Бевърли Бартън
Любов с непознат (27)

25.

Невероятно. Възхитително, порочно, изумително, невъобразимо. Анабел лежеше на канапето с преситени сетива и омекнали кости, а тялото й сякаш се носеше на вълните на чистото и неподправено удовлетворение. Куин се надигна и се плъзна нагоре по тялото й, като я обсипа с целувки по пътя си. Когато докосна едното й зърно с език, тя се задъха, разтърсена от болезнена вълна на удоволствие, което му подсказа колко е чувствително тялото й точно в този момент. Куин се засмя доволно, издърпа се още нагоре, наведе глава и я целуна по устните. Тя веднага разтвори устни и отвърна на целувката, почувствала собствения си вкус.

— Как се чувстваш? — попита той, а очите му заблестяха дяволито.

— Прекрасно. Не, прекрасно е твърде слаба дума, за да изразя онова, което изпитвам в момента. — Вдигна ръка и отметна назад кичура коса, паднал върху челото му.

Куин се надигна от нея и стана. Протегна ръка и й помогна да се изправи.

— Това е само началото, querida. Цялата нощ е пред нас.

Анабел въздъхна дълбоко, представила си удоволствията, които я очакваха, макар че нервните й окончания все още тръпнеха под въздействието на преживяния оргазъм.

Той я взе в прегръдките си я понесе.

Никога преди не бе обичала живота толкова много. Влюбена беше в този миг… и в този мъж.

Куин я отнесе в спалнята, положи я върху завивките, съблече разкопчаната й блуза и изхлузи презрамките на сутиена надолу по ръцете й. Анабел изрита високите си обувки и събу чорапите си; след това се претърколи в средата на леглото и подпря глава на таблата. Седнала там в прекрасната си голота тя се възбуди отново от самото присъствие на Куин.

А той започна да се съблича. Бавно, без да бърза. Най-напред свали разкопчаната си риза. Захвърли я върху сутиена и блузата й, които лежаха на един стол наблизо. После седна на ръба на леглото и свали обувките и чорапите си. Изправи се отново и Анабел го видя да събува тъмните си панталони и да ги подхвърля върху купа с дрехите им. После се наведе, бръкна в джоба на панталона си, измъкна от там три кондома и ги остави на нощното шкафче.

Анабел не можеше да откъсне очи от него. Обгърна го с поглед целия — от тъмната му къдрава коса до големите, широки ходила на краката му. Имаше здрави рамене, широк гръб и тънка талия. Задникът му беше закръглен и стегнат. После се обърна и й намигна закачливо и вътрешностите й се свиха болезнено. Сякаш безброй пеперуди затанцуваха в стомаха й. Куин несъмнено беше най-сексапилният мъж на този свят.

Застана до самото легло и й позволи да огледа великолепното му тяло от главата да петите. Когато погледът й се спря върху ерекцията, изпълнила до пръсване черните му боксерки, той пъхна палци под еластичния колан и започна да ги смъква надолу.

Анабел затаи дъх в очакване. Когато стигна до голямата издутина отпред, той като че ли се поколеба.

— Свали ги! — дрезгаво прошепна тя и едва се въздържа да не оближе устни от нетърпение.

Куин смъкна боксерките, пристъпи една крачка встрани и ги остави да лежат на пода.

Господи, той беше… внушителен.

Куин седна на леглото, а тя се приближи до него, прегърна го и притисна голите си гърди към гърба му. Наведе глава на една страна, леко ухапа ухото му, а след това го близна и прошепна с копнеж:

— Люби ме, Куин. Искам да те почувствам вътре в себе си. Люби ме, моля те. Покажи ми колко красиво може да бъде.

Той се наведе напред, взе единия кондом от нощното шкафче и свали опаковката. Анабел се надвеси над рамото му, за да наблюдава как го поставя.

Куин беше напълно гол и възбуден до краен предел. Цялото му същество излъчваше някаква първична енергия и сила. Той се обърна, погледна я и я погали по лицето.

Ласката му й подейства като токов удар, който разтърси цялото й тяло. Затвори очи и се отдаде напълно на удоволствието. Куин зарови ръка в косата й и привлече главата й към себе си. После я целуна. Силно. Грубо. Като завоевател.

