Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лойд Хопкинс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Because the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Джеймс Елрой. Защото нощта…

ИК „Петриков“, София, 1998

Американска. Първо издание

Коректор: Росица Николова

ISBN: 954-441-024-4

История

  1. — Добавяне

4

След тридесет и шест часова непрекъсната работа по случая в магазина за алкохол Лойд Хопкинс заспа в кабинетчето си в Паркър Сентър и сънува, че се анихилира. Засипваха го звукови вълни, хищни птици нападаха яростно съзнателно изолираните области на съзнанието му, където се намираха мъжът, когото беше убил при вълненията в Уотс, и мъжът, когото се беше опитал да убие миналата година. Птиците разкъсваха небето на парцали и пропускаха кристали с цвят на кръв. Като се събуди, той изтика тези образи на заден план и ги замести с кротки натюрморти на Джанис и момичетата в Сан Франциско, като се надяваше, че времето или ще излекува раните от раздялата, или още повече ще ги възпали. После го обзе споменът за магазина за алкохол, превърнал се в костница, който избута любовта към семейството заедно с кошмарите в сейфа на паметта му. Изпита облекчение.

Картината на смъртта изпъкна в съзнанието му като че ли нарисувана върху схемата на съдебния следовател. Отляво имаше отворена каса, щанд, на който бяха разхвърляни петачета, а по цялата долна лавица се търкаляха счупени бутилки от алкохол. Следи от обувки там, където собственикът е бил влачен до мястото на екзекуцията. Отдясно се виждаха разтурени кашони от изложена за продажба бира и следи от обувки вероятно от другите две жертви, които са се били присвили, за да се скрият от убиеца. От задната част на магазина се процеждаше яркочервената кръв на трите тела, сгърчени върху остатъци от бежова завеса, станала на парчета от високоскоростните 41-калиброви куршуми, които бяха пръснали трите черепни кутии. Не можеха да се различат следи от траекторията на куршумите или посоката на стрелбата — гейзерът от мозък и кости беше превърнал малкия склад в кланица.

Лойд тръсна глава, опитвайки се да се разсъни, като си мислеше: „Психопат“. Влиза в магазина, вади чудовищно ръчно оръдие и иска парите, после вижда или чува нещо, което му превърта бурмите. Вбесен се прехвърля през щанда и завлича за косата собственика до вратата. Момичето и старецът издават присъствието си. Той събаря изложената стока и ги кара да отидат до завесата. После ги пречуква с три огромни куршума, изстреляни от много тежък револвер без клапан и с чудовищен откат, оставяйки парите на щанда. Един вулкан, зареден с леденостудена вода.

Лойд стана и се протегна. Усети, че сънят го напуска окончателно и отиде до тоалетната в края на коридора, застана пред мивката, като ту поглеждаше в огледалото, ту плискаше лицето си със студена вода. Не обърна внимание на шумоленето на подранилите служители около него, които се смееха и се гласяха пред огледалата, и за част от секундата усети, че нарочно говорят тихо, от уважение към неговата репутация и прословутата му ненавист към силния шум. Усети как гневът се надига в него и даде определение на убиеца по типично полицейския обиден, но справедлив начин: откачена отрепка. Убий го, преди отново да са му превъртели бурмите.

