Бевърли Бартън
Любов с непознат (5)

3.

Мери Лий Нортън изкрещя, когато оргазмът експлодира в нея и разтресе цялото й тяло. Тя обичаше да крещи. А това бе нещо, което той харесваше у жените. С Мери Лий никога не се питаше дали е успял да я задоволи. Чувал беше, че жените от тридесет и петата до четиридесетата си година се намират в разцвета на своята сексуалност, и съдейки по собствения си опит с по-възрастни жени, бе достигнал до извода, че това отговаря на истината. Или поне беше в сила за бившата жена на партньора му. Тази жена изпитваше ненаситна жажда за секс.

Чад я хвана за бедрата, свали я от себе си, преметна я по гръб върху леглото и проникна дълбоко в нея, устремил се към собствения си оргазъм. Свърши само след няколко минути. Ръмжейки от задоволство, той се плъзна от потното й тяло и се изпъна на леглото. Тя се сгуши до него и го целуна по рамото.

— Много си добър, захарче — прошепна тя. Произнесе думите като истинска южнячка, а дрезгавият й глас загатваше, че е страстна пушачка.

Той се обърна към нея и се усмихна. Забеляза фините бръчици край лешниковокафявите й очи. На тридесет и седем години тя все още беше красавица, но ако продължаваше да пуши по този начин и да се пече по цял ден на слънце, възрастта съвсем скоро щеше да започне да й личи. На четиридесет и пет вече щеше да има нужда от пластична операция. Него, разбира се, изобщо не го интересуваше как щеше да изглежда тя след още няколко години. Мери Лий беше временна спирка в живота му, кратка връзка, която трябваше да приключи преди партньорът му да е научил, че чука бившата му съпруга.

— Толкова добър, колкото бившия ти съпруг ли? — попита той и в следващия момент му се прииска да се изрита отзад, загдето бе допуснал жената да почувства измъчващата го неувереност.

По принцип Чад беше уверен в себе си. Някои дори твърдяха, че е прекалено самоуверен. И това наистина беше така. В повечето случаи. В края на краищата, защо пък да не бъде уверен в себе си? Беше високоинтелигентен и симпатичен на вид. Жените го обожаваха, а в службата се катереше бързо по йерархичната стълбица. Откакто обаче стана партньор на Джим Нортън, той започна да изпитва известни колебания и съмнения в силите и възможностите си. Без никакви съзнателни усилия от негова страна Джим всяваше дяволски респект у колегите си. Дори и у Чад. На какво се дължеше този факт, той така и не можеше да си обясни. В края на краищата, Нортън беше просто едно бивше футболно величие, което едва не бе опропастило живота и кариерата си малко преди Чад да завърши колежа.

Мери Лий се сгуши около Чад като мъркащо котенце, засмя се и плъзна пръсти нагоре-надолу по гърдите му.

— Да те сравнявам с Джим, означава да сравнявам ябълки с портокали, захарче.

Той я сграбчи за тила и стисна между пръстите си няколко кичура от късата й черна коса.

— Ти и с него ли се чукаш? Всички знаят, че той още си пада по теб.

— И аз така чух, но не го вярвам. — Погледна Чад право в очите. — Откакто се разведохме неведнъж съм му отправяла подобни предложения, но той нито веднъж не прие.

— Трябва да е откачен, че да отблъсне жена като теб.

— Джим е злопаметен — заяви тя. — Добре е да го знаеш. Ако допуснеш да направиш нещо, с което да влезеш в черния му списък, смятай, че оставаш там до края на дните си. Той не прощава грешките и не понася глупаците.

— А ти защо си в черния му списък? Какво не може да ти прости?

Мери Лий се отдръпна от него, протегна ръка и взе пакет цигари от нощното шкафче. Чад я наблюдаваше как запали цигарата и дръпна няколко пъти. Издиша струйка гъст дим във въздуха и му се ухили.

— Уморих се да ме пренебрегва. Писна ми от непрекъснатите му отсъствия и проклетата му работа. И си потърсих други развлечения.

— А Джим научи.

— Хвана ни на местопрестъплението. Неочаквано се прибра вкъщи и ме завари в леглото с треньора на сина ни по бейзбол.

— И какво направи? Преби треньора до смърт?