Без да спира да я целува и да я изпива с устни, той се извърна и я положи по гръб на леглото. Разтвори краката й с коляно и се настани между тях, притиснал пениса си към венериния й хълм. Тя гостоприемно повдигна таза си нагоре. Устните му се отделиха от нейните и се плъзнаха надолу по шията й. После целунаха първо едната, а след това и другата й гърда. Засмука едното й зърно и тя потрепери, разтърсена от бушуващите в душата й емоции. Копнеж. Желание. Първичната потребност да се съвкупява.

— Сега, моля те. Моля те, Куин…

Той пъхна ръце под задника й, повдигна я нагоре и проникна в нея само с едно бързо и рязко движение. Тя се задъха, когато я изпълни цялата, отдал й се до край. Тялото й веднага го прие, нагодило се мигновено към размера му.

Изпита истински екстаз, когато го усети дълбоко в себе си. Удоволствието стана почти непоносимо, когато той започна да се движи вътре в нея. Тялото й бързо влезе в наложения от него ритъм и се залюля в такт със силните му тласъци. Напрежението в нея започна да нараства, а той все повече засилваше темпото. Осъзнала, че оргазмът наближава, Анабел започна да му нашепва пламенни и еротични слова. Думи, които почти никога не бе произнасяла. Той, на свой ред, без капка свян й говореше какво ще й направи и как ще го направи. Вулгарните думички, произнесени с дрезгав и гърлен глас, я тласнаха отвъд ръба, но тя повлече и него след себе си. Тялото й едва се разтресе от първата вълна на насладата и той с все сила проникна до дълбините на същността й. Освободи се от соковете си, потрепери неудържимо, от гърлото му се изтръгна дълбоко ръмжене. Куин се предаде изцяло на животното, дремещо в него, а след това се отпусна изнемощял върху Анабел.

Останали без дъх, окъпани целите в пот, те се притискаха един към друг и се целуваха като обезумели. Куин бавно се надигна, претърколи се на една страна и я взе в прегръдките си.

Лежаха преплели телата си и една-едничка смислена мисъл успя да си пробие път в замъгления й разсъдък. „Това беше най-прекрасният секс, който съм правила през целия си живот.“

 

 

Кошмарът го навести отново. И както ставаше всеки път, и този път изглеждаше толкова истински, все едно се случваше точно в този момент. Понякога, както ставаше сега, той си даваше сметка, че сънува и че в крайна сметка ще се събуди окъпан в пот, треперещ и уплашен. Ако само можеше по някакъв начин да се събуди веднага, преди да му се налага да изживее за пореден път онези ужасни моменти… подсъзнанието му обаче не искаше да му позволи дори тази дребна милост. И този път, както безброй други пъти преди това, щеше да му се наложи да си припомни отново цялата случка. От началото до края.

— Колко гаджета имаш? — попита го тя, а гласът й прозвуча измамно приятелски и спокойно.

— Нито едно, мамо. Кълна ти се, че нямам никакви гаджета.

— Лъжеш. Знаеш, че не е хубаво да се лъже, нали?

— Не лъжа. Кълна се, че не те лъжа.

— Но те се обаждат у дома. Питат за теб. Две позвъниха днес след обяд. Не беше минал и половин час, откакто се прибра от училище. Едната каза, че се казва Шери, а другата — Британи.

— Те са просто две момичета, които познавам от училище.

Тя го сграбчи за ръката и го помъкна през стаята. Той изпусна чантата с книги на пода и се опита да се отскубне от нея. С всеки изминал ден ставаше все по-висок и по-силен. Съвсем скоро щеше да настъпи моментът, в който тя просто нямаше да успее да го надвие. Той беше на девет години и макар да беше нисичък за възрастта си, съзнаваше, че не след дълго ще бъде по-едър от нея. А когато този ден настъпи…

Тя го сграбчи за раменете и го разтърси с все сила.

— Забрави ли какво ти говорих за момичетата? Ти си твърде красив и чаровен. Ще разбиеш сърцата им. Не е честно един човек да разбие сърцето на друг.

Спря да го разтърсва, но не свали ръце от раменете му. Дългите й тънки пръсти болезнено стискаха плътта му. Очите й потъмняха и се замъглиха. Беше виждал този поглед и преди. Знаеше какво означава и се уплаши. В моменти като този умът й поемаше по някакви известни само на нея пътеки. Тя се пренасяше на друго място и в друго време. Каквото и да се бе случило с нея на онова място, то трябва да е било ужасно, защото бе изпълнило душата й с омраза. И жестокост.