Първите тридесет и шест часа от разследването отидоха в ровене из компютърната информация. След като видя, че пред магазина имаше знак: „Спирането забранено“, който беше в сила до следващата пресечка, Лойд предположи, че убиецът или е отишъл пеша до мястото, или е паркирал в храстите до отклонението на магистралата. Второто му предположение се потвърди — под неоновите светлини следователят беше открил пресни следи от гуми в меката пръст и миниатюрни следи от жълта боя по клончетата на храстите. Четири часа по-късно специалистите от лабораторията при ПУЛА завършиха изследването на боята и съобщиха резултатите от анализа на резките, оставени от автомобилните гуми: колата беше внос от Япония, нов модел; боята беше стандартен тип, използван във всички японски автомобилни заводи; гумите също бяха стандартни, радиални, използвани единствено от японските производители. Данните от отдела по грабежите, както и сверката с компютърната информация за последните въоръжени грабежи и бюлетините за убийства, показаха, че няма жълти японски коли, регистрирани на имената на осъдени или пуснати под гаранция въоръжени престъпници или убийци; освен това подобна кола не е вземала участие в грабежи или убийства през последната година. Калифорнийският отдел за регистрация на превозни средства достави възможно най-отчайващата информация: в областта на Лос Анджелис има 311819 жълти японски автомобила, модели между 1977 и 1984 г., което правеше проверката практически невъзможна. Дори справката за откраднати коли на Лосанджелиското кметство не показа нищо — през последните шест седмици бяха откраднати осем жълти тойоти, субарута и хонди и всички те бяха намерени. Следата от колата водеше до задънена улица. Оставаше само пистолетът.

Лойд смяташе, че изследванията на отпечатъците, които все още не бяха готови, и без това нямаше да дадат особени резултати — някои щяха да бъдат размазани, други непълни и в най-добрия случай щеше да има няколко цели, които принадлежаха на местните въздухари — чести посетители на магазина. По-добре беше тримата служители, които трябваше да проучат жертвите, да имат картбланш — и без това манията за отпечатъци или версията „трима убити заради един“, която се опитваха да му наложат началниците от отдел „Кражби и Убийства“, бяха безсмислени. Всяка фибра от неговия инстинкт му казваше това, така както му казваше и че тройното убийство се дължеше на психопатията на убиеца, на неговото хладнокръвие и на използваното от него оръжие.

Докладът за балистичното изследване и протоколът от аутопсията бяха изключително необичайни. Хенри Макгайър, Уолас Чамейлс и Сузан Уичър бяха убити с 41-калибров револвер от разстояние дванадесет до петнадесет фута, като и трите куршума ги бяха улучили точно между очите. Убиецът беше точен стрелец, а пистолетът — нещо ненормално. Револверите калибър 41 бяха отпреди времето на Дивия запад и бяха спрени от производство преди Гражданската война. С тях се стреляше трудно, бяха прекалено тежки и често засичаха. Куршумите за този калибър бяха още по-лоши — с твърд или кух връх, готови да експлодират като пуканки, а непредвидимият им откат беше в състояние да ти извади ябълката от раменната става. Този, който беше застрелял тримата в магазина за алкохол, беше усвоил добре работата с един допотопен пистолет с допотопни муниции и беше приложил своя опит в състояние на крайна принуда.

Лойд впери поглед в собственото си отражение в огледалото и се чудеше какво да прави, след като беше изпратил запитване за издирване на изчезнали пистолети до всички полицейски бюра в Калифорния и лично беше разпитал всеки продавач на старинни пистолети, записан в Жълтите страници. Отвсякъде беше получил отрицателни отговори — нито един от тях нямаше в наличност 41-калиброви пистолети, нито беше продавал наскоро, а сигурно нямаше да получи отговор на запитванията си, преди да изтекат поне двадесет и четири часа. Цялата бумащина беше прегледана, всички факти бяха поставени по местата си. Не можеше да направи нищо повече, освен да чака.

А чакането беше противно на неговата природа. Лойд се върна в кабинетчето си и се загледа в стената. Снимки на дъщерите му оформяха лъчи около снимките на десетте най-търсени престъпници; една карта на областта Лос Анджелис, цялата набодена със знаменца, показваше нарастване на убийствата в Холивуд, Южния централен район и Ист Вали. Следващата стъпка по случая в магазина за алкохол очевидно беше да се разпитат холивудските детективи какво са научили от доносниците си. Като търсеше нещо, с което да раздвижи мозъчните си сокове, той взе досието, дадено му от Дъч Пелц точно преди да започнат тези безумни тридесет и шест часа. „Хързог, Джейкъб Майкъл, 5349“ беше напечатано на кафявата папка, а вътре имаше ксерокопия от статистически материали, доклади за физическото състояние, удостоверения за изказани похвали и странни заповеди, издадени от по-висши офицери. Като си мислеше за Хързог като за умрял, а за досието като за епитаф на гроба му, Лойд придърпа един стол и прочете всичко дума по дума пет пъти.