— Смяташ, че един грубоват и безкомпромисен човек като Джим би постъпил точно по този начин, нали? — Тя поклати глава и отново дръпна от цигарата. — Той просто застана на вратата и остана там няколко минути. Не каза нито думичка. След това се обърна, излезе от къщата, качи се отново в колата си и отпътува.

— Никога не бих си помислил, че Джим…

Тя постави пръст върху устните му, за да го накара да замълчи.

— Ти изобщо не познаваш този човек, нали? В онзи момент си тръгна, за да не ни убие. Сигурна съм, че желаеше смъртта ми. А също и на мъжа, с когото се чуках. И предполагам, че животът ни сигурно е висял на косъм в продължение на минута или две през онзи ден. Но Джим притежава невероятен самоконтрол. И това е причината, поради която се обърна и напусна къщата.

— Хммм…

— Сигурна съм, че си чувал слуховете, които се разправят из града, нали? Джим Нортън вярва в старата приказка, че отмъщението е като лакомство, което е най-вкусно, когато се консумира студено.

Студена тръпка пробяга по гръбнака на Чад. Да, чувал бе слуховете. И ако повярваше в тях, подобно на повечето хора в отдела, то тогава и сам можеше да си представи на какво е способен Нортън. Почувства, че Мери Лий изпитва възхищение към бившия си съпруг и може би дори все още го обича. Освен това осъзна, че тя изобщо не се опитва да скрие фактът, че има само един мъж, който превъзхожда останалите й любовници — както в секса, така и във всяко друго отношение. Не се и опита да го излъже, а категорично му даде да разбере, че без да се двоуми би предпочела лейтенант Джеймс Нортън пред всеки друг мъж.

Изпитал остра потребност да прогони тези мисли от главата си и да си възвърне предишното настроение, Чад скочи от леглото и се запъти към банята, като придържаше с ръка натежалия кондом. Поспря се на прага на банята и погледна към бившата съпруга на партньора си.

— Трябва да се изкъпя и обръсна, а след това трябва да сляза в центъра, за да се срещна с Джим. Тази сутрин ни предстои разпит на заподозрян в убийство и не искам да закъснявам.

— Ами побързай тогава. — Тя му махна с ръка да влиза в банята и стана от леглото. — Искаш ли да направя кафе?

Мери Лий Нортън стоеше по средата на спалнята му — гола, разрошена и преситена — и Чад почувства, че се възбужда отново. Ако имаше време, щеше да я хвърли обратно в леглото и… Някой друг път, каза си той. Знаеше, че може да има Мери Лий по всяко време. Трябваше само да я пожелае. Жената определено не беше от трудните.

— Ще пия кафе в управлението — рече той, свали кондома и го хвърли в кошчето. — Но ти можеш да свариш за себе си, ако желаеш. Освен това можеш да останеш тук колкото си пожелаеш.

Не му отговори, така че той не разбра какво смята да прави. Изкъпа се, избръсна се и се облече. Излезе от спалнята и осъзна, че е сам в къщата. Мери Лий му бе оставила бележка, която бе окачила на хладилника с магнит.

„Добър си колкото него, но просто си по-различен.“

Беше надраскала инициалите си под сбитото послание.

Чад се ухили. Определено щеше да се срещне с тази жена отново. Скоро. Освен това щеше да направи необходимото бившият й съпруг никога да не научи за връзката им.

 

 

Куин отхапваше по малко от шоколадовото блокче с високо съдържание на протеин, което Кендъл бе сервирала заедно с кафето. Кафето беше добро — черно и силно. Точно както го обичаше. Високопротеиновото блокче обаче имаше вкус на картон с шоколадова глазура. Той лично предпочиташе да поема протеините във формата на пържола и яйца. Когато си беше у дома, или пък пътуваше извън града, за да работи по някой случай, той винаги следваше един и същ режим. Беше свикнал потребностите му да бъдат задоволявани от малък антураж от добре платени служители, които пътуваха заедно с него. След оправдателната присъда по случая Макбрайър, произнесена предишния ден той изпрати антуража си обратно в Хюстън, като предполагаше, че той също ще се качи на самолета за дома не по-късно от понеделник сутринта. Беше направил този план, тъй като смяташе, че ще прекара уикенда с Лулу.

— Мога да ти предложа бях хляб с ниско съдържание на мазнини — рече Кендъл. — Ако искаш, ще ти препека филийки.