Възползвал се от момента, той се отскубна и отстъпи няколко крачки назад преди тя да осъзнае, че е избягал. Рязко тръсна глава и го прониза с поглед. Той замръзна неподвижно.

— Няма да ти позволя да нараниш никого другиго — заяви тя. Той не каза нищо в отговор и тя викна: — Чу ли ме?

Той поклати глава.

— Дал си телефонния си номер на онези момичета, нали? Искал си да ти позвънят и да се държат като глупачки. Те и двете си мислят, че ги харесваш. И вярват, че са ти гаджета. Излъгал си ги. Накарал си всяка една от тях да повярва, че е специална.

— Не, не съм. Кълна се, че не съм.

— Твърде често се кълнеш днес. Ти си лош, Куин. Лош си.

„Не се напишквай в панталоните си. Каквото и да правиш, не се подмокряй. Ако го направиш, тя ще обезумее още повече и ще те нарани жестоко.“

— Не съм… — Млъкна по средата на изречението. Тя не обичаше да й се казва, че греши за каквото и да било. Но той все се опитваше да й каже истината. „Просто се съгласи с нея“, рече си той. „Ако го правиш, ще се отървеш по-леко.“

— Съжалявам, че дадох телефонния си номер на Шери и Британи — излъга той. Изобщо не бе давал номера си на онези момичета. — Обещавам, че това няма да се повтори никога повече. Никога няма да дам на друго момиче телефонния си номер.

— Добре. Радвам се, че разбираш какво лошо нещо си извършил.

„Господи, моля те, не й позволявай да ме нарани твърде силно.“

Тя насочи към него показалеца на едната си ръка, а след това го сви, давайки му знак да се приближи до нея. Отне му няколко минути, но най-накрая успя да принуди краката си да направят крачка в желаната посока. От опит знаеше, че положението ще стане още по-лошо, ако откаже да й се подчини.

Когато най-после застана пред нея, тя протегна ръка и го потупа по бузата. Той преглътна шумно.

— Знаеш, че си се държал като лошо момче.

— Да, мадам.

— И какво се случва с лошите момчета?

— Те трябва да бъдат наказвани.

— Точно така, скъпи. Трябва да бъдат наказвани. И то е за тяхно добро — трябва да научат, че не могат да използват красивите си личица и очарователните си характери, за да се възползват от другите хора и да ги нараняват.

Вътрешно целият трепереше, но засега успяваше да се владее поне външно.

— Знаеш, че те обичам. Ако не те обичах, изобщо нямаше да ме е грижа какво правиш. И нямаше да полагам такива усилия да направя от теб по-добър човек.

Той кимна. Над горната му устна избиха ситни капчици пот. Ръцете му, които висяха от двете страни на тялото му, неволно потрепериха.

Тя го сграбчи за врата, замахна с другата си ръка и с все сила го зашлеви през лицето. Той се олюля от удара. Заболя го много, но не заплака. Без да пуска врата му, тя извъртя главата му на другата страна и го удари отново. По-силно. Той изстена, неспособен да се въздържи. Тя се усмихна. Господи, как я мразеше, когато се усмихваше по този начин.

Продължи да го удря отново и отново. Разби устната му, натърти бузата му и насини едното му око. После спря, погледна го и се намръщи.

— Защо ме принуждаваш да върша такива неща? Сега няколко дни няма да можеш да отидеш на училище. Не и в този вид.

— Моля те, не ме оставяй вкъщи — примоли се той. — Ще кажа на учителката, че съм паднал от колелото си.

— Тя няма да ти повярва, скъпи. Знаеш какви са учителите. Не разбират моите наказания. Ако знаеха, че това е единственият начин да се контролират хората като теб, те със сигурност щяха да ме разберат. Ние с теб обаче не искаме да се местим отново, нали? Ако пак ни изпратят някой социален работник, ще трябва да си тръгнем от тук и може да се наложи да се преместим в друг щат.

Знаеше, че няма смисъл да спори с нея. Училището беше единственото място, на което се чувстваше сигурен и в пълна безопасност. Там тя не може да го докосне. Но ако останеше у дома до края на седмицата, щеше да я ядосва всеки ден. И щеше да бъде наказван всеки ден.

