Бевърли Бартън
Любов с непознат (3)

1.

Джим Нортън предполагаше, че скоро ще завали. Коленете му, сковани от артрит, го мъчеха цял следобед. На какво друго би могъл да очаква един четиридесетгодишен бивш спортист с изпотрошени кости, разтегнати мускули и скъсани сухожилия? Бившата му съпруга навремето му викаше мъжът за шест милиона долара заради многото изкуствени части и протези по тялото му.

Джим изпъшка. Само Мери Лий му трябваше тази вечер. Бракът им бе приключил преди шест години. Крайно време беше да я забрави.

— Защо сумтиш? — попита Чад Джордж. — Пищисан си, че инспектор Пърсър ни възложи този случай точно когато трябваше да излезеш в отпуск?

— Не, нищо подобно. Освен това нямам никакви особени планове. Мери Лий отхвърли идеята ми да заведа Кевин на къмпинг за една седмица. Така че сега спокойно мога да отложа ваканцията. Освен това Пърсър винаги е знаел кога да прибегне до услугите на най-доброто, с което разполага отдел „Убийства“.

— Уха, благодаря ти, Джим. Нямах представа, че имаш толкова високо мнение за мен.

— О, я върви на майната си, Бой Джордж!

Лицето на Чад почервеня като цвекло и почти докара цвета на ниско подстриганата му, къдрава коса.

— Вече ми писна до смърт от безспирните шегички по мой адрес. Омръзна ми все да ми разправяте, че съм красив като момиче — рече Чад. — Какво да направя, че да накарам тебе и приятелчетата ти да ме оставите на мира? Да забия лице в предното стъкло на колата или да позволя на някой ненормалник да накълца розовите ми бузи с джобното си ножче?

Джим се изсмя.

— Ти всеки път се връзваш и това е единствената причина, поради която продължаваме с майтапите. Ако започнеш да се държиш като човек, на когото изобщо не му пука, шегите по твой адрес веднага ще престанат.

Чад изцъка с език и зави с техния черен форд таурус по Галоуей драйв.

— Ще ми се да ти повярвам.

— Ами повярвай ми.

Джим работеше заедно с любимеца на отдела, откакто преди три месеца предишният партньор на Чад, Бил Делмар, се пенсионира. Джим не би могъл да обвини хлапето в липса на професионализъм. В личен план обаче новопроизведеният сержант Чад Джордж беше като трън в петата. На моменти беше твърде самонадеян и нафукан, а през повечето време беше крайно чувствителен и обидчив. По дяволите, та момчето беше на двадесет и осем и трябваше вече да е помъдряло достатъчно. Нито един полицай, особено пък такъв, който работи в отдел „Убийства“, не би могъл да издържи дълго, ако не се научи да се дистанцира от работата си до степен, че да не позволи на убийствата и трагедиите, с които се сблъсква ежедневно, да отровят всички останали страни от живота му. За никого от познатите му не бе тайна, че Чад живееше и дишаше заради работата си. По всяка вероятност щеше да стане лейтенант само след няколко години и щеше да продължи да се издига в йерархията. Помагаше му, естествено, и фактът, че момчето си имаше свой ангел-хранител — не кой да е, ами конгресмен Харт, който се падаше вуйчо на съпругата му.

Джим беше същият като Чад на неговите години — без ангела, разбира се — но съзнаваше, че е безсмислено да убеждава момчето да не постъпва като него навремето. Преди десет години Джим също отказваше да се вслуша в думите на по-възрастните и по-мъдри мъже в отдела, които се опитваха да го предупредят. Ако ги беше послушал, може би предишният му партньор щеше още да е жив. Може би двамата с Мери Лий щяха още да са женени. И може би щеше да вижда сина си всеки ден, а не само по два уикенда месечно и по няколко дни през ваканциите му.

— Не се случва всеки ден убийство в Чикасоу Гардънс — отбеляза Чад.