Той погледна Кендъл, която седеше точно до него, кацнала на едно високо столче пред кухненския плот. Как бе възможно да изглежда толкова свежа и енергична в седем и половина сутринта, при положение че наближаваше три, когато двамата най-сетне си легнаха. Светлокафявият костюм й стоеше безупречно и съответстваше по цвят на обувките с високи токове и чантата й, която лежеше в единия край на плота редом с тъмночервеното й кожено куфарче за документи. Цялото й същество излъчваше съвършенство — като се почне от стилно оформената й къса коса и се стигне до дискретния грим.

— Не си прави труда. Не съм гладен. — Той остави сладникавото блокче върху салфетката и поднесе чашата с кафе към устните си.

— Успя ли да поспиш поне малко? — попита Кендъл.

— Малко — излъга Куин. Не беше заспивал изобщо. Само на няколко пъти задряма за малко.

— Нужно ли е да ти напомням, че по-късно тази сутрин, по време на предстоящия разпит, трябва да мислиш като адвокат, а не като заподозрян в убийство?

— Трябва да бъда напълно спокоен, да се контролирам и да разсъждавам логично — отвърна той. — Да не давам израз на емоциите си. И да преценявам кога се налага да замълча и да оставя адвокатът ми да говори вместо мен.

— Добро момче.

— Скъпа, никога не съм бил добро момче. Нито веднъж през целия си живот. — Куин Кортез знаеше много и различни неща за твърде много хора. Но никой никога не го бе възприемал като добро момче. Той самият смяташе, че добротата е твърде надценявана добродетел. Предпочиташе да бъде богат и да притежава власт. Искаше да е победител. Може би бе пожертвал някои твърде важни неща по пътя си към успеха, но не можеше да не признае, че ако трябва да извърви целия път отново, не би променил нито една своя стъпка.

Не и ако не може да се върне много назад, чак до самото начало, когато Рико Кортез се оженил за Шийла Куин, която била бременна от него, а после изчезнал завинаги от живота й само няколко месеца след раждането на сина му.

Кендъл се разсмя.

— Аз, за твой късмет, харесвам перченето ти, но ти предлагам тази сутрин да смекчиш поведението си поне малко. И, за бога, престори се на човек, който е потресен от смъртта на Лулу Вандерли, моля те.

— Няма да се наложи да се преструвам — отвърна Куин. — Вярно, че не съм чак смазан от мъка, но… искам да направя всичко възможно, за да бъде заловен и наказан убиецът на Лулу.

— Откриването на истинския убиец е начин да спасим задника ти.

— Искам да съм сигурен, че убиецът ще си плати за стореното. И не само поради егоистични подбуди, а защото Лулу не заслужаваше да умре. — Куин стовари пълната до половината чаша с кафе на плота и черната течност се разплиска по ръката му. Той реагира инстинктивно, вдигна ръка и я приближи до устните си, за да успокои болката от изгореното.

— Ти наистина си я харесвал, нали? — Кендъл се присегна и го потупа по ръката.

Той присви очи и я изгледа.

— Толкова ли изумително ти се струва това? Наистина ли не вярваш, че бих могъл да харесвам жена, която е моя любовница?

— Не, нищо подобно. — Кендъл го изгледа замислено. — Онова, което ме изумява в действителност, е фактът, че си способен да харесаш някоя жена. Коя да е жена.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това? Аз обичам жените. Всички жени. Ти поне би трябвало да го знаеш, скъпа. Попитай който и да е от познатите ми и той веднага ще ти отговори, че Куин Кортез е истински женкар.

— Ти може и да обичаш жените — всички жени — но, като правило, не ги харесваш. Ако ги харесваше, нямаше да се отнасяш с тях по този начин.

— Никога не съм получавал каквито и да било оплаквания — мигновено отвърна той.

— Сигурна съм, че няма жена, която би се оплакала от уменията ти в леглото — върна му го Кендъл. — Но какво ще кажеш за всичките разбити сърца, които си оставил след себе си? Не мислиш ли, че има поне няколко дузини жени, които биха изпитали истинско удовлетворение при мисълта, че великият Куин Кортез най-после си е получил заслуженото, и паднал на колене, моли за милост и снизхождение?

