Джеймс Елрой
Защото нощта… (5)

5

Въпреки снимките, направени от Томас Гоф по време на следенето, той не беше подготвен за красотата на тази жена; нито устните, нито писмените доклади на Гоф не се приближаваха ни най-малко до изисканото й излъчване. Проститутка за хиляда долара на вечер, облечена в рокля от естествена коприна за хиляда долара. Д-р Джон Хавиланд се облегна на стола си, като се преструваше, че си е глътнал езика от изумление. Накарай жената да мисли, че те е завладяла, че личното й обаяние е направило пробив в обвивката на професионализма. Но след като Линда Уилхайт не трепна под втренчения му поглед, той наруши дългата встъпителна тишина.

— Бихте ли ми казали нещо за себе си, мис Уилхайт? Причините, поради които сте решила да се подложите на терапия?

Линда Уилхайт обходи кабинета с поглед; прокара длани по облегалките на стола. Идеално лакирана дъбова ламперия, оригинал на Едуард Хопър в рамка. Никаква кушетка. Столовете, на които седяха тя и Докторът, бяха тапицирани с чист кашмир.

— Вие обичате красивите неща — каза тя.

Хавиланд се усмихна.

— Вие също. Роклята ви е прекрасна.

— Благодаря ви. Защо идват при вас повечето от пациентите ви?

— Защото искат да променят живота си.

— Разбира се. Можете ли да познаете как си изкарвам прехраната?

— Да. Вие сте проститутка.

— Как разбрахте?

— Вие сте се обадила на телефонния ми секретар и сте си записала час, без да искате да разговаряте лично с мен, а освен това не сте пожелала да кажете кой ме е препоръчал. Когато една жена се свързва с мен по този начин, това означава, че е от бранша. Консултирал съм много проститутки и съм публикувал няколко монографии, основани на наблюденията ми, без да нарушавам анонимността на пациентите си. Казано с езика на престъпниците, аз съм „чист“. Нямам нито регистратор, нито секретарка, защото не вярвам на такива хора. Жените от бранша ми вярват именно по тези причини.

Линда прокара пръсти по фигурите на копринената си рокля и по кашмира на Доктора.

— Тази рокля струва хиляда и триста долара. Обувките ми струват шестстотин. И аз, както и вие харесваме красивите неща, а освен това правим добри пари. Но това, което правя, за да си изкарвам парите, ме убива и затова трябва да спра.

Хавиланд се наклони напред, докато думите на жената достигаха до него. Сниши гласа си колкото можеше и каза:

— Готова ли сте да пожертвате дреболии като роклята за хиляда и триста долара, за да овладеете истинската си мощ? Готова ли сте да се поровите в миналото си, за да откриете защо се нуждаете от дребните удобства за сметка на почтеността си? Готова ли сте да се превърнете в пълна нула, за да ми помогнете да ви доведа до края?

Линда потръпна при този порой от въпроси.

— Да — каза тя.

Хавиланд стана, протегна се и реши да продължи с пълна скорост. Сядайки отново, той каза:

— Линда, моят начин на лечение е една двупосочна улица. Това, което вие си мислите, че трябва да зная, и това, което наистина трябва да зная, може да се окажат две съвсем различни неща. Бих искал този първи сеанс да се състои от въпроси и отговори. Ще ви подхвърля няколко мои предположения, отнасящи се до вас, а вие ще ми кажете доколко съм бил точен. Разбирате ли?

— А колко далече е този край, до който мога да достигна? — попита Линда с треперещ глас.

Д-р Джон Хавиланд отметна глава назад и се разсмя.

— Предполагам, че можете да ударите топката така, че не само да излезе от игрището, но и да стигне до съседния град.

Линда се усмихна и каза:

— Хайде да го направим тогава.

Хавиланд стана, отиде до прозореца и погледна потока от коли и хора двадесет и шест етажа по-долу. Изкашля се и натисна вградения в перваза на прозореца бутон, който включваше скрития зад ламперията магнетофон.

Обръщайки се с лице към Линда, той каза:

— Вие сте на тридесет и една-две, от голямо семейство, от северната част на Средния запад — Мичиган или Уисконсин. Най-добрата и най-умната от цялото котило. Обожавана от братята, ненавиждана от сестрите. Родителите ви са новобогаташи, което ги притеснява, а мисълта за загубата на постигнатото с труд социално ниво направо ги ужасява. Отпаднала сте от колежа през последната учебна година и сте работила каквото попадне, докато поредица от разочарования ви е накарала постепенно да навлезете в бранша. Близо ли съм до истината?

Линда вече клатеше глава.

— Аз съм на двадесет и девет, от Лос Анджелис, единствено дете. Родителите ми починаха, когато бях на десет години. Живях в няколко семейства на осиновители, докато завърших средно образование. Никога не съм била в колеж. Родителите ми бяха почти бедни. Взех съзнателно решение да стана проститутка, както сега съм взела съзнателно решение да престана с това. Моля ви да не ме считате за типичен случай.

