне, Кортез като че ли нямаше никакъв мотив за убийството на Лулу.

След като изпи последните няколко капки от третото си кафе за деня, Джим смачка чашката от стиропор и я хвърли в най-близкото кошче.

— Най-напред ще разпитаме Ранди Милър — заяви Чад и застана до Джим. — Искам да свършим с него и да го елиминираме като заподозрян, за да можем да се съсредоточим върху Кортез.

Джим го изгледа накриво.

— И защо си толкова сигурен, че Рандъл Милър не е убил Лулу? Той е много известен и уважаван женен мъж, който е имал любовна връзка с убитата. Според мен това го превръща в заподозрян номер едно.

— Аз залагам на Кортез.

Джим изсумтя. Проследи погледа на Чад и видя вратата на инспектор Пърсър да се отваря. Джим мигновено разпозна изискания и среброкос мъж, който излезе от кабинета на Пърсър — царя на недвижимите имоти Рандъл Милър. Милър стисна ръката на инспектора, а широката му усмивка разкри два реда съвършени, бели като сняг зъби. Тед Пърсър изглеждаше силно притеснен — очевидно си даваше сметка, че детективите наблюдават тази размяна на любезности. Тед беше добър полицай, който играеше по правилата. В положението, в което се намираше обаче, не можеше да не си дава сметка, че не е в негов интерес да предприеме действия, които по някакъв начин биха могли да разстроят директора на управлението или пък кмета. Тед, също като Чад, беше човек, който обича да работи в екип. Имаше време, преди много години, когато Джими Нортън беше като тях. Но вече не. Сега се интересуваше от едно-единствено нещо — да успее да запази работата си. Дори на моменти се питаше дали тази проклета негова работа си струва усилията. Защото и на него, като на всеки друг, от време на време му се налагаше да целува нечий задник — което в неговия случай означаваше да се съгласи, макар и неохотно, с утвърденото статукво.

Тед срещна погледа на Джим, след което вдигна ръка и му даде знак да се приближи.

— Ние сме на ред — отбеляза Джим.

Чад сложи ръка на рамото на Джим.

— Остави ме аз да проведа разпита на господин Милър, става ли?

Джим тръсна рамене, за да се отърве от ръката на Чад, и без да каже нито дума в отговор, тръгна по посока на инспектора и Рандъл Милър. Чад бързо го настигна и протегна ръка на Милър преди Джим да успее да каже каквото и да било.

— Добро утро, господин Милър. Аз съм сержант Чад Джордж — той кимна по посока на Джим, — а това е партньорът ми, лейтенант Нортън. — Чад се ръкува приятелски с Милър. — Предлагам ви да дойдете с нас, а ние ще се постараем всичко да мине възможно най-бързо и безболезнено.

Тед Пърсър се усмихна. Цялото му същество излъчваше облекчение. Изражението на лицето му сякаш казваше: „Слава богу, че Чад знае как да се справя със ситуации като тази“. В края на краищата, за никого не беше тайна, че Рандъл Милър беше един от най-ревностните поддръжници на кмета на последните избори и че той и окръжният прокурор, Стивън Кембъл, не само че принадлежаха към едно и също студентско братство, ами бяха църковни настоятели на местната баптистка църква.

— На ваше разположение съм — увери го Милър.

Широката му усмивка изглеждаше твърде дразнеща. За Джим поне.

— Можете да сте сигурни, че искам да направя всичко, което зависи от мен, за да помогна да откриете човека, убил бедничката Лулу. Такова прекрасно момиче. Съпругата ми и дъщерите ми бяха много привързани към нея.

— А вие, господин Милър? — попита Джим и посочи с ръка стаята за разпити.

Милър се обърна към Джим и стоватовата му усмивка изведнъж рязко помръкна.

— Вие бяхте ли също привързан към госпожа Вандерли? — настоятелно попита Джим.

— Да, разбира се. Всички много я обичахме.

Ето как смяташе да играе играта техният човек — Лулу е била семейна приятелка и нищо повече. Само че Анабел бе споделила пред Чад нещо друго. А и тефтерът на Лулу говореше за по-други отношения.

Няколко минути по-късно, когато тримата останаха сами в стаята за разпити и Милър зае мястото си, Чад попита:

— Ще желаете ли кафе, господин Милър?

— Не, благодаря.

— От колко време познавате Лулу — попита Джим и прекъсна опитите на Чад да се прави на гостоприемен домакин.

