Бевърли Бартън
Любов с непознат (6)

4.

Макар и зашеметена от признанието на Куин Кортез, Анабел успя да запази присъствие на духа. С неимоверни усилия. Остана изненадана, когато осъзна колко й е неприятно да научи, че нейният спасител се оказа просто един от многобройните любовници на Лулу. Освен това я притесняваше фактът, че именно той бе намерил мъртвото тяло на Лулу. А и репортерите като че ли бяха намекнали, че господин Кортез е бил въвлечен по някакъв начин в престъплението.

„От любовник ли е била убита?“

Когато един от репортерите й зададе този въпрос, тя не му обърна особено внимание. Но сега, докато се взираше в очите на Куин Кортез, тя изведнъж осъзна, че същият този въпрос е от първостепенно значение.

— Вие… вие сте открил тялото на Лулу?

— Моля ви, госпожо Вандерли, не бихте искала да водим този разговор тук, пред репортерите — настоя Куин.

Тя кимна с глава.

— Да, предполагам, че имате право.

Той я стисна за лакътя, но тя инстинктивно се отдръпна от него. Когато обаче Куин и неговата спътница застанаха от двете й страни и я поведоха към сградата, тя се подчини и тръгна с тях към входната врата. Последното нещо, което би искала в този момент, бе да прави зрелища пред репортерите.

— Тръгнаха след нас — рече жената. — Вие двамата вървете напред. Аз ще се оправям с тях.

— Благодаря, скъпа. — Куин дари спътницата си с убийствената си усмивка. — Ще се срещнем горе.

Жената го изгледа замислено.

— Не забравяй защо си тук и не се разсейвай. — Тя хвърли красноречив поглед към Анабел.

— Няма. — Куин отново хвана Анабел за лакътя и я поведе напред. — Хайде да влизаме, докато все още имаме тази възможност, и да оставим Кендъл да се оправя тук.

— Кендъл?

— Кендъл Уелс, моя приятелка и адвокат.

Адвокат? Този мъж наистина ли имаше нужда от адвокат? Нима беше виновен в извършването на някакво престъпление? Заподозрян ли беше за убийството на Лулу?

Въпреки обхваналата я несигурност, Анабел не възрази на желанието му да й помогне да избяга от медиите и му позволи да я въведе в сградата и да я преведе през детектора за метални предмети. Никой от двамата не проговори докато не влязоха в сградата и не се скриха от любопитните погледи на журналистите. Когато застанаха пред асансьорите, Анабел се отдръпна от него, вирна предизвикателно брадичка и присви очи. Той я дари със същата убийствена усмивка, която бе използвал и при общуването със своята приятелка и адвокатка. Анабел натисна един от бутоните, за да повика асансьора.

— Вие и Лулу сте били любовници? — попита го, докато чакаха асансьора.

— Да, така е.

— И снощи сте имали среща и вие… вие сте намерили мъртвото й тяло.

— Точно така.

Вратите на асансьора вдясно от тях се отвориха. Анабел влезе вътре, натисна бутона за десетия етаж и се обърна към Куин, който продължаваше да стои редом с нея.

— Заподозрян ли сте за убийството й?

— Вероятно. Във всяко разследване на убийство най-близките роднини и приятели на жертвата обикновено са сред заподозрените. Поне в началото.

— Казвате го сякаш…

— Аз съм адвокат — прекъсна я той. — Изненадан съм, че не сте чувала за мен. Известен съм. А може би не чак толкова много. — Той изсумтя саркастично.

Тя го погледна и стомахът й се сви от тревога и неприятни предчувствия.

— Лулу често избираше за свои приятели изключително влиятелни и високопоставени мъже. И, като правило, те бяха доста по-възрастни от нея.

— Аз съм на тридесет и девет. Предполагам, че дванадесетте години разлика ме правят доста по-възрастен от нея. Със сигурност знам обаче, че тя си падаше и по мъже на нейната възраст. Че и по-млади от нея.

— Изглежда, че знаете за братовчедката ми повече от мен самата.

— Вие не бяхте особено близки — отвърна Куин. — Като се изключат детските ви години, разбира се.

— Тя ви е разказвала за мен?

Той кимна утвърдително.

— Споменавала ви е няколко пъти. Но очевидно никога не е говорила с вас за мен.