Джим погледна през прозореца и плъзна поглед към величествените сгради в този стар и заможен квартал на Мемфис, в който къщите често се продаваха някъде между един и два милиона долара. А в Тенеси къщите за един милион долара далеч не се вместваха във възможностите на обикновения гражданин.

— Кого са изпратили от централното управление? — попита Джим.

— Изпратили са две коли с по един човек, но не знам кого точно.

Джим кимна.

Само след няколко минути стигнаха до адреса, който получиха от диспечера. Пътят им се оказа блокиран от две бели полицейски коли, от един черен шевролет трейлблейзър, една линейка и малка групичка любопитни съседи. Чад паркира зад едната полицейска кола. Излязоха от колата и веднага тръгнаха по тротоара към двуетажната тухлена къща, скрита под клоните на огромни дъбове. Скупчилите се хора ги изпратиха с любопитни погледи и сподавен шепот. Джим огледа района — вляво и вдясно, отпред и отзад. Забеляза лъскавото сребристо порше, паркирано на алеята пред къщата.

Млад униформен полицай стоеше пред входната врата. Изглеждаше притеснен, а лицето му блестеше от пот, макар че пролетната вечер бе доста хладна. Чад се приближи, представи себе си и Джим и се обърна към насъбралите се хора.

— Господа, ще ви помоля да напуснете двора. Присъствието ви тук би могло да нанесе поражения на сцената на престъплението.

Няколко човека от групата изразиха негодуванието си на висок глас, но всички до един побързаха да излязат на улицата.

Джим забеляза объркването, изписало се на лицето на младия полицай. Името, изписано на обозначителната му табела, беше Джарниган.

— Съдебният лекар пристигна ли? — попита Джим, макар че вече бе забелязал джипа на Удел Уайт, паркиран зад полицейските коли.

— Да, сър. Пристигна преди няколко минути — отвърна полицай Джарниган и преглътна шумно.

Чад прикова поглед върху Джарниган, за когото Джим предполагаше, че току-що е пристигнал от Джон Д. Холт. Сигурно беше новак в службата и това обясняваше очевидната му нервност. Понякога на Джим му се струваше, че едва предишния ден се е дипломирал от Академията. В ония години беше достатъчно млад и глупав, за да вярва, че може да покори света. А е трябвало да се досети, че това едва ли е възможно. В края на краищата мечтата му за професионален футбол се бе разбила на безброй парчета след тежката травма по време на последната му година в Университета на Тенеси, която сложи край на футболната му кариера. Последваха няколко операции и тялото му се възстанови достатъчно, че да може отново да функционира нормално и да покрие физическите нормативи за приемане в полицията. След като се прости с мечтата за професионална спортна кариера и допусна цял куп лични и професионални грешки, Джим вече не правеше планове за бъдещето. Просто живееше ден за ден.

— Кои са другите служители, отзовали се на повикването? — попита Чад.

— Дел Трийси. Той е вътре заедно със съдебния лекар. — Гласът на Джарниган потрепери.

Джим погледна Чад и му даде знак да отстъпи. Качи се на верандата, застана до Джарниган, който стоеше на пост пред отворената входна врата, и сложи ръка на рамото му.

— Спокойно, синко. Всички ние сме от един отбор.

— Да, сър.

— Това първото ти убийство ли е?

— Да, сър. — Джарниган въздъхна дълбоко.

Джим се обърна към Чад.

— Защо не отидеш да запишеш имената на онези любопитковци и да се опиташ да разбереш дали не знаят нещо за случилото се? Аз ще поема тук.

Чад видимо настръхна. Толкова по-зле за него, защото Джим все още беше по-старшият от двамата. Може би трябваше да възложи на Джарниган да разпита зяпачите, а не да праща партньора си. Само че се очертаваше много дълга нощ, а Чад му идваше малко в повече. По-добре беше да стои колкото е възможно по-далеч от напереното хлапе, ако не иска да изгуби самообладание и да нахока любимеца на управлението.