— Малко повече от година — отвърна Милър. — Жена ми и аз се запознахме с нея на една вечеря в дома на общ приятел.

— Съжалявам, че се наложи да ви извикаме на разпит — намеси се Чад. — Но името ви фигурираше в тефтера със срещи и ангажименти на Лулу Вандерли, откъдето стана ясно, че се е срещала няколко пъти с вас през изминалите два месеца.

Милър вече бе готов с отговора си:

— Лулу искаше да продаде къщата си и да си купи по-модерно и съвременно жилище.

Продължаваше да се усмихва с фалшивата си и неискрена усмивка, а на Джим му се искаше да го зашлеви и да я изтрие от лицето му.

— Значи всичките ви среши с Лулу са били строго делови?

— Повечето, да. Обикновено се срещнахме, за да пийнем нещо, да поговорим по работа, както и за някои по-лични неща.

— Какви лични неща? — попита Джим.

— О, тя винаги се интересуваше от Валери и момичетата, а аз я питах как е баща й. Просто си бъбрехме.

Този тип беше изключително хитър. И хлъзгав. Джим не можеше да не му го признае. Не спираше да се усмихва. По лицето му не се забелязваше и капчица пот. Ръцете му не трепереха, тялото му беше спокойно и овладяно. Цялото същество на Милър излъчваше самоувереност, която идеше да подскаже, че е на ясно, че не разполагат с никакви улики срещу него.

— Само още няколко въпроса, ако не възразявате — рече Чад.

— Разбира се.

— Най-напред искам да ви попитам дали се сещате за някой, който би искал да нарани Лулу. И, колкото и да ми е неприятно, трябва да ви попитам къде бяхте в петък между седем и десет часа вечерта.

Усмивката на Милър леко помръкна. Стисна здраво зъби, но веднага се овладя и побърза да отговори.

— Не мога да си представя, че съществува човек, който би искал да причини зло на Лулу. Тя беше очарователна млада жена. А що се отнася до втория ви въпрос… в петък вечерта останах до късно в офиса. Тръгнах си от там някъде около девет и се прибрах у дома преди десет. Можете да се обадите на съпругата ми, за да го потвърдите.

— Ще го направим — обеща му Джим.

Милър прикова гневния си поглед върху Джим, изоставил преструвките за миг, след което се обърна към Чад и го дари с усмивката си, така позната от телевизионния екран.

— Ако това е всичко, сержант Джордж, аз бих…

— Само още един въпрос, преди да си тръгнете — прекъсна го Джим.

Милър дори не си направи труда да го погледне.

— И какъв е той?

— Знае ли съпругата ви, че сте имали любовна връзка с Лулу Вандерли?

Този път Милър го погледна. Намръщено.

— Съветвам ви да внимавате и да не отправяте повече подобни безпочвени обвинения.

— Приемам отговора ви за „не“.

— Приемайте го както желаете — заяви Милър. — Ако сме свършили, бих искал да си тръгвам.

— Разбира се, това е всичко. Много ви благодарим за съдействието. — Чад придружи Милър до вратата, отвори я, след което го последва.

Джим застана до отворената врата и извика след тях:

— Ако възникнат други въпроси, ще ви се обадим допълнително.

Милър не му отговори. Ръкува се с Чад и бързо се отдалечи. Чад се обърна и го възнагради с убийствен поглед.

„Хайде, давай, хубавецо! Кажи ми, че е трябвало да те оставя ти да водиш разпита. Кажи ми, че нямам причина да настройвам Милър срещу нас. Попитай ме защо все гледам да объркам нещата. Кажи само една-едничка дума и ще те спукам от бой.“

„Не го прави!“ — строго си помисли Джим. „Чукал бил Мери Лий! И какво от това? Та тя е преспала с още цял куп други мъже — преди, по време на и след брака ви. Да, но нито един от тези другите не е бил твой партньор. И не си е легнал с Мери Лий, само защото е бившата ти съпруга.“

Чад отвори уста, за да заговори, но преди да успее да каже каквото и да било, в полезрението му попадна Анабел Вандерли, която, придружена от някакъв строен и безупречно облечен тип, вървеше към кабинета на инспектора. Чад се насочи към тях подобно на лъв, дебнещ газела.

— Добро утро, Анабел — поздрави той. — Не знаех, че ще идваш тук тази сутрин. Мога ли да помогна по някакъв начин.

