Джеймс Елрой
Защото нощта… (13)

13

Лунатика усети, че започва да прегрява в момента, в който Лойд Хопкинс излезе навън. Потисканото напрежение, което беше захранвало неговото изпълнение, неговото превъзходно изпълнение, започна да избива през порите му и го караше да трепери неконтролируемо и да се хване здраво за бюрото, за да се пребори със световъртежа. Натиска бюрото дотогава, докато кокалчетата на пръстите му побеляха, а ръцете му изтръпнаха. Като се концентрираше върху собствената си физиология, за да си възвърне самообладанието, той премери пулса си на 125 удара в минута, а кръвното му налягане беше близо до стратосферното. Тази способност, да се дистанцира професионално пред лицето на крайната уплаха и приповдигнатост, го успокои. След няколко секунди усети, че жизнените му процеси възвръщат нормалното си състояние. „Татко. Татко. Татко“ — прошепна д-р Джон Хавиланд.

Когато физическото и умственото му спокойствие се сляха в едно, Докторът прослуша отново своето изпълнение и се опита да прецени полицая. С изненада откри, че той не е мародерът с десни убеждения, за какъвто го мислеше, а по-скоро един приятен човек с чувство за хумор, което се подхранваше от насилието, обуздано непосредствено под повърхността на неговия интелект. Лойд Хопкинс не беше човек, с който можеш да се будалкаш. Той самият също. Беше приел спокойно първия им рунд, разчитайки на интуицията си. Вторият рунд трябваше да се планира детайлно.

Докторът погледна календара на бюрото си и видя, че за днес нямаше повече записани пациенти, а следващият сеанс на Линда Уилхайт беше чак след два дни. Мисълта за Линда породи в главата му цяла поредица от шахматни ходове. Хопкинс щеше да замине за Ню Йорк, освен ако не откриеше някакво доказателство, което да го задържи в Лос Анджелис. Не вървеше Лудия Лойд да бъде оставен да разпитва надзирателите в Атика. Вторият рунд трябваше да започне днес, но как?

Точно в този момент му хрумна една идея. При първия сеанс Линда беше говорила за някакъв „клиент“, който колекционирал колумбийско изкуство и който й правил снимки гола и ги окачвал по стените на спалнята си. Още една пешка.

Хавиланд отвори стенния си сейф, който се намираше зад оригинала на Едуард Хопър и извади бележките на Томас Гоф от тефтерчето — журнал на Линда с нейните клиенти. Прехвърли няколко страници с факти, отнасящи се до секса и парите, както и някои разсъждения, докато намери мястото, където се говореше за въпросния мъж.

„28.8.1983 г. Станли Рудолф, 11741 Монтана, 829–6907, препоръчан от П. Н.

Един наистина двойствен мъж. Живее в апартаментче, пълно с колумбийско изкуство (естет!), за което твърди, че го купува направо без пари от разни изпаднали колумбийски наркомани (омраза към мъжете!). Статуетките са атавистични, мъжествени, прекрасни. Станли говори много повече за тях, така че си мисля, че иска нещо повече от обикновено чукане — особено когато започне да ме нарича произведение на скапаното изкуство. Увод към (разбира се!) снимачен сеанс! (Прочетено между редовете — пиленцето е импотентно и прави актови снимки, за да ги противопостави на фалическите си статуетки.) Стан прави снимките (не отблъскващи — всъщност с вкус) — (Стан Естетът) — после ми разказва истории за всички жени, които са му се молели за магарешкия му кур (Стан мъжествения палячо). Аз се мотая наоколо гола и се опитвам да не се пръсна. 500. 00.

10.9.1983 г. — Двойственият Стан е станал редовен клиент за 500.00 на сеанс. Сега се виждам в голата си красота по всичките му стени. Странно. Иска ми се гърдите ми да бяха по-големи.“

Хавиланд върна бележките в сейфа и се сети за друга безлична пешка, която живуркаше в индустриалния квартал на Долината, после заключи кабинета си и отиде да я потърси.