— Върви си в стаята — заповяда тя. — Тази вечер ще си легнеш гладен. На лошите момченца не им се полага храна.

Преизпълнен с благодарност, че му позволява да се махне далеч от нея, той грабна чантата с учебниците си от пода, след което се обърна и се затича към стаята си. Влезе вътре и понечи да затвори вратата след себе си. И тогава чу гласа й:

— Остави вратата отворена. Не искам да направиш някоя пакост. След малко ще дойда да те проверя. Но преди това ще вечерям.

Остави вратата широко отворена. Нямаше друг избор.

Сложи чантата си на леглото, отвори я, извади молив и тетрадката си по математика. Прочете първата задача, която трябваше да реши за домашно, но не можеше да се концентрира. В момента можеше да мисли единствено колко много го боли лицето и какъв ужасен вкус има кръвта в устата му. Страхуваше се и от онова, което щеше да му причини майка му, когато се появеше по-късно в стаята му, за да го провери какво прави.

„Иска ми се да е мъртва. Искам да се събудя един ден и да разбера, че е отишла при Исус. Ако отиде на небето, тя няма да страда повече. И няма да може да ме наранява.“ Вдигна очи към тавана и започна да се моли. „Няма ли да е по-добре и за двама ни, ако тя просто умре? Не можеш ли да я поразиш и да я прибереш при себе си? Моля те!“

Знаеше обаче, че Господ няма да я убие. Тези неща Господ оставяше на хората тук, на земята. Прекрасно разбираше защо Господ очаква от него да помогне на майка си. И той щеше да го направи — някой ден, когато порасне и натрупа достатъчно сила, за да може да облекчи страданията й.

„Ти ще бъдеш този, който ще й донесе покой“, отекна някакъв глас в главата му. „Твой дълг е да изпратиш майка си на небето. Някой ден…“

 

 

Куин започна да се върти и да се мята в леглото. Изстена на глас, обърна се и отметна чаршафа от себе си. Вдигна голямата си ръка нагоре, след което я стовари върху Анабел. Беше отворила очи преди няколко минути, разбудена от въртенето му, но се събуди напълно едва когато чу болезнения му стон и почувства ръката му върху себе си.

— Недей! Моля те, недей — повтаряше в съня си той.

Анабел докосна челото му. Беше покрито с пот и сякаш изгаряше от огън.

— Куин?

— Ще те убия… ще те убия. Моля те, недей — промърмори той.

Тялото на Анабел се вкамени. За нея беше очевидно, че Куин сънува и няма и най-малка представа какво казва. Тя обаче го чуваше и думите му я разтревожиха. Чуваше го как умолява някого… как му казва, че ще го убие… Това я изплаши.

„Той има кошмар“, каза си Анабел. А и кой не би сънувал ужасни сънища за смърт и убийства, ако се намираше в безизходното положение, в което се бе озовал Куин? Четири от бившите му любовници бяха мъртви, и макар да не ги бе убил той, Куин не можеше да не изпитва вина. Ако някой беше отнел живота на онези жени — включително и на Лулу — само защото са били любовници на Куин, то той просто не би могъл да не се чувства отчасти отговорен за смъртта им.

— Не! — извика Куин и рязко седна в леглото. Очите му блестяха с безумен блясък, дишането му беше неравномерно и накъсано.

Анабел го прегърна.

— Всичко е наред, любими. Просто сънуваш ужасен кошмар.

Куин пое няколко пъти дълбоко въздух и бавно издиша. Постепенно се успокои и притихна. Анабел почувства как напрежението му започва да намалява, но тялото му си остана все така стегнато и сковано.

— Съжалявам. — Обърна се и я погледна. — Не исках да те събудя.

— Няма нищо. — Протегна ръка и отмести влажните от потта къдрици от челото му. — Искаш ли да ми разкажеш?

— За кошмара?

Тя кимна утвърдително.

— Това е стар кошмар, който не ме бе навестял от години, но след всичко, случило се напоследък…

Сграбчи ръката й, целуна разтворената й длан, след което вдигна очи и я погледна.

— Искаше ми се да се събудя преди теб и да те любя отново. — Кимна по посока на нощното шкафче. — Имаме още един кондом.

