Джеймс Елрой
Защото нощта… (7)

7

— Разкажете ми сънищата си.

Линда Уилхайт премери думите на Доктора, като се чудеше дали той има предвид тези насън или тези наяве. Решавайки, че става въпрос за сънища, тя попипа ръба на избелялата си дънкова пола и каза:

— Рядко сънувам.

Хавиланд придърпа стола си по-близо до Линда и долепи пръстите на двете си ръце.

— Хората, които рядко сънуват, обикновено имат много фантазии. Така ли е и във вашия случай?

Когато клепачите на Линда потрепнаха при този въпрос, той приближи ръцете си на двайсетина сантиметра от лицето й.

— Моля ви, Линда, отговорете ми.

Линда се опита да плесне ръцете на Доктора, но той бързо ги прибра в скута си.

— Не ме насилвайте — каза тя.

— Бъдете конкретна. Помислете точно какво искате да кажете.

Линда бавно издиша думите.

— Едва сме започнали сеанса, а вие започвате да ме командвате. Имах предвид някои неща, които исках да обсъдим, неща, за които непрекъснато си мисля напоследък, а вие веднага ме атакувате с въпроси. Не ми харесва агресивното ви поведение.

Докторът отпусна ръце и ги скръсти.

— И въпреки това ви привличат именно агресивни мъже.

— Да, но какво общо има това?

Хавиланд се наведе напред.

— Предавам се, Линда. Но нека първо ви обясня какво искам да кажа, преди да ви се извиня. Вие ми плащате по сто и петдесет долара на час, които можете да си позволите, защото печелите много пари, като правите нещо, което презирате. Виждам терапията ви като едно упражнение по прагматизъм: да открием защо сте станала проститутка и после да прекратим лечението. Щом спрете да проституирате, вие няма да имате нужда от мен, нито ще можете да си го позволите, и всеки ще поеме по своя път. Съчувствам ви във вашата дилема, така че ви моля да ми простите прибързаността.

Линда почувства как душата й започва да се разтапя пред брилянтно поднесеното извинение.

— Съжалявам, че изкрещях — каза тя. — Знам, че сте на моя страна и познавам вашите методи на работа. Така че… в отговор на вашия въпрос — да — наистина фантазирам много.

— Бихте ли ми разказали по-подробно? — каза Хавиланд.

— Преди около шест години позирах за поредица от снимки облечена или полуоблечена, от които излезе този ала-бала албум за скучаещи типове. Там работеше един ужасен екип от фотографи и техници, всичките педали, които ме слагаха пред вентилатори, за да духат в косата ми и да ме карат да настръхвам, а после пред печки, за да потекат от мен реки от пот, и ме въртяха и подхвърляха наляво и надясно като парцалена кукла, и цялата работа беше по-лоша, отколкото ако се бях чукала със стокилограмов пияница.

— И? — прошепна Хавиланд.

— И аз си представях как убивам тези педали, а някой снима всичко и после наемам едно голямо кино и го напълвам с момичета от занаята. Те щяха да аплодират и филма, и мен, все едно съм Фелини.

Докторът се разсмя.

— Това не беше толкова трудно, нали?

— Не.

— Тези фантазии често ли се повтарят?

— Ами… не…

— Но се появяват в различни варианти?

Линда се усмихна и каза:

— Трябвало е да станете ченге, Докторе. Хората щяха да ви разказват всичко, което поискате. Добре, има и една друга версия на същите фантазии за филма. Не е необходимо да сте гений, за да разберете, че тя се основава на смъртта на родителите ми. Аз съм зад една камера. Един мъж бие една жена до смърт, после се застрелва. Аз заснемам това и то е едновременно реално и нереално. Искам да кажа, разбира се, че това, което се случва, е реално, само че хората не са завинаги мъртви. Ето как разбирам тази фантазия. Това, което мисля, е, че…

Докторът я прекъсна:

— Интерпретирате фантазията.

— Оставете ме да довърша! — изтърси Линда. Като сниши гласа си, тя каза:

— Исках да кажа, че всичко това някак си води до любовта. Тези истински или измислени, или каквито са там хора умират, така че аз да мога да проумея какво значение е имало за мен скапаното ми детство. След това срещам един едър, грубоват мъж. Един самотник, не някой скапаняк. Той е имал същия живот като мен, аз му показвам филма и ние се влюбваме. Край на фантазиите. Не е ли сладникаво и ужасно?