 

 

Джуниър Мис Козметикс се намираше в североизточния край на Сан Фернандо Вали — ниска зелена сграда, заобиколена от ръждясала ограда. Извън заградения с бодлива тел периметър имаше огромен прашен паркинг, пълен с небрежно паркирани коли, а отсреща имаше цяла редица барове със запалени в три часа следобед неонови светлини. Д-р Джон Хавиланд паркира под една табела, на която пишеше: „Гол обед за работниците“, и се почувства сякаш току-що беше влязъл в ада.

Докторът заключи колата и преброи осветените входове — бяха девет. Влезе в първата врата, потръпна от ударната вълна на кънтри музиката, примижа в сумрака и накрая успя да различи оркестъра и пълничката гола червенокоса жена, която се извиваше в неистово буги. От лявата му страна имаше бар във формата на подкова. Като се приготви да влезе в новата си роля, Хавиланд измъкна една двадесетдоларова банкнота и тръгна към бара.

Барманът вдигна поглед към него.

— Ще пиете ли, или искате обед? — попита той.

Хавиланд постави двайсетачката на бара и настрои гласа си в съответствие с обстановката.

— Търся Шери Шридър. Едно приятелче ми каза, че се мотае наоколо.

— Тя или е пияна, или дрогирана и тогава става свадлива. Искаш да я чукаш?

— Да. Къде мога да я намеря? Кажете ми, моля ви.

Барманът сграбчи двете банкноти, наведе се и заговори в ухото на Доктора.

— Тръгнете надолу по улицата и влезте в „Лоуфър Гофър“. Шери ще се появи там рано или късно. Седнете на бара и тя ще се появи много скоро и ще се опита да ви седне на физиономията. И, приятел, пази си пачката. Наоколо се въртят истински гадняри.

Въпросното барче беше сборище на пънкарите и рокаджиите. Хавиланд седна на бара и започна да ближе чаша скоч със сода, докато Синди енд дъ Синърс изпълняваха своя репертоар, състоящ се от „Затворник на твоята любов“, „Девет инча от твоята любов“ и „Дай ми твоята любов“ по сто пъти. Той подреди една пачка еднодоларови банкноти пред себе си и се опита да не поглежда към гологърдата барманка, която смяташе всеки поглед за знак, че клиентът иска да му напълни чашата. Докато чакаше, Докторът се опитваше да си тананика Моцарт наум, за да заглуши отвратителната музика и разговорите около себе си.

Чакането се проточи с часове. Хавиланд седеше на бара, плащаше по едно пиене на всеки двадесет минути, отпиваше малко и после, без да го видят, изливаше останалото на пода. Когато музиката на Моцарт заглъхна в главата му, той се опита да си представи Шери Шридър в различни роли — от леденостудена северна красавица до изрусена повлекана, като изхождаше от досието, за да оформи физическите й черти. Почти беше стигнал границата на търпението и въображението си, когато някакви пръсти го погалиха срамежливо по врата, а срамежлив женски глас попита:

— Бихте ли почерпил дамата с едно?

Хавиланд се завъртя на стола, за да види кой му се натрапва. Жената приличаше на прегоряла плажна катеричка. Лицето й беше набраздено от прекалено много слънце и химически препарати, с дълбоки бръчки около устата и очите, които издаваха факта, че безбройните отчаяни опити да привлече някого са били тотално обречени на провал. Русата й коса беше прихваната на една страна, което й придаваше още по-нетърпелив вид. Но чертите й бяха красиви, а тялото й беше женствено и елегантно. Ако тя трябваше да играе ролята, Ричард Олдфийлд щеше да я хареса.

— Аз съм Шери — каза жената.

Хавиланд даде знак на барманката и се усмихна на пешката си.

— Казвам се Лойд.