— Сменяш темата. Мислех, че ще ми разкажеш за кошмара.

— Не би искала да чуеш това.

— Напротив, искам.

Погледна я въпросително.

— Казал съм нещо в съня си, нали? И какво точно казах?

— Каза: „Моля те, недей“. А след това каза: „Ще те убия“. Повтори го два пъти.

Куин се отдръпна от прегръдката й и се изправи напълно гол в полумрака на спалнята, осветена единствено от слабата лампа в банята.

— Щом ще говорим за демоните, които ме преследват след всичките тези години, ще имам нужда от питие. — Куин слезе от леглото, разрови дрехите им, струпани на стола и намери панталона си. Навлече го и се запъти към вратата.

— Мога да направя кафе, ако искаш — извика след него Анабел.

Той се спря и погледна през рамо към часовника върху нощното шкафче.

— Наближава пет сутринта, нали? Предлагам да приготвим кафето заедно, а по-късно да си поръчаме закуска. И ако си много добра с мен, querida, може и да те любя между кафето и яйцата с бекон.

— Харесва ми как звучи — отвърна тя и стана от леглото. — Кафето и яйцата с бекон. Но най-вече любенето.

Разрови купа с дрехи на стола, намери ризата на Куин, облече я и я закопча до гърдите си. Боса и нетърпелива го последва във всекидневната. Той запали една настолна лампа, която осветяваше само част от помещението. На път за кафемашината се спря пред прозорците, дръпна пердетата и се загледа в тъмното небе. Нямаше нито една звезда. Едри дъждовни капки трополяха по стъклата. В далечината проблясваха светкавици. Куин се обърна и се зае с машината. Отвън отекна силен гръм.

Анабел отвори пакетчето с кафе, а Куин напълни машината с вода. Придърпа Анабел към прозореца, застана зад нея, прегърна я и положи главата й на гърдите си. Загледаха се в светлините на града под тях, забулени от дъжда.

— Сънят беше за майка ми — започна Куин. Говореше почти шепнешком. — Вече ти казах, че на времето едва не пребих един тип до смърт заради нея.

— И това ли сънува? Че защитаваш майка си?

— Да. От време на време сънувам онази нощ. Виждам го как я удря, как й причинява болка. Казвам му да спре, но той не иска да ме послуша. Тогава започвам да го моля. Но той продължава да я удря. И аз му казвам, че ще го убия, ако не я остави на мира.

Анабел се напрегна въпреки усилията си да не реагира на онова, което бе чула току-що.

— Зная. Зная. Би предпочела да вярваш, че не съм в състояние да отнема човешки живот. — Обърна я към себе си и я принуди да го погледне в очите. — Но аз съм. Не защото ми харесва, а за да защитя някого, когото обичам. Исках да попреча на онзи мъж да продължи да удря майка ми и щях да го убия, ако можех да съм сигурен, че само така ще го възпра да я наранява отново.

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш нещо толкова ужасно. — Анабел го прегърна. Искаше да го утеши, копнееше да изтрие от съзнанието му мъчителните спомени, които не му даваха мира. Не можеше да си представи дори как се е чувствал, когато е наблюдавал как малтретират майка му.

— Това е вече минало. — Нежно я погали по гърба. — Това са спомени, които се опитвам да забравя. И успявам. През повечето време поне. Онзи тип не беше първият мъж, посегнал на майка ми, но преди това не бях достатъчно силен физически, за да им попреча да я удрят. Казвам ти, Шийла си подбираше все най-големите отрепки. В това число слагам и собствения си баща.

— Родителите ти със сигурност са притежавали и някои добри качества — отбеляза Анабел и повдигна лице към него. — В противен случай не биха могли да създадат един толкова забележителен син.

Устните на Куин се разтеглиха в нещо като усмивка.

— Смяташ, че съм забележителен?

— Забележителен. Необикновен. Невероятен. — Анабел се усмихна.

Куин я целуна. Изключително нежно.

— С тези думи бих описал теб, но не и себе си.

— В такъв случай сигурно изпитваш към мен онова, което аз изпитвам към теб — рече му тя и се вгледа изпитателно в очите му, търсейки там някакви отговори.

