Бевърли Бартън
Любов с непознат (21)

19.

Петък дойде топъл и облян в слънчева светлина. По яркосиньото небе не се забелязваше нито едно облаче. Пролетните птички пееха безспир, а покрай цялата, застлана с тухли пътека, която водеше към входната врата на Вандерли хол, сияеха окъпани в роса яркожълти нарциси. Анабел отвори френските прозорци към терасата и излезе отвън, за да погледне отблизо този съдбовен ден — деня, в който Луиза Маргарет Вандерли щеше да бъде положена в семейното гробище редом до няколко поколения нейни предшественици от същата фамилия. Погребението обаче щеше да се състои чак след дългата и сърцераздирателна служба в Презвитерианската църква на Остинвил на „Хай стрийт“.

В днешния ден щяха да си спомнят добрите времена и най-щастливите моменти от живота на Лулу. Чичо Луис бе помолил Анабел да произнесе хвалебственото слово. Тя и сама се бе досетила, че той ще поиска това от нея и очакваше със страх и ужас този момент. След смъртта на баща си обаче, тя бе приела факта, че на нейните крехки плещи пада задължението да се грижи за семейството. Да се грижи за името Вандерли, за богатството Вандерли и за отделните членове на фамилията.

След като леля й Пърдита се прибра в стаята си предишната нощ, Анабел остана още дълго будна, съчинявайки словото. Надяваше се, че с думите, които бе подбрала, ще изрази по подобаващ начин уважението си към Луиза Вандерли. Към човека, който тя можеше да бъде… и трябваше да бъде. Към красивото дете с широко отворените очи, което се радваше на живота с цялата си душа. Онази Лулу Анабел си спомняше много добре. И я обичаше.

Анабел плъзна поглед по огромната морава пред Вандерли хол, поддържана в безупречно състояние от цял екип неуморни градинари, припомнила си каква голяма част от детството си бе прекарала в това имение. Макар да бе с няколко години по-голяма от Лулу, двете си играеха заедно като сестри. Да, по онова време Анабел наистина бе обичала Лулу като своя по-малка сестричка. Двете заедно търсеха великденски яйца на ежегодното великденско тържество, което семейството организираше за своите приятели. Лете играеха по цял ден заедно край басейна, а вечер събираха светулки в буркани. Макар че и двете бяха светли и руси по рождение, Лулу ставаше буквално кафява през лятото, докато Анабел често изгаряше и се покриваше цялата с мехури. Безброй пъти бяха играли на криеница, открили десетки скривалища край стените на имението. И винаги бяха изключително щастливи. В пълна безопасност. Сигурни и защитени. Или поне Анабел бе смятала така.

Ако Лулу само бе споделила с някого за нещата, които й се случваха. Ако бе отишла при чичо Луис, при леля Ан или дори при родителите на Анабел. Но тя бе запазила ужасната си тайна, живяла бе с нея, понасяла я бе стоически, и в крайна сметка, бе допуснала тя да я превърне от сладко и невинно момиченце в необуздана и разпасана млада жена без капка морал.

Накрая все пак бе казала на Анабел, признала й бе ужасният си срам. Направи го преди няколко години, на едно от семейните събирания, по време на което Анабел за пореден път се бе опитала да убеди братовчедка си да промени живота си. Но най-ужасното нещо в цялата история бе, че Анабел всъщност не остана особено изненадана. Шокирана? Да. Но изненадана? Едва ли.

Ако животът на Лулу се бе стекъл по различен начин… Ако…

Вече бе твърде късно за подобни размишления. За Лулу вече нямаше бъдеще. Поне не и на този свят.

Анабел вдиша свежия пролетен въздух, хвана с две ръце парапета от ковано желязо и изпита опияняваща радост от простичкия факт, че е жива. Само човек, изгубил наскоро любим, би могъл да я разбере. Смъртта на близък роднина винаги й напомняше колко крехки са смъртните и колко бързо може да свърши животът им.

Вниманието на Анабел бе привлечено от телефонен звън. Ослуша се и разбра, че звъни мобилният й телефон. Дали не беше отново Куин? Анабел остави френските прозорци широко отворени и се спусна към нощното шкафче, на което лежеше телефонът й. Взе го, натисна бутона и го поднесе към ухото си, затаила дъх.

— Ало?

— Анабел?

Наистина беше Куин. Тя бавно издиша.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита я той.

— Изнервена. Готова съм всеки момент да заплача и очаквам с ужас момента, в който ще трябва да произнеса възпоменателното слово за Лулу.