— Както сам казахте, двете с нея не бяхме особено близки. Лулу и аз следвахме различни пътища в живота.

— Думите ви прозвучаха твърде надменно, госпожо Вандерли. От казаното до тук съдя, че не сте одобрявала начина на живот на вашата братовчедка.

Асансьорът стигна на десетия етаж и вратите му се отвориха. До този момент Анабел изобщо не се бе замисляла, че след като и двамата са тръгнали за десетия етаж, те вероятно отиват на едно и също място.

Вместо да отговори на забележката му, тя, на свой ред, попита:

— Защо сте тук, господин Кортез? Да не са ви повикали на разпит заради убийството на Лулу?

Той излезе от асансьора и задържа вратата отворена.

— Не е разпит. Тук съм, за да отговоря на някои въпроси.

— И каква е разликата? — Анабел излезе от асансьора и се постара да застане достатъчно далеч от него. Не желаеше тялото й да докосне неговото дори и само за миг.

Пренебрегнал напълно въпроса й, той заяви:

— Искам да разберете нещо, госпожо Вандерли.

— И какво е то, господин Кортез?

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха в очите, а въздухът около тях трепереше от напрежението помежду им. Анабел неволно затаи дъх в очакване на думите му.

— Не съм убил Лулу — рече той.

Анабел преглътна. Защо така отчаяно й се искаше да му повярва? Какво значение имаше за нея дали този мъж е невинен или виновен?

— Не виждам основателна причина да продължаваме този разговор. Нито пък смятам, че се налага двамата с вас да се виждаме или разговаряме отново — каза Анабел. — Затова ще се възползвам от случая, за да ви благодаря още веднъж загдето ми се притекохте на помощ и ме спасихте от репортерите, но…

— И аз, не по-малко от вас, искам да открия кой е убиецът на Лулу. Двамата с нея не бяхме от едно семейство, но бяхме приятели. Близки приятели.

— Така както сте приятел и с госпожа Уелс? — Анабел мислено изстена. Защо й трябваше да му задава толкова личен въпрос?

Устните му помръднаха в едва забележима усмивка.

— Да, двамата с Кендъл някога бяхме също толкова близки приятели.

„Това, предполагам, е достатъчно като отговор на въпроса ти, нали? С неговата адвокатка са повече от приятели. И той няма нищо против да го знаеш.“

— Във ваш интерес е да откриете и други заподозрени, нали? — Искаше й се час по-скоро да се махне далеч от този мъж. Той й въздействаше по много необичаен начин и това никак не й харесваше. Предполагам, че това се нарича чар, рече си тя. Този мъж несъмнено бе очаровал жените през целия си живот. Не би могла да се ласкае с мисълта, че е по-различна от другите, нито пък би могла да се заблуждава, че е по-важна за него от тях. Освен… Освен, че беше братовчедка на Лулу и официален представител на семейство Вандерли и за него би било от изключително значение, ако можеше да я накара да го харесва и да му вярва.

„Този мъж може да е убиецът на Лулу. Никога не го забравяй.“

— Няма значение какви са мотивите ми. Важното е, че вие и аз искаме едно и също — заяви той, а черните му очи се вгледаха в нейните със смущаваща фамилиарност. — Ако ще работим заедно…

— Госпожо Вандерли, този мъж притеснява ли ви? — попита мъжки глас, долетял иззад гърба й.

Тя рязко се обърна и се озова лице в лице с красив млад мъж с къса кестенява коса и сурово изражение, застинало върху безупречната му физиономия. Анабел си помисли, че никога преди не бе виждала мъж с толкова съвършена красота.

— Не, господин Кортез не ме притеснява — отвърна тя. — Ние… просто разговаряхме.

— Не знаех, че двамата се познавате. — Младият мъж насочи поглед към Куин.

— Не се познаваме — потвърди тя. — Искам да кажа, че се запознахме едва преди няколко минути, когато господин Кортез ме спаси от цяла тълпа мародерстващи репортери.

Другият мъж изгледа Кортез студено, след което протегна ръка на Анабел и съсредоточи върху нея цялото си внимание.

— Аз съм сержант Чад Джордж, мадам. Партньорът ми и аз водим разследването, целящо да открие причините за смъртта на вашата братовчедка.

— Нейната смърт? Беше ми казано, че е била убита.

