Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лойд Хопкинс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Because the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Джеймс Елрой. Защото нощта…

ИК „Петриков“, София, 1998

Американска. Първо издание

Коректор: Росица Николова

ISBN: 954-441-024-4

История

  1. — Добавяне

23

Лойд тресна телефона, когато чу новината, предадена му от Дъч: две жени и един мъж, на които детективите от Холивудския отдел бяха подхвърлили фразите „отвъд границата“ и „зад зелената врата“, се бяха хванали на въдицата и първо бяха заплашили със съд, а после бяха започнали да повтарят фразата „патриа инфинитум“ като заклинание. Никакви издънки, никакво отричане на предишни грехове, просто възмущение от тактиката на сплашване, приложена от полицията. Дъч щеше да подготви друга група полицаи, за да продължат с останалите обожатели на гуруто, но дотогава всичко можеше да приключи. Оставаше само той, Линда с пистолета и неизвестната величина, наречена Уилям Наглър.

Лойд погледна часовника на стената в кухнята. 7,45. Линда все още е на „терапевтичния“ сеанс. Можеше да изчака, да й се обади и да се успокои, а можеше и да предприеме нещо. Цъкането на часовника стана оглушително. Заключи къщата и се качи в колата.

Когато седна зад волана, в алеята светнаха фарове и пред него спря един камион. Лойд излезе от колата и видя пред фаровете си Марти Берген, застанал с ръце в джобовете. От колана му висеше пистолет.

— Адвокатът ми ме освободи под гаранция — каза той. — Фред Гафани беше готов да ме разстреля.

Лойд каза:

— Аматьорите не трябва да носят тежки работи. Изчезвай. Нямам какво да ти кажа.

Берген се разсмя.

— Когато бях полицай, бях влюбен в патлака си. Винаги, когато не бях дежурен, правех така, че хората да го виждат. Бях влюбен в него до момента, в който се наложи да го използвам. Тогава го хвърлих и избягах. Джак е мъртъв, Хопкинс.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Аз съм виновен. За всичко съм виновен.

— Грешиш, Берген. Грешката е моя и на отдела.

Берген ритна решетката на матадора, после се препъна назад и политна към бронята на камиона.

— Аз съм длъжник, по дяволите! Не можеш ли да разбереш? Всичко, което съм имал в живота си, ми е дал Джак и дори то беше унищожено. Нещо го накара да тръгне по път, който не трябваше да хваща и да изпитва чувства, които не трябваше да изпитва, и всичко това беше заради мен, така че аз съм му длъжник! Не ме карай да произнасям тези думи, Хопкинс! Моля те, не ме карай да произнасям тези идиотски думи!

Лойд се помоли за всички невинни, носещи чувство за вина, които си търсеха белята.

— Какво искаш, Берген?

Бившият сержант от ПУЛА изтри сълзите от очите си.

— Искам да си върна дълга към Джак.

— Тогава влизай в колата — каза Лойд. — Отиваме в Лоръл Кениън при един заподозрян да си поиграем на добрия — лошия човек.

 

 

Уилям Наглър не си беше вкъщи.

Лойд паркира срещу двуетажната сграда, отиде до вратата и почука. Никой не отвори, нито се виждаше някаква светлина или признаци на живот. Провери пощенската кутия, където намери два каталога и сметка на Мастеркард и се върна в колата при невероятния си партньор.

— Ще влезеш ли вътре? — попита Берген, докато Лойд се промушваше зад волана.

Лойд поклати глава.

— Не. Нямам вяра на четвъртата власт[1]. Работил ли си някога като цивилен полицай?

— Да. В Нравствения отдел във Венис. Значи аз ще играя ролята на добрия?

— Не. Вониш на пиячка и имаш нужда от бръснене. Ти си голям, но аз съм по-голям, така че аз ще играя спасителя. Аз ще задавам въпросите, а ти просто се дръж грубо. Представи си, че си голямо фашистко прасе, излязло от страниците на „Биг Ориндж Инсайдър“ и всичко ще бъде точно.

Берген се разсмя.

— Ти си от ония майтапчии, които първо правят комплименти, а после правят на нищо хората, на които правят комплименти, което означава едно от следните две неща — или обичаш да се ебаваш с хората, или сам не знаеш какво искаш. Кое от двете?

