Бевърли Бартън
Любов с непознат (33)

31.

Анабел бавно дойде на себе си. Беше замаяна, главата й се цепеше от болка. В продължение на няколко минути беше напълно дезориентирана. Изобщо не бе сигурна какво точно се случва с нея. След това започна да си припомня подробности от сутринта. Спомни си как бе отворила вратата на господин Тобиас, а след това някакъв сервитьор го застреля право между очите. Не, не беше сервитьор…

— Радвам се, че най-после се събуди — рече някакъв глас.

Странно познат глас.

— Куин?

— Да, скъпа. Аз съм. Лошият Куин.

Анабел се опита да седне, но веднага й се зави свят и тя отново положи глава на мръсната и опърпана възглавница. После бавно се извърна по посока на гласа и видя някаква неясна фигура в другия край на полутъмната стая. Пердетата на прозореца не се затваряха напълно и проникващите през пролуката слънчеви лъчи очертаваха контурите на тялото му.

На ръст беше колкото Куин. И телосложението му беше почти същото. Гласът му много напомняше този на Куин. Но Куин не я наричаше скъпа и само те двамата знаеха, че тя е неговата любима, неговата querida.

— Не мога да те видя — рече тя и отново се опита да седне в леглото. Отново не успя да се надигне, но този път разбра защо. Не защото я болеше глава и й се гадеше, а защото и двете й ръце бяха завързани за таблата на паянтово легло.

Сянката тръгна към нея. Колкото по се приближаваше, толкова по-силно биеше сърцето й. Той се спря на около метър от леглото. Анабел затвори очи за няколко секунди, а после ги отвори отново с надеждата, че той може би ще изчезне. Но не, той продължаваше да стои до леглото. Къдрава черна коса. Наперена усмивка. Куин, но не съвсем.

„Какво не е наред тук? — запита се тя. Как е възможно да прилича толкова много на Куин, но да не е той?“

— Моля те, приближи се още малко — подкани го Анабел. — Почти не те виждам.

Той застана до леглото, наведе се над нея и право в нея. Черните му очи бяха същите като на Куин. Приликата между двамата мъже беше изумителна.

— Много приличаш на него — отбеляза тя.

Той се разсмя.

— За няколко минути обаче успях да те заблудя, нали? Ти, всъщност, ме помисли за Куин Кортез.

— От разстояние приликата между вас е просто изумителна.

— Да, зная. Особено пък като си сложа черната перука и тъмните контактни лещи. — Този път заговори със собствения си глас, отказал се да имитира Куин.

— Защо? — попита Анабел.

— Какво защо? Защо се старая да изглеждам като Куин, когато проявявам милосърдие към неговите жертви?

Така ли възприемаше той жените, които обичаха Куин? Като негови жертви?

— Ти си убил онези шест жени, нали?

— Трябваше да го направя. Това беше единственото възможно хуманно решение.

— Не разбирам — заяви тя. — Защо смяташ, че убийството е хуманно решение?

— Те страдаха. А аз ги избавих от мъките и страданията им. Същото ще направя и за теб.

Анабел почувства паниката, която я заля като приливна вълна. Сигурно имаше някакъв начин да го спре. Не можеше да се предаде без борба. Твърде много хубави неща я очакваха за в бъдеще, заради които си заслужаваше да живее. Тя подръпна здраво завързаните китки на ръцете си.

Той се разсмя отново. После й се усмихна закачливо и тя отново се изуми от лекотата, с която този младеж можеше да мине за брат на Куин. За негов по-млад брат.

— Приликата между мен и Куин очевидно не ти дава мира. Чудиш се как е възможно да приличам толкова много на него, нали?

— Да, разбира се. Приликата между вас изобщо не се забелязва, когато не носиш тази перука и контактните лещи — отбеляза Анабел. — Освен това в момента си без очила, а това също допринася за промяната във външния ти вид.

— Цвета на очите и на косата си съм наследил от майка си — рече Джейс Морган. — Но чертите на лицето ми са почти като неговите. Освен това на ръст и на килограми съм същия като него на моята възраст. Поне това твърдеше майка ми преди две години.

— Коя е майка ти?

— Искаш да кажеш, че още не си се сетила? Майка ми беше Кели Флеминг, една от първите жертви на Куин. Кели, бедната глупачка, се влюбила в Куин, когато той бил на деветнадесет. На възрастта, на която съм аз в момента. Тя забременяла, а той я зарязал и изобщо не я потърсил повече. Тя го обичаше и мразеше едновременно. И никога не ми позволи да забравя, че съм негов син. Че изглеждам също като него и притежавам неговата красота и очарование, които тя смяташе за проклятие. Когато ме наказваше, ме наричаше лошия Куин.