— Благодаря ти, Чад, но няма нужда. Инспектор Пърсър ми се обади по телефона и ми каза, че тази сутрин се очаква да са готови предварителните резултати от аутопсията на Лулу.

Чад погледна към приятния русокос мъж, който придружаваше Анабел.

— Струва ми се, че не чух името ви.

— Уайд Вандерли. Аз съм братът на Лулу.

— Господин Вандерли, моля приемете най-искрените ми съболезнования.

На Джим му се догади от отвращение. Чад беше такъв подлизурко! А и кога бе успял толкова да се сближи с Анабел Вандерли, че да започнат да си говорят на „ти“? Вероятно предишния ден — когато бе отишъл да я разпита относно дневника на Лулу. Трябваше да му го признае на Чад — момчето пипаше бързо.

— Благодаря. Скъпата братовчедка Анабел ме информира, че сте бил много любезен с нея, сержант Джордж. — Уайд Вандерли се усмихна едва-едва. Покровителственото му отношение свидетелстваше, че възприема Чад — а вероятно и всеки друг държавен служител — за човек, заемащ много по-ниско стъпало на социалната стълбица.

Джим предполагаше, че Уайд е твърде нерешителен и слабохарактерен мъж. Цялото му същество сякаш крещеше, че той е твърде деликатен и изтънчен и е прекалено добър за този жесток свят, в който се е родил. Инстинктът на Джим го накара да застане мигновено нащрек — у този тип имаше нещо, което не изглеждаше съвсем наред. Нещо далеч по-сериозно от снобарската му надменност.

— Ще желаете ли чаша кафе? — попита Чад. — С удоволствие ще…

— Не, благодаря — едновременно отвърнаха двамата Вандерли.

— Надявам се, че тази сутрин медиите не са ви обезпокоили твърде много. — Чад спря погледа си, преливащ от обожание, върху Анабел.

„Това вече е прекалено, помисли си Джим. Това момче няма мярка.“

— От тази сутрин имам бодигард, който изпълнява и функциите на шофьор. Поне за момента — обясни Анабел. — Той се погрижи за представителите на медиите и ни помогна да влезем безпрепятствено в сградата.

— Съжалявам, че ти се е наложило да наемеш бодигард — рече Чад.

— Според мен това е много умен ход от ваша страна. Така ще има кой да ви пази гърба. — Джим се приближи, решил, че е крайно време да се намеси в разговора.

Анабел рязко извърна глава и го погледна.

— Предполагам, че е време да ви информирам, че наех агенцията на Грифин Пауъл, за да разследва убийството на Лулу. Именно от неговата агенция ми осигуряват бодигард, който да ми помогне да се справя с набезите на пресата.

— Боя се, че Анабел понякога постъпва твърде глупаво. — Уайд Вандерли погледна братовчедката си и се усмихна самодоволно. — Съюзила се е с Куин Кортез и двамата заедно са наели господин Пауъл.

— Какво? — Лицето на Чад потъмня от обхваналите го шок и гняв.

— Това бе условието, което постави господин Пауъл, за да се заеме със случая — обясни Анабел. — Каза, че или ще работи за двама ни едновременно, или изобщо няма да се занимава с това разследване.

— Но Куин Кортез все още е заподозрян… — Чад замълча, изкашля се леко и продължи: — Той представлява значителен интерес за нас във връзка с убийството на твоята братовчедка. Просто не разбирам как си могла да се съгласиш на…

— Съюз с дявола — довърши вместо него Уайд и отново насочи поглед към Анабел. — Самата ти даде това определение на партньорството си с този толкова известен латино любовник, нали?

Анабел го срази с пламнал от ярост, изпепеляващ поглед.

Вратата на инспектор Пърсър се отвори. Тед, застанал на прага, извика:

— Сержант Джордж, свържи се с Куин Кортез и го повикай да дойде тук възможно най-бързо.

Всички погледи се обърнаха към инспектора.

— Да, сър — отвърна Чад и тръгна да изпълни нареждането.

Джим изгледа въпросително Тед.

— Госпожо Вандерли… Господин Вандерли… заповядайте в моя кабинет, моля.

— Какво има? — попита Анабел. — Случило ли се е нещо?

Тед поклати глава.

— Нищо необичайно. Съдебният лекар току-що ми се обади по телефона, за да ми съобщи предварителните резултати от аутопсията на Лулу и аз мисля, че ще е най-добре, ако ги обсъдим насаме.