— Всичко ще бъде наред. Сигурен съм, че ще кажеш онова, което трябва.

— Така ли?

— Ще кажеш на всички какъв прекрасен човек беше тя, колко много си я обичала и колко близки сте били като деца. — Куин замълча за момент, очевидно давайки й време да отговори, но когато тя не го направи, продължи да говори. — Лулу изпитваше ненаситна жажда за живот. Искаше да направи всичко, да опита от всичко, да поеме всеки риск, изпречил се на пътя й.

— Не знам дали знаеш, но тя имаше и друга страна.

— Не, със съжаление трябва да призная, че не зная — отвърна Куин. — Двамата с нея не си споделяхме интимни подробности. Всъщност, рядко разговаряхме за личния си живот, за семействата си, за детството си.

— Това, което казваш, ми се струва много странно. Двамата с Лулу сте били любовници, а не сте споделяли интимни подробности от живота си. Не мога да си представя с кого друг би могла да сподели тези неща, ако не с любовника си.

Последва продължителна пауза. Най-сетне Куин отговори.

— Лулу и аз правехме секс. Между нас нямаше любов. А понякога сексът изобщо не е толкова интимно преживяване.

„Обичал ли си някога някоя жена?“ — искаше й се да попита. Но не го направи.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Да, разбирам. — Стомахът й се сви болезнено.

— Ако двамата с теб се любим някога, преживяването ще бъде много интимно — заяви той. Гласът му беше нисък и дълбок. Чувствен и съблазнителен.

Цялото й тяло пламна от обзелото я желание. Почувства влагата, избила между бедрата й.

— Моля те, недей…

— Трябва ли да се извинявам, че те желая?

— Не. Но аз не мога… ние не можем. Ти самият ми каза, че ме желаеш по начина, по който си пожелавал безброй други жени.

— Излъгах. Никога преди не съм желал жена така, както желая теб.

Оглушителните удари на сърцето й отекваха в главата й. Стомахът й отново се сви.

— Но ти ми каза, че в края на краищата, ще разбиеш сърцето ми.

„Отречи и това“, безмълвно се примоли Анабел. „Кажи ми, че никога няма да ме нараниш. Че никога няма да разбиеш сърцето ми. Закълни ми се, че мога да ти се доверя.“

Той не промълви нито дума.

— Куин?

— Върни се отново в Мемфис след погребението. Свърши там каквото имаш да правиш и ела.

— Ще си помисля. Сега обаче трябва да затварям.

— Днес ще си мисля за теб.

„Аз също ще мисля за теб. Ще си мечтая да си до мен.“

— Дочуване, Куин. — Затвори телефона, преди да е казала нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Преди да е дала обещания, които не би трябвало да дава.

 

 

Следобедното слънце, ярко и топло, блестеше по белия ковчег и се отразяваше в тежките златни орнаменти. Слаб, едва доловим пролетен ветрец шумолеше в клоните на дърветата и нежно галеше кожата. Мирисът на прясно изкопаната пръст, струпана от другата страна на гроба, се смесваше с аромата на току-що окосена трева. Преподобният Портър, презвитерианският свещеник, произнасяше цитати от Светото писание в края на кратката си надгробна реч. Анабел погледна към чичо си Луис, който седеше от дясната й страна. Видя й се много стар, много слаб и непоносимо тъжен. Уайд стоеше непосредствено зад баща си, положил ръце върху раменете му. Анабел трябваше да признае, че през целия ден той се бе държал като добър син, който се съобразява с разклатеното здраве и нестабилното емоционално състояние на възрастния си баща. И макар да презираше братовчед си с цялото си сърце и душа, тя си бе наложила да се престори — само през този ден — че той е мъжът, който би трябвало да бъде, а не негодника, който беше в действителност. По същия начин бе постъпила и докато произнасяше възпоменателното слово в памет на Лулу. И двете деца на чичо Луис бяха израснали като хора без почтеност и морал, като съдбата на по-малкото от тях бе определена от действията на по-голямото. Лулу заслужаваше прошка. Но не и Уайд.

Преподобният Портър прочете последната молитва, гайдарят изсвири последния химн и хората, насъбрали се край гроба в семейното гробище, започнаха да се разотиват. Повечето от тях смятаха да се върнат обратно в къщата. Снощното поклонение в имението и днешната погребална служба в църквата в центъра на Остинвил бяха предназначени за всички онези, които искаха да се поклонят пред Лулу и да се сбогуват с нея. Службата в малкото гробище беше предназначена за значително по-тесен кръг от близки приятели и роднини. Точно тези няколко човека щяха да се върнат с тях в къщата, за да споделят скръбта им.