Като ходеше напред-назад из кабинета и местеше поглед от Линда Уилхайт към персийския килим, поглъщащ стъпките му и обратно, Хавиланд каза:

— Престъпление ли е да бъдеш типичен случай? Не, не ми отговаряйте, нека да продължа. Вие харесвате секса с определени по-възрастни мъже измежду клиентите ви и ви боли, ако те спят и с други жени. Ако някой от клиентите ви ви привлече, започвате да фантазирате, а после не можете да се понасяте заради това. Презирате курвите, които се мислят за „терапевти“ и тем подобни. Основната ви дилема е вашата консервативна природа, основана на работната етика, но подкопавана от мисълта, че това, което правите, е просто гадост и противостои на всички морални инстинкти, които притежавате. Опитвала сте се да разрешите този конфликт в продължение на години, опитвала сте се да се самоуспокоявате с книжки и духовни трактати, но повече не можете да се противопоставите и идвате при мен. Напипвам ли, мис Уилхайт?

Докторът беше извисявал гласа си все повече и повече и Линда разбра, че истините, които произнася, стават все по-интимни с всяка извивка и наблягане. Ръцете й развълнувано попипваха скута, сякаш търсейки да докоснат нещо от нея и в нея. Когато се отпуснаха върху индийската коприна, тя ги дръпна назад и каза:

— Да. Да. Да. Откъде знаете всички тези неща?

Д-р Джон Хавиланд седна обратно на стола и протегна крака, така че стъпалата му почти докосваха обувките от крокодилска кожа на Линда.

— Линда, аз съм най-добрият. Ако трябва да бъда откровен, аз съм просто едно дяволско произведение на изкуството.

Линда се разсмя и спря едва когато усети, че по деколтето й започва да пълзи червенина.

— Имам един редовен клиент, който казва същото за мен. Той събираше колумбийски произведения на изкуството, така че разбира от тези неща. И знаете ли кое е най-странното? Той ме нарича „дяволско произведение на изкуството“, но никога не ме чукаше — само ми правеше снимки. Да паднеш от смях, нали?

Хавиланд се разсмя, първо гръмогласно, а после по-спокойно. Когато смехът му замря, той попита:

— А какво прави този мъж със снимките, които ви прави?

— Уголемява ги, после ги слага в рамки и ги окачва в спалнята си — каза Линда.

— А вие как се чувствате? Превъзнасяна? Обожавана?

— Аз… аз чувствам, че красотата ми има стойност.

— Родителите ви казваха ли ви, че сте красива, когато бяхте малка? Ласкаеха ли ви заради това?

— Баща ми — да.

— Родителите ви правеха ли ви снимки?

Линда потръпна при думата снимки.

— Н-не — заекна тя.

Хавиланд се наведе напред и постави ръка на коляното й.

— Побледняхте, Линда. Защо?

Потръпвайки отново, Линда каза:

— Нещата се развиват толкова бързо. Нямах намерение да ви разказвам за това днес, защото всичко ми се струваше толкова далечно и забравено. Баща ми беше груб човек. Той беше докер и често се биеше с голи ръце за пари по доковете на Сан Педро. Понякога губеше, понякога печелеше, но винаги залагаше много за себе си, така че когато спечелеше, ни обсипваше с подаръци, мен и майка ми, а когато загубеше, ставаше мрачен и започваше да чупи разни неща. В повечето случаи резултатът беше едно към едно — печалба — загуба, печалба — загуба, така че никога не знаех какво да очаквам.

— По-късно, когато бях на десет години, татко започна да губи непрекъснато. Стана по-мрачен от всякога и изпотроши всички прозорци в къщата. Беше зима, нямахме никакви пари, отоплението беше спряно и през счупените прозорци духаше студен вятър. Никога няма да забравя деня, в който се случи това. Върнах се от училище, а пред къщи имаше полицейски коли. Един детектив ме дръпна настрани и ми разказа какво се беше случило. Татко сложил възглавница на главата на мама и я застрелял в лицето. После поставил дулото на пистолета в устата си и се застрелял. Изпратиха ме в дом за малолетни, а няколко дена по-късно една от сестрите ми каза, че трябва да идентифицирам телата. Показа ми снимки от аутопсията — мама и татко, но половината от лицата им липсваха. Плаках и плаках, и плаках, но не можех да откъсна поглед от снимките.

— И после, Линда? — прошепна Хавиланд.

Линда каза:

— После ме взе едно семейство на средна възраст, които се отнасяха с мен като с принцеса. Изгоних от главата си снимките, които сестрата ми беше показала, и се насилвах да им се надсмивам и да злорадствам над тях. Тези снимки ме освобождаваха от скапания живот, който бях водила, и да им се присмивам, за мен означаваше да си отмъщавам на родителите си. Аз…

Хавиланд повдигна ръка, за да я прекъсне.

