Джеймс Елрой
Защото нощта… (22)

22

Машината на времето бързо завъртя назад, захранвана от високооктановото гориво пентотал. Вятърът прехвърли страниците на календара. Страниците се блъскаха все по-близо и по-близо от порой образи, принадлежащи на неотдавнашни предизвикателства, докато черните букви на бялото поле го попариха, после го обърнаха наопаки.

Събота, втори юни, 1957 г. Джони Хавиланд чува в училище, че гробницата за стари коли в края на негърския район на Осининг е съкровищница за хром. Старият глупак, който е пазач там, продава дреболии на цената на портокалов сок, а ако се прехвърлиш през оградата, можеш да си свиеш нещо готино, преди да те хване. Джими Вандерворт си беше взел един булдог от някакъв камион за трийсет и девет цента. Джони си представяше всякакви хромирани дреболии, които би могъл да вземе и да даде на баща си, за да поукраси форда модел 56 с гюрук. Прехвърля се няколко пъти на различни автобуси, докато стигне до Осининг и след около час вече се разхожда по улиците на порутеното негърско предградие в сянката на затвора „Синг Синг“.

Улиците му напомнят на едни снимки от Хирошима, след като чичо Сам пуснал на японците атомната бомба: купища чакъл в предните дворове на изоставени къщи; канавки, преливащи от мръсна вода и пълни с празни бутилки от вино; изпосталели кучета, които търсят да ухапят нещо или някого. Дори и самите негри подсилват атомния мотив: изглеждат изпити и подозрителни, като мутантни същества, опечени от радиоактивен огън. Джони потреперва при спомена за безбройните филми на ужаса, които беше изгледал въпреки забраната на майка си. Това място беше дори по-страховито и именно затова щеше да се покаже точно като голям мъж, ако открадне оттук.

Джони тъкмо се кани да попита някой негър за автомобилното гробище, когато вижда познат цвят надолу по улицата. Тръгва натам и вижда колата на баща си, паркирана пред стара дървена къща, закърпена с асфалтова хартия. Всички стени на къщата са покрити с мръсни надписи и свастики. Джони се покатерва през един счупен прозорец, привлечен като че ли от магнетична сила.

Щом влиза вътре, в мрака на гниещите дървени греди, магнитът приема формата на бащиния му смях, който идва от горния край на стълбището. Тръгва нататък и чува как веселият баритон на баща му се смесва със скимтящия глас на друг мъж. Докато Джони се изкачва по стълбите, здраво хванат за парапета, към гласовете се прибавя и прищракването на зъбчатки.

Когато стига до площадката на втория етаж, Джони вижда една врата и примижава в тъмнината, за да види дали е зелена. Шумът става все по-силен, гласовете също, после вратата се открехва. Джони отива до нея на пръсти и надниква вътре.

Удря го страхотна воня и вижда гърба на баща си и на един мъж в сива униформа, които стоят пред въртящ се кръгъл предмет. Мирише на кръв, пот и телесни отпадъци. На пода е застлано зелено одеяло, покрито с монети и банкноти, навити на руло. Стените и таваните са на яркочервени капки, а по пода се стичат бледочервени ручейчета. Джони присвива очи и вижда, че баща му държи длето. Той движи длетото по посока на въртящия се предмет, а във въздуха се издигат фонтанчета от червена течност. Мъжът в сивата униформа се смее и възкликва:

— По дяволите, това са десет точки!

Той отстъпва назад и слага ръка в джоба, после хвърля на одеялото някакви пари. Въртящият се предмет спира на място и той успява да го огледа добре.

Една гола жена е завързана за коркова дъска, обкована с шперплат и поставена на няколко тухли. Отзад се намира една система от зъбчатки, съставена от велосипедна верига и ремъци от косачка. Глезените на жената са оковани, а ръцете й са заковани за китките на горната част на масата. От разрезните рани на гръдния кош и крайниците й се стича кръв, а в устата й е пъхната гумена топка, залепена на кръст с лейкопласт.

Джони захапва ръката си, за да не извика, и усеща как пръстите му изпукват между зъбите. Заглежда се в първата гола жена, която вижда през живота си, забелязва подутия й корем и разбира, че е бременна.