— Куин е твой баща?

„О, господи!“

— Да. Невероятно, нали? Великият Куин Кортез е моят старец. Само че до преди две години аз дори не знаех цялото му име. Всеки път, когато ми се ядосаше — а това се случваше почти всеки ден — тя ме наричаше лошия Куин. Така научих малкото му име. Но едва когато пораснах и станах достатъчно силен, за да й попреча да ме тероризира повече, успях да я принудя да ми каже кой, всъщност, е баща ми. Тогава тя ми обясни, че се казва Куин Кортез и че е богат и много известен адвокат от Хюстън. Още тогава знаех, че трябва да го накарам да си плати за всичко, което й бе причинил. На нея и на мен. Трябваше да го накарам да страда така, както бе страдала тя… и аз.

— Куин дори не е подозирал за съществуването ти — възрази Анабел.

— Напротив, знаел е за мен. Тя ми каза, че знае, но не дава пет пари за мен. Освен това ми заяви, че все още го обича и че ме е задържала и отгледала, само защото се е надявала, че някой ден той ще се върне при нея. Тогава разбрах какво трябва да направя. Разбрах, че трябва да я избавя от мъките й. Това беше единственият начин да й осигуря покой. А също и на себе си. Не разбираш ли? Тя беше страдала през всичките тези години и бе причинила много страдания и на мен самия.

— И ти я уби…

„Убил е собствената си майка! А сега ще убие и мен. Освен ако не измисля начин да го спра.“

— Докато спеше. Сложих възглавницата на лицето й и я изчаках да спре да диша. Не й причиних болка. Нищо, че тя ме бе наранявала толкова много пъти. Убих я бързо и безболезнено.

— А защо отряза пръста й? — „Продължавай да говориш. Откупи си още малко време.“

— За да не го насочва никога повече към мен, както правеше докато ме наказваше, че съм лош. Лошият Куин. Така ме наричаше. Но аз вече ти казах това, нали?

— О, Джейс, толкова съжалявам. Ако Куин знаеше, че си негов син…

— Съвсем скоро ще разбере. Той идва насам. Мисли, че пристига, за да те спаси. Смятах да направя така, че да го обесят заради тези убийства, но сега се получи още по-добре. Той иска да замени живота си за твоя. Но ти не би искала да живееш без него, нали? Би предпочела да си мъртва.

„Значи Куин знае къде съм? И е тръгнал насам, за да ме спаси? Не, моля те, Господи, не! Той ще попадне в капан. Джейс възнамерява да убие и двама ни.“

— Опита се да ме накара да повярвам, че те обича. Затова му казах, че единственият начин да те спаси, е да замени твоя живот срещу неговия. Смяташ ли, че те обича достатъчно, за да пожертва живота си заради теб?

„Да, да, обича ме.“ Анабел изобщо не се съмняваше, че Куин с радост би пожертвал живота си и би умрял заради нея.

 

 

Куин паркира сребристото си порше зад мотела, непосредствено зад пикапа, спазвайки точно инструкциите на Джейс. Докато пътуваше към този порутен мотел в покрайнините на Мемфис той мислеше само за едно — как да спаси Анабел. Тя беше неговият първи и най-важен приоритет. Единственият му приоритет. Нямаше никакво намерение да умира днес, но ако това беше цената, която трябваше да плати, за да спаси Анабел, той бе готов да се жертва. Животът й се намираше в опасност по негова вина. Като тийнейджър бе вкарал леглото си едно странно момиче на име Кели Морган и след това напълно бе забравил за нея. Тогава вероятно бе разбил сърцето й и сега синът й бе нахлул в живота му, за да го съсипе. Но защо? Защо синът на тази жена го мрази толкова много? Защо си бе направил труда да се промъкне в живота на Куин, преструвайки се на тийнейджър в беда, който се нуждае от помощ и спасение?

Куин бръкна в джоба на коженото си яке, за да се увери, че осигуреният от Грифин пистолет „Глок 30“, все още си е на мястото — готов да бъде изваден и използван при първа възможност. Ако му се отдаде възможност за един изстрел… Само един. Нищо повече не му трябва.

Грифин му бе обещал пет минути. Пет минути, през които да влезе сам в мотела и да спаси Анабел.

— Ако не успееш да овладееш положението за пет минути, значи и пет часа няма да са ти достатъчни — заяви Грифин. — Ще се погрижа Джим да държи партньора си настрана. Не искам да се върти наоколо и да се държи като самонадеян каубой, защото се опасявам, че с действията си току-виж станал причина за смъртта ви — твоята, на Анабел, а и само един Господ знае на кого още.

