Бевърли Бартън
Любов с непознат (20)

18.

Анабел искаше да се прибере в собствения си дом, заобиколена от прекрасните спомени за родителите си и за живота й с тях. Би почувствала истинска утеха, ако можеше да се върне към обичайното си ежедневие, да спи в широкото си легло, да почива в библиотеката в износения, но много удобен фотьойл с кожена тапицерия, да разчита на собствената си прислуга, която й помагаше от години и улесняваше живота й. Чичо й Луис обаче настоя тя да се нанесе при него във Вандерли хол. И Анабел, която знаеше, че той отчаяно се нуждае от нея, отстъпи. Уайд не би могъл да бъде в помощ нито на баща си, нито на някого другиго. Но на Анабел започваше да й се гади само при мисълта, че може отново да й се наложи да отблъсква нежеланите аванси на братовчед си. Слава богу, че леля й Пърдита пристигаше в Остинвил тази вечер и се бе съгласила да се настани заедно с нея във Вандерли хол.

Вечерята се оказа тъжно и безрадостно преживяване. Чичо Луис седеше начело на масата, ровеше храната си и се обливаше в сълзи всеки път, щом заговореше за дъщеря си. После излязоха от трапезарията и се преместиха в предния салон. Уайд подкрепяше болния си баща, а Хайръм и една от прислужниците вървяха след тях. Уайд помогна на Луис да седне на старинното канапе от розово дърво, след което застана зад баща си и не мръдна от там. Членовете на прислугата извадиха сребърния сервиз и напълниха сто и петдесет годишните порцеланови чаши с кафе от сто и петдесет годишния сребърен кафеник.

Чичо Луис пое своето кафе с разтреперани ръце и черната течност се изплиска в чинийката. Уайд бързо грабна чашата и чинийката от ръцете му и ги върна на Хайръм.

— Моля те, налей на татко друга чаша, но не я пълни толкова много — критично рече той.

Хайръм се подчини, без да каже нито дума.

— Надявам се, че си успяла да се обадиш на всички, нали? — Луис погледна към Анабел. — Губернаторът, сенатор Джонсън, сенатор…

— Стига си се тревожил. Всичко е под контрол — прекъсна го Анабел и пое чашата с кафе, предложена й от прислугата. — Всички ще присъстват на погребението в петък, а повечето хора ще пристигнат още утре вечер за поклонението.

— Искам тялото да бъде изложено тук, а не в погребалния дом. — Луис се закашля пресекливо. — Вече се уговорих с господин Търбървил, който ще организира поклонението тук, в предния салон. Утре вечер тялото на Лулу ще бъде докарано във Вандерли хол и изложено за поклонение.

— Утре сутринта искам да занесеш дрехите й в погребалния дом. — Луис вдигна поглед към портрета над камината. — Искам да я облечете с тази рокля. Роклята, която носеше като дебютантка.

— Да, зная. — Анабел остави недокоснатото си кафе на масата, изправи се и се приближи до чичо си. Седна до него, присегна се и хвана треперещите му, нашарени със старчески петна ръце. — Ти, естествено, ще искаш тя да носи колие и обици от истински перли. Вече разговарях с Марти, който ще се погрижи за косата и грима на Лулу. А Джейн, от „Остинвил флауърс“, ще осигури стотици орхидеи, с които ще покрием ковчега.

Чичо й Луис леко стисна ръката й.

— Трябваше да се досетя, че и сама ще се справиш с всичко.

— Да, направих всичко възможно, за да изпълня желанията ти и да направя така, че следващите два дни да бъдат истински израз на почит и преклонение към Лулу. За утре вечер съм ангажирала струнен квартет. Наела съм и гайдар, който да свири преди и след службата в петък, а квартетът ще акомпанира на Марсела Касал, която ще пее на погребението.

Луис въздъхна.

— Помислила си за всичко, скъпа Анабел.

— Както винаги — обади се Уайд. Гласът му прозвуча учтиво, но погледът му я смрази.

Анабел пренебрегна Уайд напълно и се усмихна на чичо си.

— Изглеждаш уморен. Не мислиш ли, че е време Хайръм да те заведе горе и да ти помогне да си легнеш?

Луис кимна.

— Наистина съм уморен, но вече дни наред по цял ден лежа в леглото и си почивам.