Тя се изхили, когато барманката постави пред нея висока чаша, и грабна два долара от купчинката пред Доктора. Отпи една голяма глътка и каза:

— Хубаво име. Отива ви на блейзера. Наистина не сте облечен като за „Гофър“, но става, защото наоколо има толкова много барове, че човек не може да се преоблича за всеки от тях, нали? Искам да кажа, така ли е?

— Да, така е. Обличам се консервативно, защото големите клечки в студиото настояват за това. И аз съм като вас. Не мога да се преобличам всеки път, когато излизам на лов за таланти.

Очите на Шери се разшириха. Тя глътна остатъка от питието си и заекна.

— В-в-вие филмов агент ли сте?

— Аз съм независим филмов продуцент — каза Хавиланд, като щракна с пръсти към барманката и посочи празната чаша на Шери.

— Продавам филми на шепа милионери, които ги гледат в частните си салони. Всъщност търся актриса за една роля.

Шери обърна втората си чаша на три големи глътки. Хавиланд наблюдаваше как очите й се разшириха, а деколтето й се зачерви.

— Аз съм актриса — каза тя задъхано. — Работила съм някои по-особени неща. Мислите ли, че бихте могли…

Хавиланд я накара да замълчи, като постави пръста си на устните й, после огледа бара. Никой не се интересуваше от тях.

— Да излезем да поговорим навън. Тук е прекалено шумно.

Шери го заведе до отсрещния паркинг, където беше старата й каравана.

— Работех тук — каза тя, докато отключваше предната врата. — Уволниха ме, защото бях прекалено квалифицирана. Разбраха, че коефициентът ми за интелигентност е по-висок от този на президента на компанията и ме изхвърлиха.

Хавиланд седна на седалката до шофьора и си помисли, че не трябва да пипа нищо из вътрешността на превозното средство. Шери заобиколи караваната и се промуши зад волана. Изгледа го нахално, а той каза:

— Шери, ще бъда откровен. Аз продуцирам скъпи филми за възрастни. По принцип не бих посъветвал сериозна млада актриса като вас да се появява в такива филми, но не и в този случай — защото филмът ще бъде гледан само от една ограничена аудитория от най-големите клечки в Холивуд. Сега да ви задам един въпрос — някога участвали ли сте в подобни филми?

Отговорът на Шери се изсипа като порой, подсилван от изпития джин:

— Да, а това е чудесно, защото преди операторът казваше, че майка ми и баща ми никога няма да разберат. Снимахме в гимнастическия салон на училището в Пакоима, защото операторът познаваше пазача и имаше ключ, а трябваше да снимаме късно през нощта, за да няма никой наоколо. Ричи Вадене е ходил в това училище, но него го убиха заедно с Бъди Холи на 3 февруари 1959 г. Тогава бях съвсем малка, но си спомням.

Последните й думи втрещиха Доктора. Той извади пачката с парите и каза:

— Ще снимаме след около два дни в една голяма къща на Холивуд Хилс. Двама участници — вие и един много красив млад мъж. Ще ви платя хиляда долара. Бихте ли искали да ви дам аванс?

Шери Шридър се хвърли на врата на Хавиланд и зарови лице в бузата му. Когато почувства езика й в ухото си, той я сграбчи за раменете и я отблъсна.

— Моля ви, Шери, аз съм женен.

Шери се нацупи иронично.

— Женените мъже са най-добрите. Сега мога ли да получа една стотачка?

Хавиланд извади три стотачки от пачката. Подаде ги на Шери и прошепна:

— Моля ви, не разправяйте за тази работа. Ако се разчуе, ще ме накачулят и други актриси, а аз искам само вас. Става ли?

— Става.

Хавиланд се усмихна.

— Ще ми трябва телефонния ви номер.

Шери протегна ръка към жабката, запали лампичката и подаде на Доктора червена визитна картичка, на която беше написано: „Шери — да се повеселим! Номер за връзка — 632-0140“. Хавиланд сложи картичката в джоба си и бутна с рамо вратата на колата. Усмихна се и каза:

— Ще ви се обадя.