Уайд хвана ръката на Анабел, но тя рязко се освободи, бързо мина край Тед и хлътна в кабинета му. Уайд се огледа, за да провери дали някой бе забелязал решителността, с която братовчедка му се отдръпна от него, след което я последва.

Тед даде знак на Джим.

— Влез и ти. Чад ще дойде, след като се обади на Кортез.

 

 

Куин слезе от поршето, извади пътната си чанта от багажника и я преметна през рамо. Снощи бе телефонирал на Марси, за да я предупреди, че ще се премести в къщата, която тя бе наела за тях, чак на сутринта. Не че бе имал намерение да прекара нощта с Кендъл, но, в крайна сметка, и двамата забравиха обещанията и добрите си намерения. Беше използвал Кендъл и тя го знаеше. И въпреки това му бе позволила да го направи. Тази сутрин Куин се измъчваше от угризения. И съжаляваше, че не изпитва към нея чувствата, които тя изпитва към него. Винаги бе държал на Кендъл, но тя искаше нещо повече. Беше му признала, че е влюбена в него. Искаше му се да можеше да изпита същото към нея, но не можеше. Не беше влюбен в нея. Никога досега не се бе влюбвал в жена и дори не вярваше, че подобно нещо е възможно. За него поне.

Когато стигна пред входната врата, тя се отвори рязко и на входа застана Марси, която го наблюдаваше сърдито. Куин знаеше, че тя не одобрява многобройните му авантюри. Джейс му бе споменал, че Марси мрази всички жени в живота му, защото самата тя може би е влюбена в него. Тогава бе заявил, че съмненията на Джейс са пълна глупост, но дълбоко в себе си се бе запитал дали има нещо вярно в тях. Ако съществуваше и най-малката възможност Марси да е влюбена в него, то тогава той наистина трябваше да запази взаимоотношенията си с красивата млада асистентка на чисто професионална основа. Марси бе последната жена на земята, която би искал да нарани. През годините неволно бе разбил твърде много сърца. Макар че не бе излъгал нито една жена и не бе давал обещания, които не смята да изпълни, той съзнаваше, че не е напълно невинен.

— Джейс и Аарон не дойдоха ли заедно с теб? — попита Куин, макар прекрасно да знаеше, че са тук. Марси винаги изпълняваше инструкциите му съвсем стриктно.

— Аарон тъкмо закусва. А Джейс все още спи. — Марси протегна ръка и взе чантата на Куин. — Ще я оставя в твоята спалня. В къщата има четири спални — по една за всеки, макар че двете са съвсем малки. Ако си гладен, има кафе, плодове и мюсли в кухнята.

— Ще си сипя кафе. — Куин затвори входната врата зад себе си и последва Марси през фоайето. Влязоха във всекидневната на напълно обзаведената къща. Беше изискано и модерно. Светло дърво. Тъмна кожа. Хром и стъкло. Не се усещаше никакво лично присъствие. Но Куин вече бе свикнал с това и не очакваше нищо друго. Единственото място, в което Куин съхраняваше някакви лични спомени от минатото, бе старата къща в ранчото му в провинцията. В по-голямата си част това бяха снимки — негови и на приятеля му от изправителния юношески дом Джони Мак Кейхил, както и на съпругата и децата на Джони Мак. Дори и мезонетът му в Хюстън изглеждаше стерилен и необитаем. Куин не беше сантиментален човек. Обвързан беше с малко лични връзки, имаше само шепа приятели и никакви роднини. Парите и властта управляваха живота му. А плътските наслади бяха просто средство за приятно прекарване на свободното време.

— Може би ще искаш да вземеш душ и да се избръснеш — рече Марси и тръгна нагоре по стълбите. — Твоята спалня е на втория етаж.

— Има ли някаква специална причина, поради която смяташ, че трябва да се изкъпя и избръсна?

— Освен тази, че изглеждаш ужасно?

Куин се ухили.

— Да, освен тази.

— Преди около десет минути се обади някой си сержант Джордж от полицейското управление в Мемфис и помоли да ги удостоиш с присъствието си в Съдебната палата.

Чад Джордж. Копелето! Най-новият враг на Куин.

— Каза ли защо?

— Не спомена нищо конкретно. Предполагам, че пак ще те разпитват за убийството на Лулу Вандерли. Позвъних на госпожа Уелс. Ще те чака там след половин час.