— Просто се погрижи Нортън да проумее, че Джейс ще убие Анабел ако заподозре, че не съм сам. Няма дори да ми даде възможност да се доближа до нея.

Куин зави зад ъгъла на мотела. Главата му бучеше, а силните удари на сърцето му отекваха отчетливо в ушите му. Усети прилив на адреналин, залял цялото му тяло. През целия си проклет живот не е бил толкова уплашен колкото сега. Никоя цел в живота му до този момент не можеше да се сравни по значимост с днешната му мисия — спасяването на жената, която обича.

 

 

Анабел застана нащрек в мига, в който чу силното чукане по входната врата. Джейс подскочи като опарен, след което се спусна към леглото и седна до нея.

— Да? — извика той.

— Джейс, Куин съм. Тук съм. Готов съм да се сменя с Анабел.

— Наистина ли ще го направиш? — попита Джейс.

— Да, тук съм, нали?

Джейс насочи пистолета към главата на Анабел.

— Ако се опиташ да ме изиграеш, ще я убия. И смъртта й няма да е нито милостива, нито безболезнена. Просто ще й пръсна мозъка.

— Разбирам — отвърна Куин. — Обещавам, че няма да има номера от моя страна.

— Добре. Влез, но дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам.

— Не, Куин, недей! — извика Анабел. — Той ще те убие.

— Тя е права — съгласи се Джейс. — Наистина ще те убия.

— Но не и преди да пуснеш Анабел, нали?

Вратата рязко се отвори. Джейс трепна от изненада и пистолетът подскочи в ръката му. Анабел шумно преглътна. Куин застана на прага на отворената врата. Слънцето грееше в гърба му и лъчите му очертаваха силното му тяло. Ярката светлина я заслепи за момент, но Анабел съзнаваше, че вероятно същото се случва и с Джейс. Започна да извива тялото си. Искаше й се да бъде свободна, за да може да нападне Джейс и да му попречи да нарани Куин. Усилията й обаче останаха напразни. Не можа да се освободи, но допълнително ядоса и без друго неспокойния Джейс. Той притисна дулото на пистолета към слепоочието й.

— Няма да вляза вътре докато не махнеш пистолета от главата на Анабел и не я развържеш — заяви Куин.

— Вдигни ръце над главата си — заповяда му Джейс.

— Махни пистолета от главата й и се отдръпни от нея и аз ще направя всичко, което пожелаеш.

Джейс свали оръжието си.

— Хайде, влизай.

Събитията през последвалите деветдесет секунди се развиха с невъобразима бързина. Сякаш земята изведнъж бе започнала да се върти със свръхзвукова скорост. Куин пристъпи в стаята, измъкна пистолета с лекотата и обиграността на стрелец от дивия запад и се прецеди в Джейс. Анабел изпищя:

— Не, недей! Той е твой син!

Куин се поколеба за част от секундата, което се оказа напълно достатъчно за Джейс да стреля. Куршумът удари Куин в рамото. Анабел започна да пищи с пълно гърло, опитвайки се да освободи ръцете си. Прокънтя още един изстрел. Джейс, който се бе извърнал и бе насочил пистолета си към Анабел, се строполи на пода, преди да успее да стреля отново. Един-единствен куршум, изстрелян някъде зад него, сложи край на живота му. Куршумът влезе от едната страна и излезе от другата страна на главата му. Пръски кръв и мозък полепнаха по пода, леглото и стената зад него.

Лейтенант Нортън и Грифин Пауъл влязоха след Куин. Грифин взе неизползвания пистолет от треперещата ръка на Куин.

— Лошо ли си ранен? — попита Грифин.

— Ужасно боли — процеди през зъби Куин, стиснал с ръка раненото си рамо. През пръстите му се процеждаше кръв. — Но ще оживея. — Погледна към тялото на Джейс, което лежеше на пода.

Лейтенант Нортън се приближи и огледа трупа.

— Ще дойдеш ли да го погледнеш отблизо? С тази перука той изглежда също като теб, Кортез.

Докато Анабел се бореше безуспешно да се освободи, за да отиде при Куин, той самият тръгна към нея. Мина край безжизненото тяло на Джейс, погледна го само за миг и продължи забързано към нея.

— Куин, ти си ранен. — Анабел не можеше да го види ясно заради сълзите, които се стичаха по лицето й.

Той се протегна, развърза ръцете й, взе я в прегръдките си и премигна от болка, когато тя се притисна до раненото му рамо.

Анабел веднага се отдръпна назад.

— Извинявай.

Той я прегърна със здравата си ръка.