— Да, мадам, така е — потвърди Чад. — Позволете ми да ви изкажа моите съболезнования.

— От името на полицейското управление в Мемфис? — попита Куин. — Или лично от ваше име, сержант?

Анабел почувства враждебността на двамата мъже, които стояха неподвижно, преплели гневните си погледи. И колкото и да бе странно, остана с впечатлението, че точно в този момент тя беше причината за този сблъсък.

— И двете — рязко отвърна Чад, но гласът му забележимо омекна, когато отново се обърна към нея. — Госпожо Вандерли, ако има нещо, което бих могъл да направя за вас…

— Бих искала да разговарям с вас и партньора ви. Както и с всеки друг полицейски служител, участващ в разследването. Аз ще представлявам семейството по време на това разследване и очаквам да бъда непрекъснато и своевременно информирана за всичко и всички, свързани по някакъв начин с убийството на братовчедка ми.

— Разбира се. Лейтенант Нортън и аз трябва да се срещнем с господин Кортез — Чад погледна ръчния си часовник — веднага. Така че, позволете ми да ви придружа до кабинета на директора. Той ви очаква и ще отговори на някои от въпросите ви. А след като двамата с Нортън се освободим, ще ви отделим нужното време и ще направим всичко по силите си, за да ви информираме най-подробно за случая.

Анабел хвърли кос поглед по посока на Куин Кортез.

— Господин Кортез заподозрян ли е?

Тишина.

Анабел премести поглед от единия мъж към другия.

— Смятам, че отговорът на този въпрос попада към изискването ми за своевременна информация за всичко и всички, свързани по някакъв начин с убийството на Лулу.

Чад се изкашля, а след това забързано заговори.

— Господин Кортез е открил трупа. Тази сутрин ще го разпитваме отново в присъствието на адвокат.

Точно в този момент Кендъл Уелс излезе от асансьора зад тях.

— Какво става тук? Малка неформална седянка? — попита тя и застана до клиента си. — Надявам се, че си се държал подобаващо, нали, Куин?

— Не го ли правя винаги? — отвърна той.

Адвокатката го изгледа преценяващо, а след това прикова поглед върху сержанта.

— Пристигнахме тук навреме и сме готови за разпита. Хайде да приключваме с това, за да може господин Кортез да…

— След малко ще сме готови за разговора с вас — рязко я прекъсна Чад, след което се обърна към Анабел. От него сякаш струеше загриженост и състрадание. — Госпожо Вандерли, ако ме последвате, веднага ще ви заведа до кабинета на директор Данли. — Хвана ръката й и внимателно я насочи по коридора.

— Не ни карайте да чакаме тук прекалено дълго — извика след него госпожа Уелс.

Сержант Джордж не й отговори. Наведе се към Анабел и заговори шепнешком:

— Извинявам се, че не изпратихме човек да ви посрещне отвън и да ви помогне да се ориентирате в сградата. Много неприятно, че е трябвало да се подложите на разговор с Куин Кортез. Особено пък тази сутрин, толкова скоро след… Е, съжалявам.

— Кой точно е Куин Кортез и защо той смята, че непременно трябва да съм чувала за него?

Чад презрително изсумтя.

— Този мъж е надут егоманиак. Смята, че целият свят го познава, тъй като е криминален адвокат, измъкнал не един престъпник на свобода. Току-що спечели поредното си дело в Нешвил. Защитаваше Тери Макбрайър.

— О, да, струва ми се, че си спомням, че чух нещо за това дело по новините. Но не го ли защитаваше някакъв много известен адвокат от Тексас? — Анабел едва сподави възклицанието си, припомнила си думите на телевизионния водещ за адвоката на Макбрайър, чието име тя бе забравила.

„Той се слави с репутацията на опасен и страховит съперник в съдебната зала и разбивач на женски сърца в личния си живот.“

Не беше сигурна защо този коментар се бе запечатил в главата й, при условие, че бе забравила името на адвоката и не си спомняше изобщо да го е виждала по телевизията. Думите „опасен и страховит“ и „разбивач на женски сърца“ отекваха отново и отново в съзнанието на Анабел.

— Ако питате мен, Кортез е пълен боклук — заяви Чад. — Интересува се единствено от парите и не притежава капчица морал. Истински негодник.

