Джеймс Елрой
Защото нощта… (12)

12

След двадесет и четири часовите досадни съвещания в отдела и проучването на документите в Паркър Сентър Лойд подкара към Сенчъри Сити, за да се хване като удавник за най-тънката сламка, като по пътя си правеше равносметка: разследването му беше влязло в задънена улица. Всяко ченге в Южна Калифорния обръщаше земята за Томас Гоф, а самият той, главният полицай, легендарният „голям мозък“, дори нямаше изграден психологически модел, от който да тръгне. Ако можеше да използва като изходна позиция прякора на легендарния психоаналитик, може би ще го накара да се заинтересува от случая на Гоф и да направи своите заключения. Вероятността беше много малка, но все пак съществуваше.

Двадесет и четирите часа, прекарани в Центъра, не бяха довели до нищо. Щатската полиция в Ню Йорк беше реагирала незабавно на запитването му относно Томас Гоф и беше изпратила шест страници информация. Лойд научи, че Гоф е бил садист, който забърсвал жени по баровете, прелъстявал ги и после ги пребивал; че е обичал да краде последни модели коли с гюруци, че не е известно да е имал съучастници и е бил освободен от Атика вероятно за да го накарат да напусне щата Ню Йорк.

Най-голямото разочарование за деня дойде на едно късно следобедно съвещание в кабинета на Тад Брейвъртън, когато главният инспектор прочете твърдо указание от големия шеф да се наложи пълно затъмнение по случая по отношение на средствата за масова информация с оглед на обществената сигурност. Лойд се беше изсмял на глас, после си беше седнал вбесен, когато Брейвъртън и най-близкият му помощник Фред Гафани го бяха изгледали строго. Той знаеше, че „обществената сигурност“ се приравняваше на „връзки с обществеността“ и изолацията на средствата за масова информация беше предприета заради вероятността да се окаже, че Джак Хързог е извършил криминални деяния, особено като се има предвид връзката му с опозорения полицай Марти Берген. Глазурата на този кейк беше индустриалната фирма и полицейските шефове, които работеха за нея. Не вървеше да ги настъпват по мазола. Един скандал в средствата за масова информация би могъл да изкара Гоф наяве, но отделът си прикриваше задника.

Лойд паркира в един подземен паркинг на ъгъла на Олимпик и Сенчъри Парк Ийст, после взе асансьора до партера и видя сградата, в която работеше психоаналитикът — един небостъргач от стъкло и стомана с градинка отпред. Според указателя във фоайето кабинетът на д-р Джон Хавиланд се намираше в апартамент 2604. Лойд взе остъкления асансьор до двадесет и шестия етаж и тръгна по дългия коридор, докато стигна до дъбова врата с табелка с името на психиатъра. Той отвори вратата, като очакваше да види пред себе си секретарка със захаросана усмивка. Вместо това обаче се закова на място при вида на увеличените снимки на най-красивата жена, която беше виждал в живота си.

Тя очевидно беше висока и елегантна, с класически черти на лицето и малки дефекти, които я правеха още по-впечатляваща и различна от изтъркания идеал за физическа красота. Носът й беше малко по-вирнат, на брадичката й имаше малка вдлъбнатина, която придаваше на лицето решителен вид. Около заоблените скули се спускаше гъста тъмна коса, която допълваше огромните очи с остър, но някак си неразгадаем поглед. Като се приближи до стената, за да разгледа снимките по-отблизо, Лойд видя, че те бяха правени в естествени пози и това като че ли ги правеше още по-впечатляващи. Затвори очи и се опита да си представи жената гола. Не успя и разбра защо — изключителната й красота правеше всякакви фантазии невъзможни.

— Тя е изключителна, нали?

Думите не нарушиха замечтаността на Лойд. Той отвори очи, но нито видя, нито чу, нито почувства каквото и да било друго, освен женствената мощ пред себе си. Усети, че някой го потупва по рамото и се обърна. Видя един слаб мъж, облечен в моряшки блейзер и сиви фланелени панталони, който беше втренчил поглед в него с протегната ръка, а светлокафявите му очи бяха развеселени от реакцията му на снимките.

— Аз съм Джон Хавиланд — каза мъжът. — Какво мога да направя за вас?

Лойд възвърна професионалния си вид, пое ръката на мъжа и я стисна здраво.

— Сержант Хопкинс, Полицейско управление на Лос Анджелис. Мога ли да ви отнема малко време?

Доктор Хавиланд се усмихна и каза:

— Разбира се. Да отидем в кабинета ми.

Той посочи към една дъбова врата и добави:

— Имам повече от половин час до следващия сеанс. Изчервявате се, сержант, но аз ви разбирам.

— Коя е тя? — попита Лойд.

— Една моя пациентка — отговори Хавиланд. — Понякога си мисля, че това е най-красивата жена, която съм виждал.

— И аз си помислих същото. А как се отнася тя към това, че окачвате портрета й по стените?

Бузите на Хавиланд пламнаха; Лойд видя, че мъжът се почувства страшно неудобно заради непрофесионалните си действия.