— И трябва да продължиш да го правиш — намеси се Пърдита. — Единственият начин да преживееш следващите няколко дни е като се грижиш добре за себе си.

— Все още не съм готов да умра — твърдо заяви Луис. — Ще преживея следващите дни, а и тези след тях, защото искам да видя убиеца на Лулу заловен и предаден на правосъдието.

Луис леко се обърна надясно и погледна нагоре към сина си.

— Уайд ми каза, че полицаите от Мемфис вече разполагат със заподозрян. Някакъв мъж на име Куин Кортез. Адвокат от Тексас, който се е срещал с моето малко момиченце. Те всеки момент ще го арестуват, нали? А когато го направят, искам да отида в Мемфис, за да застана лице в лице с това животно.

Анабел се напрегна и несъзнателно стисна малко по-силно ръката на чичо си.

— Боя се, че информацията на Уайд не е съвсем точна, чичо Луис. Господин Кортез е само един от хората, разпитвани от полицията. Той е имал среща с Лулу вечерта, в която е била убита. Той… той е човекът, който открил тялото й. Но не я е убил.

Луис гневно се взря в Уайд.

— Вярно ли е това? Наистина ли си ме излъгал за този човек?

Уайд видимо се изчерви.

— Не, не съм те излъгал. Просто споделих с теб моето мнение, което съвпада с това на сержант Джордж — един от детективите, разследващи убийството на Лулу. Анабел обаче очевидно е решила да повярва, че господин Куин е невинен.

— Всеки човек е невинен до доказване на противното — рече Луис. — Никой не желае повече от мен убиецът на Лулу да бъде заловен, но ние трябва да сме сигурни, че полицаите ще арестуват истинския убиец.

— Ще го направят — увери го Анабел и стисна ръката му отново. — Мисля, че тази вечер говорихме достатъчно. Настоявам Хайръм да те заведе горе и да те предаде на грижите на медицинската сестра.

— Но тя пак ще ми даде от проклетите сънотворни хапчета — изръмжа недоволно Луис, но не възрази, когато Хайръм се приближи и заедно с Анабел му помогна да се изправи.

Той застана малко несигурно, обърна се към Пърдита и рече:

— Все още не ми се спи. Няма още девет часа. Защо не се качиш с мен, за да ме поразсееш с разкази за последните си пътувания. Винаги си била изключително забавна разказвачка.

Пърдита погледна към Анабел, за да получи одобрението й и когато Анабел кимна утвърдително се изправи, приближи до Луис и го хвана под ръка.

— Смятам да ти разкажа за английския граф, с когото се запознах на сватбата на дъщерята на Джойс и Уит Морис. Той направо си изгуби ума по мене. И ако трябва да съм напълно искрена, ако не бях омъжена, сигурно щях да приема предложението му да заминем заедно за Барбадос.

Луис се засмя, а Хайръм и Пърдита бавно го изведоха от салона. Анабел въздъхна, благодарна на леля си, че бе успяла да извика усмивка на лицето на чичо Луис.

— Трябва да си благодарна, че не казах на татко до каква степен си обвързана с убиеца на Лулу — обади се Уайд и се усмихна злобно. — И ако наистина искаш да продължа да пазя тайната ти, може би ще трябва да се постараеш да ме убедиш. Аз лично се сещам за няколко начина да го сториш.

Анабел рязко се завъртя и прониза братовчед си с поглед.

— Не се осмелявай да ме заплашваш, безгръбначно влечуго такова! Не съм аз човекът, който трябва да се притеснява да не би чичо Луис да научи тайните ми. Ти обаче имаш всички основания за притеснение.

Усмивката на Уайд изчезна.

— Не знам какво си мислиш, че знаеш, но съм сигурен, че нямаш никакви доказателства.

— Така ли?

Той я погледна изпитателно. Сякаш се опитваше да проникне в главата й и да разчете мислите й. Капчици пот заблестяха над горната му устна.

— Ти никога няма да кажеш на татко. Никога няма да му предоставиш доказателства за моите грехове, нали? Твърде много го обичаш, за да го нараниш по този начин.

— Прав си. Но всяко нещо си има граници. Обичам чичо Луис и не искам да го нараня. Особено пък сега, след като изгуби Лулу. Но те предупреждавам, скъпи братовчеде, че все някога ще настъпи денят, в който никой няма да може да те защити.

Уайд видимо се отпусна и по устните му заигра слаба усмивка.