— Но Кендъл има дело в съда тази сутрин — рече Куин докато вървеше след Марси към стаята си.

— Друг член на юридическата им фирма ще заеме мястото й в съда днес.

Марси отвори вратата на гардероба и постави чантата му на пода. Куин забеляза шест от костюмите си, подредени спретнато вътре. На поставката за вратовръзки бяха преметнати шест копринени вратовръзки, а на най-долния рафт стояха подредени четири чифта обувки. Сигурен беше, че изпраните му ризи са прилежно подредени в скрина, редом с бельото и чорапите му.

— Кендъл трябваше да отиде в съда, а да изпрати колегата си да се срещне с мен в Съдебната палата — подхвърли Куин.

Марси го възнагради с убийствен поглед.

— Не ме гледай по този начин! Кендъл трябваше да знае, че не очаквам да скача през огнени обръчи заради мен.

Марси изпъшка.

— Господи, Куин, слез на земята, става ли? Прекарал си изминалите дванадесет часа с нея. Любил си се с нея. Разбира се, че ще постави твоите интереси на първо място… над тези на всички останали.

— Точно както правиш ти. — От вратата зад тях се разнесе дълбок мъжки глас.

Куин и Марси се обърнаха и погледнаха нататък. На вратата стоеше Джейс Морган и им се хилеше. Беше бос, облечен само с тениска и скъсани дънки.

— Извинявай, отбих се само да поздравя Куин. Нямах намерение да подслушвам.

Пренебрегнала напълно забележката на Джейс, Марси погледна Куин.

— По-добре побързай. Разполагаш с тридесет минути да се приготвиш и да се явиш навреме.

— Къде ще ходиш? — попита Джейс.

Марси мина покрай него, излезе в коридора и пътьом отговори на въпроса му.

— Куин трябва да се срещне с адвоката си в полицейското управление, където го викат на разпит.

— Искаш ли да те закарам? — попита Джейс.

— Благодаря, но няма нужда. — Куин тръгна към банята, но после се спря и се извърна назад. — Виж, бих предпочел да не говориш на Марси по този начин.

Джейс само сви рамене.

— Извинявай, думите сами се изплъзнаха от устата ми. Но ти знаеш не по-зле от мен, че е луда по теб. Ще се хвърли на врата ти при най-малкия знак от твоя страна.

— Съмнявам се, но дори и да е така, Марси е моя асистентка и приятелка. И възнамерявам да си остане такава. Не би било зле обаче тя да си намери приятел. Може би, би могъл да я поканиш да излезете някой път?

Загорялото лице на Джейс изведнъж силно пребледня.

— Тя не е мой тип. Освен това не искам подаяния. Ще бъда истински глупак да се обвържа с жена, която е влюбена в теб. Никой не би могъл да се съревновава с теб. Ти си мъжът с главно „М“.

Куин не беше съвсем сигурен как да отговори на това. Не можеше да прецени дали думите на Джейс бяха комплимент или подигравка. А може би той просто съобщаваше фактите такива, каквито ги виждаше.

— Просто не я притеснявай повече. Ясно?

— Абсолютно. Твоите заповеди са закон, шефе.

Куин кимна.

 

 

Куин бе прекарал нощта с Кендъл Уелс. Тя беше негова любовница. Също като Лулу. Поредната глупава жена. Нима не знаеше, че той ще разбие сърцето й отново? Не разбираше ли, че я използва, така, както бе използвал толкова много други жени през годините? Тя не означаваше нищо за него. Никоя от тях не означаваше.

Заслужаваше да умре, както и останалите. Нямаше да е трудно да я убие. Трудно беше само първия път, макар че имаше напълно основателна причина да отнеме живота на онази кучка. С всяка следваща смърт обаче ставаше все по-лесно.

Ще постъпя с нея както с Лулу и останалите. Ще покрия лицето й с възглавницата с ясното съзнание, че я освобождавам от мъките й. И я спасявам от агонията на любовта й към Куин Кортез.

Един глас от миналото отекваше в главата му.

— Ти си лошо момче, Куин. Ще трябва да те накажа. За твое добро.

Не, Господи, накарай този глас да замълчи. Накарай я да ме остави на мира. Нима тя не осъзнава, че всичко, което правя, е добро, не лошо? Аз не ги наранявам.

Помагам им. Давам им покой. Убивам ги внимателно. С нежност.