— Нека аз да продължа. Осиновителите ви са ви заловили да се надсмивате над снимките и са ви наказали? След това отношенията ви с тях са се променили завинаги?

— Да — каза Линда.

Докторът отново закрачи из кабинета, като прокарваше пръсти по дъбовата ламперия.

— Още няколко въпроса и ще привършим сеанса. Какъв е типът мъже или клиенти, които ви привличат? Едри и мускулести, с определено ниво на интелигентност и обноски, но същевременно излъчващи известна доза грубост?

— Да — прошепна Линда втрещено.

Хавиланд се усмихна.

— Напредък от световна класа само в един сеанс. Удобно ли ви е да дойдете за следващия сеанс вдругиден — петък? Да кажем, в десет и половина?

Линда Уилхайт стана и с изненада установи, че краката й не треперят. Приглади роклята си отпред и каза:

— Да. Ще бъда тук. Благодаря ви.

Хавиланд я хвана за лакътя и я изпрати до външната врата.

— Удоволствието беше изцяло мое.

След като Линда Уилхайт си отиде, Докторът, въоръжен с нейния образ и с фактите, които Гоф беше събрал, изключи осветлението и започна играта „машина на времето“.

Когато Линда е била на две години и е живеела в някакъв коптор със скапаните си родители, той е бил на дванадесет — времето, когато потайно се вмъкваше в чужди богаташки домове в Бронксвил и Скарсдейл — Ню Йорк, и прогонваше злите духове от душата си, отдавайки се на размишления за домовете на хората, като понякога крадеше, друг път — не…

Когато Линда е била на четиринадесет и се е опитвала да навлезе в света на секса с разни тъпи сърфисти в Хънтингтън Бийч, той е бил на двадесет и четири — тогава завършваше Медицинския колеж в Харвард първи в класа, легендарният Доктор Джон Лунатика, гениалният химик, който можеше да прави наркотик, майсторът на абортите, който втрещяваше преподавателите със свободните си трактовки на Кинси, Померой и Хавелок Елис…

Когато Линда е израствала, превръщайки се в изключителна красавица, в различни семейства на осиновители, носейки в себе си едновременно учудването от смъртта на родителите си и родоотстъпничеството, което това кръвопролитие беше породило, той…

Машината на времето проскърца, потрепери и спря. Отвори се една зелена врата и зад нея се появи мъж в сива униформа, застанал до бледорозов „Форд Виктория“, модел 56. Малки момиченца в официални роклички се бяха струпали около колата и точно преди да експлодира, те се обърнаха и се разсмяха, сочейки към него.

Лунатика отиде до стената и запали лампата, търсейки потвърждение на видението си. Намери го в поставените в остъклени рамки дипломи — от Нюйоркския университет, от Медицинския колеж в Харвард, от болниците „Сейнт Винсент“ и „Касълфорд“ — все хартийки, които ясно доказваха, че той е най-добрият. Датите, които носеха, му показаха защо беше се развалила Машината на времето. Линда беше много силна личност. Линда беше устояла на катастрофата също като него самия и това изискваше да се противопоставят двете истории от самото начало…

1956. Скарсдейл, Ню Йорк. Джони Хавиланд, четиринадесетгодишен, известен като „Спаз“, „Мошеникът“ и „Лайнарът“. Майка — непрекъснато смучеща шери, с вроден вид на заклета протестантка, на която никога не се е налагало да работи, за да се изхранва; баща — мангизлия, ловец, чиято пушка беше очистила безобразниците на шест района в Ню Йорк. Джони мрази училището; Джони мрази да играе на топка; Джони обича да мечтае и да слуша музика на транзистора си.

Бащата на Джони смята, че е прекалено женствен и измисля ритуал, чиято цел е да възбуди мъжествеността му: да застреля оглупялото ловджийско куче, което имат. Джони отказва и баща му го изпраща в специално училище, управлявано от една екстремистка секта монахини. Монахините заключват Джони в едно мазе, пълно с плъхове, без храна и вода и само с една лопата, за да се защитава. Минават два дни. Джони се сгушва в един ъгъл и пищи до прегракване, когато плъховете го хапят по краката. На третия ден заспива на пода и се събужда, когато един плъх подтичва с парче от устната му. Джони изпищява, сграбчва лопатата и пребива до смърт всички плъхове в мазето.

На следващия ден бащата на Джони си го прибира вкъщи, милва го по косата и го нарича „малкото плъхче на тати“. Джони отива право при шкафа с оръжията на баща си, грабва едно дванадесеткалиброво чудовище и поема навън към кучешката колиба, където си играят пет лабрадори и пойнтери с къса козина. Джони праща кучетата в царството небесно и се обръща към баща си, който пребледнява и припада. Минават седмици. Баща му го избягва. Джони знае, че баща му му е направил ценен подарък, много по-ценен, отколкото изисква обикновеното мъжество. Джони обича баща си и иска да го зарадва с новооткритата си сила.