— Казвал ли ти е някой мъж колко си секси, когато се правиш на силна и непоколебима?

— Отвратителен си! Не заслужаваш дори презрението ми.

Уайд тръгна към нея. Движенията му бяха бавни и заплашителни. Анабел впрегна цялата си воля, за да остане на мястото си. Той застана непосредствено до нея. Тя вирна брадичка и го погледна право в очите.

— Какъв любовник е Кортез? — попита Уайд. Стоеше толкова близо, че Анабел почувства миризмата на вино, която се носеше от него. — Пада ли си по грубия секс? Хората като него обикновено го предпочитат. Успя ли вече да ти покаже някои перверзии? А на теб хареса ли ти? Обзалагам се, че си била очарована, нали?

Анабел го зашлеви през лицето. Дори не си даде време да помисли. Реакцията й бе чисто инстинктивна.

Той ахна от изумление, сложи ръка върху пламналата си буза и я изгледа невярващо. Очевидно бе слисан от постъпката й. Тялото му се скова от напрежение. Очите му сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите си. Продължи да държи ръката си върху удареното място.

— Злобна малка кучка! Сега, когато вече зная, че си падаш по грубата игра…

— Стой далеч от мен, защото иначе ще съжаляваш! Чу ли ме?

— И какво ще направиш, ако не се подчиня? Ще насъскаш Кортез срещу мен ли? — саркастично попита той и се усмихна неприятно.

Тя се усмихна в отговор и с надеждата да го извади от равновесие, рече:

— Може би ще кажа на Куин, че ме подлагаш на сексуален тормоз. Чудя се какво ли ще ти се случи след това.

Уайд отново зяпна от изумление, Анабел се обърна и излезе от салона. Бързо прекоси фоайето и се затича по стълбището към стаята за гости, в която бе настанена. Почувства се в безопасност едва след като влезе в стаята и заключи вратата след себе си. Притисна гръб към вратата и няколко пъти пое големи глътки въздух, опитвайки се да успокои дишането си.

Уайд беше перверзник, сексуален хищник, който трябваше да влезе в затвора още преди години, но влиянието на семейство Вандерли, техните пари и престиж работеха в негова полза. Дори и тя самата криеше грозните му тайни. Заради чичо си Луис. Заради името на семейството. И заради Лулу, която я умоляваше да не казва на никого. Колко още обаче би могла да прикрива отвратителната истина?

 

 

Поклонението пред тленните останки на Лулу, провело се във Вандерли хол, беше грандиозно събитие, на което присъстваха всички значими фигури от техния социален кръг. Чичо Луис на няколко пъти сподели пред Анабел, че е изключително доволен от планирането и превъзходното изпълнение на събитието. А когато се спусна вечерта и тълпите започнаха да се разотиват, Анабел потърси леля си и я намери в трапезарията с малка чинийка скариди в ръка.

— Мисля, че чичо Луис се държа много добре, нали?

— Сестрата го беше упоила толкова силно, че през повечето време той изобщо не знаеше на кой свят е — отвърна Пърдита и потопи една скарида в соса. — Но добре че стана така. Само един Господ знае как щеше да се справи, ако не беше толкова упоен. Помислих си, че сърцето ми ще се пръсне от мъка, когато той се наведе, за да се сбогува с Лулу и я целуна за последно. — Тя пъхна скаридата в устата си.

— Все се надявах, че тази вечер ще позволи на господин Търбървил да върне тялото в погребалния дом. Той обаче изрично се разпореди да задържим тялото тук до утре след обяд, когато ще закараме ковчега в църквата.

— Може би този път ще трябва да пренебрегнеш разпорежданията му. В края на краищата, ако тялото на Лулу е тук и утре сутринта, той може да пожелае да я види отново… или пък отново да се сбогува с нея.

Анабел обви ръце около тялото си и тихо въздъхна.

— О, господи! Иска ми се това вече да свърши.

Пърдита остави чинийката на съседната маса и прегърна Анабел през раменете.

— И аз не ти помагам кой знае колко, нали? Никак не е справедливо да носиш сама целия този товар. Онзи безполезен Уайд трябваше да стои до теб и да ти помага.

— Изобщо не желая Уайд да се доближава до мен — без да се замисли възкликна Анабел.

Пърдита я изгледа с любопитство.