С поглед, вперен във входната врата на Наглър, Лойд каза:

— Не ме настъпвай по мазола. Ако не исках да си с мен, нямаше да бъдеш. Ако не знаех какво трябва да правиш, щях да те арестувам за незаконно притежаване на оръжие и да сритам задника ти обратно в пандиза.

Берген почеса обраслите си бузи и ръгна Лойд в ръката.

— Извинявам се, че казах, че не ми харесва стила ти. Това, което всъщност трябваше да кажа, е, че имаш стил, но не знаеш как да го прилагаш.

Лойд включи светлините на таблото и погледна към Берген.

— Не ми говори за стил. Чел съм някои от ранните ти публикации. Бяха дяволски добри. Можеше да станеш нещо голямо, можеше да кажеш неща, които си заслужава да бъдат казани. Но ти не знаеше какво да правиш, защото да си добър е доста страшничко. Познавам страха, Берген. Двама негри простреляли партньора ти и ти си избягал. Мога да разбера това и да не те съдя. Но ти имаше шанса да станеш велик, а стана едно лайно. Това вече не мога да разбера.

Берген си играеше с копчето на радиопредавателя.

— Ти католик ли си, Хопкинс?

— Не.

— Кофти, но така или иначе ще чуеш моята изповед. Джак Хързог ме научи да пиша. Той висеше над главата ми, докато пишех първите си статии, а после редактираше останалите. Той оформи стила ми; той беше този, който имаше шанса да стане велик. Странно е, Хопкинс. Предполага се, че ти си прагматикът, но си мисля, че всъщност си един романтичен наивник с невероятен нюх за говната в живота. Смешно е. Джак ми даде всичко, което имам. Той ме превърна в писател и компетентен журналист. Той пишеше един роман, а аз го редактирах, като му помагах да развива фабулата, докато полудяваше все повече и повече. Никога не съм имал шанса да стана велик. Но ако имах твоите способности, енергия и смелост, щях да стана нещо повече от дюстабанлия, който преследва единствено славата.

Лойд включи радиото и се заслуша в полицейската радиостанция.

— Това е патова ситуация, Марти, и ние сме осъдени да играем в нея до живот. Но сме щастливи, че ни е дадена възможността да го правим.

Берген извади пистолета от колана си, отвори прозореца и се прицели в луната.

— Вярвам ти — каза той.

Два часа чакаха в мълчание. Берген задряма, а Лойд гледаше към алеята, водеща към къщата на Наглър, и се чудеше дали не трябва да изтича до някой уличен телефон и да се обади на Линда; чудеше се също дали обожателите на Хавиланд поддържаха връзка един с друг и дали вече проверените са изплашили и Наглър с наближаващата опасност. Накрая реши, че това едва ли е възможно. Хавиланд се предпазваше много добре. Обожателите вероятно не можеха да се свързват нито с него, нито помежду си, заради изградената система за контакти чрез телефонни автомати, които по пътя на логиката бяха предварително планирани. Действията му не можеха да бъдат разкрити. В този момент истината проблесна в главата на Лойд. Той се залъгваше с логически задачки, защото Линда беше част от играта и част от него самия, но ако тя се провалеше — край на всичко.

Малко след десет пред сградата спря едно сребристо порше с гюрук. Лойд сръга Берген да се събуди и му каза:

— Нашето приятелче пристигна. Следвай ме и когато докосна вратовръзката си, ми подхвърли нещо за „зад зелената врата“ и „отвъд границата“. Този тип няма нищо общо с Джак Хързог, така че дори не споменавай името му. Разбра ли?

Берген кимна и разкърши рамене, подготвяйки се за представлението. Лойд грабна едно фенерче и отвори вратата на колата точно когато един мъж излезе от поршето и прекоси тротоара пред сградата. Беше стигнал долния край на стълбите, когато Берген затръшна вратата и това го накара да се обърне.

— Полиция — извика Лойд.

Мъжът замръзна на място, като чу тези думи и тръгна към колата си. Лойд го освети с фенерчето право в лицето, при което той вдигна ръце пред очите си.

— Тт-това е мм-моята кола — заекна той. — Документът е в жабката.