Линда гледаше право в Доктора и забеляза, че чертите му се смекчиха, а светлокафявите му очи станаха почти прозрачни. След като не получи отговор, тя стана и отиде до дипломите, поставени в рамки на стената. Попита инстинктивно:

— Къде е семейството ви, Докторе?

— Всъщност нямам семейство — каза Хавиланд. — Баща ми изчезна, когато бях ученик, а майка ми е в един санаториум в Ню Йорк.

Линда се обърна към него и каза:

— Съжалявам.

— Не съжалявайте, а ми кажете как точно се чувствате в момента.

Линда се засмя.

— В момента ми се иска да запаля цигара. Спрях ги преди осем месеца, едно от малките ми упражнения в самоконтрол, а сега умирам за една.

Хавиланд също се засмя.

— Разкажете ми нещо повече за мъжа, в който сте се влюбили.

Линда закрачи из кабинета, като прокарваше пръсти по дъбовата ламперия на стените.

— Всъщност всичко, което знам, е, че носи пуловер номер 44. Знам, защото по-рано имах един клиент с идеално тяло, който носеше същия номер — не знам защо бях погледнала етикета, докато той се обличаше. Когато тези фантазии се появиха за първи път, си представях лицето на този клиент. После си наложих да забравя това лице, защото нарушаваше фантазиите ми. Веднъж дори отидох до Брукс Брадърс и похарчих двеста долара за светлосин кашмирен пуловер номер 44.

Линда седна и забарабани по облегалките на стола.

— Мислите ли, че това е една тъжна история, Докторе?

Гласът на Хавиланд беше много мек.

— Мисля, че ще ми достави удоволствие да ви доведа до края.

— Какво значи това?

— Просто една моя ключова фраза, която обобщава потенциала на пациентите ми. Ще поговорим по-подробно за това по-късно. Преди да приключим, моля ви да ми дадете бърз отговор на една хипотетична ситуация. Измежду моите пациенти има един младеж, който иска да убива. Не би ли било ужасно, ако той срещне една млада жена, която иска да умре, и ако там има някой с камера, който да запише всичко?

Линда удари с ръце по стола. Подът се разтресе при думите й:

— Да! Но защо тази идея толкова ме възбужда?

Хавиланд стана и посочи часовника.

— Нито една душа не е била спасена за петдесет минути. Понеделник по същото време?

Линда хвана ръката му, докато отиваше към вратата.

— Ще бъда тук — каза тя, а гласът й преминаваше в шепот.

 

 

Хавиланд се прибра в своето жилище светилище в Бевърли Хилс и отиде право във вътрешното светилище — единствената от шестте стаи, която не беше запълнена от пода до тавана с метални лавици с литература по психиатрия.

Лунатика гледаше на трите си резиденции като на колело за търсене на познание, а той самият беше оста. Офисът му в Сенчъри Сити беше спицата на индукцията; жилището му беше изворът на информация и място за размишление; крайбрежната къща в Малибу — спицата на „пласмента“, където изпращаше своите самотници отвъд собствените им граници.

Но сърцевината на работата му беше тук, зад една врата, която той собственоръчно беше изчистил от лака и беше боядисал в отвратително яркозелено. Това беше контролният пулт на Машината на времето.

В средата на стаята имаше бюро с телефон и въртящ се стол, от който се виждаха четирите стени, покрити с информация.

На едната от стените имаше огромна карта на Лос Анджелис. С червени карфици бяха означени домовете на неговите самотници, а сините карфици означаваха телефонните автомати, на които им се обаждаше — защитният буфер, който беше измислил. Зелени карфици указваха домовете, в които самотниците са били изпращани със задачи, а една пластмасова залепваща се фигурка означаваше Томас Гоф, който непрекъснато беше в движение в търсене на нови червени карфици.

Две от стените представляваха един дълбокомер, с който се измерваше бездната в детството на Лунатика. За разделители служеха класациите на четиридесетте най-добри в баскетболната лига от пролетта на 1957 г., които бяха прикачени към стените с червени и сини карфици, и една лавица, на която имаше колелца от играчки, кичури мека кестенява коса, открадната от вътрешността на семейната библия, и парче килим, опръскано с кръв.

Следи.

