Бевърли Бартън
Любов с непознат (19)

17.

Джим Нортън не бе виждал Грифин Пауъл от няколко години. Последната им среща бе по време на разследването на местен търговец на произведения на изкуството. Агенцията на Пауъл представляваше Монти Адис, от галерията на когото бяха откраднати картини и скулптури на стойност няколко милиона долара. При този случай се наложи двамата с Грифин да поемат ролята на буфери между Адис и полицейското управление. Никой нямаше вяра на другия. От полицията предполагаха, че става дума за неправомерно използване на поверителна информация и буквално обвиниха Адис, че е откраднал собствените си картини. Адис пък не спираше да обвинява полицията в некомпетентност и бе информирал пресата и всички, които нямаха нищо против да го слушат, че няма вяра на полицейското разследване, поради което е наел известния частен детектив Грифин Пауъл, за да му помогне да открие крадеца на картините. В крайна сметка Джими и Грифин успяха да докажат, че кражбата е била извършена от съпругата на Адис и тогавашния й приятел.

Джим изобщо не се изненада, когато Грифин му телефонира предишния ден. Вече знаеше, че старият му приятел и съотборник от Университета на Тенеси представлява Куин Кортез и Анабел Вандерли. Виж, тези двамата го изненадваха. Бяха доста странна двойка. Ако изобщо бяха двойка, разбира се. Джим умееше да преценява добре хората — въпреки трагичната му заблуда по отношение на Мери Лий — и смяташе, че госпожа Вандерли е точно такава, каквато изглежда — богата и възпитана аристократка. А Куин Кортез може и да беше богат и властен адвокат, от който се страхуваха опонентите му в съда, но по природа си беше грубиян. Ако искаше да бъде малко по-деликатен, би могъл да го охарактеризира като нешлифован диамант. Скъпите дрехи, часовниците Ролекс, поршето и идеално поддържаният маникюр може и да правеха впечатление, но те никога нямаше да превърнат Кортез в джентълмен.

Асистентът на Грифин, Сандърс, отвори вратата на апартамента и покани Джим във всекидневната.

— Лейтенант Нортън — обяви Сандърс, обърна се и се скри в една от другите стаи.

Грифин седеше на масата за закуска. В едната си ръка стискаше чаша кафе, а в другата държеше сутрешното издание на „Къмършъл апийл“. Вдигна поглед към Джим, хвърли вестника на масата, махна с ръка и го покани да се присъедини към него.

— Ела да закусиш с мен — рече Грифин. — Поръчах два омлета и бисквити с масло. Доколкото си спомням, точно това си поръча, когато закусвахме заедно последния път.

— Имаш добра памет. — Джим се приближи до масата, вдигна каничката и напълни чашата, поставена до чинията му, с черно горещо кафе.

— Благодарен съм, че се съгласи да се срещнеш с мен — каза Грифин. — Предполагам знаеш, че представлявам Куин Кортез.

Джим издърпа стола и седна.

— А също и Анабел Вандерли.

Грифин кимна.

— Да, и госпожа Вандерли също.

— Тези двамата са доста странна комбинация, не мислиш ли? Що се отнася до нея, тя като че ли се опитва да преспи с врага. — Джим поднесе чашата към устните си.

Грифин го изгледа замислено.

— Не бих се изразил точно по този начин.

— Опитваш се да кажеш, че отношенията им са чисто делови?

— Не казах това. — Грифин махна капака на чинията си, сложи го на масата, взе нож и вилица и се зае да реже омлета си. — Онова, което се случва между Куин и Анабел, не би трябвало да ни интересува, нали? Личните им взаимоотношения са си тяхна работа. Що се отнася до решението ми да работя и за двамата, то беше нещо като компромис от моя страна. Тъй като те и двамата потърсиха услугите ми почти едновременно, аз трябваше или да откажа на двамата, или да ги помоля да обединят усилията си.

— Изненадан съм, че са се съгласили. Особено госпожа Вандерли. Не ми изглежда жена, която може лесно да се подаде на очарованието на Кортез.

— И защо не? Та тя е жена.

Джим се засмя.

— Отрязала те е, нали, Гриф?

— Не казвам. — Грифин се ухили, забоде парче омлет и го поднесе към устата си.