Лойд огледа лицето му. Рус, безличен и добре образован — това беше първото му впечатление. Наведе фенерчето надолу и каза:

— Знам, че е вашата. Вие ли сте Уилям Наглър?

Мъжът слезе от тротоара и поглади багажника на поршето. Гладката повърхност вдъхна спокойствие на гласа му.

— Да, аз съм. За какво става дума?

Лойд се приближи на сантиметри от Наглър, като го накара да се качи отново на тротоара. Показа значката си, освети я с фенерчето и каза:

— ПУЛА. Казвам се Хопкинс, а това е сержант Берген. Може ли да поговорим вътре?

Наглър пристъпи от крак на крак. Лойд освети този кратък танц на страха и видя, че обожателят е с невероятно изкривени крака.

— Защо? Имате ли заповед? Хей! Какво правите!

Лойд се обърна и видя Марти Берген да бърка под седалките на поршето. Наглър обви ръце около тялото си и извика:

— Не! Това е моята кола!

— По-кротко, партньоре — каза Лойд. — Човекът ни сътрудничи, така че се успокой.

Като понижи гласа си, той каза на Наглър:

— Партньорът ми е ченге с черни ръкавици, но го държа изкъсо. Можем ли да влезем вътре? Тук е много студено.

Наглър отхвърли кичур руса коса от челото си. Лойд го погледна открито и прибави към първоначалната си преценка „компетентен, изискан и много уплашен“.

— Какво е ченге с черни ръкавици?

Сякаш знаеше за какво се говори, Берген се приближи и застана до Лойд.

— Трябва да претършуваме колата. Тоя тип е наркоман, познах го веднага. С какво се възнасяш, гражданино? Дай ми трийсет секунди и ще ти извадя от тази жабка чиста проба обвинение за разпространение на наркотици.

Лойд погледна Берген с отвращение.

— Това е стандартен разпит на жертви на обири, не наркоакция, така че се успокой. Г-н Наглър, можем ли да влезем вътре?

Краката на Наглър изтанцуваха още няколко такта на страха.

— Аз не съм жертва на обир. Никога не са ме обирали и не знам нищо за каквито и да било обири.

Лойд сложи ръка на рамото на Наглър и го побутна настрана от Берген.

— Във всички къщи наоколо е влизано — каза той. — Понякога тоя тип краде, понякога не. Един доносник ми подхвърли, че е маниак на тема бикини и търси във всяко жилище дамско бельо. Единственото, което искам от вас, е да проверя за отпечатъци от пръсти по чекмеджетата в спалнята ви. Ще отнеме само няколко минути.

Наглър се дръпна от Лойд.

— Не. Не мога да ви позволя. Не и без заповед за обиск.

Като посочи Берген, Лойд прошепна:

— Той е старшият полицай, аз съм само техническо лице. Ако не взема отпечатъци от чекмеджетата, той ще откачи и ще ви обвини в притежаване на наркотик. Дъщеря му умря от свръхдоза хероин и това го побърка. Излязъл е от релсите, така че нека не го дразним. Моля ви да ни сътрудничите, г-н Наглър, за доброто и на двама ни.

Наглър погледна през рамо към Марти Берген, който беше клекнал и разглеждаше предните калници на поршето.

— Добре. Само дръжте този човек настрана от мен.

Лойд подсвирна и Берген вдигна глава от тасовете на колата.

— Г-н Наглър ще ни сътрудничи, сержант. Нека да свършим по-бързо. Той е зает човек.

— Наркоманите винаги са заети — каза Берген, като се приближи. Хвърли още един поглед на поршето и добави: — Басирам се, че там има нещо. Трябва да го проверим и да арестуваме този тип.

Като се наклони към Лойд, правейки се на пиян, той прошепна:

— Каква е задачата ми вътре?

Като видя, че Наглър върви напред, за да отключи вратата, Лойд се престори, че се е закашлял и каза с тих глас:

— Да претършуваш жилището за официални документи и по-точно за такива, които показват собственост на имущество в Малибу. Виж дали можеш да намериш нещо незаконно, с което да го притиснем. Дръж се заплашително.