Баща му сграбчва една ръчка в горния край на масата и с цялата си тежест я натиска надолу. Жената се завърта отново, а мъжът в униформата изписква:

— Какво ще кажеш, ако заложа десет долара на рулетков аборт?

Джони гледа как длетото се спуска надолу, като държи очите си отворени с окървавените си пръсти, защото знае, че трябва да гледа, знае какво ще става, но вместо това вижда баща си да седи до него на виенското колело в Бронкс и да му шепне, че всичко ще бъде наред, че може да се вози колкото си иска и да изяде колкото иска захарен памук, че мама ще престане да пие и те ще бъдат истинско семейство. После униформеният мъж казва:

— Момче е! — и Джони чува звука на собствения си писък, униформеният мъж е върху него с длетото си, после баща му наръгва униформения мъж с един нож, а него самия — с една игла и шепне:

— Спокойно, Джони, спокойно, скъпи, спокойно, миличък.

Машината на времето минава през дните, прекарани в мъглата на успокоителните и хлипането на майка му, и адвокатът Бакстър, който й казва, че парите винаги ще бъдат на разположение, и мъже със строг вид в евтини летни костюми, които я разпитват къде е баща му, и дали познава мъж на име Дуейн Макевой?

Писъкът на майка му:

— Не, нямате право да говорите с момчето, то не знае нищо!

После адвокатът Бакстър го води на филм на ужасите в Уайт Плейнс и му казва, че баща му си е отишъл завинаги, но той ще му бъде приятел. По средата на „Проклятието на Франкенщайн“ го връхлита образът на въртящия се предмет. Паметта му започва да се връща, а мислите за виенското колело умират, унищожени от възвърнатия образ на цезаровото сечение.

— Момче е!

Джони бяга от киното и отива на стоп до негърския квартал в Осининг. В покрайнините среща същите негри, напомнящи за атомната бомба, и същите гладни кучета, но самият квартал е изгорял до основи.

Но всичко се беше случило тук. Не, това е бил един кошмар. Но всичко наистина се случи тук. Не зная.

Минават седмици. Вестниците приписват пожара в Осининг на „невнимателни негърчета, които са си играли с кибрит“, и благодарят на Бога, че никой не е пострадал. Джони тъжи за изчезналия си баща и подслушва телефонните разговори на майка си с Бакстър. Тя непрекъснато повтаря на адвоката да подкупи ченгетата веднъж завинаги, независимо от цената. Най-накрая Бакстър се обажда на майка му и казва, че нещата са уредени, но за по-сигурно тя трябва да унищожи всичко, принадлежало на баща му, включително и съдържанието на сейфовете му. Джони знае, че в кабинета на баща му няма нищо интересно — само оръжието, мунициите за него и книги; но сейфовете бяха нещо, което беше забравил да провери. Той открадва ключовете от сейфовете от бюрото на баща си и подправя една бележка за управителя на Фърст Юниън Банк в Скарсдейл. Старият пръдльо налапва въдицата и се хили на дванайсетгодишното момче, което помага на татко си в банковите операции. Джони си тръгва от банката с кафяв книжен плик, пълен със сини чипове, и подвързан с черна кожа дневник, който прилича на библия.

Отива на гарата с намерение да отиде на кино в града. Някаква отрепка, която никак не прилича да е от Скарсдейл, се опитва да му измъкне пари за билет. Джони му дава чиповете. Вече във влака за Манхатън, Джони отваря дневника и чете думите на баща си. Тези думи са неоспоримо доказателство, че видяното на 2 юни 1957 г. в негърския квартал на Осининг е било истина.

От 1948 г. насам, сам или с помощта на един пазач от „Синг Синг“ на име Макевой, баща му беше измъчвал и убил осемнадесет жени — някои от тях от областта Уестчестър, други от северните градове на щата, които се намираха в близост до любимите му резервати за лов на патици. Обезобразяванията, сексуалното малтретиране и разчленяването на труповете са описани в най-големи подробности. Джони се насилва да прочете всичко дума по дума. По лицето му се стичат сълзи, а споменът за виенското колело се бори за първенство с прочетеното. Щедрият въртящ се предмет печели, когато влакът спира на Централната гара. Тогава Джони стига до пасажа, където баща му описва колко много го обича и светът около него полудява.