Четвъртата стена беше покрита с написани на машина цитати от хора, населяващи бездната, които бяха залепени в строг хронологичен ред:

„Декември 1957 г.: Майка — «Баща ти беше чудовище и съм доволна, че изчезна. Попечителите са били инструктирани да не ни казват нищо и аз съм доволна. Не искам да знам.» (Състояние в момента: намира се в санаториума «Йонкърс» с диагноза «оглупяване вследствие на алкохолизъм».)

Март 1958 г.: Франк Бакстър (адвокатът на татко) — «Мисли си за най-доброто, Джони. Мисли си за това колко много те обича баща ти, заради което ти праща, на теб и на майка ти, всички тези чудесни пари.» (Състояние: извършил самоубийство през август 1960 г.)

Пролетта на 1958 г.: (Въображаемо? Спомен от предишното лято?) Полицейски агенти разпитват мама къде е баща ми — раболепни, прекланящи се пред богатството. (Състояние: никакъв отговор на всички мои запитвания в Скарсдейл и Уестчестър. 1961–1968) Сън?

Юни 1958 г.: сестра и лекар в гимназията в Скарсдейл (подслушано) — «Мисля, че момчето има слабо изразена моторна афазия»; «А! Но, Докторе, това момче е изключително умно! Той просто иска да научи това, което иска»; «Вярвам по-скоро на рентгеновите снимки, отколкото на вашите анализи, мис Уоткинс.» (Състояние: докторът починал, сестрата се преместила, адрес неизвестен. Забележка: Рентгеновите снимки и другите изследвания, направени в Харвард, не показват наличието на никакви отклонения.)“

Стени със следи. Други оси, нанизани на неговата и всички спици на колелата му.

Хавиланд се завъртя на стола, като го буташе с крака и се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато всичко в стаята се сля, а стените с техните следи се превърнаха в бесни огнени образи на Линда Уилхайт и нейните фантазии за домашно кино. Той затвори очи и видя как Ричард Олдфийлд стои гол пред една кинокамера, а други самотници работят върху осветлението и другото оборудване. Столът тъкмо щеше да се разпадне, когато телефонът иззвъня и видението застина. Като дишаше тежко, за да се измъкне от унеса, Лунатика остави стола да спре сам. Когато беше сигурен, че гласът му ще прозвучи спокойно, той вдигна слушалката и каза:

— Добри ли са новините, Томас?

Гласът на Гоф беше едновременно самодоволен и дрезгав от напрежение.

— Бинго. Джуниър Мис Козметикс. Дори не ми се наложи да се свържа с ченгето. Едно от мекеретата му пропя като птиче. Мъри нищо няма да разбере.

— Получи ли ги?

— Довечера — каза Гоф. — Струва ни само хилядарка и малко кокаин.

— Къде? Искам да знам точното време и място.

— Защо? Каза ми, че това е моя работа.

— Кажи ми, Томас.

Хавиланд усети колко дрезгав беше гласът му и подслади думите си:

— Ти свърши превъзходна работа и тя си е твоя. Просто бих искал да си представя твоята триумфална победа.

Гоф млъкна. Докторът си представи едно гордо от себе си дете, което се страхуваше да изрази благодарността си за изказаната му евтина похвала. Най-накрая детето се преклони пред бащата.

— Довечера в десет и половина. Краят на Николас Кениън Роуд, в малкия парк с масички за пикник.

Хавиланд се усмихна. Хвърли една троха на детето.

— Повече от превъзходно. Идеално. Ще те чакам в апартамента ти в единадесет. Ще отпразнуваме случая, като планираме следващото събиране. Нуждая се от твоята информация.

— Да, Докторе.

Гласът на Гоф звучеше така, сякаш щеше да пропълзи в краката на Доктора. Хавиланд затвори телефона и прослуша записа на разговора отново с пълното съзнание, че Линда Уилхайт само беше отстъпила с една крачка назад в мислите му, но съвсем не си беше отишла.

 

 

В девет и половина Хавиланд стигна до Николас Кениън и паркира зад групичка чинари непосредствено до масичките за пикник. Прикриваше го купчина скали, покрити с шубраци, като в същото време можеше добре да наблюдава мястото на срещата на Гоф. То беше добре осветено през цялата нощ, за да се попречи на педерасткото сборище, а оттам, откъдето се беше скрил, щеше да чува идеално разговора на Гоф и партньора му. Всичко беше наистина перфектно.