— Да не би да твърдите, че според вас, този мъж не притежава съвест? Ако сте прав в преценката си, то той е напълно способен да извърши убийство, нали така? Смятате, че той е убил Лулу, нали?

Чад се закашля, но не каза нищо в отговор. Анабел вдигна поглед към него и забеляза леката розовина, избила по бузите му.

— Стигнахме. — Той спря пред затворената врата на кабинета на директора на полицейското управление.

Анабел осъзна, че Чад Джордж няма никакво намерение да отговаря на въпроса й за Куин Кортез. Какво го възпираше? Не можеше ли да отговори с едно простичко „да“, или „не“?

— Директор Данли, госпожа Анабел Вандерли е тук за среща с вас — извика той през затворената врата.

Отвътре долетя дълбок и дрезгав глас.

— Не карай дамата да ни чака. Отиди и я посрещни. И без друго си имаме достатъчно неприятности с журналистите. Последното, което бихме искали… — Когато отвори вратата и видя Анабел, застанала редом със сержанта, директорът рязко замълча. — Госпожа Вандерли?

Тя кимна.

— Моля, заповядайте в кабинета ми. — Данли се обърна към сержанта и гневно попита: — А ти нямаш ли си друга работа, сержант?

— Да, сър. — Младият мъж само дето не отдаде чест. Обърна се рязко и се отдалечи, оставяйки Анабел в компанията на директор Данли.

 

 

Джим Нортън прокара ръка по лицето си докато внимателно изучаваше Куин Кортез. Онзи Куин Кортез. Имаше време, когато самият той беше онзи Джими Нортън — най-добрият защитник в университетския отбор и съотборник на още по-известния от него преден защитник Грифин Пауъл. Джим чудесно разбираше как се чувства човек с подобна репутация — тя често върви преди него, или пък го преследва подобно на призрак от миналото; призрак, от който просто не би могъл да избяга.

Беше изслушал внимателно всичко, казано до този момент от Кортез. Анализирал бе начина, по който адвокатът отговаряше на въпросите. Обърнал бе внимание на езика на тялото и на завидното самообладание, демонстрирано от Кортез през изминалия час. Инстинктът на Джим му подсказваше, че Кортез не е убил Лулу. Той просто нямаше мотив да го направи. Или поне те не знаеха за такъв. Освен това Джим бе изключително впечатлен от начина, по който Кортез се справи с враждебността и грубото отношение на Чад Джордж. Партньорът му очевидно бе твърдо решен да принуди Кортез да се признае за виновен. Джим едва се въздържа да не помоли Чад да излезе навън, защото на няколко пъти партньорът му почти пристъпи правилата с непрофесионалния си разпит. Подобно отношение не беше присъщо за Чад — вярно, че действията му в повечето случаи се ръководеха от емоциите, а не от здравия разум, но при все това той винаги съумяваше да спазва професионалните изисквания.

Джим следваше правилата. Никога не ги нарушаваше — поне от доста време насам — и ги преиначаваше леко само когато смяташе, че това е абсолютно наложително. В този случай знаеше, че е изправен срещу един изключително умен и обигран адвокат — факт, който поставяше полицейското управление в Мемфис в изключително деликатно положение. Джим разбираше това и правеше всичко необходимо, за да е сигурен, че нито той, нито Чад ще дадат и най-малкия повод управлението да бъде обвинено в незаконни действия.

Веднъж вече бе изживял това. И не смяташе да повтаря отново тази грешка.

— Свършихме ли вече? — попита Кендъл Уелс, надигна се от стола и рязко затвори служебното си куфарче.

— Може би — отвърна Чад.

— Да, свършихме — намеси се Джим. — И бихме искали да благодарим на господин Кортез за сътрудничеството.

— В такъв случай клиентът ми е свободен, така ли?

— Определено.

— И може да се върне в Хюстън?

Джим изсумтя.

— На този етап бих искал да кажа неофициално…

Госпожа Уелс шумно въздъхна.

— Свободен е да си тръгне от Съдебната палата, но не и да напусне Мемфис. Така ли?