Когато преди един час Анабел излезе от църквата и видя сержант Джордж в тълпата отпред, тя отиде при него и му благодари за това, че бе изминал целия път от Мемфис, за да присъства на погребението. Той изрази силната си загриженост и съчувствие и изтъкна, че е готов да направи всичко, за да й помогне в този труден момент. В отговор тя го покани да присъства на самото погребение. Не че наистина искаше Чад Джордж да бъде човекът, застанал до нея в този ден. Той обаче беше там и бе готов да го направи. Още повече, че мъжът, когото тя наистина желаеше — желаеше го по всеки начин, по който една жена би пожелала някой мъж — не можеше да бъде до нея. Макар да го искаше.

Анабел стана и двамата с Уайд помогнаха на чичо Луис да се изправи. Застанали от двете му страни, те го заведоха до очакващата го лимузина и го настаниха на задната седалка. Едва тогава Анабел се обърна към Чад, който стоеше малко встрани и очевидно я чакаше.

— Ще ме придружиш ли до къщата? — попита тя.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да съм там? — попита той.

— Сигурна съм. Нямаше да те поканя, ако не исках да си тук с мен. — Тя протегна ръка.

Чад нежно я стисна.

— Знаеш, че съм готов на всичко за теб, Анабел.

Тя му се усмихна.

— Просто бъди мой приятел днес. Помогни ми и ме подкрепи да преживея този ден.

— За мен ще бъде чест.

Тръгнаха към кадилака. Той предложи да кара и тя веднага му даде ключовете. Почувства облекчение, че може да прехвърли дори това малко задължение на някой друг. На човек, на когото би могла да разчита напълно.

Чад беше от мъжете, които винаги бе харесвала. В определен смисъл дори й напомняше за Крис. Беше по момчешки красив. Твърде красив наистина, но въпреки това, истински мъж. Освен това беше детектив в полицията. И беше племенник на конгресмен. Вероятно произхождаше от добро семейство. Не толкова богато, колкото семейство Вандерли, но почтено и уважавано. Анабел знаеше, че може да се довери на Чад. Той не би я излъгал. И не би разбил сърцето й.

„Няма да разбие сърцето ти, защото не го обичаш. Ти само го харесваш. Уважаваш го заради професията му. И искаш да изпиташ към него онова, което чувстваш към Куин. Само че не можеш.“

„Не, наистина не мога. Но може пък да се получи, ако опитам.“

 

 

След като обслужи двамата гости на своя шеф, Сандърс подаде на Грифин чаша с бърбън. Куин завъртя течността в чашата си, след това я поднесе към устните си и отпи. Съвършено. Той, естествено, не бе и очаквал друго. Уверен бе, че Грифин Пауъл предлага само най-доброто. Пауъл притежаваше вродена изтънченост, докато при Куин тя беше само на повърхността и едва прикриваше грубоватата му същност. Куин не беше ценител на скъпи вина или на друг алкохол. Пиеше предимно на официални случаи. Когато беше сам, пиеше бира, но обикновено предпочиташе чай с лед. Куин бе намразил алкохола още като дете. Може би това се дължеше на факта, че бе израснал с майка, която никога не се разделяше с бутилката уиски.

Шийла Кортез, лека й пръст, никога не бе попадала на уиски, което да не й хареса. Пиячката обаче не й прости. Състари я без време, съсипа здравето й и накрая я завлече в гроба.

— Обадих се на румсървис, за да поръчам вечерята — рече Грифин. — Позволих си да поръчам и за вас. Освен това Сандърс ще се присъедини към нас, ако не възразявате.

— Аз нямам нищо против — отвърна Куин. Инстинктът му подсказваше, че връзката между Пауъл и Сандърс далеч не се изчерпва с отношенията работодател — служител.

— Разбира се — подкрепи го Джъд Уокър.

— Преди обаче да се отдадем на удоволствието от добрата вечеря, предлагам да поговорим по работа. — Грифин остави чашата си на бюрото и взе от там един най-обикновен лист. — Днес след обяд получих още информация в подкрепа на теорията ми, че някой избива любовниците на Куин.

Стомахът на Куин се сви болезнено.

— Моля те, не ми казвай, че още една от бившите ми любовници е била убита.

— Спомняш ли си Карла Миликан? — попита Грифин.

— Карла е дизайнер по вътрешно обзавеждане — веднага отвърна Куин. — Запознахме се в края на миналото лято на парти, организирано от мой приятел, чийто апартамент бе обзавела.