— Да не би тази твар да е направила нещо…

— Шшт… — Анабел даде знак на леля си да замълчи, забелязала, че няколко служители на кетъринг компанията влизат в трапезарията.

— Може ли вече да започнем да почистваме, госпожо Вандерли? — попита Джоана Макинтайър. Семейство Вандерли и семейство Остин винаги използваха компанията на Джоана от Джаксън за организирането на подобни събития.

— Да, разбира се. Предполагам, че повечето гости вече са си тръгнали.

— Предлагам двете с теб да отидем да се сбогуваме с онези, които все още се мотаят тук, и да ги изпратим по живо, по здраво. А след това ще се качим горе. — Пърдита побутна Анабел по посока на фоайето. — Мисля, че двете с теб трябва да си поговорим преди лягане, нали?

Анабел въздъхна. Леля й беше единственият човек, на когото можеше да довери тайните си. Единственият човек на света, който знаеше, че на времето Уайд бе направил опит да я изнасили.

— Да, трябва да поговорим — неохотно се съгласи Анабел. — Имам нужда да се доверя на някого. Имам нужда от човек, който да ме изслуша и да ми каже как да постъпя.

Пърдита обви ръка около кръста на Анабел и я изведе от трапезарията. Поспря за миг на вратата и се обърна към Джоана Макинтайър.

— Пригответе две чинии с разнообразна храна и ги изпратете в стаята на госпожа Анабел след около двадесет минути. Заедно с бутилка вино.

— Да, мадам — отвърна Джоана.

— Не мисля, че мога да сложа залък в устата си — възрази Анабел. — Изглежда, че напълно съм загубила апетит.

— Глупости! В този момент имаш нужда точно от това — вкусна храна и доверен слушател.

Пърдита й намигна и Анабел не можа да сдържи усмивката си. Поспря във фоайето, прегърна леля си и я притисна към себе си.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че си тук.

 

 

Трябва да бъда много внимателен. Ако заключа вратата и загася осветлението, никой няма да ме безпокои. Другите не биха ме разбрали. Никой не ме разбира. Понякога дори и аз не разбирам защо правя нещата, които правя.

Но аз не съм луд. Нито пък лош. Тя грешеше, когато ме наричаше лошо момче. Опитах се да й обясня, но тя не искаше да ме чуе. Тя е виновна. За всичко е виновна тя.

— Съжалявам, мамо. Толкова съжалявам…

И защо трябва да съжалявам? Не се налага да се оправдавам пред нея. Вече не. Никога повече няма да ми се налага да моля за милост. Сега притежавам цялата власт. Властта на живота и смъртта.

Толкова би се гордяла с мен, мамо. Аз съм този, който ги избавя от страданията им. Точно както постъпих с теб. Убивам ги бързо. Внимателно. Безболезнено. За тях е много по-добре да умрат, отколкото да страдат така, както страдаше ти преди толкова много години. Нали все това ми повтаряше? Нали не спираше да повтаряш, че би предпочела да си мъртва, вместо да живееш в постоянна агония?

Очите ми се приспособиха към тъмнината и вече различавам лунната светлина, която струи през прозореца. Но ако искам да разгледам сувенирите си, ще ми трябва фенерче. Освен това ще трябва да действам много тихо. Не искам някой да мине край стаята ми и да си помисли, че още съм буден.

Може би не трябва да вадя кутията със сувенирите от скривалището й. В края на краищата, изминали са само три дни откакто я отварях, за да поставя последното попълнение към колекцията си.

Но на теб ти се иска да ги видиш отново. Знаеш, че искаш!

В главата му отекна гласът, който го преследваше и не му даваше мира.

В края на краищата, точно затова носиш тази кутия навсякъде със себе си. Искаш да са при теб, за да можеш да ги разглеждаш винаги, когато си пожелаеш.

Да. Да, разбира се. Мога да правя каквото си пожелая. Никой не може да ми казва, че не трябва да вадя кутията от скривалището й, за да разгледам съдържанието й.

Ето това е. Иди и извади пътната чанта, а след това отвори най-долния джоб.

Толкова е просто. Виждам пътната чанта на пода до телевизора. Точно там, където я оставих.

Ами вземи я тогава!

Да, ще го направя.

Сложи я на леглото.

Направих го.

Отвори долния джоб.

Ще имам нужда от фенерче.

Фенерчето е до телевизора. Просто се присегни и го вземи.

Да, разбира се.