— Да, разбира се — изръмжа Чад и тръгна обратно по тротоара.

Джим извади бележник и химикалка от вътрешния джоб на сакото си и се обърна към Джарниган.

— В колко часа пристигнахте на местопрестъплението?

— В десет часа и четиридесет и седем минути.

Джим си отбеляза времето, след което надраска адреса, приблизителната температура на въздуха и атмосферните условия. Седемнадесет градуса. Хладно и ясно време. Звездно небе.

— А сега ми кажи какво открихте, когато влязохте вътре.

— Ъъъ… ами… мъжът, който позвънил на 911, ни посрещна на вратата. — Джарниган погледна през рамо. — Дел го вкара вътре. Във всекидневната.

— Продължавай.

— Той каза, че открил жертвата, след като пристигнал. Те… ами те двамата имали късна среща. Той твърди, че тя била вече мъртва, когато я намерил.

Джим кимна и се огледа, отбелязвайки си особеностите на старата тухлена къща. Една врата — двойна — отпред. Четири дълги и тесни прозореца. И четирите — здраво затворени.

— Влизам вътре — рече Джим. — Ти остани отвън и помогни на сержант Джордж. И не му позволявай да те сплашва.

— Да, сър. Искам да кажа, няма, сър.

Джим влезе в просторното, застлано с мрамор фоайе и погледна към стръмното стълбище към втория етаж. Над главата му ярко блестеше кристален полилей. Вляво имаше двойна врата, затворена в момента. Огледално разположената двойна врата отдясно беше отворена и разкриваше всекидневна, приблизително шест на шест метра. Дървен под. Камина. Без огън. Изящно резбована дървена украса над камината. Традиционно обзавеждане, вероятно дело на скандално скъп дизайнер.

Един набит полицай с черна униформа разговаряше с мъж, облечен със скъп тъмен костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Когато Джим доближи входа на стаята, двамата мъже вдигнаха глави и го погледнаха.

— Полицай Трийси, аз съм лейтенант Нортън. Отдел „Убийства“.

— Да, сър.

— А кой е човекът с вас?

Високият, широкоплещест мъж се извърна и застана с лице към Джим. Къдрава черна коса и тъмни очи, бронзова кожа и красиви латино черти. Привлекателен дявол, помисли си Джим. А не хубавко момче като Чад. Дяволски впечатляващ мъж.

— Куин Кортез. — Мъжът присви очи и срещна погледа на Джим. — Аз открих трупа на госпожица Вандерли.

 

 

Куин се вгледа преценяващо в инспектора от отдел „Убийства“ и почувства как мускулите на корема му се стягат. Мъжът му се стори смътно познат. Груби черти. Къса кафява коса. Някъде между тридесет и пет и четиридесетгодишен. Куин никога не забравяше лица. Полицаят каза, че името му е Нортън. Куин все още не можеше да си спомни кой е, но знаеше, че и това ще стане. Лейтенант Нортън беше с няколко сантиметра по-висок от Куин.

Тялото му беше мускулесто и стройно, а мъдрият поглед в замислените му сини очи намекваше за преживяна болка — както физическа, така и емоционална.

— Онзи Куин Кортез? — възкликна Нортън, но лицето му остана напълно безизразно.

Куин изсумтя.

— Да, същият Куин Кортез.

— Току-що спечелихте делото на Макбрайър в Нешвил — отбеляза Нортън. — Какво ви доведе в Мемфис тази вечер?

— Лулу… госпожица Вандерли ми се обади по-рано през деня и ме покани. Предполагаше се, че ще се срещнем, за да отпразнуваме победата ми в съда.

— Искате ли да ми разкажете, стъпка по стъпка, какво точно се случи в промеждутъка от време, простиращ се от момента, в който спряхте на алеята пред къщата, до мига, в който пристигнаха полицаите?

— Разбира се. — Куин познаваше процедурата. Беше адвокат по криминални дела и като такъв си бе спечелил много приятели и също толкова врагове сред многобройните юристи в няколкото щата, извън родния му Тексас, в които имаше право да практикува.