Джим също махна капака на чинията си, разлепи двете части на една бисквита, намаза я с масло, а след това и с конфитюр от боровинки. Как, по дяволите, Грифин си бе спомнил, че това е любимият му конфитюр? Умът на този човек беше като бръснач. Докато следваха в Университета на Тенеси, Грифин беше сред изключително рядко срещаните спортисти, които можеха да се похвалят и с високи академични постижения. Завърши обучението си с възможно най-високото отличие. Джим, разбира се, също бе сред отличените. Но истинската звезда както на игрището, така и в класната стая, беше Грифин Пауъл. Странното бе, че Джим нито веднъж не му завидя и не се подразни от това, че не е добър колкото него. В края на краищата това се отнасяше и за всички останали студенти в университета. Никой не можеше да се мери с Грифин Пауъл.

Целият свят сигурно знаеше причината, поради която Джими Нортън се бе отказал от професионалния футбол. Един футболист с потрошени колене, пък бил той и в прекрасна физическа форма, нямаше място в професионалните отбори. Никой обаче не знаеше защо Грифин Пауъл не бе поел по звездния път на професионален футболист. Когато го срещна за пръв път след дипломирането им, преди около осем години, Джим на няколко пъти едва не го попита какво се бе случило с него. Старият му приятел обаче дискретно намекна, неведнъж при това, че темата за онези мистериозни десет години, през които той сякаш изчезна от лицето на земята, е табу.

Двамата мъже продължиха да закусват, като от време на време разменяха по някоя дума за спорта, за нощния живот в Мемфис, за Елвис и за хладното мартенско време. Когато свършиха с омлетите и си наляха кафе, третото по ред, Грифин се обърна към Джим и присви очи.

„Настъпи моментът за сериозния разговор“, помисли си Джим.

— Не смятам да искам от теб каквито и да било услуги — заяви Грифин. — Можеш да си сигурен, че не очаквам да ми съобщиш някаква поверителна информация. Не е в мой стил да се опитвам да се възползвам от старите си приятели. Затова можеш да бъдеш спокоен, че нямам намерение да подлагам почтеността ти на изпитание.

— Това е добре, защото почтеността е единственото, което ми е останало. Още повече, че има хора, които се питат дали наистина е така.

Грифин кимна.

— Неприятен развод, издръжка на бившата съпруга и сина ти, епизодични срещи с детето, за които трябва да искаш разрешение от бившата си съпруга, кариера, която не води наникъде, и заплата, която ти стига колкото да преживяваш.

— Хммм… — Джим се усмихна и поклати глава. — Ти какво, да не си ме проверявал? — После вдигна ръка, за да му попречи да отговори. — Забрави, че попитах. Знам, че си го направил.

— Ако някога ти писне да работиш за полицейското управление на Мемфис, просто ми се обади. В агенция „Пауъл“ винаги ще се намери място за един първокласен детектив.

— Наистина ли смяташ, че съм такъв? — От дълго време насам Джим не бе слушал похвали по свой адрес — нито в професионален, нито в личен план.

— Не смятам. Зная го.

— Сигурно си чул за нервния срив, който преживях преди няколко години. Несъмнено си чул и клюките, които някои хора разпространяват за мен и за онова, което си мислят, че съм направил.

Грифин кимна.

— Да, чух. На всеки може да се случи да изгуби контрол. Що се отнася до онова, което си направил или не си направил… — Грифин сви рамене.

— Радвам се, че ми направи това предложение за работа. Ще го имам предвид.

— Предложението е без ограничения във времето. Можеш да дойдеш, когато пожелаеш.

„Заслужава си да се замисля върху това“, рече си Джим. От друга страна, работата му за агенцията на Грифин Пауъл би била свързана с чести пътувания извън Мемфис, а това означаваше продължителни раздели с Кевин.

— В такъв случай мисля, че трябва вече да ми кажеш какво точно искаш от мен сега. Тази сутрин.

Грифин остави празната си чаша на масата, завъртя се на стола и съсредоточи цялото си внимание върху Джим.

— Искам да чуя личното ти мнение.

Джим се намръщи и изгледа Грифин въпросително.

— Моето мнение?

— Зная, че тази сутрин ще разпитвате Куин Кортез за убийството на Кендъл Уелс. Точно в този момент той изглежда е единственият човек, свързан по някакъв начин и с двете жени.