— Струва ми се, че ми каза, че не съм те наранил, когато двамата с теб…

— Не става дума за мен. А за твоята репутация. Не осъзнаваш ли, че е достатъчно Лулу да е споделила само с един човек, че иска от теб нещо повече от обикновена страстна свалка, за да може полицията да изгради обвинението си върху този факт? Ще твърдят, че тя не е искала да те остави на мира и ти си я убил, за да се отървеш от нея.

— Лулу нито веднъж не е споменавала, че очаква нещо повече от нашата връзка.

— Не го е споменавала пред теб, но можеш ли да си сигурен сто процента, че никога не е намеквала пред някой от приятелите си, че е влюбена в теб или че иска по-сериозно и трайно обвързване?

Куин се смъкна от високото столче и се изправи пред бара.

— Не мога да съм сигурен какво е казала, или не е казала на някой друг. Но съм абсолютно сигурен, когато ти казвам, че Лулу не търсеше постоянна връзка нито с мен, нито с когото и да било друг.

— Надявам се близките и приятелите й да потвърдят това. — Кендъл отхапа парченце от високопротеиновото шоколадово блокче, сдъвка го и го преглътна с малко кафе.

— Семейството на Лулу… — Куин изпъшка. — Напълно бях забравил за тях. Тя има възрастен баща и по-голям брат, които живеят някъде в Мисисипи. Възрастният й баща все още ръководи империята Вандерли с помощта на някаква братовчедка. В момента не мога да си спомня името й. Абигейл или Аделаид… Нещо подобно. Сякаш чувам гласа на Лулу, която казва: Аби… Адел… Анабел… Точно така, Анабел. Тя все повтаряше: „Анабел е истинска светица, същинска мъченица. Обичам я като сестра, но, за бога, тя е безумно скучна“. Предполагам, че полицията в Мемфис е уведомила…

Кендъл се изправи, прегърна Куин и го притисна към себе си.

— На теб очевидно ти пука за близките на тази жена. Не смятай, че ще проявиш слабост, ако позволиш на лейтенант Нортън и на сержант Джордж да видят и тази страна от характера ти.

Куин отстъпи една крачка и погледна Кендъл право в очите.

— Ти смяташ, че ще ме обвинят в убийството на Лулу, нали?

— Мисля, че ако не открият друг заподозрян и ако попаднат на някакво, дори и косвено доказателство срещу теб, без значение колко незначително е то, те може би ще се опитат да ти припишат това убийство.

 

 

Джим Нортън маневрираше със своя поостарял шевролет, видял и далеч по-добри дни, по „Поплар авеню“ и отпиваше от термоса, пълен с черно кафе, пътувайки към Съдебната палата. Преди да излезе от апартамента си тази сутрин хапна купа овесени ядки и изпи първата за деня чаша силно кафе. Часовникът иззвъня в шест и половина, но Джим просто не успя да стане веднага. През цялата нощ бе спал не повече от четири часа. Миналата вечер се бе опитвал безуспешно да се свърже с бившата си съпруга. Истината бе, че изобщо не му пукаше къде и с кого е Мери Лий, но дяволски силно се интересуваше от сина си и държеше да знае къде е той. Може би бе прекарал поредната нощ при приятел? Всеки път щом Мери Лий решеше да начеше крастата си, тя изпращаше Кевин да спи у някой приятел.

Би могъл да се оплаче. Вече го бе правил. Но Мери Лий веднага изтъкна, че той е късметлия, че съдията не й бе присъдил пълно попечителство върху сина им.

— Ами ако дори нямаше право да го посещаваш? — беше го попитала тя, когато Джим й предложи да изпраща Кевин при него, когато трябва да отиде на среща. — Предвид случилото се, ти си истински късметлия, че ти позволявам да виждаш Кевин толкова често. В края на краищата, ако аз не се бях съгласила да имаш право на посещения…

Беше й позвънил отново по-късно сутринта — или поне се бе опитал да го направи — за да се увери, че не е забравила за уговорката им, според която той трябваше да вземе Кевин тази вечер и да го задържи при себе си до понеделник сутринта. Планът му беше да прекарат утрешния ден със семейството на сестра му Сюзън. Кевин обичаше да си играе с тримата си братовчеди — две момчета близнаци само с една година по-големи от него и по-малката им сестричка. Джим се радваше, че синът му щеше да има възможността да види какво означава истинско семейство. Точно такова семейство бе искал за Кевин — спокоен и щастлив семеен живот с двама родители, на какъвто двамата със Сюзън се бяха радвали като деца. Но и той, и Мери Лий се провалиха като родители. И сега, благодарение на тях двамата, Кевин никога нямаше да има онова, което Джим най-силно мечтаеше да му осигури.