— Все още не разполагаме с всички факти по този случай — обясни Джим. — Веднага щом получим доклада от аутопсията и разпитаме…

— Няма да напускам Мемфис. — Кортез се изправи. — Ще бъда на разположение, ако имате нужда от мен. Но не бъркайте желанието ми за сътрудничество с примирение. Ако вие не разкриете бързо убиеца на Лулу, обществото и семейство Вандерли ще започнат да притискат директор Данли и да изискват от него да предприеме определени действия. Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам момента, в който ще дойдете да ме арестувате за убийство, което не съм извършил.

— Какво има, Кортез? Щом си невинен, защо тогава се боиш, че можем да те обвиним в убийство? — Чад се отдръпна от ъгъла, в който бе стоял мълчаливо през изминалите десет минути. — Знаеш, че трябва да разполагаме с изключително убедителни улики, преди да се решим на подобна стъпка. И, както изглежда, ти се боиш до смърт, че можем да открием тези улики.

Кортез се извърна към Чад и го дари с убийствения си поглед, който сигурно бе накарал не един мъж да се разтрепери от страх. Чад отстъпи назад, но не отмести поглед от лицето на Кортез.

— Лейтенант Нортън, съветвам ви да държите партньора си под контрол. — Кортез премести поглед от Чад към Джим.

— Тръгваме си. — Кендъл потупа Кортез по гърба.

— Ще поддържаме връзка — рече Джим.

На излизане от стаята Кортез мина край Чад и тихичко прошепна:

— Анабел Вандерли е забранена територия за теб.

Преди Чад да успее да отговори, Кортез и адвокатката му вече бяха в коридора. Джим стовари ръка върху рамото на Чад:

— Какво трябва да означава това?

Чад сви рамене.

— Шибан кучи син! Той е този, който трябва да стои далеч от госпожа Вандерли.

Джим разтърка схванатия си врат и поклати глава.

— Какво пропускам? Какво точно става между теб, Кортез и Анабел Вандерли?

— Нищо. Само дето Кортез решил да се прави на ангел-спасител и й помогнал да се измъкне от репортерите, обсадили я пред сградата. Трябваше да изпратим някой да я посрещне долу, за да я защити от…

— Под някой разбираш себе си, така ли?

— Да, защо не?

— Предполагам, че госпожа Вандерли е доста привлекателна и този факт не е убягнал от вниманието ти. А също и от вниманието на Кортез. — Джим стисна рамото на Чад по-силно. — Господ да ми е на помощ, но ако започнеш някакво лично съревнование с Кортез за това кой е по-голям любовник, аз…

— Не съм започвал нищо. Той…

— Пет пари не давам кой какво е започнал. Искам само да съм сигурен, че няма да се намесваш в отношенията им. Стой далеч от Кортез. Отношенията ти с него трябва да са чисто служебни. Ясно ли е?

— Кълна се, че ще стоя далеч от Кортез до мига, в който попаднем на улики срещу него. А аз съм сигурен, че ще намерим такива. Той може и да е умен, но не чак толкова, колкото смята. Ако я е убил — а аз твърдя, че е точно така — той не може да не е допуснал някаква грешка. И от нас се иска само да я открием.

 

 

На Куин му се искаше да поостане още малко, за да разговаря отново с Анабел Вандерли. Веднага обаче се отказа от тази идея. Всъщност, Кендъл категорично му заяви, че трябва да стои далеч от братовчедката на Лулу. И беше абсолютно права. Какъв положителен резултат би могъл да постигне, ако потърси Анабел отново, само защото го бе заинтригувала? Лулу бе споменавала името на братовчедката си няколко пъти и той всеки път бе оставал с впечатлението, че тя едновременно обича и мрази Анабел. От онова, което му бе казала Лулу — че братовчедка й е безцветна, кротка и прекалено морална — Куин си бе изградил определена представа за Анабел и изобщо не очакваше, че ще попадне на жена, която буквално да му вземе ума още при първата им среща.

Приживе Лулу беше великолепна. Същинска кукла Барби — с дълги крака, пищна гръд и руса коса. Освен това беше безнадеждно разглезена от милионите на богатото татенце. Беше от жените, които Куин харесваше — лъвици в леглото, които нямаха никакви очаквания и не усложняваха живота му по какъвто и да било начин.

Анабел притежаваше надменна и сдържана елегантност. Имаше красотата и излъчването на Грейс Кели, които загатваха за спотаен плам, тлеещ дълбоко в душата й, предназначен за един много специален и щастлив мъж.