Пред него изникна образа на един самотник. Джънгъл Джак Хързог имаше коефициент на интелигентност 137, едва покриваше изискванията за ръст и тегло на ПУЛА и беше роден в Бейрут, Ливан. Говореше свободно три от езиците на Средния изток и беше протестирал срещу Виетнамската война, докато бил в колежа, преди да влезе в Националната служба за въздушна охрана. Беше завършил Академията на дванадесето място в класа и беше получил похвали по теоретична подготовка, точна стрелба и физическа подготовка. През първите четири години от практиката си беше работил в отдела по охрана и Нравствения отдел в Уилшър, където беше получил най-високия клас за физическа пригодност и беше спечелил похвалите на всички по-висшестоящи офицери, с изключение на един лейтенант на група за борба с порока, който отново го беше вкарал в униформата заради отказ да участва в една акция, насочена срещу проявите на хомосексуалност на публични места. Същият лейтенант по-късно беше оттеглил обвиненията си, като беше поискал Хързог да обучава хората му за работа по наблюдение на незаконни залагания и проституция, като обърне специално внимание на промяната на външния вид. „Семинарите“ на Хързог се оказали толкова успешни, че той получил статут на консултант и започнал да обучава цивилни полицаи из целия град.

Джънгъл Джак станал известен под прозвището „Алхимика“ заради способността си да се превъплъщава в какво ли не, като по този начин става практически невидим на улицата. Освен това той бил изключително смел — на два пъти се справял със случаи на вземане на заложници, като първия път предложил на въоръжения престъпник да се смени със заложника в един бар, където следял за нарушения на закона за продажба на алкохол.

Въоръженият престъпник бил сграбчил една млада проститутка и държал нож на гърлото й, докато съучастникът му обирал касата и портфейлите на посетителите в бара. Хързог, преоблечен като сакат пияница, накарал престъпника с ножа да пусне момичето и вместо нея да вземе него, като му крещял обидни думи и все повече се приближавал до него, докато оня притискал острието на ножа в гърлото на момичето и оттам започнала да се стича кръв. Когато Хързог стигнал на две стъпки от него, престъпникът блъснал проститутката настрани, сграбчил Хързог и изкрещял силно, когато лакътят на Джънгъл Джак праснал гръкляна му. Хързог обездвижил мъжа с един каратистки удар с изпъната ръка и хукнал да гони помощника му, когото хванал след пет пресечки.

При втората ситуация на вземане на заложник проявил още по-голяма смелост. Един мъж, който бил известен на местните полицаи като голям почитател на ангелския прах, сграбчил едно малко момиче и го държал под прицел, докато около тях се събрала тълпа. Джак Хързог, който бил в униформа, си пробил път през тълпата и отишъл до мъжа, който пуснал момичето и стрелял в Джак три пъти. Не улучил и Хързог му пръснал черепа, стреляйки от упор.

Репутацията на Хързог в отдела ставала все по-висока; към него се обръщали все повече командири на нравствени отдели и шефове на цивилни групи. Тогава Мартин Берген, най-добрият приятел на Хързог, се проявил като страхливец и за това се заговорило не по-малко, отколкото за смелостта на Хързог.

Последвало дело, на което Хързог се застъпил за приятеля си, като се опитвал да спаси кариерата му, свидетелствайки за качествата на характера му и същевременно осъждайки представите за героичност, властващи в ПУЛА, в ролята си на един от най-изявените представители на тази героичност. Мартин Берген бил изгонен от отдела по възможно най-унизителния начин, а Джак Хързог бил прехвърлен на административна длъжност — едно поражение, не по-малко от това на Берген. Дори един герой не трябва да се ебава с шефовете.