Светлината от фенерчето освети скритото отделение на чантата.

Просто погледни петте малки стъклени шишенца, които блестят на светлината. Така, както са подредени спретнато едно до друго, представляват прекрасна гледка.

Моите сувенири.

След всичко, което направих за мама и за другите жени, убивайки ги по възможно най-безболезнения начин и избавяйки ги от мъките им, и аз заслужавам някаква награда, нали? Нещо малко, което да ми напомня за тях.

Винаги изчаквам да умрат и да престанат да изпитват болка и едва тогава го правя. Никога не съм искал да причиня болка на когото и да било, защото зная всичко за болката.

Вътре в кутията бяха неговите сувенири. Пет еднакви стъклени шишенца, пълни с формалдехид. Във всяко едно имаше по един палец.

Не са ли красиви?

Докосни ги внимателно. Не забравяй, че трябва да проявяваш уважение. Погали с пръст всяко шишенце, като започнеш от последното.

Кендъл.

Ноктите й бяха лакирани с яркочервен лак.

Сега предпоследното.

Лулу.

Пръстът й беше дълъг и елегантен. Като нея самата.

Какъв беше този звук? Да не би някой да стои пред вратата? Трябва да скрия сувенирите си. Не мога да позволя да ги види някой. Защото никой няма да ме разбере.

Скрий ги! Направи го бързо! Веднага!

 

 

Пърдита Остин, облечена с ярък тюркоазнозелен кафтан, украсен с богата бежова дантела, се излегна на шезлонга в спалнята на Анабел. Прошарената й коса бе подстригана на елегантна къса прическа, която откриваше напълно лицето й. Макар и без грим, Пърдита изглеждаше доста по-млада от възрастта си. Всеки би си помислил, че е с поне десет години по-млада от възрастта й, изписана в акта й за раждане. Анабел обаче знаеше, че леля й е на петдесет и седем години.

Пърдита бе поставила в скута си чиния, отрупана с всевъзможни деликатеси, а в дясната си ръка държеше кристална чаша с вино.

— Да знаеш, че много ще ти си разсърдя, ако не изядеш поне половината от нещата в чинията си, Ани Бели.

Седнала зад старинното си бюро до прозореца, Анабел се засмя и погледна леля си.

— От години не си ме наричала Ани Бели.

— О, милото ми момиче, ти си ми като дъщеря и аз се опасявам, че малко те пренебрегнах след смъртта на Кристофър. — Пърдита тъжно поклати глава. — Вероятно съм си мислела, че сега, когато него вече го няма, ти ще бъдеш твърде заета да живееш пълноценно и няма да имаш нужда от мен. Но съм сгрешила, нали? Не си се срещала с никого откакто… ами откакто Кристофър умря, нали?

— Не, не съм.

— И защо? — Пърдита пъхна в устата си една ягода, потопена в шоколад.

Анабел сви рамене.

— Защото не съм срещнала подходящ мъж.

Пърдита я изгледа замислено.

— Това са глупости. Светът е пълен с привлекателни и напълно подходящи за теб мъже. — Присви очи и продължи да се взира замислено в Анабел. — Да не би да си започнала да се страхуваш от мъжете след онзи отвратителен инцидент с Уайд?

Анабел ахна изумено.

— Мили боже, не!

— През онази нощ трябваше да се обадиш в полицията и да ги оставиш да го арестуват. Кръвта ми се смразява само като си помисля какво можеше да се случи, ако негодникът не беше толкова пиян, че да ти позволи да го халосаш с онази мраморна статуетка. — Пърдита зацъка с език. — Жалко за красивата статуетка. Донесох я чак от Венеция.

— Не мога да си позволя да изоблича Уайд, защото това би убило чичо Луис.

— Ако само още веднъж си позволи подобни волности с теб, аз лично ще отрежа пишката му с тъп нож.

Анабел се засмя.

— И ще го направиш, нали?

— Изобщо не се съмнявай в това.

— Не мисля, че ще се стигне до там. Аз съм напълно способна да се справя с Уайд. След онази нощ многократно ми е подхвърлял разни неща, но нито веднъж не се опита да осъществи заканите си. Струва ми се, че той малко се страхува от мен откакто го халосах по главата и се наложи да го шият в спешното.

Пърдита се изсмя.

— Много ми харесва мисълта, че Уайд се плаши от теб. — Отряза си парче крехко месо, забоде го с вилицата и го пъхна в устата си.

