Бевърли Бартън
Любов с непознат (2)

Пролог

Лулу Вандерли беше богата, руса и красива. Жените й завиждаха. Мъжете я желаеха. Тя имаше всичко. Абсолютно всичко. Освен… Имаше нещо, което желаеше, но все не можеше да притежава напълно. Куин Кортез. Съзнаваше, че не може да го има и това я караше да го желае още по-силно.

Бяха любовници в продължение на няколко месеца. Запозна ги техен общ познат във Вейл. В началото и двамата бяха напълно доволни от страстната си връзка. Още на първата им среща Кортез бе дал да се разбере, че не е от мъжете, които си падат по трайните връзки. А пък и Лулу вече добре познаваше репутацията му на мъж, който сменя жените една след друга. Нещата вървяха добре до момента, в който тя се влюби във великолепния мъжкар и реши, че иска да стане госпожа Куин Кортез. А по принцип Лулу винаги получаваше онова, което искаше.

Тя погледна отражението си в огледалото и се усмихна дяволито. Никой мъж не бе успявал да й устои. И това бе една от причините, поради които тя и Куин си подхождаха толкова много. Приличаха си като две капки вода — двама чаровни, неустоими флиртаджии.

Тази вечер тя щеше да затегне примката на капана — стария и изпитан капан, в който бе попаднал не един глупак. Куин не беше неуязвим. Подобно на всеки друг мъж и той беше податлив на женските хитрости и на малките им невинни лъжи. Щеше да се разплаче и да се закълне, че не знае как е могло да се случи. Още през първата им нощ заедно му бе казала, че от години взима противозачатъчни. И тъй като той всеки път използваше кондом, може би нямаше да е толкова лесно да го убеди, че е бременна, но пък Куин винаги можеше да се обърне към лекаря й за информация. Лулу не би имала нищо против, защото определено беше бременна в шестата седмица.

Плъзна ръце по високото си и стройно тяло, погали талията и дългите си бедра, без да сваля поглед от отражението си в огледалото. Благодарение на красотата си винаги бе успявала да получи нещата, които не можеше да купи с богатството на семейството си. Само че този път нито парите, нито красотата можеха да й осигурят онова, което желаеше по-силно от всичко останало.

Куин може и да беше женкар, но не беше безсърдечен негодник. Ако повярваше, че тя наистина носи неговото дете, възможността да постъпи почтено и да се ожени за нея беше напълно реална.

А ако все пак не го направи? Какво ще правиш тогава?

Щеше да направи аборт, разбира се. За нищо на света не би искала да съсипе живота си с някакво ревящо бебе. Освен ако малкото същество не служеше на целите й.

Часовникът на камината отмери кръгъл час, което й напомни, че Куин трябва да пристигне всеки момент. Стомахът й се сви, Лулу се разсмя. Подобна нервност изобщо не й бе присъща.

Всичко беше готово. Шампанското се изстудяваше. Беше предвидила и втора бутилка. Тя самата вече бе изпила три чаши, опитвайки се да овладее нервите си и да изпадне в състояние на безметежно спокойствие. Предполагаше, че алкохолът не е полезен за бебето, но пък какво толкова, по дяволите! Леглото бе застлано с копринени чаршафи, наоколо се носеше тиха музика, а тя бе облечена в най-съблазнителното си бельо от прозрачна черна дантела.

Куин току-що бе спечелил поредното си дело в съда. Този път клиент му беше кънтри певеца Тери Макбрайър. Съдебните заседатели в Нешвил бяха обявили Макбрайър, обвинен в убийството на своя мениджър, за невинен. Това, разбира се, беше само една от многото победи на Куин Кортез, който се ползваше с репутацията на един от най-известните криминални адвокати в страната.

Куин се ползваше още и с репутацията си на абсолютно безмилостен човек, но този факт допълнително възбуждаше Лулу, която от край време си падаше по лошите момчета.

Когато му телефонира по-рано през деня, за да го поздрави за голямата победа, тя долови неохотата, прокраднала се в гласа му, когато го покани да дойде вечерта в Мемфис, за да отпразнуват заедно поредната спечелена битка. В края на краищата обаче успя да го придума да приеме поканата. Каза му, че ще го чака в спалнята си само по бельо и изгаряща от нетърпение да му направи свирка и да му предложи всичко останало, от което се нуждае.

— Мога да дойда при теб около осем — рече й той. — Резервният ти ключ все още ли стои на обичайното си място?

— Там е, както винаги — отвърна тя. — Вземи го и си отключи. Ще те чакам.

Лулу потрепери от вълнение, представила си предстоящата нощ. Беше имала десетки любовници, но никой от тях не можеше да се сравнява с Куин. Този тип беше истински жребец във всяко едно отношение. Лулу щеше да му направи свирка, а след това двамата щяха да пият шампанско и да се гушкат пред камината в спалнята й. Той щеше да се отпусне и размекне напълно и тогава тя щеше да му сервира голямата си изненада.

„Знаеш ли какво, Куин, ще ставаш татко!“

Лулу се разсмя и се завъртя из стаята, възхитена от така простичкия си план да впримчи мъжа на мечтите си.

Долови някакъв шум. Дали не се отвори входната врата? Сърцето й ускори ритъма си. Куин беше тук. Беше подранил. Сигурно е нарушил всички ограничения на скоростта по пътя между Нешвил и Мемфис. Това би трябвало да означава, че е нетърпелив да я види.

Тя бързо загаси всички лампи и запали свещите, които бе подредила върху лъскавата повърхност на модерната, тъмночервена тоалетна масичка. Сега стаята се осветяваше единствено от светлината на свещите и огъня, пламтящ в камината. Подходящата среда винаги е била от изключително значение.