— Да, така изглежда.

— Мислиш ли, че Кортез е убил Лулу и Кендъл?

— А, това било значи. Ти вече си си изградил мнение по въпроса, нали? Но не си сто процента сигурен, че си прав. Как стигна до изводите, които си направил? Инстинктивно, или на базата на определени доказателства?

— Двамата с теб няма да си разменяме поверителна информация, забрави ли? Не и на този етап.

Джим прокара език по предните си зъби.

— Добре. Искаш мнението ми за Кортез и ще го получиш. Той наистина е женкар и коцкар. Допускам, че при определени обстоятелства е способен дори да извърши убийство. Не мисля обаче, че е убил коя да е от двете жени. По мое мнение той просто няма достатъчно силен мотив, за да поиска смъртта на Лулу. Дори и ако се окаже, че е носела детето му. А какъв би могъл да бъде мотивът му за убийството на собствената му адвокатка?

— Благодаря ти, Джим. Съгласен съм с теб. Не мисля, че Кортез е убил Лулу или Кендъл, но вярвам, че са били убити заради връзката си с него.

„Охо-о!“ Една червена лампичка започна да премигва в мозъка на Джим.

— Знаеш нещо, което ние не знаем, нали?

— Може би.

— Прикриването на доказателства е…

— В момента това е само теория — прекъсна го Грифин. — Ако успея да намеря някакви доказателства в нейна подкрепа, най-напред ще информирам Кортез и Анабел, след което ще се обадя на теб. А междувременно, направи каквото можеш, за да попречиш на окръжния прокурор и на директор Данли да арестуват Куин по някакво скалъпено обвинение. — Джим го изгледа красноречиво, подсказвайки, че това вече е молба за услуга. Грифин се разсмя. — Виж, представяш ли си реакцията на пресата, ако арестувате невинен човек, а ние вземем, че заковем истинския убиец и докажем, че Кортез е невинен?

 

 

На Куин никога не му бе минавало през ума, че някога ще настъпи ден, в който да потърси услугите на Джъд Уокър и да го помоли да стане негов адвокат. Ако само преди седмица някой му бе обрисувал тази картинка — как двамата стоят един срещу друг на масата, пият кафе и обсъждат правните проблеми на Куин — той щеше да му се изсмее в лицето. И не само това. Вероятно щеше да заяви, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото той да наеме Уокър за свой адвокат.

И сега адът сигурно бе започнал да замръзва. Едно нещо обаче бе напълно сигурно — животът на Куин се бе превърнал в истински ад, откакто се бе оказал главният заподозрян за извършването на две убийства.

— Нека да си изясним нещо от самото начало — рече Уокър. — Двамата с теб не е нужно да се харесваме, за да се съглася да те представлявам и да дам най-доброто, на което съм способен, за да защитя интересите ти.

Куин се усмихна.

— Аз разсъждавам по същия начин по отношение на всеки мой клиент.

— Но има една разлика, Кортез.

Куин вдигна въпросително вежди.

— Ти, подобно на повечето адвокати, вероятно неведнъж си защитавал клиенти, които си смятал за виновни. Аз обаче не съм от тези адвокати. Не поемам случай, ако не вярвам в невинността на клиента.

— Всички хора, дори и виновните, заслужават право да бъдат защитавани професионално в съда.

— Съгласен съм. Но аз не съм човекът, който би поел тяхната защита.

— Ти си човек със скрупули, с високи морални ценности и попечителски фонд, създаден от богатия ти дядо.

Уокър се разсмя. Изобщо не изглеждаше обиден от последната забележка на Куин.

— А аз толкова години си мислех, че не ме харесваш, защото съм един от малкото ти опоненти, успели да ти смачкат фасона в съда. Оказва се обаче, че ме мразиш, защото, за разлика от теб, съм роден със сребърна лъжичка в устата и съм получил пари и привилегии като мое рождено право.

— Както и сам изтъкна преди малко, не е нужно да се харесваме. Е, какво ще кажеш? Ще ме представляваш ли, или не? Невинен ли съм или виновен?

— Тук съм, нали?

— И какво означава това?

— Означава, че според Грифин Пауъл си невинен, а той е човек с непогрешим инстинкт.