Би могъл да стовари цялата вина върху Мери Лий. И го правеше понякога. Особено в случаите, в които пиеше твърде много. Когато беше трезвен обаче, той си даваше сметка, че е длъжен да приеме, че носи определен дял от вината. В онези първи години на огромни амбиции и стремеж към себеутвърждаване, той често бе пренебрегвал съпругата и сина си. Неоправдано високото му самочувствие и собствената му арогантност станаха причина за смъртта на партньора му. Той самият се озова в болницата, потънал до шия в неприятностите, които бе забъркал в отдела. Беше му нужно време, за да оздравее физически и да изцели емоционалната си травма. Но когато това най-сетне стана, той вече бе загубил съпругата си, макар че разводът им стана факт чак три години по-късно.

Джим паркира на мястото си пред Съдебната палата, откопча предпазния си колан, извади клетъчния телефон и натисна бутона, който автоматично избираше домашния номер на бившата му съпруга. За негова голяма изненада, тя вдигна на петото позвъняване.

— Мери Лий?

— Да. А ти кого очакваше? Савската царица?

— Опитах се да ти се обадя снощи.

— Имах среща.

— И си позакъсняла повечко, така ли?

Тя се разсмя.

— Не, бях навън през цялата нощ. Току-що се прибрах. — Ако си мислеше, че ще го ядоса като му каже, че е прекарала нощта с друг мъж, жестоко се лъжеше. Всъщност, беше се вбесил един-единствен път — когато я хвана в момента на прелюбодеянието. След това вече престана да му пука — що се отнасяше до него, тя спокойно би могла да изчука цял Мемфис без изобщо да го нарани. Не можеше да се примири единствено с мисълта, че майката на Кевин си е спечелила репутацията на… На каква? На уличница, готова да разтвори крака и да преспи с всеки тип, проявил желание да я вкара в леглото си?

Мери Лий от край време си беше непокорна и своенравна. Не беше девствена, когато се ожениха, но това изобщо не го притесняваше. Беше луд по нея. Обичаше я до самозабрава. А и тя го обичаше не по-малко. Знаеше го със сигурност.

— Исках само да ти напомня, че тази вечер в шест и половина ще дойда да взема Кевин — рече Джим. Моментът не беше подходящ да подхваща спорове с Мери Лий и да я обвинява, че Кевин прекарва прекалено много нощи по чуждите къщи.

— Ще бъде готов. С нетърпение очаква да те види.

— Аз също.

— Джим?

— А?

— Тази сутрин прочетох в „Къмършъл апийл“, че ти и партньорът ти работите по убийството на Лулу Вандерли.

— Да, така е.

— Лулу Вандерли е от голямото добро утро, нали? Ако успееш да разрешиш случая и да предадеш убиеца й на правосъдието, това със сигурност ще се отрази благоприятно на кариерата ти, нали?

— Напоследък не обръщам на кариерата си чак такова голямо внимание — отвърна той.

— Това важи и за много други неща, нали?

— Такъв е животът за съжаление. — Джим дълбоко си пое дъх. — Кажи на Кевин, че ще се видим в шест и половина.

Побърза да затвори телефона, без да даде на Мери Лий възможност да каже каквото и да било. Някой ден сигурно щеше да установи, че е в състояние да води нормален разговор със съпругата си, без да се пита какво би станало, ако нещата между тях се бяха развили по друг начин. Трябваше да го направи. Защото разсъжденията от рода на „ако само“ не водеха до никъде. Те бях залъгалки за идиоти.

 

 

Анабел слезе от своя кадилак, преметна през рамо кожената си чанта и дълбоко пое въздух, опитвайки се да се успокои. По време на пътуването от Остинвил бе провела половин дузина телефонни разговори, използвайки системата „Он-стар“, благодарение на която бе съвсем лесно и безопасно да говори по телефона и да шофира едновременно. Разговаряла бе с президента и двамата вицепрезиденти на „Вандерли инкорпорейтид“ и бе помогнала на служителя за връзки с обществеността да подготви съобщението са смъртта на Лулу. Бе провела и два телефонни разговора с чичо си, макар че сърцето й се късаше от мъка като слушаше треперливия му и немощен глас. Все пак изпитваше известно успокоение при мисълта, че доктор Мартин вече се бе разпоредил и бе наел медицински сестри, които да се грижат за чичо й Луи по двадесет и четири часа в денонощието.