— Знаеш ли, че Карла е била убита преди четири месеца?

Куин усети, че започва да му се гади. Пулсът му се учести, главата му забуча.

— Не, нямах никаква представа.

— Двамата сте имали връзка — заяви Грифин, приковал поглед върху лицето на Куин.

„Какво се опитва да постигне? Да разбере дали може да ми вярва, че казвам истината? Да открие някакъв знак, който да му подскаже, че лъжа?“

— Ако Карла е била убита в Хюстън преди четири месеца, аз със сигурност щях да прочета за това във вестниците. Само че не си спомням нищо такова…

— Преместила се е в Далас два месеца преди смъртта си.

— Убиецът й бил ли е заловен? — попита Джъд.

Грифин поклати отрицателно глава.

— И тя ли е убита по същия начин, по който са били убити Лулу Вандерли и Кендъл Уелс? — продължи да разпитва Джъд.

— Да. Карла е била удушена. А показалецът на дясната й ръка е бил отрязан.

— По дяволите! — Куин остави чашата си на масата и рязко скочи от канапето. — Не мога да повярвам! — Внезапно му хрумна нещо. Далечен спомен проблесна в главата му. — Аз бях в Далас преди четири месеца. За малко. Отидох за един ден и на следващия тръгнах от там.

— Пристигнал си в Хюстън на двадесети и си си тръгнал на двадесет и първи ноември — информира го Грифин. — Бил си повикан там като консултант. По онова време твой приятел от юридическия факултет водел тежко дело и поискал помощта ти.

— Не ми казвай, сам ще се сетя… Карла е била убита на двадесети ноември.

— Точно така. По време на убийството й си бил в Далас. Случайно да си спомняш какво си правил между десет и един часа през онази нощ?

— Спал съм в хотела си.

— А можеш ли да го докажеш? — в един глас попитаха Джъд и Грифин.

— Не, по дяволите, не мога да го докажа. Бях сам.

— Някой е положил големи усилия, за да ти припише тези убийства — заключи Джъд. — Освен ако не си като Джекил и Хайд и не убиваш онези жени в пристъп на умопомрачение, докато едната ти самоличност не знае какво прави другата.

— Не се шегувай с тези неща — възкликна Куин.

„Господи, и в Далас ли имах от онези странни пристъпи? Мисли, по дяволите, мисли! Опитай се да си спомниш.“

„Първия пристъп получих в Ню Орлиънс преди около година. А втория дали не се случи в Далас? О, господи, точно така беше. И в двата случая има убита жена. Точно както стана тук, в Мемфис, където бяха убити Лулу и Кендъл. Възможно ли е аз да съм убил тези жени? Не! Няма начин, по дяволите! Аз не съм убиец. И нямам никаква причина да желая смъртта на Джой, на Карла, на Лулу и на Кендъл.“

— Четири жени, с които си имал любовна връзка, са мъртви — обобщи Грифин. — И четирите са убити по един и същи начин — били са удушени. Показалецът на дясната ръка на всяка жена е бил отрязан. Бих казал, че сме изправени пред сериен убиец.

— Сериен убиец, който по някакъв начин е свързан с Куин — добави Джъд.

В душата на Куин се надигна гняв, примесен със силно чувство на вина. Яростта взе връх. Той гневно тръгна из стаята, а адреналинът сякаш изгаряше тялото му. Искаше му се да даде израз на гнева си, да удари с юмрук, да раздере нещо с голи ръце.

— Поеми няколко пъти дълбоко въздух и се успокой — посъветва го Грифин. — Струва ми се, че всеки момент ще избухнеш, но това няма да ти бъде от полза.

— Някой е убил четири от бившите ми любовници, като преди това се е уверил, че се намирам на подходящото място в подходящото време, за да бъда обвинен за смъртта им. Как, по дяволите, очакваш от мен да бъда спокоен? Четири жени са мъртви заради мен.

— Грифин е прав. Трябва да се научиш да контролираш прословутия си гняв, защото току-виж ти донесъл нови неприятности — обади се Джъд, но неговото хладно и професионално отношение още повече разгневи Куин. — Не е твоя вината, че някакъв психопат си е поставил за цел да избива жените, с които си бил. Ако ти си истинската мишена, защо тогава още не е посегнал на живота ти?

Куин замръзна неподвижно и насочи погледа си, пламнал от гняв, към Джъд.

— Какво?