Наглър отключи вратата и светна една лампа в антрето. Посочи навътре и потрепери, обви ръце около тялото си, после тръгна напред, а изкривените му навътре крака почти докосваха пръстите си. Напомняше на Лойд за подплашено зверче, което се опитва да се защити, като се свива на топка и се слива с околната среда. Ужасът в очите на този човек предизвикваше у него желание да удуши Джон Хавиланд за приноса му към този ужас, както и да стисне собствената си гуша за това, което вероятно щеше да се наложи да направи. Улови погледа на Берген и видя, че фалшивият му партньор си мисли за същото, и се надяваше, че яростта му няма да го напусне до края на представлението. Когато усети, че собствената му ярост се уталожва и се превръща в съжаление, той я възроди, извиквайки образа на гуруто — психоаналитик, който се измъква изпод въжето на законната присъда, и каза:

— Нека първо седнем и поговорим, г-н Наглър. Имам към вас няколко въпроса.

Наглър кимна в знак на съгласие. Лойд мина през антрето и влезе в една дневна, обзаведена с пластмасови високотехнологични столове и дълга маса с тръбни крака. Берген се вмъкна след него и се насочи право към подвижното барче с отлети крака. Като седна на един бледозелен стол, който изскърца под тежестта му, Лойд видя, че по четирите стени са накачени постери от уестърни. Наглър се настани на края на дивана и каза:

— Бихте ли побързали?

Лойд се усмихна и каза:

— Разбира се. Между другото, имате прекрасна дневна.

Той посочи към постерите.

— По филмите ли си падате?

— Аз съм режисьор на свободна практика и оператор аматьор — каза Наглър, като погледна към Марти Берген с тревожен поглед.

— Моля ви да преминете към въпросите си.

Берген се изхили и си сипа голяма доза скоч.

— Мисля, че тук вони, а този тип се прикрива зад маската на режисьор, за да се занимава с продажба на наркотици.

Той гаврътна чашата и си сипа нова.

— С какво търгуваш, гражданино? Трева? Прах? Това е, Хопкинс! Тоя се занимава с прах!

Наглър размърда нервно ръце и отправи умоляващ поглед към Лойд. Берген глътна от скоча и изръмжа:

— Господи, ще повърна. Къде е кенефът?

Лойд махна по посока на задната част на къщата, а Наглър събра краката си и удари с юмруци по масата. Берген хукна, издавайки давещи звуци, с ръка на устата си. Лойд поклати глава и каза:

— Извинявам се заради колегата си, г-н Наглър.

— Той е ужасен човек — прошепна Наглър. — Има ниско съзнание. Ако не промени живота си из основи, никога няма да се раздели с ниската си ефикасност.

Лойд забеляза, че повторението на урока имаше успокояващ ефект върху Наглър. Той наостри собствения си урок като бръснач и каза:

— Да, съжалявам го. Трябва да премине през много врати, докато открие себе си.

Изпод бръснача пръсна кръв. Цялото тяло на Наглър се отпусна. Лойд му хвърли една усмивка, която трябваше да означава „сродна душа“. Като си мислеше: „Хвани го сега“, той каза:

— Нуждае се от духовно наставничество. Спасението му е в един духовен водач. Не сте ли съгласен с мен?

Лицето на Наглър просветна, после помръкна от нещо, което изглеждаше като последица от съмнение и страх. Накрая промълви:

— Да. Моля ви, свършете си работата и ме оставете на мира. Моля ви.

Лойд млъкна, като обмисляше план за разпита, докато извади бележник и химикал. Наглър потрепна на ръба на дивана, и се обърна, когато чу стъпки зад себе си.

Ахтунг, граждани! — Лойд вдигна поглед от бележника си и видя Марти Берген, застанал зад дивана със стъклена тръбичка в протегнатата си ръка.

— Мислеше, че си чист, нали, гражданино? Никакъв наркотик в жилището. Обаче си забравил новия закон за притежаване на принадлежности за вземане на наркотици. Тази тръбичка и етерът на лавицата в банята са противозаконни.

Берген пусна тръбичката в скута на Наглър. Наглър скочи на крака и сложи ръце на лицето си; тръбичката падна на пода и се разби на парчета. Със зачервено лице и широка усмивка Берген погледна към Лойд и каза:

— Това е абсолютна подигравка. Написах уводна статия, в която заклеймявах този закон като фашистки, защото той наистина е такъв. А сега съм тук да го прилагам. Не е ли курвенски тоя живот?