— Поршето отвън на алеята ваше ли е? — попита Нортън.

Куин кимна. Дали Нортън беше от хората, които автоматично намразваха Куин само защото беше богат и известен? Беше се сблъсквал с предостатъчно позеленели от завист негодници, които се бяха опитвали да стъжнят живота му, но само за да научат, че никой не може да сплаши или пък пречупи Куин Кортез. Само че никога преди не бе изпадал в подобна ситуация. Защото сега очевидно бе заподозрян в убийство. Прекрасно знаеше, че ще се озове на първо място в списъка със заподозрени лица, защото именно той бе намерил тялото на Лулу, с която, на всичкото отгоре, бяха и любовници.

— Пристигнах около десет и половина — рече Куин. — Паркирах, слязох от колата, приближих се до входната врата и си отключих с ключа, който Лулу криеше под изтривалката. — Нортън присви очи и се намръщи. Куин бързо кимна. — Да, зная, че не беше много разумно от нейна страна да държи ключа на толкова очевидно място, но Лулу си беше такава. Обичаше да флиртува с опасността.

— Наистина ли?

— Да, по дяволите! Защо иначе би живяла по начина, по който живееше? В случай че не знаете нищо за Лулу, позволете ми да ви информирам, че дамата си падаше по силните усещания. Скачаше с парашут, катереше се по планински върхове, гмуркаше се в океана и от петнадесетгодишна възраст чукаше всяко лошо момче, изпречило се на пътя й.

— От толкова отдавна ли познавате дамата? Откакто е била на петнадесет? — попита Нортън.

Куин поклати отрицателно глава.

— Не, но тя обичаше да се фука. А и приятелите й, които я познаваха от години, обикновено потвърждаваха разказите, които аз иначе бих помислил за дългоопашати лъжи.

— В такъв случай, Кортез, къде се вписваш ти? Поредното лошо момче в дългия списък на госпожица Вандерли или човек с по-специално място в живота й?

Куин сви рамене.

— Никога не съм се замислял сериозно по въпроса, но предполагам, че съм бил просто един от многото. Лулу и аз сме — бяхме — много еднакви в това отношение. Не си падаме по сериозните връзки.

— Бяхте ли любовници? — настоя Нортън.

— Да — отвърна Куин. — От време на време. Но връзката ни в никакъв случай не можеше да се нарече трайна и моногамна.

— Кога за последен път се видяхте с госпожица Вандерли? Като изключим тази вечер.

— Преди около шест седмици. Тя дойде в Нешвил и остана няколко дни.

— Хмм… Добре, продължете от момента, в който си отключихте входната врата на дома й тази вечер.

— Влязох вътре и извиках името на Лулу, но тя не ми отговори. Тръгнах надолу по коридора директно към спалнята й. Предполагах, че ме чака там.

— Спалнята се намира на долния етаж?

— Точно така.

— И тя там ли беше?

— Да. Лежеше на леглото по гръб. Облечена беше само с черно дантелено бельо и… ами, в първия момент си помислих, че е заспала. — Куин стисна зъби. Лулу му се бе сторила толкова красива, излегнала се спокойно на леглото със затворени очи. Той се бе навел над нея с намерението да я целуне. Докосна я по рамото, но тя изобщо не помръдна и в този миг той осъзна, че тя, макар и още топла, изобщо не спи. Едновременно с това долови противната миризма на смърт и забеляза на слабата светлина на свещите восъчно бледия, почти прозрачен цвят на кожата й. — Беше мъртва. Умряла беше вероятно час, а може би и по-малко, преди да я намеря. Трупното вкочанясване не бе започнало и тялото й бе все още топло.

— Хмм.

Лейтенантът го наблюдаваше замислено и Куин разбра по вида му, че той вероятно ще го замъкне в полицейското управление за по-подробен разпит. Имаше само един начин да се измъкне от тази бъркотия и той се изразяваше в безусловно съдействие от негова страна. Трябваше да разкаже на полицаите истината и да докаже, че и един косъм не е паднал от красивата малка главица на Лулу по негова вина.