— Аз съм този, който съжалява. Заради мен ти едва не умря.

— Но съм все още жива. Благодарение на теб.

Той я притисна към себе си. Тя обви ръце около кръста му и нежно положи глава на здравото му рамо.

— Той… той ми каза, че е твой син — промълви Анабел. — Кели Флеминг е негова майка. Сигурна съм, че ми каза истината. С тази черна перука и с контактните лещи изглежда също като теб. — Тя вдигна глава и срещна погледа му. — О, Куин, толкова много съжалявам. Не можех да ти позволя да убиеш собствения си син. Дори и за да спасиш живота ми.

— Изобщо не съм знаел. Кълна се в Бога, че дори не съм подозирал, че имам дете.

Тя го погали по лицето.

— Не мислиш ли, че го зная? Независимо от всичките ти недостатъци, любов моя, ти никога не би изоставил детето си така, както е постъпил собственият ти баща.

Лейтенант Нортън се изкашля предпазливо.

— Мисля, че е време да ви изведем от тази стая. Местният съдебен лекар вече пътува насам и хората от екипа му няма да останат особено доволни ако компрометираме по някакъв начин сцената на престъплението.

— Освен това трябва незабавно да закараме Куин в болницата — напомни им Грифин. — Аз лично ще го откарам. Нямаме време да чакаме за линейка.

 

 

Грифин остана заедно с Анабел в болницата и двамата изчакаха докато изкараха Куин от операционната. Тя обаче отказа да си тръгне и след това се наложи той да остане до нея и през нощта. Раздели се с нея едва преди няколко минути — малко след като Куин се събуди. Преди да си тръгне обаче, сподели с Куин информацията, която бе получил от агентите си в Тексас. Информация относно Кели Морган Флеминг и нейният син Джейс.

Анабел седеше на ръба на леглото на Куин. Даваше му закуската в устата и изпитваше дълбока благодарност. Едва не беше загубила Куин и сега съзнаваше, че ако това бе станало, тя едва ли щеше да намери сили да продължи живота си без него.

След като изяде половината закуска и изпи цяла чаша кафе, Куин я погледна и рече:

— Стига толкова. — Тя премести встрани масичката за сервиране, а той се пресегна и стисна ръката й. — Това, че си все още тук, означава ли, че няма да се възползваш от възможността да избягаш възможно най-далеч от мен?

— Ти си един много глупав мъж. — Анабел вдигна ръка към челото му и отмести няколкото непокорни черни къдрици. — Не разбираш ли, че си обречен да ме гледаш около себе си до края на живота си?

— Анабел… — Погледна я умолително. — Моите глупави и безотговорни постъпки от тийнейджърските ми години са причина за създаването на онова нещастно момче. Дори и не съм разбрал, че майка му е забременяла от мен. В резултат на което моето дете — моят син — е отраснал с една луда жена, която го е наказвала постоянно, защото твърде много й напомнял за мен.

— Никак не ми се искаше Грифин да сподели с теб тази информация за Кели Флеминг и сина й. Помолих го да изчака докато се възстановиш напълно.

— Грифин знаеше, че ще искам да науча всичко, което е успял да изнамери. Знаеше още, че трябва да науча истината веднага. С твърде много неща трябва да се справя, а не мога да го направя, без да разполагам с всички факти. Нужно ми е да знам истината.

— Истината е, че си допуснал някои грешки през живота си. Та кой не е? Не можеш да промениш миналото. Не можеш да се върнеш назад във времето и да спасиш Джейс. Но можеш да продължиш да помагаш на други деца в беда, така, както си го правил години наред. А аз ще ти помагам. Ще построим лагер за момичета непосредствено до лагера за момчета на името на съдия Харууд Браун. Ще…

Куин протегна здравата си ръка, привлече Анабел към себе си, надигна глава и я целуна. После я погледна и се усмихна.

— Никога не ме напускай, querida. Ти си единствената ми надежда за спасение. Знаеш го, нали?

— Зная, че те обичам и ти също ме обичаш. Зная, че напук на всичко, двамата с теб се намерихме, влюбихме се и сега имаме възможност да изживеем живота си в щастие. Предполагам, че това означава, че аз съм твоето спасение точно толкова, колкото ти си моето.

— Омъжи се за мен, Анабел. Омъжи се за мен и ми помогни да стана по-добър човек.

— Не мислиш ли, че бракът и необходимостта да бъдеш обвързан с една-единствена жена могат да те отегчат само след няколко месеца?

— Не и ако тази жена си ти.

Лицето й се озари от блажена усмивка.

— В такъв случай отговорът е да. Да, Куин Кортез, ще се омъжа за теб.