— Забравете въпроса ми, Докторе. Оттук нататък ще се придържам към работата.

Докторът сведе поглед и покани Лойд в облицован с дъбова ламперия кабинет, посочи му един стол и седна на няколко стъпки от него. Вдигна поглед и каза:

— Това лично посещение ли е, или официално полицейско разследване?

Лойд открито впери поглед в психиатъра. Хавиланд не трепна и той разбра, че си има работа с равностоен противник.

— И двете, Докторе. Всичко започва от вашия прякор. Аз…

Хавиланд вече клатеше глава.

— Този прякор е взет на старо. Доктор Джон Лунатика е бил рок певец от шейсетте. Този прякор ми дадоха в Медицинския колеж, защото името ми беше Джон и понякога излизах през нощта. Освен това съм консултирал много криминални престъпници и други подобни, които увековечиха прякора. Откровено казано, на мен ми харесва.

Лойд се усмихна и каза:

— Наистина не звучи зле.

Той извади от джоба си две снимки и ги подаде на Хавиланд.

— Някой от тези мъже бил ли ви е пациент?

Докторът погледна снимките и ги върна обратно.

— Не. Кои са те?

Лойд не отговори на въпроса и каза:

— Ако сте ги лекувал, щяхте ли да ми кажете?

Хавиланд събра пръстите на ръцете си в колибка и подпря брадата си.

— Щях да ви дам положителен или отрицателен отговор.

После попита:

— Защо искате да знаете?

— Отговорихте ми направо и аз ще направя същото. Светлокосият мъж неотдавна влязъл в един магазин за алкохол и стрелял по трима човека, като ги направил на пестил. Тъмнокосият мъж е полицай от Лос Анджелис, който е в неизвестност, и се предполага, че е мъртъв. Преди да изчезне, той е бил много изнервен и непрекъснато е повтарял вашия прякор. Сигурен съм, че светлокосият го е убил. Той е психопат от световна класа. Преди два дни стреля по мен в един бар за самотници в Бевърли Хилс. Вероятно сте чел за това във вестниците. Успя да се измъкне. Искам да му отрежа квитанциите. Да го пратя в пандиза или в моргата — второто е за предпочитане.

Лойд се облегна назад и разхлаби вратовръзката си, разочарован, че беше повишил тона си и вероятно беше нарушил професионалната си равнопоставеност с психиатъра. Усети пристъп на главоболие и затвори очи, за да го предотврати. Когато ги отвори, д-р Джон Хавиланд се беше ухилил до уши и клатеше глава от радост.

— Харесвам мъжествените хора, сержант. Това е едно от слабите ми места като психоаналитик. След като установихме известна доза откровеност между нас, мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Давайте, Докторе — ухили се Лойд.

— Добре. Първо, наистина ли мислехте, че познавам тези двама мъже?

Лойд поклати глава.

— Не.

— Тогава мога ли да предположа, че сте тук, за да се възползвате от общоизвестните ми познания върху поведението на престъпниците?

Усмивката на Лойд стана още по-широка.

— Да.

Докторът също се усмихна.

— Добре. С удоволствие ще ви дам информация, но ще трябва да поставите въпросите си направо, а не хипотетично. Дайте ми точната информация колкото се може по-сбито и после аз ще ви задавам въпроси.

— Дадено — каза Лойд, после отиде до прозореца и погледна надолу. Той говори десет минути с гръб към Доктора, който не го прекъсваше. Преразказа една изчистена версия на случая Хързог Гоф, като не спомена за досиетата и връзката на Хързог с Марти Берген, но описа в най-големи подробности шоуто на ужаса на Мелбърн Авеню.

Когато свърши, Докторът прошепна:

— Господи, каква история. Защо нямаше нищо за този Гоф по телевизията? Това нямаше ли да помогне да го открият?

Лойд се обърна към Хавиланд и каза:

— Шефовете наредиха нищо да не излиза в средствата за масова информация. Обществена сигурност, връзки с обществеността, както искате го наречете — не ми се говори за това. Освен това моите възможности намаляват все повече. Нямам ни най-малка представа кой е партньорът на Гоф. Ще обиколя сам някои барове, но това е все едно да търсиш игла в купа сено. Ако скоро не се добера до нещо, ще трябва да отлетя до Ню Йорк и да разпитам хората, които са познавали Гоф там, което, откровено казано, ми се струва безсмислено. Сега е ваш ред, Докторе. Интересуват ме вашите предположения за характера на връзката между Гоф и неговия партньор и състоянието на апартамента му. Какво мислите?