В десет и десет жълтата тойота на Гоф пристигна. Хавиланд наблюдаваше как неговият подчинен излиза от колата и протяга крака, после вади един голям револвер от колана си и се върти в пирует като стрелец, целещ се във въображаеми противници. Уличното осветление огряваше пулсиращите вени на челото му — предупредителните сигнали за предстоящ пристъп на лептоменингита. Когато се чу шум от пристигането на друга кола и Гоф мушна пистолета обратно, покривайки го с винтягата си, Хавиланд се обля в студена пот.

Появи се един разнебитен сивкав шевролет, който се поднесе, щом шофьорът удари спирачки. От него излезе дебел чернокож, облечен в плътно полепнала униформа, състояща се от бледосиня риза, панталон с цвят „каки“ и широк колан; тресна шумно вратата и отпи от една бутилка уиски. Хавиланд потрепери, като си спомни една от любимите фантазии на Гоф: „Размазване на негри“.

Чернокожият се затътри към Гоф и му предложи да пийне. Гоф отказа с поклащане на глава и каза:

— Донесе ли ги?

Хавиланд забеляза, че ръцете на Гоф трепереха и несъзнателно попипваха колана.

Чернокожият гаврътна още една яка глътка и се захили.

— Ако си донесъл парите, ще ти дам папките. Ако си донесъл наркотика, ще ти дам… по дяволите; не мога да го римувам. Изглеждаш нервен, приятелче. Май си попрекалил със собствената си стока.

Гоф отстъпи една крачка. Цялата му лява половина трепереше. Хавиланд виждаше, че левият му крак се тресе, като че ли иска да се извие под прав ъгъл. Чернокожият умоляващо вдигна ръце, а в очите му се четеше ужас от изкривеното в спазми лице на Гоф.

— Човече, много се вживяваш. Ще ти донеса нещата, ти ще ми платиш и ще направим това много бавно, става ли?

Гоф възвърна гласа си. Дори треперенето му затихна.

— Спокойно, Лерой. Щом искаш бавно — бавно.

— Не се казвам Лерой — каза чернокожият — разбра ли?

— Разбрах, гълъбче. Сега стига с глупостите и ми донеси нещата. Ти разбра ли?

Гоф беше мушнал палци в илиците на колана си. Ръцете му се насочваха към пистолета. Хавиланд видя как чернокожият първо настръхна, а после се усмихна.

— За една хилядарка и два грама качествен наркотик можеш да ме наричаш както си искаш, с изключение на Самбо.

Той отиде до колата, взе нещо от задната седалка и се показа с два големи картонени куфара. Върна се при Гоф, сложи куфарите на земята и каза:

— Току-що излезли от ксерокса. Никой, освен мен не знае за това. Давай зеленото, мой човек.

Гоф мушна треперещата си ръка във винтягата и измъкна найлонова торбичка, после я подхвърли в пепеляка до колата на чернокожия.

— Давай, Лерой. Купи си един кадилак и си фризирай косата за моя сметка.

Чернокожият вдигна торбичката и я стисна в юмрук, после допи бутилката и я хвърли по тойотата на Гоф. Когато бутилката се разби в багажника, Гоф сграбчи колана си, после потисна един вик и дръпна обратно ръката си и я захапа. Хавиланд потисна собствения си вик и видя как чернокожият вдигна ръце и се отдръпна към колата си, мърморейки:

— Давам, давам, много бавно. Мно-о-о-го бавно. Гърбът му се допря до вратата, той се шмугна зад волана, вдигна прозореца и включи на задна. Когато пушилката зад колата се разнесе, Хавиланд видя Томас Гоф да плаче, докато се целеше с ръчното си оръдие по луната.

 

 

Час след като Гоф си тръгна хлипайки, Докторът подкара към апартамента му в квартал Лос Фелиз. Луната привличаше погледа му и го отклоняваше от пътя. След като паркира, той провери съдържанието на специалната си чантичка, съдържаща комплекта „Истина“: ампули пентотал, десеткубикови шишенца с течен морфин и различни спринцовки за еднократна употреба. Искаше да притъпи болките на Гоф и да измери степента на отклонение.