„Момчето е толкова по-умно от мен, че чак ме плаши.

Умът е всичко. Успях да запазя Дуейн като партньор толкова дълго време само защото тъпанарят знае, че аз съм този, който го спасява от залавяне. Когато Джони уби плъховете и застреля кучетата, видях как се превръща в един студен човек буквално за двадесет и четири часа, а когато видях, че става и умен и предпазлив, разбрах, че ме плаши. Исках да бъда по-близо до него и да покажа обичта си, но знаех, че така ще стане по-силен и по-годен за живота.

Джони е като айсберг — студен, а 710 от него са скрити под повърхността.

Вероятно се страхува да убива човешка плячка; прекалено е манипулативен и асексуален. Ще бъде интересно да наблюдавам израстването му. Как ли ще се опита да докаже себе си?“

Джони върви през Централната гара и не скрива сълзите си. Като излиза на 42-ра улица, той хвърля библията на смъртта в една шахта и мълчаливо се заклева пред баща си: ще му покаже, че не се страхува от нищо.

Есента на 1957 г. Джони обмисля евентуалните жертви от гимназията в Скарсдейл. Знае, че за да изпълни завещанието на баща си, те трябва да са от женски пол. Всички жертви трябва да са високомерни, подигравателни и да остават късно след училище, за да вземат участие в разни извънкласни дейности „цуни гъз“, после да си отиват вкъщи през подлеза на Гарт Роуд, където можеше да ги причака с остър като бръснач нож — като оня, който Вик Мороу извади в „Черната джунгла“.

Изборът на Джони се ограничава все повече, докато наблюдава подлеза. Накрая се спира на Дона Хороуиц, Бет Шийлдс и Сали Бърдет — подмазвачки, които оставаха до тъмно в лабораторията по химия, за да мият колби и да се слагат на г-н Салцидо за по-високи бележки. Муш. Муш. Муш. Джони остри ножа си всяка вечер и се чуди дали баща му някога си е мечтал за три едновременно. Определя датата на екзекуцията: 1 ноември 1957 г. Трите подмазвачки ще минат през подлеза в обичайното време — между 5,35 и 5,40 и той ще има на разположение дванайсет минути, за да ги очисти и да изтича до гарата, откъдето да хване влака за града в 5,52. Муш. Муш. Муш.

Първи ноември, 1957 г. В 5,30 Джони се намира в лявата страна на подлеза, облечен със сини джинси и ловджийска жилетка, която е скатал от останалите от баща му вещи. Жилетката има халкички, в които да се слагат патрони за пушка, и му е до коленете. Ножът е поставен в пластмасова ножница, закачена на колана.

Трите жертви се приближават към подлеза точно навреме. Дона Хороуиц забелязва Джони и започва да се хили. Сали Бърдет се провиква:

— Това Джони Хавиланд ли е или Коко Клоуна? Откъде изкопа тая луда жилетка?

Джони измъква ножа, докато Бет Шийлдс минава покрай него и го дразни. Той се привежда и мушва ножа в джоба на жилетката. Острието пробожда гръдния му кош, той изпищява и пада на колене. Момичетата се скупчват около него и се превиват от смях. Джони вижда калейдоскоп от цезарово сечение, виенско колело и баща му, който също се смее. Изпищява отново, за да заглуши всичко това. Не се получава и той удря главата си в земята, докато го обземат тишина и мрак.

Чукането продължава. Един женски глас се провиква:

— Д-р Хавиланд, вътре ли сте? — и Лунатика се катапултира обратно в настоящето. Погледът му се фокусира върху кабинета, киномашината и портативния екран. Гласът би трябвало да принадлежи на Линда Уилхайт, която чука по външната врата. Първата му съзнателна мисъл за вече запълнената бездна от детството беше благодарност към собствения му Бог, който не му беше дал сили да стигне до дъното на бездната, преди да му даде кураж да убие и да спечели обичта на баща си. Съдбата му беше предопределена с точност до секундата.

— Д-р Хавиланд, тук ли сте? Аз съм Линда Уилхайт.

Докторът стана и пое дълбоко дъх, после потърка очи.