Бръкна в задния си джоб и извади някакви хартии.

— Провери това — каза той.

Лойд стана, грабна хартиите и се приближи до треперещия обожател. Опита се да потисне обзелата го погнуса и каза:

— Имате право да не казвате нищо. Имате право на адвокат по време на разпита. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде даден служебен. Имате ли да налеете нещо по повод на тези прибори, г-н Наглър?

В отговор Наглър се загърни в конвулсии. Притисна тялото си до стената, целият треперещ. Лойд постави леко ръка на рамото му и усети как в него премина електрическа искра. Сведе поглед към краката на обожателя и видя, че се изкривяват все повече един към друг, като че искат да се измъкнат от глезените. Бруталността на сцената накара Лойд да отвърне очи и да потърси с поглед Марти Берген, очаквайки да срещне някакъв проблясък на разум.

Образът, който видя, му отвърна със стрелба.

Берген стоеше до барчето и смучеше скоч направо от бутилката. Когато видя, че Лойд се е втренчил в него, той каза:

— Научаваш за себе си неща, които не ти харесват, нали?

Лойд се приближи към Берген и изтръгна бутилката от ръката му.

— Пази го. Не го докосвай и не му говори; просто го остави на мира.

Този път Лойд получи в отговор себеомразната усмивка на Берген; една усмивка, която приличаше на собствената му душа в близък план. С бутилка в ръка той излезе от дневната и намери телефона в една ниша в коридора. Набра номера на Линда и изчака десет позвънявания. Никакъв отговор. Погледна часовника си и видя, че е 10,40. На Линда вероятно й беше писнало да чака обаждането му и беше излязла.

Лойд затвори телефона, сигурен, че има по-голяма нужда от успокоителния глас на Линда, отколкото да потвърди, че е взела отпечатъци от пръстите на Хавиланд върху пистолета. Спомни си за листовете, които Берген му беше дал, извади ги от джоба си и ги приглади на масата до телефона.

Това беше брошура за недвижими собствености в Малибу и района. Към края на първата страница бяха прикрепени талони за паркиране на крайбрежната магистрала за периода 1.6.1984–1.6.1985. В главата на Лойд звънна малко звънче. Посредниците от крайбрежната зона даваха на предпочитаните си клиенти талони за целогодишно паркиране на стойност сто долара. Това показваше, че Наглър има собственост в Малибу — собственост, която даваше тайно за ползване на Джон Хавиланд. Съвсем ясно беше, че Хавиланд не би разрешил на своите „обожатели“ да се свързват с него в къщата или кабинета му, но една крайморска къща, принадлежаща на един особено доверен обожател би била идеалното място за индивидуални или групови срещи.

Прочете името на посредника на първата страница на брошурата — Недвижими имоти „Джинджър Бюканън“. Отдолу беше записан телефонният номер. Лойд го набра с идеята, че един лаком за пари продавач все още може да е в офиса си. Чу съобщение от телефонен секретар и се обади на информацията, за да получи домашния телефон на Джинджър Бюканън. Набра номера и отново попадна на машина, която пускаше реге и настойчивата молба на посредника да „оставите съобщение след сигнала, а аз ще ви се обадя от Зоната на здрача“.

Мислейки си, че служителите на Полицейското управление на Лос Анджелис са както пазачи, така и жители на Зоната на здрача, Лойд разрови чекмеджетата на бюрото, за да намери официални документи за собственост в Малибу. Като не намери нищо друго, освен боклуци и фактури за снимачна техника, той излезе в антрето и се огледа за други стаи, из които да порови. В банята и в кухнята вероятно нямаше да открие нищо, но в края на коридора имаше една полуотворена врата.

Лойд влезе, опипа стената и светна лампата. Стаята беше малка, пълна с разхвърляни филмови камери, ролки с филми и легенчета за проявяване. По пода имаше изпочупено оборудване и беше мръсно като в кочина. Лойд забеляза една оцеляла прожекционна камера, поставена върху метална маса. Погледна през обектива и видя чифт неподвижни крака, обути в бели чорапи.

Тъкмо щеше да се заеме с оборудването по-обстойно, когато от дневната се чу пеене и свирукане. Като тръгна нататък, Лойд чу някакъв дяволски дует.