1957. „Зелената врата“ на Джим Лоуи застава начело на хит парада и изпълва Джони с предчувствия за страшни тайни.

„Полунощ, още една безсънна нощ.

На стража, докато допълзи утрото.

Зелена врата, какви тайни пазиш?“

Джони иска да знае тайната, за да може да я каже на баща си и да предизвика обичта му.

Търсенето на тайната започва с промъкване по водосточната тръба в тъмния таван на съседите. Джони открива койоти, покачени на ролкови кънки, и манекени за магазини. Манекените бяха с изрязани лица и гениталии, а около дупките беше размазана червена боя, оставена да се стича като че от рани. Джони открадва стъкленото око на един койот и го оставя на бюрото на баща си. Баща му никога не споменава за подаръка. Когато започва да носи и други подаръци от тъмните чужди къщи, Джони усеща, че баща му изпитва ужас от него.

Взломаджийската кариера на Джони продължава; просторните домове в Уестчестър стават негови приятели и учители. Мислите за спечелване на бащината обич се заглушават от спохождащите го в мрачните спални и коридори приливи на страст. Зелените врати се отварят една след друга. После остава една последна врата, зад която се появява униформеният мъж, и после — черна бездна…

Мракът става още по-гъст, когато Машината на времето се повреди окончателно, а стрелката й остана завинаги на 2 юни 1957 г. Бездната се проточва с месеци. Неопитният Джони Хавиланд, който влиза в нея, е само едно далечно подобие на самоуверения Джон, който се появява оттам…

Тази бездна в паметта винаги се появява, помисли си Лунатика. Баща му беше жив, когато той влезе там и вече го нямаше, когато спомените му възвръщаха линейната си последователност. Той взе направените от Гоф снимки на Линда Уилхайт от бюрото си и ги подреди като ветрило от карти. Линда оживя за момент, а цепката на устата й изразяваше учудване. Тя искаше да разбере защо той беше станал толкова велик.

Хавиланд отново разбърка снимките, сякаш караше Линда да се моли за отговора. Усмихна се. Щеше да й каже и нямаше да се нуждае от помощта на Машината на времето.

1958. Татко го нямаше от месеци; мама, в постоянно състояние на опиянение от шерито, изглежда, не даваше пет пари. Два пъти месечно пристигаха чекове, изпращани от попечителите на фонда, основан от бащата на татко преди почти половин век. Като че ли гигантски кукловод беше изпратил човека във вечността и беше оставил богатството му за уловка, така че Джони да има всичко, каквото пожелае.

Джони искаше знания. Искаше знания, защото знаеше, че те ще му дадат власт над психическата болка, от която страдаше цялото човечество, освен той самият. Мъката по изчезването на баща му се беше трансформирала в броня, защитена от огледално стъкло. Той виждаше всичко навън; никой не можеше да надникне вътре и да го види. Станал неуязвим, Джони Хавиланд търсеше знанието. И го намери.

През 1962 г. Джон Хавиланд завърши Средното училище в Скарсдейл като първенец на класа, а директорът на училището го наричаше „човешка енциклопедия“. Последваха други схоластични почести, а кулминационната им точка беше предложеното членство във Фи Бета Капа, завърши със Сума Кум Лаудер и пълна стипендия за Медицинския колеж на Харвардския университет.

Именно в Харвардския медицински колеж Джон Хавиланд успя да съчетае страстта си към знания и доминиране над човешките емоции с власт над останалите хора. Както и предишната му кариера на взломаджия, и тази започна с промъкване по водопроводната тръба и прехвърляне в един отворен прозорец. Но докато резултатът от цялата работа преди бяха няколко дреболии, с които искаше да зарадва баща си, този път той успя да се добере до въпроси и техните отговори, които, беше твърдо убеден, щяха да го превърнат в духовния патриарх на стотици податливи души.

През прозореца излязоха магнетофонни записи на поверителни интервюта, водени от Алфред Кинси през 1946 и 1947 г. Интервюираните се представяха с няколко изречения и после им беше предоставяна думата да описват сами себе си. Данните от фактора „отклонение“ бяха изумителни — почти винаги хората посочваха някакво физическо отклонение. Сеансите от типа „въпрос — отговор“, които следваха, се водеха по един и същи начин и разкриваха тривиални проблеми — похот, вина и изневяра — неща, с които имунната система на Джон Хавиланд се беше преборила още в късното детство.

След повече от двеста часа слушане на магнетофонните ленти Джон разбра две неща: първо, че Кинси е бил проницателен изследовател, истински учен, който третираше признаването на фактите като определящи сами по себе си; и второ — че това не беше достатъчно и че Кинси не беше успял да разкрие истината, защото не беше успял да накара пациентите си да говорят за фантазиите си извън вариациите на тема чукане и смукане. Не беше успял да извлече никакво признание за бушуващите в тях тъмни сили, тъй като сам не ги беше притежавал. Пациентите му бяха скапаняци, които не различаваха кон от кокошка. Кинси се базираше на фройдистката хуманистката етика: научете обекта на модели на поведение, за да може той да намери една обективна гледна точка, след което сам ще превърне неврозите си в купчина ненужни вещи. Покажете му, че страховете и най-крайните му фантазии са неразумни, и го убедете да стане обичащо, досадно, щастливо човешко същество.

