Джеймс Елрой
Защото нощта… (9)

9

Лунатика четеше вече за четвърти път досиетата от Мис Козметикс, когато телефонът в личния му кабинет иззвъня — двадесет и четири часа преди следващото обаждане на Гоф според уговорката. Като си представяше как убиецът му се мъчи да победи бактериалната треска, той вдигна слушалката и прошепна:

— Подранил си, Томас. Какво се е случило?

Гоф говореше на пресекулки.

— Ченгето! Мъжагата от полицейските досиета! Опитах се да го очистя, както оная измет в магазина за алкохол, но той — задъханото му дишане се превърна в ужасено скимтене.

Хавиланд си представи Гоф в телефонната кабина — припотяващ се, изгарящ от треската и гнева си. Прехвърли през ум няколко изречения и накрая каза на глас:

— Иди си вкъщи, Томас. Разбираш ли ме? Иди си вкъщи и ме чакай. Поеми три пъти въздух и ми кажи, че си отиваш вкъщи. Ще направиш ли това заради мен?

Трите вдишвания бяха придружени от някакво подобие на човешки глас.

— Да… да… моля ви, побързайте.

Докторът остави слушалката и протегна ръце пред себе си. Изобщо не трепереха. Отиде в банята и се втренчи в огледалото. Светлокафявите му очи дори не потрепваха, защото знаеше, че дори Гоф да се беше провалил, той самият беше неуязвим. Наведе се и извади изпод мивката смъртоносния комплект, който беше приготвил предишната вечер, после се върна в кабинета и го пъхна в старата кожена чанта, която пазеше още от Медицинския колеж. Клекна, дръпна част от килима и отвори сейфа на пода, откъдето извади една кафява папка, като си мислеше колко приличаше на баща му мъжът на снимката, залепена на първата страница.

Въоръжен да извърши едно милостиво деяние, той излезе от апартамента и тръгна по улицата, оглеждайки се за такси. След няколко минути мина едно.

— Ресторантът на Майкъл на Лос Фелиз и Хилхърст — каза Хавиланд на шофьора. — И моля, побързайте.

Шофьорът караше бързо в натовареното вечерно движение, без изобщо да поглежда към пътника си отзад. Като спря пред ресторанта, той каза:

— Достатъчно бързо ли беше?

Докторът се усмихна и му подаде двайсетачка.

— Запазете рестото — каза той.

Когато таксито се отдалечи, Хавиланд извървя четирите пресечки до апартамента на Гоф, като с облекчение забеляза, че прозорците на съседните апартаменти бяха тъмни. Почука леко на вратата и чу стенания, които като че ли идваха изпод земята. Верижката отвътре падна и Гоф се появи в рамката на вратата, гледайки го с умоляващ поглед и ужасени очи, а ръцете му бяха събрани като за молитва. Докторът се вгледа в ръцете, които трепереха на няколко сантиметра от него. Пръстите бяха разранени, като че ли Гоф, обзет от животинска паника, се беше опитвал да прокопае тунел и да избяга от сегашния си живот. Погледна вътрешната страна на вратата и видя следи от драпане и струйки кръв.

Хавиланд сложи леко ръце на раменете на Гоф и го избута обратно в дневната. Там, на малката масичка, лежеше пистолетът му. Той затвори и заключи вратата, посочи на Гоф дивана и започна да рови в чантата си, за да извади инструментите, предназначени да обвиняват и да даряват милост. Докато поставяше кафявата папка на пода и пълнеше една спринцовка със стрихнин, той прошепна:

— Два въпроса, преди да те упоя, Томас. Първо, полицията видя ли колата ти?

Гоф поклати глава и се опита да каже „не“ с устни.

Докторът го погледна в очите. Вероятно е истина.

Шепнейки „спокойно, спокойно“, той затисна устата на Гоф с лявата си ръка и натисна главата му до стената с всичка сила. Очите на Гоф изскочиха, но погледът му не се откъсваше от очите на неговия господар. Хавиланд взе папката от пода и извади снимката от първата страница. Като я държеше пред лицето на Гоф, той попита:

— Това ли е полицаят?