— Добре е да зная, че Пауъл вярва, че не съм убил Лулу или Кендъл. Но ти какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че си много умен и ако си искал да убиеш някого, щеше да го направиш така, че никой да не те заподозре. Така че или нямаш нищо общо с двете убийства, или водиш някакъв двойствен живот, за който никой не се досеща. Или пък някой се опитва да те натопи.

Куин мигновено се напрегна при мисълта, че някой може би наистина се опитваше да го натопи. Нима някой бе убил три жени, само за да го вкара в капан? И, ако е така, кой е този човек?

— Пауъл ти е казал и за третата жена, нали?

— За Джой Елис? Да, каза ми. Спомена ми още, че според него е възможно да има и други жертви. Други убити жени, които са били твои любовници. Ще му се наложи да предостави тази информация на полицията, ако те вече не са се добрали до нея чрез собствените си източници. И тъй като работи не само за теб, но и за госпожа Вандерли, Грифин ще трябва да сподели цялата информация и с нея. Искам да кажа, че ако се окаже, че и други твои бивши любовници са били убити, тази информация може да се окаже в твоя полза. Но може и да ти навреди. Детективите може да решат, че ти си убиецът и да спрат до тук. Но пък е възможно да потърсят и друг заподозрян — някой, който да има причина да иска да ти навреди.

— Господи, надявам се да няма други.

— Ще мислим по този въпрос, ако и когато се сблъскаме с него. За момента трябва да се концентрираме върху двете убийства и върху факта, че си главният заподозрян в извършването им. Предлагам да ми разкажеш какво си правил вчера след обяд — искам точен разчет, минута по минута, на времето, изминало от момента, в който си тръгнал от тук, до момента, в който си пристигнал в къщата на Кендъл Уелс. А след това ще ми разкажеш по същия начин за пътуването от Нешвил до Мемфис в нощта, в която е била убита Лулу Вандерли.

Куин кимна.

— Щом искаш, ще ти разкажа, но основното, което трябва да знаеш, е, че нямам алиби за нито едно от двете убийства. Пътувах от Нешвил за Мемфис по времето, по което е била убита Лулу, но не мога да докажа, че не съм пристигнал в града по-рано. Същото важи и за убийството на Кендъл. Пътувах към дома й, когато е била убита, но истината е, че съм могъл да пристигна там по-рано, да я убия, да си тръгна и да се върна отново по-късно, за да изглежда така все едно съм невинен.

Уокър се намръщи.

— Онова, което не изричаш с думи, е, че и в двата случая има определи отрязъци от време, за които не можеш да дадеш обяснение. Искаш ли сега да ми кажеш какво си правил в тези интервали?

Куин се напрегна. Не, не искаше да казва на когото и да било за странните пристъпи на безпаметност. Даже и на новия си адвокат. Последното, което искаше, бе да се покаже слаб или уязвим пред Джъд Уокър. Освен това признанието, че и двата пъти се е почувствал необяснимо сънлив и е спрял, за да поспи, преди да продължи пътуването си към домовете на Лулу и Кендъл, едва ли щеше да му помогне да докаже невинността си. Тъкмо обратното — щеше да изглежда наистина виновен, ако не можеше да докаже къде е бил през този час, който му се губеше и в двата случая.

От друга страна обаче, знаеше, че трябва да бъде напълно откровен с адвоката си, защото всяка спестена истина по-късно можеше да навлече неизмерими поражения на защитата му. Макар че Куин все още не бе арестуван. Още не му бе предявено обвинение в убийство. А ако това все пак станеше, той щеше да разполага с достатъчно време, за да довери на Уокър всичките си тайни.

 

 

— Този кучи син има невероятен късмет! — Чад Джордж стоеше пред стаята за разпити и се взираше вбесено в двамата мъже вътре, които, седнали рамо до рамо, си говореха тихичко.

— Защо смяташ така? — Джим знаеше прекрасно, че Чад има предвид факта, че само за една нощ Куин Кортез бе успял да наеме най-добрия адвокат в целия щат Тенеси.

— Чудя се как е успял да го направи — продължи да беснее Чад. — Ако се вярва на клюките, тези двамата се мразят от години. Не са разговаряли откакто се изправиха един срещу друг в съда и Кортез загуби.