— Куин? Скъпи, аз съм тук, в спалнята, и те очаквам.

Долови тихите му стъпки, които прекосиха входното фоайе и тръгнаха надолу по коридора.

— Пристигна по-рано, нали? — Тя облиза устни.

Защо не й отговаряше?

Лулу докосна зърната на гърдите си с дългите си нокти и те мигновено се втвърдиха.

— Ела тук при мен, голямо момче. Имам всичко, от което се нуждаеш.

Застана до камината, неустоима и напълно подготвена, преизпълнена с нетърпение за онова, което предстоеше. Сърцето й сякаш изведнъж се качи в гърлото, когато го видя да стои на вратата на спалнята. Наистина обичаше този мъж. Обичаше го до полуда. Той продължаваше да стои в сянката и тя виждаше единствено високия му, тъмен силует. С широки рамене и стройни бедра. Висок беше метър и осемдесет и пет сантиметра. И беше мъж до мозъка на костите си.

Лулу разтвори ръце.

— Ела при мама. Позволи ми да се погрижа за теб.

Той пристъпи към нея. Синьо-черната му коса блестеше, осветена от отблясъците на огъня. Господи, беше неописуемо красив. Притежаваше грубоватата и екзотична хубост, присъща единствено на мъжете със смесено потекло. А във вените на Куин течеше мексиканска и ирландска кръв.

Когато я наближи съвсем, Лулу отбеляза, че тази вечер той изглежда невероятно млад и секси. Дори и мъжете изглеждаха по-добре на светлината на свещи. На четиридесет години Куин притежаваше тяло, за което би му завидял всеки двадесетгодишен младеж. А и Лулу знаеше от личен опит, че той притежава силата и издръжливостта на двадесетгодишен.

— Здрасти, Лулу — поздрави той и тя си помисли, че долавя странни нотки в гласа му. Не звучеше съвсем като Куин.

Тя колебливо пристъпи към него, скъсявайки напълно разстоянието помежду им. Вдигна глава, взря се в проницателните му черни очи и задъхано прошепна:

— Куин?

— Да не би да очакваш някой друг? — попита той. — Друг любовник?

— Не, не чакам никой друг. — Изпита внезапна тревога. Какво му ставаше? Държеше се толкова странно. И изглеждаше странно.

Но може би причината не беше в него, а в нея. В края на краищата бе изпила три чаши шампанско. Твърде вероятно бе въображението й да й играе някакви номера.

Куин се присегна и я сграбчи за раменете. Тя потрепери.

— Какво не е наред? Ти трепериш — отбеляза той.

Тя го погледна изпитателно, изучавайки напрегнатото му лице. Големите му ръце се впиха болезнено в раменете й. О, господи, как е възможно това? Лулу изобщо не проумяваше какво става.

— Държиш се така, сякаш се боиш от мен.

— Аз… аз наистина се боя. — Опита се да се отдръпне, но той я държеше здраво. — Пусни ме. — Започна да се бори, за да се освободи от ръцете му. Той силно я бутна назад, приковал поглед върху лицето й. От тъмните му очи струеше неподправена омраза. — Не разбирам…

Чувстваше се замаяна и объркана. Не можеше да разсъждава ясно, съзнанието й сякаш й играеше номера.

Успя все пак да се отскубне от силните му ръце докато той я блъскаше назад. Трябваше да се махне далеч от него. Обърна се и се затича, решена да се заключи в банята и да повика помощ по телефона. Преди да успее да стигне вратата на банята обаче, той я сграбчи за китката, завъртя я към себе си и я блъсна върху леглото.

Голите й ръце и крака докоснаха атлазените чаршафи, които й се сториха студени и лепкави. Тъмната сянка на мъжа, надвесил се над нея, й се струваше опасна и заплашителна. Защо не бе разбрала веднага, че нещо не е наред?

Защото изпи прекалено много шампанско.

Той се качи на леглото, подпря колене от двете страни на бедрата й и я прикова под тежестта си. Лулу отвори уста, за да изпищи, но гласът й бе парализиран от обхваналия я страх.

„Не се паникьосвай! Може би просто му се е приискало да поиграе по-грубо тази вечер. Може би няма да те нарани.“

— Ти си глупачка, Лулу — рече той и гласът му отново прозвуча странно. — А аз изпитвам съжаление към глупавите жени.

— Какво… какво говориш? Моля те…

— И знаеш ли какво правя с глупавите жени?

Присегна се и взе една от големите възглавници, струпани в горния край на леглото. Тя се опита да го отблъсне, но не успя. Беше твърде едър и силен. Той повдигна едното си коляно и го притисна към корема й, принуждавайки я да остане неподвижна. После хвана възглавницата с две ръце.

— Убивам ги — заяви той. — Убивам ги бавно… нежно… и ги избавям от мъките им.

— Не! — Успя да изкрещи веднъж преди той да покрие лицето й с огромната възглавница. О, господи, наистина щеше да я убие. Щеше да я задуши.

„Мили боже, помогни ми! Моля те, помогни ми…“

Започна да извива тялото си неистово, да се гърчи безпомощно и да блъска глава, опитвайки се да поеме глътка въздух, но той продължаваше да натиска възглавницата върху лицето й. Останала почти без сили, тя сграбчи китките му, но и това усилие се оказа безполезно. Само след няколко секунди пръстите й се отпуснаха. Ръцете й се свлякоха безжизнено край неподвижното й тяло. Гърдите й изгаряха от болка. Пред очите й, притиснати от възглавницата, заиграха сиви кръгове.

Една последна свързана мисъл се блъскаше в главата на Лулу.

„Не мога да дишам. Не мога да дишам!“