Марти Берген стоеше прав пред коленичилия Наглър и пееше, дрънкайки на въображаема китара.

— Те имаха старо пиано и свиреха на него до полуда зад зелената врата! Не знаят какво правят, но се смеят зад зелената врата! Няма ли някой да ме пусне да видя какво има зад зелената врата!

Когато Марти Берген млъкна и се опита да си спомни останалите куплети, Наглър започна да опява: „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум“. Монотонното подпяване, маркирано от ударите на свитите като за молитва ръце в гърдите, като че ли беше подклаждано от воля, много по-стара и по-тъмна от тази на Джон Хавиланд или на неговия баща убиец. „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум.“ Берген видя Лойд и надвика Наглър:

— Здрасти, Хопи! Мислиш ли, че ще вляза в музикалните класации с това парче? Зелена врата зелена врата зелена врата!

Лойд сграбчи Берген, блъсна го в стената и го притисна до нея, като изсъска:

— Веднага млъкни, по дяволите! И да не си глътнал ни капка повече! Иди да претърсиш останалата част от жилището и да намериш бележките за платените данъци. И не казвай нито дума, просто направи, каквото ти казах.

Берген се опита да се усмихне, но се получи мъртвешка гримаса.

— Слушам, сержант — каза той.

Лойд пусна Берген и го загледа как се отдалечава от стената. Когато той изчезна, над стаята доминираше подпяването. „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум.“

Лойд клекна пред обожателя и започна да наблюдава как трансът му се задълбочава с всеки удар по гърдите, като се опитваше да запомни всеки детайл от самобичуването, за да предугади следващата стъпка. Когато изцъклените очи на Наглър и повдигащите се гърди се запечатаха завинаги в главата му, той го удари с всичка сила по главата и видя как трансът преминава, а обожателят се катурва на земята с крясъци:

— Докторе!

Лойд, също загубил равновесие, притисна раменете на Наглър на пода и изкрещя:

— Хавиланд е мъртъв, Уилям. Преди да умре, каза, че ти си кретен и глупак, и идиот.

Изцъклените очи на Наглър се вторачиха в Лойд.

— Не. Не. Не. Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфи…

Лойд заби пръсти в гърлото на обожателя.

— Не, Уилям, не можеш. Не можеш да се върнеш обратно.

— Докторе!

— Шшш. Шшш. Не можеш, Бил. Не можеш да се върнеш обратно.

— Докторе!

Лойд заби пръстите си още по-дълбоко, докато Наглър се разхлипа. После ги отпусна и каза:

— Той ми разказа как те е използвал, Бил. Как те е накарал да му плащаш телефонните сметки, как те е превърнал в свой роб, как ти се е присмивал, как филмите ти били боклук, как си имал цялото това скъпо оборудване, но…

Лойд престана, когато хлипането на Наглър се превърна в ужасено заекване.

— Фффф-и — м ннн-а ууу-ж.

— Шшш. Шшш — прошепна Лойд. — По-бавно изкажи думите.

Наглър втренчи поглед в Лойд. Изглеждаше така, сякаш се хвърля от тъгата в блаженството и обратно. Най-накрая блаженството взе връх и той продума:

— Филм на ужаса. Доктор Джон направи филм на ужаса. Ето защо знам, че лъжете за това, което е казал за мен. Той се възхищава от таланта ми. Аз монтирах филма и Докторът каза… каза…

Лойд стана и помогна на Наглър да се изправи на крака и да седне на дивана. Когато Наглър седна, той се вгледа в лицето му. Приличаше на човек, който се готви да влезе в газова камера и не знае дали иска да умре или не. Знаейки, че блаженството смъртта вземаше надмощие и можеше да предизвика откровени признания, Лойд потисна желанието си да предизвика у Наглър печал-живот. Той седна с въздишка до изстискания млад човек и удари наслуки.

— Хавиланд всъщност не е мъртъв, Бил.

— Знам. Беше тук сутринта с… — спря и се усмихна като робот.

— Беше тук сутринта.

— Завърши си мисълта, Бил — каза Лойд.

— Завърших я. Доктор Джон беше тук сутринта. Край на мисълта.

— Не. Начало на мисълта. Но нека сменим темата. Не вярваш, че съм полицай, нали?