Гоф отвори вратата при първото почукване. Беше гол до кръста, а от гърдите му се стичаше пот. Хавиланд прекрачи прага и усети студа, предизвикан от пуснатата до дупка климатична инсталация. Погледна към Гоф. Крайниците му бяха напрегнати до крайност, а очите му бяха трескаво жълти. Като си представи развитието на заболяването и наблюденията, които беше имал върху други подобни случаи, той даде на своята пионка не повече от месец живот.

Когато приключи с диагнозата, Докторът хвана Гоф за ръката и го заведе до дивана. Двата картонени куфара бяха оставени до масичката и не бяха отваряни.

Гоф се усмихна треперейки и ги посочи:

— Напредваме, Докторе.

Хавиланд също се усмихна и отвори кожената си чантичка. Извади нова спринцовка и шишенце с морфин, мушна иглата в порестата капачка и изтегли количество, достатъчно да го посъвземе.

Гоф навлажни устни и каза:

— По-лошо от всякога. Прочетох още някои неща за мигрената. Тя се влошава, когато човекът прехвърли трийсетте. Мисля, че наистина съм уплашен.

Докторът напипа едно удебеление на голяма пулсираща вена зад лявото ухо на Гоф. Натисна с ръка вената малко по-надолу и, шепнейки: „Спокойно, Томас, спокойно“, мушна иглата право във вената и натисна буталото. Избликна фонтанче кръв. Лицето на Гоф се отпусна от облекчение и Хавиланд се усмихна, като мислено внесе поправка в смъртната присъда: една малка доза все още носеше успокоение. Шейсет дни.

Крайниците на Гоф се отпуснаха, а вените по челото му възвърнаха нормалното си състояние. Хавиланд разгледа пациента си и набързо скрои един план за действие в зависимост от развитието на нещата: ако болката отново се появеше през следващия половин час, той даваше на Гоф тридесет дена с поддържащи дози, щеше да рискува и да го натовари с още една задача за доставка на досиета и после щеше да го изведе извън Лос Анджелис, за да го ликвидира, като щеше да изпълни сам останалата част от работата. Проблемът беше напълно изяснен.

Гоф затвори очи и потъна в смесица от наркотично опиянение и изтощение. Хавиланд стана и закрачи из стаята, като нарочно отбягваше да гледа към куфарите. Ниският таван беше боядисан в черно, а стените — във войнишко кафяво. Терапевтично контролираната светлофобия на Гоф го беше накарала да превърне едно приветливо жилище в камера за декомпресиране на неврози. Всеки път, когато идваше тук, Докторът търсеше някакви цветни петна, които да му подскажат, че най-после е успял да предизвика пълно заличаване на спомените, като по този начин осигури на Гоф поне малко спокойствие в отплата за пълното му подчинение. Но всичко, което можеше да се купи или да се направи тъмно, си оставаше такова, като се започне от килимите и се стигне до кухненските прибори.

Докторът огледа камерата за декомпресия от евентуална гледна точка на раздялата с Гоф. Усещанията му бяха провокирани от различни отсенки на тъмнината, които се сливаха в един приятен водовъртеж и от него възкръсна детски спомен за едно виенско колело в увеселителния парк в Бронкс. Колелото тъкмо щеше да го повлече, когато нещо избухна в розово и мушна прът в колелата.

Връщайки се към настоящето, Хавиланд видя, че това беше един розов лист хартия на края на масата до вратата на спалнята, който се подаваше изпод черен керамичен пепелник. Щом го погледна, стаята се завъртя около него. Беше разписка за откуп от шейсет и пет долара, издадена при освобождаването на Томас Гоф. Обвинението беше по параграф 673.1 — неявяване пред съда за нарушение правилника за движение. Докторът прочете съкращенията в долния край на листа и го смачка в ръката си. Служителят му е бил арестуван за отказ да плати глоби за неправилно пресичане.

Виенското колело спря във връхната си точка, после грохна на земята и го запрати във вражеска територия. Той хвърли един поглед на Гоф, който се раздвижи, търкайки рамене о дивана.

