Джеймс Елрой
Защото нощта… (20)

20

Партията шах напредваше. Самотниците бяха убедени в необходимостта да събират данни, а довечера, след като ченгето противник бъде унищожен, той щеше да си инжектира пентотал и да извика образите от миналото, които ще взривят бездната. Часът на истината наближаваше.

Лунатика стоеше на балкона и се взираше в океана, после затвори очи и се остави на шума на разбиващите се вълни, който извика нови образи: Хопкинс напуска „Уиндъмиър Драйв“ на зазоряване; голямата найлонова торба с тялото на Шери Шридър се поклаща на гърба на Ричард Олдфийлд, докато я носи към колата; лицето на Ричард, грейнало от задоволство, докато я погребваха в сянката на един пътен знак. Моменти, пълни с удовлетворение, но несравними с удоволствието да наблюдава самотника Били, който проявява, а после редактира филма и го превръща в коктейл от детската травма на Линда Уилхайт и фантазии за възрастни. В началото Били беше възхитен от идеята да свърши една бърза работа, но се уплаши, когато Шери Шридър умря във фотолабораторията му. Наложи се да проведе с него един блестящо подготвен сеанс, за да го накара да изпълни задачата си докрай.

Хавиланд отвори очи и си припомни по-дребните доказателства за силата на своята воля: управителят на сградата се беше обадил да му каже, че кабинетът му е бил разбит и в момента работниците оправят вратата; Линда Уилхайт беше оставила съобщение на телефонния секретар да й се обади „спешно“. Тези телефонни обаждания го бяха убедили окончателно в пълното подчинение на околните и, воден от техния символизъм, той се беше обадил на всички свои самотници от един уличен телефон с молба за средства — по десет хиляди долара на човек. Всички бяха отговорили „да“ с кучешко покорство.

Трябваше да продължи тази линия на поведение.

Лунатика отиде до телефона в кухнята и набра номера на Линда Уилхайт. Когато чу гласа й, той каза:

— Тук е Джон Хавиланд, Линда. Разбрах от телефонния секретар, че искате да говорите с мен.

Гласът на Линда се усили:

— Докторе, разбирам, че ви съобщавам това в последния момент, но искам да ви информирам, че прекъсвам терапията. Вие ми разкрихте много неща, но оттук нататък искам да се справя сама.

Хавиланд вдъхна думите й. Когато издиша собствените си думи, те бяха прочувствени като за случая.

— Много ми е мъчно да чуя това, Линда. Толкова бързо напредвахме. Сигурна ли сте, че искате това?

— Убедена съм, Докторе.

— Разбирам. Бихте ли дошла за още един сеанс? Един специален сеанс с нагледни материали? Това е стандартната ми процедура за последния сеанс и представлява много важна част от цялостната терапия.

— Много съм заета, Докторе. Има много неща…

— Довечера става ли? В седем в кабинета ми? Абсолютно необходимо е да завършим терапията по този начин, а освен това ще бъде безплатно.

Линда въздъхна и каза:

— Добре, но ще си платя.

Хавиланд каза:

— Довиждане — и затвори телефона, после набра други седем цифри и се запъхтя.

— Да? — гласът на Хопкинс изразяваше очакване.

— Сержанте, обажда се Джон Хавиланд. Случват се някои странни неща. Влизали са в офиса ми, а освен това току-що ми се обади моят информатор. Аз… аз… аз…

— Успокойте се, Докторе. Говорете по-бавно.

— Аз… аз щях да ви кажа, че все още не мога да ви кажа името му, но Гоф му се е обаждал, защото разбрал, че му е нужен пистолет и пари, които Гоф му е дължал. Парите и пистолетът са в един сейф за багаж на автогарата в града. Ч-честно казано, сержанте, информаторът ми се страхува от капан. Иска да поднови терапията, така че успях да измъкна тези неща от него. Той… той има странни отношения с Гоф… Почти като между баща и син.

— Каза ли ви номера на сейфа?

— Да — четири-едно-шест. Ключът трябва да бъде при продавача на бонбони точно срещу сейфовете. Гоф му го е дал вчера според моя информатор.

— Вие постъпихте правилно, Докторе. Ще се погрижа за всичко това.

Доктор Джон Хавиланд постави обратно слушалката с мисълта за Ричард Олдфийлд, който стоеше на бара точно срещу сейф 416, въоръжен със снимката на Лойд Хопкинс от полицейското му досие и с автомат „Узи“.