Но дали наистина можеше да докаже, че не е убил Лулу? Не разполагаше с алиби за времето на смъртта — по същото време той пътуваше от Нешвил и си позволи да спре за кратка дрямка, тъй като беше толкова скапан, че едва успяваше да държи очите си отворени. Някъде между Нешвил и Джаксън отби край междущатска магистрала 40 и спа в колата си повече от час и половина.

Нортън прикова поглед върху Куин.

— Като се има предвид, че двамата с госпожица Вандерли сте били любовници, не ми изглеждаш особено съкрушен от смъртта й.

— Не съм емоционален човек. И не се сривам по време на кризи. Ако го правех, нямаше да съм онзи Куин Кортез. Но не съм и напълно безсърдечно копеле. — Куин погледна Нортън право в очите. — Обичах Лулу като приятелка. А и като любовница също. Ако можех да върна времето назад и да променя случилото се, щях да го направя. Но единственото, което е по силите ми в момента — а и на всички вас — е да определим как точно е умряла. И ако е била убита, да намерим виновника, отговорен за смъртта й.

Нортън го изгледа скептично.

— О, да, лейтенант, не съм я убил аз. Нямам абсолютно никаква причина да желая смъртта й.

Преди Нортън да успее да отговори, в стаята се появи мъж на около петдесет години с оплешивяваща коса и голямо шкембе, увиснало над колана на панталона му.

— Това ти ли си, Джим? — попита мъжът.

Нортън се обърна и кимна утвърдително.

— Да, аз съм. Какво имаш за нас Удел? Самоубийство? Злополука? Убийство?

Джим Нортън. Джим Нортън. Куин си повтори името няколко пъти и внезапно нещо в мозъка му прещрака и го озари прозрение. Онзи Джим Нортън, който играеше във футболния отбор на Университета на Тенеси преди двадесет години. Ето къде го бе виждал Куин. Нортън беше най-близкият приятел и съотборник на звездата на университетския спорт Грифин Пауъл. Целият американски юг — а това включваше и Тексас — следеше със затаен дъх кариерите на двамата младежи, които сякаш бяха предопределени да станат професионални спортисти. Странното беше, че независимо от факта, че те наистина притежаваха качествата на истински спортни звезди, на нито един от двамата не бе писано да се занимава с футбол професионално.

— Убийство — обяви съдебният лекар. — Задушаване.

Куин и сам се бе досетил за това. Когато завари Лулу да лежи толкова спокойно на леглото, на него отчаяно му се прииска да повярва, че не е мъртва и че би могъл да направи нещо, за да я спаси. Първият му импулс беше да й направи изкуствено дишане, но когато вдигна дясната й ръка, за да провери за пулс и видя кръвта по нея, той разбра, че се е появил твърде късно. Ако само не бе спирал за онази проклета дрямка, може би щеше да пристигне навреме, за да предотврати смъртта й.

— Има и още нещо — продължи съдебният лекар.

— И какво е то? — попита Джим Нортън.

— Показалецът на дясната й ръка е бил ампутиран. След настъпването на смъртта.

 

 

Анабел Остин Вандерли беше в стихията си като домакиня на приеми. Беше родена и възпитана за тази роля подобно на поколенията жени, родени преди нея в семейството й. Днешното галасъбитие — вечеря за набиране на средства за фондацията на името на Кристофър Нокс Тредгил — бе уважено от светския елит на Мисисипи, Алабама и още няколко съседни щата. Цената на билета беше хиляда долара и всички събрани средства постъпваха директно във фондацията, основана от Анабел преди десет години, непосредствено след като годеникът й, Крис Тредгил, стана жертва на автомобилна катастрофа. Тогава остана жив, но напълно парализиран. Фондацията се занимаваше не само с изследователска работа, но и с оказване помощ на болни, страдащи от парализа, и на техните семейства. Не всички имаха късмета на Крис, който бе роден в богато семейство, разполагащо със средствата да му осигури възможно най-добрите и квалифицирани грижи.