Наглър поклати глава.

— Не. Доктор Джон ми каза, че в нашия план има три процента вероятност за провал. Знам точно къде е провалът — разбрах го, докато си казвах заклинанието. Вие сте от данъчната инспекция. Платих телефонната сметка на Доктор Джон, когато беше на ски в Айдахо миналия декември. Проверили сте документите, както и моите банкови сметки, и сте видели, че миналата година съм изпратил на Доктора голям чек. Вероятно е забравил да го включи в данъчната си декларация. Искате подкуп, за да си траете. Много добре, кажете сумата и ще ви напиша чека.

Наглър се разсмя.

— Колко глупаво от моя страна. Така ще останат следи. Не, кажете сумата и ще ви платя в брой.

Лойд беше втрещен от възстановителните способности на Наглър. Само пет минути по-рано той беше една търкаляща се купчина. Сега се държеше със снизходителната властност на плантатор. Главното се състоеше във филма на ужаса и изпотрошеното оборудване в съседната стая. Като помисли „Пречупи го“, той каза:

— Не те ли учуди фактът, че партньорът ми знае достатъчно, за да ти изпее тази песен?

— Не. Песента си е песен.

— А филмът си е филм — каза Лойд и бръкна в джоба си. — Бил, време е да си изясним нещата. Доктор Джон ме изпрати, за да проверя твоята лоялност.

Той извади снимката на Томас Гоф.

— Аз ще заема мястото на бившия му служител. Спомняш си го, нали? Има един тип в програмата на Доктор Джон, който много прилича на него. Зная всичко за срещите в къщата в Малибу и за това, че си купил къщата за Доктора и си плащал телефонните сметки. Знам и за използването на телефонни автомати и за това, че не се срещате извън уговорката. Знам, защото съм един от вас, Бил.

Първо мъка, после блаженство, сега учудване. Лойд беше държал погледа си настрани от Наглър, за да може той да се съсредоточи върху образа на Томас Гоф, вместо върху неговия. Когато накрая го погледна в очите, Лойд видя, че е направил снимката на парчета, мачкайки я между пръстите си, а заклинанието му го беше направило мек като глина. Чувствайки се като тореадор, който се готви да убие бика, Лойд каза:

— Излъгах и когато казах, че д-р Джон смята филмите ви за боклук. Той наистина обожава вашите филми. Всъщност днес ми каза, че иска както да режисирате, така и да играете във филма, за който пише сценарий в момента. Той ми ка…

Лойд млъкна, защото Наглър отново беше обзет от мъка. „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум.“

Лойд се сети за Линда, стана и отиде до телефона. Тъкмо беше хванал слушалката, когато някой постави ръка на рамото му и той отскочи назад, обърна се и стисна юмруци.

Беше Берген, с ужасяващо трезвен вид.

— Не можах да намеря никакви документи, но намерих дневника на нашия човек под леглото. Ренесансово странно, Хопкинс, почти готическо.

Лойд взе от ръцете на Берген подвързаната с кожа книга и седна на бюрото. Когато я отвори, видя, че първата записка е от 13.11.1983 г., и както тя, така и всички останали бяха изписани с изключително старателен почерк. Докато Берген стоеше над главата му, той изчете данните за „програмирането“ на Хавиланд, като улавяше тайнствените наименования на действащите лица. Имаше един „Лейтенант“, който трябваше да е Томас Гоф; „Лисицата“, „Камата“, „Книжния червей“, „Професора“, „Мускулестия“ и „Били Бой“, който трябваше да е самият Наглър.

В бележките се разказваше в детайли как Хавиланд нареждал на подчинените си да гладуват в продължение на тридесет и шест часа, после да стоят голи пред голямо огледало и да припяват „заклинанията против страх“, като ги записват на касетофон, докато ги обземе „сюблимното съзнание на мечтите“, което да ги накара да издрънкат „трансцендентните си фантазии“, които той щеше да пресее впоследствие за „ключови детайли“ и да превърне в „храната на реалността“. Как ги чифтосвал сексуално в „Утробата на плажа“ и прекъсвал сношенията им, за да види жизненоважните знаци и „да разбере причините за стреса“; как ги карал да убиват кучета и котки като „осигуровка срещу морална неустойчивост“; как Лейтенанта прекъсвал съня им посред нощ и брутално ги разпитвал за сънищата им.