Преди да тръгне рано сутринта, тя бе приела многобройни обаждания от местни, щатски и дори национални вестници. Убийството на братовчедка й бе отразено на първа страница на всички вестници в Мисисипи, както и в голяма част от изданията в южните щати. Дори и сега, почти дванадесет часа след като бе научила новината от шериф Броуди, Анабел все още като че ли не можеше да повярва, че е истина. Съзнаваше, че никак не е лесно да се приеме смъртта на член от семейството — беше изживяла тази агония при смъртта на леля си Ани, на двамата си родители и на Крис. А когато починалият е млад — Лулу беше едва на двадесет и седем — загубата изглежда още по-голяма заради съзнанието, че един човек е погубен навеки, без да е имал шанса да изживее пълноценно живота си. Беше изпитала същото, когато Крис умря преди две години. В продължение на толкова много години той се бе превърнал в център на живота й, че малко сред погребението му тя се срина напълно. С присъщата си твърдост и дисциплинираност обаче, Анабел не си позволи да тъне в самосъжаление прекалено дълго. Направи необходимото, за да победи скръбта и да овладее чувствата си и отново се хвърли в работа. Слава богу, че имаше работата си. Неведнъж през изминалите години тя се бе оказвала единственото й избавление.

Докато вървеше към входа на Съдебната палата откъм „Поплар авеню“, Анабел мислено си припомняше указанията, които бе получила по телефона от любезния полицай, с когото бе разговаряла преди час. Съзнанието й бе изцяло заето с размишления за убийството на Лулу и с непосредствената й задача — да намери отдел „Убийства“ в огромната сграда на Съдебната палата — и тя изобщо не обърна внимание на хората, които се трупаха около нея. После някой изведнъж изкрещя името й. Тя рязко вдигна глава и се огледа.

— Госпожо Вандерли? Анабел Вандерли? — Нисък и жилав мъж с фотоапарат в ръка се запъти към нея.

— Кой сте вие? — попита тя. — И какво искате?

— Вие сте братовчедка на Лулу Вандерли, нали? — попита дребничка и стройна блондинка, стиснала микрофон в едната си ръка.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — обади се друг репортер.

— Без коментар — заяви Анабел. — Говорителят на „Вандерли инкорпорейтид“ ще направи изявление днес на обяд в сградата на компанията в Джаксън, Мисисипи.

— Вярно ли е, че Лулу е била убита от последния си любовник?

— Била ли е изнасилена, преди да бъде убита?

— Как е била убита? Застреляна ли е била? Удушена? Намушкана с нож?

Въпросите валяха един след друг, а репортерите се трупаха около нея, навирайки фотоапаратите и микрофоните си в лицето й.

— Моля ви, оставете ме на мира. — Опита се да си проправи път сред тълпата, която нарастваше с всеки изминал миг, но установи, че е напълно заобиколена от журналистите. Каквото и да правеше, не би могла да избяга от тях.

Точно в този момент един висок и широкоплещест мъж се появи изневиделица, проби си път до нея, плъзна ръка около кръста й и буквално изблъска струпалите се около тях репортери. Те започнаха да протестират на висок глас, но той се спря за момент, обърна се към тях и изръмжа нещо неразбираемо. Анабел, останала без дъх, внимателно огледа своя спасител. Дори и самият дявол би отстъпил пред свирепото изражение, застинало на лицето му. Репортерите продължиха да мърморят недоволно, но не посмяха да се приближат повече.

Спасителят на Анабел, който й да беше той, я накара да затаи дъх.

— Чухте какво ви каза дамата. А сега я оставете на мира — с дълбокия си и плътен баритон заяви той.

Анабел въздъхна от облекчение и се усмихна с благодарност на своя рицар. Кой е той? — зачуди се тя. Дали не беше някой цивилен полицай?