След повече от шестстотин часа прослушване Джон разбра още две неща: че най-вярната истина се крие в лабиринтите, скрили се зад една зелена врата в съзнанието на пациента в момента, в който Алфред Кинси каза: „Разкажете ми за вашите фантазии“; и второ, че при наличието на подходяща информация и стимули той може да накара определени, внимателно избрани хора, да преминат отвъд тези врати и да изживеят на живо своите фантазии въпреки моралните ограничения и границите на съзнанието, като същевременно доведат самия него отвъд вече абсолютното познание на неизразимата човешка глупост, до едно ново царство на мрака, което все още не можеше да си представи. Защото мракът съществуваше и очакваше да бъде плячкосан; и само някой, който стоеше над неговите закони, можеше да претендира за богатствата му и да оцелее.

След като вече беше въоръжен с мисията си, единственото, което му оставаше, беше да открие и пусне в действие средствата за нейното изпълнение. Беше 1967 година. Наркотиците и хардрокът заливаха покоите на Харвард, подпомогнати от отлива на студенти, гражданчета и пътуващи хипита, които искаха да протестират срещу всичко, да опитат всичко и да погълнат всичко, само и само да достигнат до своята същност, да я загубят или да постигнат „трансценденталността“. Социалната промяна се усещаше във въздуха, намирайки изява в „експлозията на съзнанието“, която Джон Хавиланд считаше за пълна глупост, пропагандирана от неудачници, повечето от които нямаше да доживеят постепенното поглъщане на това движение от собствената му празнота и замяната му с нова реакционна треска. Той даваше на новата култура не повече от две години живот, но реши да стане един от нейните светци. Хората щяха да го следват; нямаше да имат избор.

Двата безплатни аборта, които направи в антисептично чистия си апартамент в Бийкън Хил, му създадоха тайна популярност сред харвардските абсолвенти; една плоча, чута на задушевен купон, го сдоби с влиятелно прозвище. „Доктор Джон Лунатика“ беше песен на една креолка, възпяваща наркотиците и секса на фона на два сакса, барабани и електрическо пиано. На въпросния купон един яко надрусан професор по антропология хвърли калъфа на един албум в лицето на Джон Хавиланд и изкрещя: „Това си ти, човече! Името ти е Джон и ти си в Медицинския колеж! Чат ли си!“.

Прякорът остана, подхранван от опитите на младия доктор да произвежда ЛСД и течен метамфетамин. Наркотиците собствено производство бяха нещо обикновено сред студентите по медицина, но раздаваните без ограничения от Доктора ставаха обект на много клюки. Разни хора започнаха да идват в апартамента му за съвет. Той им казваше това, което искаха да чуят — смесица от идеи за антикултурата, изчистени от героика. Тези хора никога не разбраха, че ги будалка, дори когато Лунатика им откриваше, че ограничения все пак съществуват.

Експериментите започнаха. Наистина ли искате да разберете кой сте? — пита д-р Джон бъдещия си пациент. Наистина ли искате да разкриете докрай своите възможности? Ясно ли ви е, че разнищването на вашите най-скрити фантазии ще ви донесе за два дена това, което психоанализата никога няма да открие?

Всички пациенти бяха предварително „преслушани“. Независимо дали бяха мъже или жени, те бяха от един и същи тип — естети, лишени от самостоятелно мислене; богаташчета в търсене на духовното начало, чиито бунтовнически прояви прикриваха вечната им свръх зависимост от родителите. Един уикенд, който ще помогне на д-р Джон да напише дипломната си работа? Защо не.

Уикендите започваха с висококачествена марихуана и остроумно формулирани въпросници за секса. Следваше още трева и още въпроси, вече устни, а Докторът гощаваше изследваните с измислени сексуални анекдоти за самия себе си. Когато те почти заспиваха от тревата и музиката, д-р Джон ги инжектираше подкожно с пентотал и им разказваше приказки на ужасите, като преценяваше техните реакции. Ако реагираха с радост, той се насочваше право в сърцето на фантазиите, като преплиташе приказките на ужаса с историите на самия изследван. Така се получаваха сложни гоблени, съдържащи от семейни касапници до групов секс. Когато обектът заспиваше, Лунатика лягаше и заспиваше до него и с наслаждение поглъщаше излъчването на облеченото тяло, като че ли докосвайки се до неговите кошмари.