— Кортез трябва да е голям куражлия, щом е намерил сили да се обърне към Джъд Уокър — отбеляза Джим.

— Ами да, куражлия е. Чувам, че топките му били от месинг.

— Хайде, стига. Давай да приключваме с това. Мисля, че си губим времето, опитвайки се да обвиним Кортез без каквито и да било доказателства.

— Ще намерим доказателства. Те са там някъде. Трябва само да ги потърсим.

— А ако все пак не намерим, тогава какво? Ще сме изгубили прекалено много ценно време. Време, в което би трябвало да се опитваме да заловим истинския убиец.

Чад го изгледа ядосано.

— Ама на теб какво ти става? Да не би Грифин Пауъл да е успял да те убеди да не притискаш Кортез прекалено силно? Твоят стар съотборник, бившият спортен бог на Университета на Тенеси ти е казал, че Кортез е невинен, нали? А щом Грифин Пауъл казва нещо, то непременно трябва да е истина, така ли?

Джим пое дълбоко въздух.

— Не ме предизвиквай, момче!

Бузите на Чад пламнаха. Без да каже нито дума повече, той влезе в стаята за разпити и се представи на Джъд Уокър. Няколко минути по-късно Джим го последва и затвори вратата след себе си.

— Това е моят партньор, лейтенант Нортън — представи го Чад.

— Моят клиент обвинен ли е в извършването на някакво престъпление? — попита Уокър, прескачайки любезните официалности.

— Не — отвърна Джим.

— Защо тогава сме тук? — Уокър погледна Джим, пренебрегвайки Чад напълно.

— Искаме само да му зададем няколко въпроса, свързани с отношенията му с Кендъл Уелс — професионални и лични. А другата причина е, че господин Кортез вече бе заподозрян в извършването на друго убийство, което доста прилича на това на госпожа Уелс.

— Господин Кортез не разполага с никаква информация, която би ви помогнала при разследване убийството на Кендъл Уелс — заяви Уокър.

По устните на Чад заигра едва доловима усмивка. Сякаш му бе известно нещо, което останалите не знаеха. Обърна се към Кортез. Двамата преплетоха погледи.

— Къде беше вчера между четири и седем часа? — попита Чад.

— Бях в къщата, която наех тук, в Мемфис. Излязох от там малко след четири след обяд — отвърна Кортез. — Телефонирах в офиса на Кендъл, откъдето ме информираха, че е излязла по-рано, за да се срещне с някого, след което възнамерявала да се прибере направо у дома. Можете да попитате асистентката ми, Марси Симс, която ще потвърди думите ми. Потеглих от къщата, прекосих града, спрях на едно място — но не мисля, че някой би могъл да го потвърди — след което тръгнах направо към дома на Кендъл. Когато пристигнах, полицаите вече бяха на местопрестъплението.

— Да не би да твърдиш, че са ти били нужни повече от два часа, за да стигнеш от твоята къща до дома на Кендъл Уелс? — попита Джим, който вече бе наясно, че пътуването, дори и в натовареното движение на късния следобед, не би трябвало да му отнеме повече от тридесет минути. Че и по-малко дори.

— Не — отвърна Кортез. — Наложи се да спра по пътя. Не се чувствах добре. Вероятно не ми бе понесла храната, която ядох на обяд. Отбих на един паркинг и потърсих тоалетна. После постоях в колата известно време, докато се уверих, че няма пак да ми стане лошо.

Джим не му повярва. Нещо в разказа му прозвуча неубедително, но все още не можеше да прецени защо. Докато Джим обмисляше следващия си въпрос, Чад се наведе напред, подпря двете си ръце на масата и почти допря лице до това на Куин. После рязко се намеси в разпита и в бърза последователност изстреля серия обвинителни въпроси. Джим и друг път бе виждал своя партньор да изстрелва въпросите си един след друг с едничката цел да изнерви заподозрения. Кортез обаче дори не трепна. Присвил черните си очи, той просто седеше неподвижно и се взираше в Чад, без да му отговаря по какъвто и да било начин — нито с думи, нито с жестове.

Когато Чад най-сетне млъкна и се отдръпна назад, Джъд Уокър стана от стола си и заяви:

— Ако отново решите, че искате да разговаряте с клиента ми, ще трябва да му прочетете правата и да го арестувате. Сержант Джордж, вие току-що прекрачихте линията между разговор и разпит.