Огледа го набързо. Мъжът до нея беше невероятно привлекателен. Имаше чуплива гарвановочерна коса и огромни тъмнокафяви очи. Беше красив, но не и сладникаво хубав. Притежаваше изисканост и маниери, които обаче не успяваха да прикрият напълно суровата му и непреклонна природа. Облечен беше в скъп тъмносин костюм. Доколкото можеше да прецени, костюмът бе шит по поръчка. Което пък означаваше, че той вероятно е богат. Така че сигурно не беше полицай. Анабел искрено се съмняваше, че основната заплата, дори и на детективите, надвишава четиридесет или петдесет хиляди годишно. А костюмът на мъжа до нея сигурно струваше няколко хиляди.

Той продължаваше да държи ръка около кръста й и да я притиска към себе си. Сърцето на Анабел започна да бие по-бързо. Стомахът й се сви. Просто си изнервена, рече си тя.

— Много ви благодаря, господин…

— Кортез. Куин Кортез.

— Много съм ви благодарна, че ми се притекохте на помощ, господин Кортез. — Вдигна глава и го погледна в очите. Той я наблюдаваше изпитателно и като че ли, искаше да й каже нещо.

— Репортерите понякога се държат като истински негодници — заяви той. — Току-що сте изгубила братовчедката си…

— Откъде… О, вероятно сте прочел за смъртта на Лулу във вестника.

Една висока и тъмнокоса жена си проправи път сред тълпата и се приближи до Куин.

— Сигурна съм, че госпожа Вандерли вече е в безопасност — рече тя. — А ние имаме среща — тя посочи златния си часовник — след пет минути. Сигурна съм, че не би искал да закъснееш.

Той изобщо не се помръдна и не направи опит да отдръпне ръка от кръста й.

— Моля ви, наистина не бих искала да стана причина за закъснението ви — рече Анабел. — Мисля, че всичко ще бъде наред. Сигурна съм, че репортерите едва ли ще хукнат отново след мен.

Той сякаш я погали с поглед и нервните окончания по цялото й тяло затрептяха от вълнение.

— Позволете ми да ви придружа до входа на сградата.

Внезапно един от репортерите извика след тях:

— Госпожо Вандерли, колко добре познавате господин Кортез? Очевидно не смятате, че той има нещо общо с убийството на братовчедка ви, нали?

Какво точно бе казал този репортер? Как изобщо му бе хрумнало, че господин Кортез е свързан по някакъв начин с убийството на Лулу?

Анабел отмести очи от Куин и обърна поглед към репортера.

— Какво искате да кажете?

— Да не би господин Кортез да е имал романтична връзка не само с братовчедка ви, но и с вас? — попита същият репортер.

Когато Анабел, озадачена от въпроса, го изгледа с пламнали от гняв очи, той додаде:

— Като гледам колко сте си близки с господин Кортез, който така самоотвержено ви се притече на помощ, се питам дали вие двамата не сте близки… приятели.

— Никога… — Анабел изведнъж си даде сметка, че не се справя особено добре с тази атака на медиите. Беше шокирана и изненадана. Не успяваше да намери необходимите думи, а това едва ли работеше в нейна полза.

— Не им обръщайте внимание — прошепна й Куин и я побутна напред.

Бягството беше най-доброто решение в случая и тя му позволи да я поведе към входа на сградата.

— Госпожо Вандерли, не сте убила Лулу, след като сте научила, че тя спи с Куин Кортез, нали? — Русата репортерка бе тръгнала след Анабел, Куин и неговата чернокоса спътница и сега пъхаше микрофона си в лицата им.

Анабел се обърна и изгледа репортерката.

— Махайте се! Оставете ме на мира! Не знам за какво говорите и истината е, че не ме интересува.

— Кое не ви интересува? Че братовчедка ви е била убита, или че господин Кортез може да е виновен за смъртта й? — Въпросът долетя от друг репортер, скрит някъде в тълпата.

— Хайде да влезем, за да се отървем от тях — рече Куин. — Вътре ще ви обясня какво става.

— Обяснете ми сега. — Анабел се отдръпна от него.

— Не им предоставяйте тази възможност да се гаврят с вас, мен и Лулу.

Тя застана неподвижно като статуя и го изгледа студено.

— Вие и Лулу бяхте ли… бяхте ли…

Той заговори съвсем тихо — думите му очевидно бяха предназначени единствено за нея.

— Лулу и аз бяхме любовници. Снощи имахме среща. Аз съм човекът, открил тялото й.