Останалата част от уикенда се запълваше от постепенно намаляващи дози пентотал, придружени от визуални материали, като всичко това довеждаше обекта до допирната точка на фантазиите с действителността, където той почти осъзнаваше какво точно говори. Активисти на антивоенни движения се хилеха злобно пред снимки на опечени от напалм бебета, за момент изпитваха известни угризения, но после ги отхвърляха със смях, потънали в удоволствието от новооткритата свобода. Докторът описваше многообичаните родители в унизителни пози с домашни животни; обектите добавяха кървави и смехотворни щрихи. Психиките им проникваха през зелените врати, възвръщаха нормалното си състояние и оставяха своите неделни разкрития да къкрят злобно в очакване на подходящото време, подходящия катализатор или просто на нищото.

След четири месеца д-р Джон прекъсна експериментите си. Бяха станали вече досадно еднообразни и той беше стигнал до момента, когато безпогрешно можеше да предвиди реакцията на обектите си. Мисията му предопределяше да направи огромни скокове, но той знаеше, че те все още бяха в далечното бъдеще.

След завършването на Медицинския колеж през 1969 г. Хавиланд беше назначен като стажант-лекар в болницата „Св. Винсент“ в Бронкс, Ню Йорк, където по време на дванадесетчасовите си дежурства той се грижеше за нуждите на богаташки семейства. Този вид медицина му беше изключително досаден и той с всеки изминат ден ставаше все по-неспокоен. Изпращаше молби за работа до всички възможни болници в района на Ню Йорк, за които знаеше, че психиатрите са със замъглени погледи. За всички лекари, които искаха да специализират психиатрия, се изискваше тригодишен стаж, а той искаше да бъде сигурен, че ще може да се налага на началството от самото начало.

Бяха изпратени шестнадесет молби; бяха получени шестнадесет положителни отговора. Три месеца разузнаване. Извод: болницата в Касълфорд, на един час път северно от Ню Йорк Сити. Ниско заплащане, медицински управител — алкохолик, екип от психиатри, състоящ се от четирима застаряващи лекари, както и договор с комисията за пускане под гаранция на щата Ню Йорк, което означаваше много попадащи под ударите на закона типове. Той щеше да играе играта с целия финес, на който беше способен, а те щяха да му дадат картбланш. На 4 март 1971 г. д-р Джон Хавиланд се премести в новото си жилище точно до главната административна сграда на болницата „Касълфорд“ в Нияк, Ню Йорк, като знаеше, че скоро непременно ще се случи нещо. Оказа се прав. След като шест месеца беше работил с отвратителни долнопробни типове, той срещна Томас Гоф.

По време на първия им сеанс Гоф беше свръхподвижен и остроумен дори под натиска на мигренното си главоболие.

— Моята цел в живота преди беше да не правя нищо изключително добре; падението ми се изразяваше във факта, че обичах да го правя в крадени коли… Готов съм на всичко, само и само да не отида обратно в затвора — от скок в леденостудена вода до обслужване на еврейски вдовици в Маями Бийч. Какво бихте ми препоръчали, Докторе? Да ми пораснат хриле, или да се обрежа? Дявол да го вземе, тези главоболия на дневна светлина ме побъркват!

Хавиланд усети как инстинктът му се обажда и му подсказва да действа незабавно. Подчинявайки му се, той направи на Гоф голяма доза демерол венозно. Докато Гоф се носеше безболезнено в облаците на наркотика, той му зададе няколко въпроса и откри, че Гоф обича да наранява хората, но никога не говори за това, защото знае, че може да попадне в затвора. Много хора беше наранил, но Боклукчията му е бил съкилийник в Атика, а главоболията бяха започнали някъде по това време, а не беше ли този шибан таван бежов? Върнете ми главоболието!

Хавиланд го беше упоил напълно, като през това време прочете досието му. Томас Люис Гоф, дата на раждане 19.6.1949 г., коса светлокестенява, очи сини, височина 5 фута и 10 инча, отпаднал от гимназията, коефициент за интелигентност 161, крадец на коли, сводник. Заподозрян при три случая на тежка телесна повреда, които са прекратени, след като трите пострадали жени са отказали да свидетелстват. Осъден за кражба на коли при наличието на две предишни, осъден на пет години в щатския затвор, изпратен в Атика на 4.11.1969 г., с отлично поведение. Освободен условно след неотдавнашните затворнически бунтове, когато психиатрите на затвора установили, че ако остане там, ще полудее. Психосоматични главоболия и ужас от дневната светлина бяха основните симптоми, които се бяха появили по време на бунта. Тогава той е бил затворен в изолирана килия с някой си Пол Мандарано — убиец, известен под името Боклукчията. Мандарано се беше самоубил, като се беше обесил на решетките на килията, а Гоф беше останал в тази килия заедно с тялото, докато бунтът бил потушен. Няма данни за неврологични нарушения; преценен като подходящ за условно освобождаване.

Съдбата беше понесла д-р Джон Хавиланд на ръце. Когато Томас Гоф се върна в съзнание, той каза:

— Всичко ще се оправи, Томас. Повярвай ми, моля те.