Очите на Гоф се ококориха, а зениците му се разшириха. В гърлото му се надигна писък и той извъртя глава и ухапа Доктора по ръката. Хавиланд го блъсна с всичка сила, а със свободната си ръка посегна за спринцовката и я напипа точно когато зъбите на Гоф се забиха в дланта му. Той се хвърли върху Гоф с цялото си тяло, заби иглата във врата му, но не улучи вената и извади иглата, като усети, че се забива в мускулна тъкан. Докато се целеше отново, пред погледа му се сляха образът на баща му и този на ченгето от снимката точно в момента, когато виенското колело в лунапарка в Бронкс се спускаше надолу. Този път улучи; натисна с палец буталото; отровата влезе. Тялото на Гоф се изви назад, краката му се огънаха и той се отблъсна от стената, като притисна Доктора с цялото си тяло. Сега и двамата бяха на пода. Гоф се гърчеше, а на устата му излезе пяна. Хавиланд се изправи на колене и видя баща си и ченгето като две отделни личности, чийто образ бе сменен от този на едно малко момиченце в официална рокля в стила на петдесетте, което му се смееше. Разтърси глава, за да се отърве от видението, и чу как гръбнакът на Гоф изпука, когато се опита да си изповръща червата. Когато се изправи на крака, той видя една врата, която се отвори към черна пустош, а зад една ограда от бодлива тел имаше наредени надгробни камъни. После изпъна ръце напред и видя, че не треперят. Погледна към пода и видя мъртвия Томас Гоф, замръзнал в последния гърч на терзанието.

— Татко — прошепна Лунатика. — Татко, татко.

Остана да се отърве от още едно нещо.

Докторът извади от чантата си голям черен найлонов чувал, разстла го на пода и отвори ципа. На дъното му хвърли пистолета на Гоф, после натика и самия Гоф и затвори ципа.

Ключовете от колата на Гоф бяха на масичката. Хавиланд ги сложи в джоба, клекна и вдигна освободения от болките си Гоф на рамо. Взе чантата, изгаси лампата, затвори вратата и излезе на улицата.

Тойотата на Гоф беше паркирана малко по-надолу. Хавиланд отключи багажника, напъха мъртвеца вътре и постави върху тялото резервната гума. Доволен от свършената работа, Докторът затръшна капака на багажника и подкара Гоф към последната му обител.

Гробът на Томас Гоф беше подземието на един склад за коли в индустриалния квартал на източен Лос Анджелис. Складът принадлежеше на един от бившите пациенти на Доктора — престъпник, който излежаваше десетгодишна присъда за трети въоръжен грабеж. Хавиланд му плащаше данъците и пращаше на жена му чекове на всяко тримесечие; мрачната стара крепост от червени тухли щеше да бъде негова поне още осем години.

Намирането на място за гроба отне на Доктора десет минути, докато прехвърляше връзката ключове, която му беше дал неговият пациент, отваряше поредица от двойно заключени врати и се препъваше в плесенясали картони и разкатан дървен материал, докато се добере до пълната тъмница във вътрешността на сградата. Изчисти колата от отпечатъците си и се върна обратно по същия път до изхода, а докато заключваше зад себе си всяка следваща врата, у него се засилваше чувството на облекчение от добре свършената работа: Томас Гоф беше прекарал съзнателния си живот в търсене на мрака и Докторът беше обещал да му помогне; сега той имаше няколко пласта тъмнина, които да го закрилят във вечността.

Когато заключи и последната врата зад себе си, Лунатика пое към центъра и насочи мислите си към бъдещето. След смъртта на Гоф трябваше да се оправя сам; събирането на досиетата оставаше на неговия гръб. Време беше да поразмотае самотниците си с приказки за предстоящите им „крайни“ задачи и да се концентрира върху събирането на данни и вероятния сблъсък с полицая, който толкова приличаше на баща му. Докато прекосяваше моста на Трета улица, а пред него плуваха светлините на търговския център, Хавиланд се замисли за ходовете на шаха: Ричард Олдфийлд — клинично луд, но изключително внимателен, който си приличаше с покойния Томас Гоф като с близнак. Става царица. Линда Уилхайт, проститутката, която фантазираше филми на ужасите и мечтаеше за безоблачен семеен уют с едър и груб мъж. Царица до царя.

И най-накрая самият мръсен „цар“: сержант Лойд Хопкинс, изключителното ченге на Лос Анджелис с коефициент на интелигентност, излизащ извън нормите, човекът, за когото Алхимика беше казал: „Измъкнах досието му само защото е най-добрият, който може да съществува. Ако не беше такъв явен женкар и методите му на работа не нарушаваха законите, щеше да бъде главен инспектор. Има почти пълна самостоятелност в отдела, защото шефовете знаят, че е най-добрият и го мислят за малко откачен. Той беше човекът, който приключи със случая с холивудския касапин миналата година. Никой не разбра какво всъщност стана, но според клюките Хопкинс просто излязъл и убил копелето.“

Хавиланд си повтори думите на Алхимика още веднъж, като ги сравняваше с подробностите в досието, отнасящи се до броя на арестите, извършени от Хопкинс, и неговия непостоянен семеен живот. Шах — мат. Вторачен все по-дълбоко в светлините пред себе си, той си мислеше как ще отключи вратата към бездната от детството чрез едно символично отцеубийство.