Куин Кортез се изправи.

— Приключихме — информира го Уокър.

Без да кажат нито дума повече, Кортез и Уокър излязоха от стаята за разпити. Дори не се обърнаха, за да се сбогуват с Джим и партньора му. Чад направи опит да ги последва, но Джим го възпря.

— Остави ги да си вървят.

Чад рязко се обърна към него и го изгледа с пламнали от ярост очи. Останалите детективи преустановиха работата си и ги зяпнаха с любопитство.

— Ще го оставиш да си тръгне? Просто ей така?

— Не можем да го арестуваме. — Джим прекоси разстоянието, което го разделяше от неговия партньор. Не искаше останалите детективи от отдела да стават свидетели на спора им. — Кортез отговори на въпросите ни…

— Той изобщо не отговори на моите въпроси, по дяволите!

— Нима очакваше да го направи? Не, не си. Уокър веднага разбра какво се опитваш да постигнеш. Кортез също. — Джим сграбчи лакътя на Чад и го поведе към един ъгъл. — Наистина ли забрави, че си имаш работа с двама брилянтни и изключително обиграни адвокати? Тактиката ти на сплашване, която дава резултат при някои дребни мошеници, е напълно безсмислена при хора като Кортез и Уокър.

— Щом толкова добре ги разбираш тия неща, какво предлагаш да правим?

— Предлагам да си вършим работата и да продължим да разследваме двете убийства — отвърна Джим. — И докато не открием убедителни доказателства срещу Кортез, не можем да изключим напълно възможността той да е невинен. Което означава, че Лулу и Кендъл може да са били убити от друг човек.

 

 

Анабел постави телефонната слушалка на мястото й. Ръката й леко трепереше. Току-що й бяха позвънили от кабинета на съдебния лекар. На следващия ден след обяд щяха да освободят тялото на Лулу. Анабел можеше вече да започне организацията за транспортирането на тялото до Остинвил, Мисисипи, където в богатата и плодородна пръст на американския юг почиваха всички членове на фамилията Вандерли.

Бе прекарала по-голямата част от следобеда, работейки върху предварителните планове, които можеха да бъдат финализирани едва след определянето на конкретна дата. Сега вече можеше да я определи. Всички останали подробности вече бяха предвидени и приготовленията бяха в ход. Чичо й Луис бе дал ясно да се разбере, че Анабел не трябва да жали средства и трябва да се постарае погребението да бъде организирано с церемониална помпозност и аристократична сдържаност. Напълно в стила на семейство Вандерли.

През последните няколко години беше присъствала на твърде много погребения. Бяха си отишли толкова много хора, които обичаше. Родителите й. Леля й Ан. Годеникът й. А сега и братовчедката й. Чичо й Луис също бе много болен и Анабел мислеше, че е въпрос на време да изгуби и него. Смъртта на Лулу беше последният удар върху крехкото му здраве. Анабел си даваше сметка, че дните на чичо й са преброени и затова с още по-голямо старание планираше погребението на Лулу, спазвайки точно всичките му инструкции и желания.

Част от нея искаше да се скрие някъде през предстоящите няколко дни. Но това, разбира се, не беше възможно. Щеше да бъде силна както винаги и щеше да се погрижи за всичко. Другите членове на семейството разчитаха на нея. Не можеше да ги подведе. Не и в момент като този.

Ако само имаше човек, на когото да се опре, по време на това изпитание! Дори и в присъствието на леля си Пърдита тя пак щеше да бъде сама. Всички щяха да очакват от нея да бъде тяхна опора и източник на сила и утеха. Включително и неуморимата Пърдита.

Образът на Куин Кортез внезапно изплува в съзнанието й. Какво притежаваше този мъж, че я караше да забравя за очевидните му недостатъци? Откакто бе починал баща й, Анабел копнееше да срещне друг силен мъж — някой с широки рамене, на които да се опре, и със силни ръце, които да я прегърнат и утешат. Ако само можеше да се довери на Куин в този момент. Ако можеше да се обърне към него и да го помоли да застане до нея и да й помогне да преживее трудните дни, които предстояха. В един съвършен свят това би било напълно възможно. Но не и в истинския свят, в който живееха.