Лунатика остави кошмарите на Гоф да се набушуват, след това ги укроти с наркотици и фантазии, докато Гоф не беше вече сигурен дали Атика и Боклукчията наистина бяха съществували. Под въздействието на пентотала и хипнозата, насочена към връщане обратно във времето, Докторът го върна към решаващия момент на травмата и разбра, че Пол Мандарано се беше обесил с бежова найлонова торбичка за боклук и че един вентилатор, монтиран отвън, карал краищата на найлоновата торба да плющят по решетките на килията и ту да пропускат, ту да спират светлината, превръщайки килията в дискотека на ужаса, в която Гоф се бил сгушил заедно с разлагащото се тяло. Класически символизъм: светлината усилвала ужаса, тъмнината го намалявала. След седеммесечни лечебни сеанси в хладна, полутъмна стая страхът на Томас Гоф от дневната светлина намаля до поносимост. „Винаги съм мразил стридите, Докторе, но понякога трябва да гледам как другите ги ядат. Дневната светлина е просто неизбежна, но както е казал Ницше: «Това, което не ме разрушава, ме прави по-силен». Нали, Докторе?“

Лунатика усети прилив на обич, като чу тези думи. Беше в реда на нещата Гоф да изпитва обич към него, но обратното не биваше да се случва.

— Да, Томас, Ницше е бил прав. А ти ще откриеш още повече неща, когато продължим нашето съвместно пътуване.

 

 

Пътуването беше прекъснато за повече от десет години.

Томас Гоф изчезна, сякаш потъна в мъглявината, която в най-добрия случай приличаше на сварена от вещица отвара от фантазии и реалност. Докторът съжаляваше за загубата на бъдещата си дясна ръка и се концентрира върху усъвършенстване на занаята, наречен психиатрия, като специализираше в лечение на престъпници и проститутки първо в „Касълфорд“, а по-късно в частния си кабинет в Лос Анджелис, търсеше и събираше знания, пишеше и публикуваше монографии и си създаваше безупречна репутация, която растеше ли растеше, докато дълбоко в него кипяха проектите му за завладяване на човешките души. И тогава, в един прекрасен ден, Томас Гоф се появи на вратата хлипайки и обясни, че главоболието му се е върнало. Молеше Доктора за помощ.

Съдбата щракна с пръсти.

— Да — каза д-р Джон Хавиланд.

Последваха изследвания на скенер, електроенцефалограми, кръвни проби и лечение, а всяка нова стъпка приближаваше Лунатика до старта на неговата мисия. Томас Гоф беше живял много интересно през последните десет години. Хавиланд описа това в своя дневник:

„След последните ми изследвания на обекта той е продължил да следва моделите на престъпно поведение в съответствие с учебникарските представи за развитие на параноичния социопатичен тип личност, но с едно основно изключение: престъпното му поведение се корени в патологични отклонения, но не се изразява по патологичен начин. Гоф показва силна адаптивна способност към подчиняване на желанието си за насилие на разума при избора на жертвите и винаги се въздържа от нанасяне на тежка телесна повреда или убийство. Беше извършил огромен брой нощни кражби по целия източен бряг, без да го хванат нито един път в продължение на десет години; беше извършил приблизително двеста нападения над жени и същевременно беше изпитал сексуално удовлетворение, без да стига до тежки телесни повреди, които характеризираха нападенията му преди лечението през 1971 г. Тъй като Гоф е в истинския смисъл на думата психопат, това въздържание (и гордостта му от него, и това, че го приписваше на предишното ни лечение!) е изключително необичайно — то е почти невероятно. Явно е, че приписва на мен заслугата за спасяването на живота му (т.е. облекчаването на ужаса от дневна светлина и притъпяването на спомена за самоубийството, на което е бил свидетел в Атика); и че, вътре в себе си, ми приписва и заслугата за това, че съм го научил на това въздържание, което го беше въоръжило практически с престъпен картбланш. Всъщност Гоф (коефициент за интелигентност 161!) казва, че аз съм го научил да мисли. Явно е, че този изключително умен престъпник иска да установи с мен връзка от типа баща — син, както и че неговите главоболия са едно психосоматично средство, използвано като повод да се срещнем и да осъществим целите, които той усещаше, че бях планирал. Увлечението му по мен не беше нито скрито, нито явно хомосексуално; Гоф просто ме балансира на сензорно стимулно ниво със своето спокойствие, мир и осъществяване на мечтите.“

След три седмици сеанси, по време на които главоболието на Гоф беше успокоено с кодеин, смесен с халюциногени, Лунатика заработи с пълна пара и постигна пълна капитулация.

— Знаеш ли, че те обичам, Томас?

— Да.

— Знаеш ли, че съм тук, за да те доведа до края?

— Да.

— Ще ми помогнеш ли да помагам и на други хора? Да ги измъкна така, както измъкнах и теб?

— Знаете, че ще го направя.

— Ще ми помогнеш ли да стигна до познанието?