— Приятно прекарване, скъпи Лойд — каза Шери и запали двигателя.

Докторът се загледа след отдалечаващата се кола.

 

 

Лунатика спря до един уличен телефон и се обади на Ричард Олдфийлд, произнесе едно-единствено изречение и затвори, преди да получи отговор. Доволен от силата на произнесените думи, той потегли към Холивуд Хилс, където щеше да изпълни третата си мисия за деня.

Олдфийлд беше оставил входната врата отключена. Лунатика влезе и завари своята пешка коленичила на пода на дневната в позата за трениране в ефикасност — с изправена глава и затворени очи, с ръце зад гърба. Беше разсъблечен до кръста, а мускулите на гърба му потрепваха от напрежение.

Хавиланд отиде до него и го плесна през лицето с камшичен удар, като му раздра бузата с пръстена си. Олдфийлд залитна от удара, но остана безмълвен. Хавиланд се отдръпна и удари отново, като улучи пешката си по носа, разкъса плътта и закачи една вена под лявото му око. Когато Олдфийлд не даде признаци на болка, Докторът започна да нанася удар след удар, докато лицето на пешката му се изкриви и от окото му се отрони една-единствена сълза, която се смеси със стичащата се кръв.

— Готов ли си да нараниш, да намразиш, да извиеш врата на жената, която разруши твоето детство? — изсъска Лунатика. — Готов ли си да стигнеш до края? Готов ли си да влезеш в зоната на чистата власт и да оставиш света да тъне в собствените си лайна?

— Да — изхлипа Ричард Олдфийлд.

Докторът извади копринена кърпичка от джоба на блейзера си и избърса лицето му.

— Тогава ще получиш всичко, което искаш. Сега ме слушай и не задавай въпроси. Това ще стане след два дни тук, на това място. Не излизай от къщата, докато не ти кажа, защото полицията търси един човек, който изглежда точно като теб. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — каза Олдфийлд.

Хавиланд отиде до телефона и набра седемте цифри, които беше запомнил същия следобед. Когато един уморен глас се обади „Да?“, той каза:

— Сержант, тук е Джон Хавиланд. Вижте, имам някаква следа, водеща към вашия заподозрян. Доста е мъглява, но мисля, че мога да имам доверие на информатора си.

— По дяволите — каза Лойд Хопкинс. — Откъде получихте такава информация?

— Не — каза Хавиланд, — не мога да ви кажа това. Мога да ви кажа следното: човекът не е левичар и по мое мнение като специалист не знае нищо нито за убийствата, нито за местонахождението на Гоф.

— Ще си записвам, Докторе. Говорете бавно — каза Лойд.

— Добре. Този човек казва, че е срещнал Томас Гоф миналата година в един бар за самотници. Направили заедно един обир, не си спомня мястото, и откраднали някакви произведения на изкуството. Гоф имал купувач за стоката. Моят човек казва, че името на онзи било или Рудолф Станли, или Станли Рудолф. Има жилище в Брентуд, някъде около „Бънди“ и „Монтана“.

— Това ли е?

— Да. Пациентът ми е много свестен, но силно разстроен психически млад мъж, сержант. Моля ви, не настоявайте да ви кажа името му. Няма да го направя.

— Не се измъчвайте, Докторе. Но ако успея да пипна Гоф благодарение на вашата информация, пригответе се за най-пищната вечеря в живота си.

— Ще я очаквам с нетърпение — Хавиланд изчака отговора му, но полицаят вече беше затворил.

Остави слушалката и видя, че Ричард Олдфийлд не беше помръднал от позата, в която го беше оставил. Погледна кръвта по ръцете си. Направи ченгето на пихтия. Изкорми го. Разплескай го. Накарай го да плати за мрака на детството и да напълни тъмната дупка със светлина.