Като използваше ту първо лице, ту „Били Бой“, Наглър описваше как той, както и останалите пациенти на Доктор Джон, са били изпращани да проституират при богати хора, които пускали обявите си за „терапевт на фантазиите“ в частно публикувани и разпространявани секс таблоиди, а „семинарите по правене на любов“ през уикендите често снасяли на Хавиланд по няколко хиляди долара; и как „събиранията в «Утробата на плажа»“ са били записвани от Лейтенанта, който понякога играел ролята на „Шефа“ — правел разтвори от фармацевтичен кокаин и други, предписани от Доктора, лекарства, които се давали на пациентите при определени условия.

Лойд набързо прехвърли дневника, като търсеше инкриминиращи факти: имена, адреси и дати. Марти Берген дишаше във врата му, а Наглър подпяваше от другата стая, и той се чувстваше като единствената стража на нормалния разум в един налудничав пейзаж, а това усещане се подсилваше и от факта, че дневникът не съдържаше никакви данни — само преразказани истории, населени с кодирани герои. Докато пред него изскочи записка от предишния ден:

„Помогнах да се монтира снимачна техника в къщата на Мускулестия в Холивуд Хилс. Доктор Джон ми даваше наставленията. Показах му как да работи с камерата. Надявам се, че Мускулестия няма да счупи нищо. Той ме плаши — и напоследък все повече прилича на Лейтенанта.“

Записката беше последвана от една празна страница, след която се намираше последната записка от тази сутрин. По гърба на Лойд полазиха мравки, когато я прочете:

Не е истина. Това е фалшификация. С новите снимачни технологии може да се фалшифицира всичко, фалшиво е. Не е истина.“

Лойд бутна Берген настрана, отиде в стаята със снимачната техника и започна да търси из изпочупената апаратура остатъци от филм. Успя да намери три целулоидни парчета, пъхнати под машината за монтаж. Пусна ги през камерата и видя четири кадъра с жена в бели чорапи в близък план, друг кадър с матрак на под, застлан с килим, и един замазан много близък план на широкоплещест мъж с нещо като полицейска значка на ризата.

Сърцето му спря да бие. Лойд се сети за медицинската сестра с белите чорапи, която Ричард Олдфийлд беше завел в къщата си преди двадесет и четири часа. Ножът се завъртя, заби се навътре и го разкъса, придружаван от оглушителния изблик на патриа инфинитум, идващ от дневната.

Лойд тръгна по посока на звука и видя Наглър, който беше в същата поза, а Берген стоеше до камината и разливаше бутилки с алкохол върху „дървата“ на решетката.

— Дълъг разпит, сержант — каза той. — Какво следва?

Зловещата му усмивка се беше изкривила в гримаса и за частица от секундата Лойд помисли, че съзира проблясъци на разум.

— Аз тръгвам, а ти оставаш тук — каза той. — Трябва да се обадя на някого. После, ако тя е взела необходимото ми доказателство, ще трябва да измъкна нашия приятел гуруто. Ти стой тук и го пази. Стой близо до телефона. Ако ми потрябваш, ще звънна един път, после веднага ще набера отново.

— Искам да присъствам на окалъпването — каза Берген.

Лойд поклати глава.

— Не. Дори и присъствието ти тук ми създава достатъчно главоболия и нямам намерение повече да рискувам нито работата си, нито теб. Какво ще правиш, когато свърши всичко това?

Берген се разсмя и изсипа цяла бутилка „Курвоазие“.

— Не зная. Джак ми остави близо двайсет бона и може би просто ще видя докъде ще ме доведат те.

Лойд не реагира при споменаването на парите и той добави:

— Знаел си за прехвърлянето на парите, нали?

— Да. Не го докладвах, защото знаех, че Вътрешният контрол ще ги конфискува като доказателство.

— Ти си свястно лайно, Лойд, знаеш ли?

— Понякога.

— А ти какво ще правиш, когато всичко свърши?

Лойд помисли за Линда, Джанис и дъщерите си, после погледна разкатания Уилям Наглър, който още подпяваше на демоните си.

— Не зная — каза той.

Бележки

[1] Четвъртата власт — печатът. — Бел.прев.