Краката му бяха омекнали от инжекцията с пентотал, но това можеше да се очаква — той беше, технически погледнато, едно новородено същество. Опитвайки новия си глас, той се провикна:

— Чакайте, Линда, идвам.

Като чу познатия му баритон, той излезе в приемната и отвори вратата.

Пред него стоеше Линда Уилхайт, но имаше непривично нервен вид.

— Здравейте, Линда — каза Хавиланд. — Добре ли сте? Изглеждате малко нервна.

Линда влезе в кабинета на Доктора и седна на обичайното си място. Хавиланд я последва и тя каза:

— Напоследък имах много странни фантазии, свързани с насилие. Дори си купих пистолет — като посочи екрана и киномашината, тя добави: — Това ли са визуалните материали, за които споменахте?

Хавиланд седна с лице към Линда.

— Да. Разкажете ми за новите си фантазии. Изглеждате много напрегната. Сигурна ли сте, че искате да прекратите терапията при това положение?

Линда се намести на стола и стисна чантата в скута си. Когато действието на пентотала отмина напълно, той видя, че тя всъщност беше много ядосана.

— Да, все още искам да прекратя терапията. Вие също изглеждате много напрегнат. Всеки е напрегнат. Времената са такива, нима не го знаете, по дяволите?

Хавиланд вдигна ръце в знак на съгласие.

— Спокойно, Линда, аз съм на ваша страна.

Линда въздъхна.

— Извинявам се, че се развиках.

— Няма нищо. Разкажете ми за новите си фантазии.

Линда каза:

— Те са доста странни и всъщност представляват вариации на тема „мъжът с пуловера“. В основни линии същият тип мъж, от който бях привлечена, ме заплашва. Фантазирам, че съм преследвана от такива мъже. Накрая винаги ги застрелвам.

Тя бръкна в чантата си и извади оттам голям револвер от синкава стомана, като го държеше за дулото и барабана.

— Разбирате ли, Докторе? Мислите ли, че съм луда?

Хавиланд пое пистолета от Линда, хвана го здраво за гладката дръжка и го разгледа.

— Гордея се с вас — каза той, като й го подаде обратно.

Линда върна пистолета в чантата си.

— Защо?

— Защото, както казахте, времената са такива. Вие сте една силна личност, а в такива напрегнати моменти силните личности минават отвъд границата. Преместете стола си там. Искам да ви прожектирам един филм.

Линда придърпа стола си срещу екрана. Хавиланд стана и зареди филма в подаващото устройство на прожекционния апарат, после го включи и изгаси лампата. По екрана минаха няколко празни кадъра, после се мярна някаква спалня и пак празни кадри.

След това една руса жена, облечена като медицинска сестра, започна да се съблича. Близкият план на камерата показваше всички недостатъци на тялото й — малък белег на корема, мрежичка от разширени вени и стрий. Когато остана гола, тя направи няколко непохватни танцови стъпки и легна на един матрак, покрит само със син чаршаф.

Към нея се присъедини един гол мъж, който не обръщаше лице към камерата. Двойката се прегърна, после се раздели и двамата отидоха в краищата на матрака. Жената имаше изненадан вид, а мъжът притисна лице в чаршафа. Те дълго стояха така, после жената се претърколи под мъжа и двамата се престориха, че правят секс.

Линда стисна чантичката си и каза:

— Какво е това — прожекция на аматьорски порнофилм? Мислех, че ще имаме терапевтичен сеанс.

— Шшшт — прошепна Хавиланд. — Ще разбереш за какво става дума само след няколко секунди.

Екранът остана празен, а после се изпълни с продължителен кадър на русата жена, вече облечена, която се навеждаше към стената на спалнята. Изведнъж един мъж, също облечен, се нахвърли върху нея. Екранът отново потъмня, после се появи много близък план на прозрачна найлонова възглавничка. Към нея беше притиснато дулото на пистолет. Един пръст натисна спусъка и целият екран се обля в червено. Камерата хвана в близък план лицето на един мъж. Като видя лицето, Линда изпищя „Хопкинс!“ и бръкна в чантата си за пистолета. Пръстът й беше на предпазителя, когато лампите светнаха и мъжът от филма изскочи от една ниша и я затисна с тялото си.