— Само кажете за какво става дума, посочете с пръст и аз ще го направя.

— Готов ли си на убийство заради мен?

— Да.

През тази нощ Докторът обясни на Гоф в общи линии неговата роля в тази мисия. Да привлича млади мъже и жени, които търсят духовната истина, безгръбначни „деца на новото време“ без семейства и с много пари. Кръговете от привърженици на антикултурата и капанчетата за самотници вероятно гъмжат от тях. Гоф трябваше да преценява тяхната податливост, да ги измъква и да ги води при него, като прави всичко това с най-голямо внимание и дискретност и не прилага никакво физическо насилие. Освен това той трябваше да извършва разузнавателни набези по къщите на пациентките — проститутки, и да проверява бележниците им, за да открие имената на богати клиенти — целта бяха мъже със слаба воля и моногамна връзка със съответната курва. „Бъди внимателен и не бързай, Томас — каза Хавиланд. — Това е работа, която се върши цял живот.“

През първата година в ръцете му паднаха трима самотници. Хавиланд беше доволен от напредъка, който осъществяваше в работата си върху тяхната психика, но беше неудовлетворен от липсата на чисто познание, до което да достигне. Минаха осем месеца; бяха привлечени още трима. Докторът усъвършенства техниките си и изписа стотици страници, описвайки наблюденията си. И все пак той все още жадуваше за неподправени данни; глина, която да може да държи в ръцете си, да й се наслаждава и после да оформи в човешкия гоблен, който майстореше. Разочарованието го караше да удря разярено по бюрото и да моли криволиците на собственото си минало за отговор на въпроси, които нямаха отговор.

Въпреки лечението главоболието на Томас Гоф се влоши. Хавиланд направи няколко изследвания и откри, че диагнозата му на психосоматично ниво беше погрешна. Гоф имаше лептоменингит — хронично мозъчно възпаление. То причиняваше главоболието и вероятно играеше ролята на допълнителен фактор, предизвикващ бруталното му поведение през изминалите години. За първи път в кариерата си Докторът изпадна в криза. Лептоменингитът можеше да се излекува чрез хирургическа намеса и много медикаменти. Неговият служител щеше да бъде напълно излекуван и в това нямаше да има нищо особено. Освен това за лептоменингита беше известно, че предизвиква пристъпи на желание за убийство у нормално спокойни мъже и жени — и все пак Томас Гоф, един жесток социопатичен престъпник, беше успял да потиска болестта си вече повече от десетилетие и не й беше позволил да го подтикне към несъзнателно клане. Ако не се приложи лечение, Гоф скоро щеше да полудее и да умре от масиран мозъчен кръвоизлив. Но ако чрез внимателно прилагане на антибиотици и болкоуспокояващи болестта на Гоф можеше да се утежнява или облекчава в зависимост от прищевките му, той щеше да притежава свой собствен обект за изследване на човек „на границата“ и това ще му даде възможност да наблюдава как един абсолютно безчувствен човек-машина преминава през поредица състояния на стрес, непознати в историята на психиатрията.

Лунатика реши да жертва своя служител протеже син в името на бога на познанието.

Тогава се появи Алхимика.

Лептоменингитът на Гоф вече три седмици беше в ремисия, когато той каза на Доктора за ченгето от Нравствената полиция, което беше срещнал — читателят на биографии на герои, преоблечен като художник, който просто умираше да се подчини на някого. В началото Хавиланд беше много внимателен — все пак човекът беше полицейски служител, но след седем сеанса, предназначени да накарат Алхимика да прекрачи през собствената си зелена врата, ченгето постави последната плочка от дълго реденото от Доктора домино: жестоки, безпощадни данни. Лостове за манипулация, които щяха да му позволят да пречупи стотици хора като вейки.

Шестте папки, които той донесе, поддавайки се на очарованието на Доктора, бяха първият ключ. Алхимика се беше постарал много, за да му угоди, и за благодарност Докторът го беше прекарал през зелената му врата прекалено бързо, така че той беше избягал от саморазкритията, които се бяха изправили пред него.

Сега Алхимика беше изчезнал. Беше останало само завещанието му за потенциално познание.

Лунатика се върна в настоящето, като остави съзнанието си да блуждае около досиетата в стенния му сейф. Ченгета. Мъже, свикнали с насилието като с начин на живот. Гоф трябваше да бъде неговата свръзка, но краят му наближаваше — лептоменингитът щеше да стане неконтролируем след няколко месеца. Изпитателната му мисия беше незадоволителна и нарушаваше правилата на ефикасността. Той трябваше да провери магазина за алкохолни напитки за вероятни свидетели, да се оттегли и да се върне, когато собственикът е сам. Едно убийство беше идеално; три бяха опасни.

Хавиланд отиде до прозореца и погледна навън към микросвета от хора, движещи се под него, които подтичваха като лабораторни животинки, поставени в лабиринт. Почуди се дали някога ще научат, че има моменти, когато ги обича.