 

 

Анабел се настани на един метален стол с ниска облегалка, поставен пред бюрото на инспектор Пърсър. Уайд зае другия стол до нея. Преди да седне, Анабел съвсем преднамерено бе дръпнала стола си възможно най-далеч от неговия. Дразнеше се от факта, че така открито демонстрира враждебността си към братовчед си, но за нейно огромно облекчение, никой до този момент не бе проявил лошия вкус да я попита защо изпитва толкова силно отвращение към брата на Лулу.

Уайд изпълни заканата си и се появи в апартамента предишната вечер. Беше се надявала, че няма да дойде — не за пръв път се случваше да я заплашва, само за да изтръгне някаква реакция от нейна страна. Когато застана на вратата на апартамента, Анабел се опита да му попречи да влезе. Твърдо му заяви, че трябва да се настани в „Пийбоди“. Той обаче просто се изсмя в лицето й.

— Или ще живеем заедно тук, или ти ще се изнесеш в „Пийбоди“ — заяви той.

И тя направи точно това — събра багажа си и се премести в хотела. В седем и половина застана на вратата на Грифин Пауъл и остана при него докато й приготвиха апартамент. Прекараха заедно един час и Грифин й предложи да й осигури бодигард, който да й помага да се справя с представителите на медиите на публични места. Тя веднага прие предложението.

— Току-що разговарях с Адел Уайт, нашия съдебен лекар, който ми съобщи предварителните резултати от аутопсията — рече инспектор Пърсър.

Анабел рязко се изтръгна от неприятните си размишления и посрещна с благодарност възможността да прогони от мислите си неприятния сблъсък с Уайд от предишната вечер.

— Причината за смъртта, упомената в смъртния акт, е задушаване — информира ги инспекторът.

Вратата на кабинета се отвори и затвори. Пърсър вдигна глава и погледна новодошлия.

— Влизай, сержант.

— Да, сър.

— Изпълни ли нареждането ми? — попита Пърсър.

— Да, сър.

Пърсър погледна първо Анабел, а след това и Уайд.

— Лулу е починала от задушаване — факт, който, малко или повече, ни беше известен. Била е задушена с една от възглавниците на леглото.

Анабел осъзна, че е ахнала на глас, едва когато нечия ръка я докосна по рамото с дълбоко състрадание. Вдигна очи и видя Чад Джордж, който стоеше зад нея.

Инспектор Пърсър изгледа сурово Чад и той мигновено отдръпна ръка от рамото на Анабел. Тя въздъхна, почувствала остро липсата на нечия подкрепа. Чад се държеше толкова мило с нея. Проявяваше искрено състрадание и разбиране.

— Тя… била ли е изнасилена? — попита Уайд. Гласът му прозвуча тихо и несигурно.

Анабел го изгледа с гняв.

— Няма следи от изнасилване — уведоми го Пърсър. — Всъщност, няма следи от сексуален контакт преди смъртта й.

— Слава богу! — възкликна Уайд. — Нямаше да мога да понеса мисълта, че е била насилвана.

Анабел скръцна със зъби. „Брой до десет, рече си тя. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш.“

Инспекторът отново погледна първо Анабел, а след това и Уайд.

— Някой от вас знаеше ли, че Лулу е била бременна?

— Какво? — едновременно възкликнаха Уайд и Анабел.

— Била е бременна приблизително от шест седмици — рече инспекторът. — Да разбирам ли, че никой от двама ви не е знаел?

— Аз не знаех — заяви Анабел и хвърли на Уайд поглед, изпълнен с подозрения. — Ти знаеш ли? Казвала ли ти е?

— Не. Кълна се в Бога, че не е споменавала нищо.

Не му повярва. Копелето лъжеше толкова често и с такава лекота, че Анабел се съмняваше, че изобщо прави разлика между истина и лъжа. Ако наистина е била бременна, Лулу непременно щеше да каже на Уайд.

— Надявах се, че е доверила тайната си някой от вас двамата — отбеляза Пърсър. — Би ни било от полза, ако знаехме кой е бащата.

Анабел не можеше да говори, не можеше да диша дори. „Моля те, мили боже! Моля те, нека да не е той.“

— Може би трябва да поискаме от господин Кортез да се подложи на ДНК тест — обади се Чад. — Ако той е бащата и е отказал да се ожени за Лулу, тя може и да му е дала повод да поиска смъртта й.