Бяха изминали почти две години от смъртта на Крис, но на Анабел все още й бе трудно да приеме, че вече го няма. Макар че така и не се ожениха — изборът направи той, а не тя — в продължение на много години той беше центърът на живота й.

Анабел минаваше от стая в стая във величествената къща на чичо й Луис, построена още преди Гражданската война, в която се вихреше благотворителният прием, и държеше под око всички подробности — като се започне с камерния струнен квартет, който свиреше в предния салон, и се стигне до работниците от кетъринга, които се трудеха трескаво в кухнята. Тя беше безупречната домакиня, и подобно на жонгльор, подмятащ десетина топки във въздуха, притежаваше способността да се занимава с много неща едновременно. Освен приема тази вечер, през изминалия месец Анабел бе организирала още две подобни събития — цирково представление за деца в неравностойно положение и благотворителен бал на победителите, проведен в едно от многобройните казина в Билокси.

На двадесет и три годишна възраст, когато планираше сватбата си с Крис, тя си мислеше, че на тридесет и четири вече ще е майка на няколко деца и съпруга на губернатор или на сенатор. Крис бе предопределен да продължи политическата кариера на баща си и дядо си. Вместо да изживее мечтите си обаче, тя се оказа неомъжена и без деца и запълваше дните си — а и голяма част от нощите си — с работа в многобройните благотворителни организации на семействата Остин и Вандерли.

— Тази вечер изглеждаш много красива, Анабел — заяви братовчед й Уайд Вандерли, който застана зад нея и я прегърна през кръста.

Анабел замръзна на мястото си. Насили се да се усмихне, отдръпна се от Уайд и се обърна да го погледне.

— И ти си красив, както винаги. — Уайд притежаваше аристократична хубост, която привличаше жените подобно на нощни пеперуди, устремили се към ярко пламтящ пламък. И повечето от тези жени — онези, които се приближаваха твърде близо до пламъка — получаваха жестоки изгаряния. Уайд беше негодник и макар да бяха братовчеди, Анабел го ненавиждаше от цялата си душа. Той беше истинско разочарование за чичо й Луис, който поддържаше разточителния начин на живот както на Уайд, така и на по-малката му природена сестра Лулу. Анабел винаги с охота цитираше леля си Пърдита Остин, която често повтаряше:

— Нито едно от децата на Луис не стана човек.

— Красивата, но студена Анабел — тихо прошепна Уайд. Не искаше някой от хората, минаващи край тях в залата, да чуе думите му. — Един подходящ мъж обаче би могъл да те размрази и да сгрее фригидната ти душа.

— Ако ме извиниш, бих искала…

Преди да успее да се измъкне от противния си братовчед, той я сграбчи за китката и я задържа. Анабел го изгледа яростно, заповядвайки му само с поглед да я пусне незабавно.

— Както знаеш, аз съм готов да се кандидатирам за тази работа — продължи той. — Аз съм точно мъжът, който би могъл да запали…

— Предлагам ти да ме пуснеш веднага. Освен ако не държиш да станеш за смях на всички присъстващи — заяви Анабел и по всичко личеше, че изобщо не се шегува. — Защото ще бъда принудена да те зашлевя и да изтрия самодоволната усмивка от глупавото ти лице, ако продължиш да държиш ръката ми.

Той мигновено я пусна, но се наведе и прошепна в ухото й:

— Някой ден, съвсем скоро при това, ще си го получиш, кучко.

Тя му отвърна с убийствено презрителна усмивка.

— Може и да си прав, но едно е сигурно — няма да си го получа от теб.