— Ако обичаш да бъдеш с мен, ако обичаш да се любим, ако ме желаеш повече от всичко друго на света и не би искала да ме изпуснеш от погледа си дори и за миг, то тогава бих казал, че наистина изпитваш същото, което аз изпитвам към теб.

Сърцето й подскочи от радост. Независимо дали го осъзнаваше или не, Куин току-що й бе казал, че я обича.

— Не си тръгвай от тук — помоли се тя. — Остани при мен. Прекарай с мен следващия ден, а след това и нощта.

Той я целуна по двете бузи и по челото.

— Ти само се опитай да се отървеш от мен.

 

 

Марси паркира взетия под наем джип малко по-надолу от хотел „Пийбоди“ и излезе на дъжда. Изобщо не й пукаше, че може да се намокри до кости. Снощи отново бе позволила на Аарон да я люби. Беше й харесало, но тя не го обичаше. Господи, така й се искаше да можеше да се влюби в него. Готова беше на всичко, за да се влюби в друг мъж и да забрави Куин. Но какво би могла да направи една жена, влюбена до полуда в мъж, който я държеше постоянно до себе си, защото беше най-добрата асистентка, която бе имал някога?

Тръгна нагоре по улицата, като газеше в локвите и пръскаше струи вода около себе си. Дали да не заплаши Куин, че ще напусне. Питаше се как ли би реагирал.

„Ще те пусне да си вървиш, глупачко. Винаги може да си назначи друга асистентка. Сигурно има безброй жени, готови на всичко, за да получат възможност да работят за него. Опашката с кандидати сигурно щеше да се извие в продължение на две преки. Но дори и да стане чудо и Куин да направи от теб своя любовница, той ще те зареже съвсем скоро след това. Така, както постъпва с всички останали. И ти ще се превърнеш в част от несекващия поток от жени в живота му.“

Знаеше, че постъпва като идиотка като идва тук, но просто не бе успяла да се сдържи. Когато се събуди в четири сутринта и не можа да заспи повече, тя се измъкна тихичко от леглото на Аарон и тръгна към стаята си. После промени решението си, отвори вратата на стаята на Куин и погледна празното му легло.

Беше прекарал нощта при Анабел Вандерли. Държал я бе в прегръдките си. Любил се бе с нея.

Дори и с широко отворени очи, Марси можеше да си ги представи заедно. Голи. С преплетени тела в разгара на любовния акт.

Марси мразеше Анабел. Презираше я повече от всички останали, защото долавяше, че тази жена означава нещо повече за Куин. Съзнаваше, че е различна.

Рано сутринта Марси влезе в стаята на Куин и легна на леглото му, опитвайки се да си представи как ли би се чувствала, ако можеше да го накара да я вземе в прегръдките си и да я люби. После отвори гардероба му, прокара ръка по редицата шити по поръчка костюми, влезе в банята, отвори капачката на парфюма му и вдиша аромата.

Няколко минути по-късно нахлузи един анцуг, обу чифт гуменки и се качи в джипа. Като истинска откачалка подкара по безлюдните улици на Мемфис, като в бързината си не спираше нито на стоповете по пътя, нито на червените светофари.

И ето че вече бе тук. Пред хотел „Пийбоди“. Стоеше отвън под проливния дъжд, гледаше нагоре към етажите и се питаше къде ли точно са Куин и Анабел и какво ли правят в момента. Лежат заедно на леглото, заслушани в дъжда? Или пък се любят на зазоряване?

„Ти трябваше да си с мен, Куин“, проплака сърцето й. „Никой никога няма да те обича повече от мен.“

През годините бе изпитвала неприязън към всичките любовници на Куин, но все си повтаряше, че един ден Куин ще я погледне по-внимателно и ще осъзнае, че обича единствено нея. Само че времето минаваше, а Куин продължаваше да вижда в нейно лице единствено вярната си асистентка. И Марси намрази другите му жени. Никога досега обаче не бе изпитвала толкова силно презрение към някоя от тях.

„И какво ще направиш, ако се окаже, че е влюбен в нея?“

Марси продължаваше да стои на тъмната и студена улица, вдигнала поглед към високата сграда на хотела. Сълзите й се смесиха с дъждовните струи, които се стичаха по лицето й. Имаше чувството, че умира. Душата й умираше, но никой не го бе грижа за нея. Най-малко пък Куин.