— Който и да е убиецът на тези жени, той очевидно не желае смъртта ти. За момента поне. Целта му е да те накара да страдаш — рече му Грифин. — Иска да осъзнаеш какво е направил и да се почувстваш виновен и преизпълнен с угризения. И ти правиш точно това в момента.

Джъд продължи:

— Не е изключено този човек да цели да ти припише всичките четири убийства. Положил е доста усилия, за да е сигурен, че няма да имаш надеждно алиби за нито едно от извършените убийства.

„Ами ако също така се е постарал да направи така, че да получа поредния пристъп и да изгубя съзнание за няколко часа — напълно достатъчни, за да провалят алибито ми за времето, в което е извършено всяко убийство? Може би необяснимата ми сънливост и загуба на съзнание са били причинени от някой друг? Но как? И от кого? Единствените хора, които живеят заедно с мен и са могли да ми причинят това, са Марси, Аарон и Джейс — тримата ми служители, на които се доверявам безрезервно. Освен това те не бяха с мен в Ню Орлиънс и в Далас. Но мога ли да съм сигурен, че някой от тях не ме е последвал? Не, Господи, не!“

— Ще трябва да информирам Анабел Вандерли — рече Грифин. — Даваш си сметка за това, нали?

— Какво? — Куин го слушаше с половин ухо. Ще трябва да каже на Анабел… това ли му бе казал току-що? — Да, зная. Трябва да кажем на Анабел и на ченгетата.

— Те може и да не повярват на теорията ми — предупреди го Грифин. — Полицаите може да заключат, че точно ти си серийният убиец. За теб обаче ще е по-добре, ако им кажем ние, преди самите те да изровят информацията за убийствата на Джой Елис и Карла Миликан.

— А ти смяташ, че това вероятно ще стане? — попита Куин.

Грифин кимна утвърдително.

— Джим Нортън е дяволски добър детектив. Предполагам, че ще продължи да рови докато не открие всичко за теб и за евентуалните други заподозрени за убийството на Лулу Вандерли.

— Да, сигурно имаш право. — Куин най-после последва съвета на Грифин, пое няколко дълбоки глътки въздух, а след това рече: — Трябва да поговоря с Джъд насаме. Имаш ли нещо против?

Грифин поклати глава.

— Искаш да споделиш с адвоката си някаква поверителна информация?

— Точно така.

Грифин излезе от помещението, без да каже нищо повече. Веднага щом вратата на спалнята се затвори зад него, Куин седна срещу Джъд Уокър и го погледна право в очите.

— Преди около една година, точно по време на посещението ми в Ню Орлиънс, имах странен пристъп на силна сънливост с почти пълна загуба на съзнание. По онова време не му обърнах никакво внимание. Реших, че съм пил прекалено много — нещо, което ми се случва рядко — или пък съм се докарал до пълно изтощение в леглото на една определена дама. Джой Елис. Спомням си, че изведнъж ми се доспа, почувствах се уморен и изпаднах в необяснима летаргия. Заспах в хотелската си стая и се събудих няколко часа по-късно с ужасно главоболие.

Когато Джъд отвори уста, за да каже нещо, Куин му даде знак да замълчи, защото още не е свършил. Джъд само кимна в отговор.

— Бях почти напълно забравил за този епизод, когато ми се случи отново. Няколко месеца по-късно. В Далас. В нощта, в която, според Грифин, е била убита Карла.

— Чакай да позная — прекъсна го Джъд. — В нощта, в която бяха убити Лулу и Кендъл си изпаднал в същото състояние на пълна летаргия и силна сънливост?

— Да. В нощта, в която бе убита Лулу, пътувах от Нешвил към Мемфис и трябваше да отбия край пътя и да подремна няколко часа. Същото се случи и в понеделник вечерта докато карах към дома на Кендъл. Слязох от магистралата, спрях на един паркинг и заспах.

— Защо не си се консултирал с лекар относно тези пристъпи?

— Защото до преди няколко дни те бяха само два. Освен това между тях бяха минали няколко месеца. Но след двата пристъпа, които преживях тук, в Мемфис, започнах да си мисля, че може би страдам от някакво заболяване и реших, че трябва да отида на лекар веднага щом се върна в Хюстън.

— Предполагам, че си даваш сметка как ще погледне полицията на тази информация.

— Дори и да ми повярват, те вероятно ще решат, че съм луд и че съм убил тези жени в периодите на безпаметност, които вярвам, че съм прекарал в сън. Ще си помислят, че съм удушил четири от любовниците си.

— Възможно ли е да си ги убил наистина? — попита Джъд.

— Не! Не бих могъл да го направя. Нямам никаква причина да ги убивам.