Докторът усети прилив на ярост, а ненавистта го блъсна като кроше в слънчевия сплит. За да се пребори с това чувство, той започна да вдишва и издишва дълбоко, докато непродуктивните емоции се трансформираха в професионално спокойствие. Когато беше сигурен, че ще може да запази спокойния си вид, той подреди принадлежностите от комплекта „Истина“ на масичката и напълни една спринцовка с морфин, а друга — с пентотал. Когато Гоф започна да се мята по-бурно, той протегна ръка, стисна ноздрите му и бавно преброи до десет. На девет Гоф подскочи като ужилен и изпищя. Хавиланд премести ръката си от носа върху устата, като натискаше главата му в стената. Шепнейки „Спокойно, Томас, спокойно“, той взе спринцовката с морфина и я забоде в лявата ръка на Гоф. Видя, че Гоф почувства моментално облекчение, отпусна ръка и каза:

— Не си ми казвал, че са те арестували миналия месец.

Гоф започна да клати глава, докато цялото му тяло се заклати в същия ритъм.

— Не съм влизал в пандиза след Атика, Докторе, знаете това.

Гласът му стържеше и се дереше като на ужасен човек, който говори чистата истина.

Хавиланд се усмихна и прошепна:

— Лявата ръка, Томас.

Томас се подчини и той му удари трийсет кубика пентотал в най-голямата вена на сгъвката на лакътя. Гоф се сепна и започна да се хили. Хавиланд извади иглата и се облегна на дивана.

— Разкажи ми за предаването на досиетата от Джуниър Мис.

Гоф се разхили и фиксира изцъклените си очи върху отсрещната стена.

— Наблюдавах пичовете от охраната от отсрещния бар — провлече той. — Бели боклуци и негри. Негрите изглеждаха големи тарикати, така че се насочих към тоя Оки. Разпитах небрежно някои от редовните посетители за него. Казаха, че се друса, но не безконтролно, и че си държи устата затворена. Стори ми се добра плячка, така че леко го обработих и вчера сключихме сделката. Срещнах се с него преди няколко часа. Досиетата са в тези два куфара.

Хавиланд почувства, че нещо в мозъка му бръмчи, като че ли му бяха включили електрически кабел. Гоф толкова се беше отнесъл, че сега не би го засегнала дори и огромна доза хипнотични лекарства. Времето на неговия служител изтичаше — оставаха му две седмици живот. В най-добрия случай.

Томас Гоф продължаваше да се гърчи от смях, а ръцете му танцуваха по тялото. Хавиланд разгледа розовата квитанция за освобождаване под гаранция. Не беше записан никакъв регистрационен номер на кола. Гоф явно е бил спрян, когато се е движел пеша — една рутинна проверка, която е показала, че има и други стари неплатени глоби за неправилно пресичане. Той размаха листа пред очите на Гоф. Гоф не обърна никакво внимание на яркия цвят и продължи да се кикоти още по-силно.

Хавиланд стана и му удари един силен шамар. Гоф изскимтя „Не, моля“, когато усети удара, после покри главата си с ръце и се сви като зародиш върху дивана. Докторът клекна до него и сложи ръка на рамото му.

— Имаш нужда от почивка, Томас — каза той. — Мигрените изсмукват силите ти. Ще отидем заедно на почивка. Ще се консултирам с някои специалисти за главоболието ти и после ще те лекувам сам. Искам да си стоиш вкъщи и да си почиваш, а след четиридесет и осем часа ми се обади. Става ли?

Гоф се извърна, за да погледне Доктора. Избърса струйка кръв от носа си и прошепна:

— Да, но какво става със следващата група? Щяхме да подготвяме плановете, помните ли?

— Ще трябва да отложим това. Сега най-важното е да се преборим с твоите мигрени.

Очите на Томас Гоф плувнаха в сълзи. Докторът извади от чантата си разтвор от тетрациклин и морфин и приготви една спринцовка.

— Антибиотик — каза той, — в случай че мигрената ти е станала вирусна.

Гоф кимна с глава, когато Хавиланд намери една вена на китката му и пъхна иглата. Сълзите му потекоха от този акт на милосърдие и докато Докторът извади спринцовката, той беше заспал.

Д-р Джон Хавиланд вдигна двата куфара, като с изненада откри, че още не се беше замислял за безмилостната информация, която съдържаха. Докато гасеше лампите и затваряше вратата след себе си, той си мислеше за черната найлонова торба за трупове от тези, които бяха използвали във Виетнам и която беше спечелил за майтап на състезание по пиене на бира в Медицинския колеж, и за кучета, които избухват в червено зад една телена ограда.