Клетъчният телефон на Анабел, скрит в дамската й чанта, зазвъня с известната мелодия на Моцарт, избрана лично от нея.

— Това твоят телефон ли е? — с пълна уста попита Пърдита.

— Мобилният ми телефон. — Анабел отмести стола си назад, изправи се и бързо прекоси стаята, за да вземе чантата си от нощното шкафче, на която я бе оставила по-рано през деня. Дръпна ципа на страничния джоб, извади телефона и го приближи до ухото си. Позвъняването едва ли беше по работа. Не и в десет вечерта. И то точно в деня преди погребението на Лулу.

— Ало?

— Анабел?

Сърцето й пропусна един удар, когато разпозна гласа отсреща.

— Да?

— Вероятно не желаеш да разговаряш с мен, но трябваше да ти се обадя — заяви Куин Кортез. — Ако искаш да затворя, ще го направя.

— Не, недей. Всичко е наред. Наистина. — Анабел погледна към леля си Пърдита, която я наблюдаваше като ястреб.

— Тревожа се за теб — рече Куин. — Ако обстоятелствата бяха по-различни, утре щях да дойда на погребението. Бих дал всичко, за да мога да съм до теб в този труден момент.

— Аз… и аз искам същото.

— Как си? Ама честно.

— Добре съм.

— Изобщо не звучиш добре.

Как бе възможно този мъж, който я познаваше от по-малко от седмица, да заключи само по гласа й, че едва се държи и полага отчаяни усилия да запази спокойствие и да овладее силните емоции, които бушуват в душата й?

— Много си проницателен.

— Анабел… скъпа…

— Много мило от твоя страна, че си толкова загрижен, но аз наистина съм добре. Леля ми, Пърдита Остин, е тук с мен и няма да ми се наложи да бъда сама на погребението на Лулу.

— Радвам се, че има някой до теб.

— А при теб всичко наред ли е? — попита тя, тласкана от желанието си да продължи този разговор. Гласът му я успокояваше, вдъхваше й сили и увереност. Макар че и самата тя не разбираше защо.

— Нещата тук, в Мемфис, са си все същите. От Грифин все още няма нищо ново. А ченгетата спряха да ме притесняват. За момента поне.

— Значи в полицията не разполагат с никакви нови следи и заподозрени?

— Няма нови следи. Нито пък нови заподозрени. Аз съм единственият.

Анабел въздъхна.

— Аз… аз трябва да затварям…

— Липсваш ми.

Тя затаи дъх. „О, Куин, и ти ми липсваш.“

— Благодаря, че се обади.

— Анабел?

Тя натисна бутона, за да прекъсне разговора, затвори телефона и го подхвърли на леглото. Нищо, което Куин би казал, или направил, не би могло да промени основните факти. Факт първи: Той беше заподозрян в убийството на Лулу. Факт втори: Тя не можеше да му има доверие, без значение колко много й се искаше да му повярва.

— Кой се обади, скъпа? — попита Пърдита.

— Един приятел.

Пърдита изви въпросително вежди и се вгледа изпитателно в Анабел.

— Бузите ти поруменяха. Приличаш ми на жена, която току-що е разговаряла с любовника си. Кой се обади, Анабел? И не ме лъжи. Винаги съм можела да позная кога ме лъжеш.

— Беше Куин Кортез.

— Мъжът, който е заподозрян за убийството на Лулу?

— Той не е убил Лулу.

Пърдита се замисли. Очите й леко се разшириха.

— Запознала си се с него в Мемфис, нали? След смъртта на Лулу?

Анабел кимна утвърдително.

— И от колко време го познаваш? Пет или шест дни?

— Да, точно така.

— О, мило момиче, ти си влюбена в този мъж, нали?

— Не, аз… — Очите й се напълниха със сълзи. — Не зная. Може би.

— О… боже…

— Нищо няма да излезе от това. Двамата с него няма да се видим никога повече.

— Точно тук грешиш, Ани Бели. Убедена съм, че намеренията ти са твърди и почтени, но в края на краищата, ще разбереш, че не можеш да стоиш далеч от него. Зная какво означава да си влюбена в мъж, когото не искаш да обичаш. Да си привлечена от човек, който може да ти донесе единствено неприятности. И само се моля на бога този мъж да не разбие сърцето ти.