Анабел се отдалечи възможно най-бързо, като се опитваше да не привлича вниманието на гостите към себе си. Ако не обожаваше чичо си Луис и не изпитваше такова искрено съжаление към него, тя никога повече не би стъпила в тази къща и не би се подложила отново на тормоза на братовчед си. Докато вървеше по коридора към трапезарията с намерението да се увери лично, че всичко е под контрол, тя механично се усмихваше на познатите, които срещаше. Анабел познаваше всички влиятелни фигури, които си заслужаваше да познава, и създаваше повърхностни приятелства със същата лекота, с която изпълняваше задълженията си на перфектна домакиня.

Когато влезе в трапезарията, икономът на чичо й Луис, Хайръм, се приближи до нея и тихичко я заговори.

— Госпожице Анабел…

— Да, Хайръм, какво има?

— Шериф Броуди е на входната врата, мадам. Помоли да ви предам, че желае да разговаря с вас.

— Шериф Броуди? Каза ли за какво става въпрос? — Нима Уайд отново се бе забъркат в неприятности? Ако не беше богатството и политическото влияние на чичо й Луис, Уайд в момента сигурно щеше да лежи в затвора за изнасилване. Всички в окръга знаеха, че Уайд Вандерли си пада по непълнолетни момиченца. И изпитва перверзно удоволствие от грубия и необуздан секс.

— Не мадам, но не мисля, че е нещо приятно. Спомена само, че става дума за госпожица Лулу и че желае да разговаря лично с вас.

Защо му е на шериф Броуди да се занимава с подвизите на Лулу, каквито и да бяха те? Лулу се бе преместила в Мемфис преди пет години и живееше в старата къща на майка си в Чикасоу Гардънс — къщата, която чичо й Луис бе купил на бившата си съпруга като част от споразумението, съпътстващо развода им, когато Лулу беше дванадесетгодишна.

— Покани шериф Броуди в кабинета на чичо Луис, ако обичаш, Хайръм. Нека мине през задната врата. Кажи му, че ще отида при него при първа възможност.

— Да, мадам.

Анабел не знаеше каква е причината, довела шерифа на прага им, но не желаеше гостите й да научат за посещението му. След като обиколи трапезарията и се увери, че шампанското е подготвено за среднощните тостове, които трябваше да започнат съвсем скоро, Анабел дискретно се измъкна от стаята и бързо тръгна към кабинета на чичо си. В момента, в който влезе в помещението, шериф Броуди, набит мъж на средна възраст, свали шапката от главата си и се приближи до нея.

— Госпожице Вандерли, боя се, че нося ужасни новини — рече той.

Сърцето на Анабел сякаш изведнъж се качи в гърлото й.

— Лоши новини за Лулу?

— Да, мадам.

— Да не би да е претърпяла някаква злополука? Лошо ли е ранена?

— Никак не ми се иска точно аз да ви го съобщя, но… вашата братовчедка Лулу е мъртва.

Стомахът на Анабел се сви болезнено.

— Лулу е мъртва? Как е умряла? Кога?

— Тази вечер — отвърна шериф Броуди. — Била е намерена мъртва в спалнята си. Според полицаите от управлението в Мемфис, става дума за убийство.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че някой е убил Лулу?

— Така изглежда. Ужасно съжалявам, госпожице Вандерли. Можете да се свържете с полицейското управление в Мемфис, ако желаете. Още тази вечер или пък утре сутринта. Детективът, разследващ смъртта й, е лейтенант Нортън.

Анабел стисна ръката на шерифа и му благодари, че бе дошъл лично, за да й съобщи ужасната новина за смъртта на братовчедка й. Помоли Хайръм, който чакаше в антрето, да изпрати шерифа, но през цялото време в главата й се въртеше една и съща мисъл — как ще каже на чичо си за случилото се. Чичо й Луис винаги се бе отнасял към Лулу като към зеницата на окото си. Обожаваше по-малкото си дете, родено, когато той беше петдесетгодишен. Здравето му вече бе толкова разклатено, че новината за смъртта на малкото му момиченце, което обичаше до полуда и което бе разглезил ужасно, лесно можеше да го убие.