Това ли беше причината, поради която тя така го привличаше? Нима гледаше на Анабел като на предизвикателство? Господ му е свидетел, че не бе попадал на жена, която да представлява някакво предизвикателство от… По дяволите, дори не си спомняше от кога.

След разпита в полицията Куин се върна в дома на Кендъл, приготви си каничка кафе и внимателно обмисли възможностите си. Кендъл му бе дала ключ и го бе уверила, че е добре дошъл в дома й. Беше й благодарен за гостоприемството, но разбираше, че ако се наложи да поостане в Мемфис, щеше да има нужда от собствен покрив над главата си.

Куин остави чашата с кафе настрана, извади клетъчния си телефон, набра предварително запаметения номер и изчака Марси да отговори. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Марси, свържи се с Аарон и Джейс. Искам и тримата да хванете първия полет от Хюстън за Мемфис.

— Какво става? Мислех, че имаш намерение да си починеш малко преди дори да помислиш за друг случай.

Марси работеше като личен асистент на Куин почти от десет години. Тяхната служебна връзка бе продължила повече от много бракове. Той разчиташе на нея, имаше й доверие и й плащаше огромна заплата, за да е сигурен, че е на негово разположение двадесет и четири часа в денонощието. През всичките години, в които бяха работили заедно, тя не го бе подвела нито веднъж. Нещо, което не можеше да се каже за повечето жени в живота му — минал и настоящ. И това бе причината, поради която не бе позволил приятелските и служебните им отношения да прераснат в интимна връзка. Не че не се е изкушавал да го направи. Марси беше истинска кукличка. Невероятна сладурана. Висока беше едва метър и петдесет и пет и тежеше не повече от четиридесет и пет килограма с мокри дрехи. Куин обаче в никакъв случай не можеше да си позволи лукса да се лиши от нея. Любовници — под път и над път; добрата лична асистентка обаче беше незаменима.

— Лулу Вандерли е била убита снощи в дома си. Малко преди аз да пристигна там — информира я Куин. — Аз открих тялото.

— Мамка му!

— Точно така реагирах и аз.

— Да приема ли, освен ако не се обаждаш от полицейското управление, че не са те арестували?

— Още не, но съм заподозрян номер едно.

— И са те предупредили да не напускаш града, а?

— Беше по-скоро молба, а не заповед.

— Ще трябва да потърся Аарон и Джейс. Може да се окаже, че те ще могат да излетят най-рано утре, но аз мога да пристигна още тази вечер, ако искаш…

— Изчакай ги и тримата елате заедно утре. Ти обаче, междувременно, би могла да свършиш нещо за мен. Всъщност, две неща.

— Казвай.

— Потърси някакво жилище, което да наемем тук, в Мемфис. Искам да имаме възможност да уреждаме наемните отношения месец за месец. Може да се наложи да остана тук седмица или две… Ако пък решат да ми припишат убийството…

— Ще се погрижа. Какво още?

— Намери ми номера на домашния телефон на Грифин Пауъл.

— Накарай ме да преместя планината Смоуки в Хаваи.

Куин се изсмя.

— Зная, че ще ти трябва някакво чудо, но пък ти винаги си знаела как да направиш невъзможното.

— С подобни ласкателства ще стигнеш далеч — увери го тя. — Пък и кой знае, ако извърша поредното малко чудо, току-виж съм получила повишение на заплатата.

— Ти и без друго вече получаваш прекалено висока заплата.

— Де да беше така. — Тя замълча за секунда-две. — Куин?

— Да, скъпа?

— Зная, че не си убил Лулу Вандерли.

— Ти си една на милион, дечко.

— Не го забравяй.

— Няма — увери я той. — Пък и ти няма да пропуснеш да ми го напомниш.

— Дяволски си прав, няма.

— Намери ми номера на Пауъл колкото е възможно по-скоро — рече Куин. — Той е най-добрия адвокат, който може да се купи с пари, а…

— А ти винаги купуваш най-доброто.

— Познаваш ме прекалено добре — изсумтя Куин. — Искам мой собствен частен детектив да помогне на полицията в Мемфис да открие убиеца на Луси. Ако не постигнат някакъв напредък в най-кратко време, може и да се откажат да търсят повече и да се съсредоточат изцяло върху мен.