Хавиланд стана и закрачи из стаята. Лойд седна и започна да го наблюдава как обикаля кабинета. Най-накрая Докторът спря и каза:

— Приемам вашето разбиране за психическото разстройство на Гоф и въздържащото влияние на левичаря, но само донякъде. Освен това не смятам, че двамата мъже имат хомосексуална връзка помежду си, независимо от това, което символизират изрезките по стените. Мисля, че си имате работа с подсъзнателно подхвърлени фалшиви следи; особено що се отнася до голите мъже и надписите. Надписите напомнят за шейсетте — може би Гоф и неговият приятел са били вдъхновени от онова време. Мисля още, че албумите ни насочват към подсъзнателния характер на приложените хитрини, защото всяка от тези плочи напомня музиканти или песни от шейсетте. Апартаментът е бил старателно изчистен и все пак тези албуми са били оставени. Това ми се струва странно. Едно обаче е ясно — прикритието на Гоф е отишло по дяволите, след като сте си поиграли с него на стражари и апаши. Той е знаел, че трябва да бяга и че вероятно много скоро ще бъде идентифициран. Така че неговият приятел изчиства стените, за да заличи собствените си отпечатъци вероятно след като Гоф изчезва — но той не сваля изрезките, защото те издават единствено наклонностите на Гоф. Не е видял изрезката с номера на значката на изчезналия полицай в гардероба, защото той самият никога не се е бил докосвал до това място и не е знаел, че Гоф е направил такова нещо. Другите изрезки по стените могат да се считат за двусмислени или фалшиви следи, но не и тази в гардероба. Тя говори за убийството на един полицай от Лос Анджелис. Ако приятелят на Гоф е знаел за нея, е щял със сигурност да я унищожи. А какво мислите вие, сержант?

Зашеметен от блестящо защитената хипотеза, Лойд каза:

— Съответства на всичко, с което разполагаме. И аз се бях насочил в подобна посока, но вие отидохте с две крачки напред. А какво е крайното ви заключение?

Докторът седна срещу Лойд и придърпа стола си така, че колената им почти се допираха.

— Мисля, че основните нишки, които водят към мотива, подсъзнателен или не, са голите мъже, които сочат не към хомосексуални наклонности, а към едно желание за разрушаване на мъжката сила. Мисля, че приятелят на Гоф е със силно разстроена психика, а Гоф е психопат. Мисля, че и двамата са много интелигентни и силно мотивирани патологични случаи на хора, които мразят полицаите.

Лойд изчака думите на Доктора да достигнат до съзнанието му, като не го изпускаше от очи. Тезата беше разумна, но каква трябваше да бъде следващата стъпка на разследването?

Най-накрая Хавиланд сведе поглед и продума:

— Бих искал да ви помогна, сержант. Имам на разположение много добре информирани източници от престъпния свят. Моя собствена мини мрежа, така да се каже.

— Бих се радвал много — каза Лойд, като същевременно извади от джоба си визитна картичка.

— Тук са написани служебният и домашният ми телефон. Можете да ми се обадите по всяко време.

Той подаде на Хавиланд картичката. Хавиланд я сложи в джоба си и каза:

— Бихте ли ми дали и снимката на Гоф? Искам да я покажа на някои от моите пациенти.

Лойд кимна.

— Не споменавайте, че Гоф е заподозрян в убийство — каза той и постави снимката в ръката на Доктора. — Опитайте се да ги разпитате, без да предизвиквате подозрения. Ако пациентите ви разберат, че работата е дебела, могат да се опитат да използват ситуацията, за да изкопчат пари или да искат услуги.

— Разбира се — каза Хавиланд. — Това е единственият професионален начин да се свърши тази работа. От тази гледна точка трябва да ви заявя ясно, че не мога и няма да застраша анонимността на източниците си при каквито и да е обстоятелства.

— Не искам това от вас.

— Добре. Каква ще бъде следващата ви стъпка?

— Ще обмисля вашата теза, ще прегледам бумагите, свързани със случая, още четиридесет или петдесет пъти, докато нещо ме захапе.

Хавиланд се разсмя.

— Надявам се ухапването да не бъде смъртоносно. Забавно е, да знаете. Изведнъж придобивате много мрачен вид — също като баща ми. Лоши мисли?

Лойд се смя, докато го заболяха устата, а по бузите му се стекоха сълзи. Хавиланд се хилеше заедно с него, като непрекъснато събираше пръстите си в колибка. Най-накрая Лойд си пое дъх и каза:

— Господи, това беше добър лаф. Смеех се на иронията във въпроса ви. Цяла седмица в главата ми се върти единствено мисълта за убийствата, но точно когато казахте „лоши мисли“, си мислех за тази невероятна жена на стената.

Като се смееше лудо, Докторът успя да каже:

— Линда Уилхайт има такова въздействие върху мъжете. Тя може да ги пре… — той се спря насред думата и каза: — Тя може да накара мъжете да стигнат дотам, че да повтарят името й на глас. Забравете думите ми, Хопкинс. Анонимността на моите пациенти е свещена. Беше непрофесионално от моя страна.

Лойд се изправи, като си мислеше, че горкото копеле се е влюбило до ушите в една жена, която вероятно предизвикваше задръствания, докато пресичаше улицата на път към вестникарската будка. Усмихна се и протегна ръка. Когато Хавиланд я пое, той каза:

— И аз понякога действам непрофесионално, Докторе. Типове като нас трябва от време на време да се чукат по силата на общественото задължение. Благодаря ви за помощта.

Д-р Джон Хавиланд се усмихна. Лойд излезе от кабинета, като с огромно усилие удържа погледа си встрани от снимките на Линда Уилхайт по стените.