Лойд остави папката, когато видя една сянка да пада върху страниците. Вдигна поглед и видя полицай Арти Кранфийлд от разузнавателната служба, който беше вперил поглед в него.

— Здрасти, Лойд. Как е?

— Кофти.

— Трябва да се обръснеш.

— Зная.

— Нещо ново по случая с магазина за алкохолни напитки?

— Няма. Чакам отговор на запитванията. Чувал ли си за полицай на име Джънгъл Джак Хързог?

— Да, кой не е чувал? Истински шампион по стрелба.

— А чувал ли си за бивш полицаи на име Марти Берген?

— Какво е това — кръстословица ли? Всеки познава Стария Жълтурчо и таблоида, за който пише и който става само за тоалетна хартия. Защо?

— Хързог и Берген са били много добри приятели. Господин Смелчак и господин Страхливко. Харесва ли ти?

— Не особено. Тонът ти е язвителен, Лойд.

— Чакането ме прави язвителен. Недоспиването също.

— Няма ли да си отидеш вкъщи и да поспиш?

— Не, ще търся господин Смелчак.

Арти поклати глава.

— Преди да тръгнеш да го търсиш, кажи една мъжка дума за задника от магазина за алкохол.

Лойд се усмихна.

— Какво ще кажеш за „Задникът му е обрасъл с трева, а аз съм шибаният косач“?

— Страхотно! Страхотно!

— Така си и помислих.

Лойд отиде с колата до последния известен адрес на Джак Хързог — блок с двадесет апартамента от долната страна на Холивуд Хилс. Измазаната с розов гипс сграда беше притисната между два търговски безистена, а във входа й имаше автомати за видеоигри. В указателя пишеше, че Хързог живее в апартамент 423. Лойд се изкачи до четвъртия етаж и огледа коридора в двете посоки, после отвори ключалката с помощта на една кредитна карта и затвори вратата след себе си, като едва не се спъна в купчина неразпечатани писма, натрупани на пода.

Щракна една лампа и погледът му попадна на първото нещо, което го посрещна в стаята — трофейна кутия, пълна с грамоти за награди и ритуални винени чаши. По всички предмети имаше остатъци от прах за заличаване на следи, което само по себе си представляваше подписване на смъртния акт на Хързог. Един бърз оглед на останалата част от апартамента показа, че подобни остатъци имаше по всички повърхности, които биха могли да задържат някакви отпечатъци. Работата беше свършена от добросъвестен професионалист.

Лойд прехвърли пощата на пода. Никакви лични писма или картички — само сметки и рекламни диплянки. Погледът му се прехвърли на стените и пред него се очерта картината на жилище, което не издаваше нищо за своя притежател — нито имаше някакви произведения на изкуството, нито се виждаше типичният за самотен мъж безпорядък; мебелировката вероятно вървеше с апартамента. Грамотите и ритуалните чаши изглеждаха съвсем стандартни, а когато съсредоточи поглед върху тях, за да прочете написаните там имена и дати, Лойд видя, че бяха награди, спечелени на състезания по бягане от бащата на Хързог в края на четирийсетте.

Кухнята имаше още по-спартански вид — чиниите и приборите бяха изрядно подредени в шкафа до мивката и нито в хладилника, нито по лавиците нямаше никаква храна. Само в спалнята имаше някакви лични вещи: гардеробът беше пълен с униформи на ПУЛА и огромно количество цивилни дрехи, като се започне от палта за боклукчия и се стигне до своднически костюми с кожени ревери и кожени костюми за мотоциклетисти, които не си падаха по спазването на закона. До леглото имаше високи етажерки, натъпкани с книги. Лойд хвърли един поглед на заглавията. Всички бяха биографични, като преобладаваха тези на генерали, завоеватели и религиозни иконоборци. Цяла една лавица беше посветена на произведения за Ричард Лъвското сърце и Мартин Лутер; друга — на книги за Петър Велики. Романтични пладнешки обирници, деспоти и налудничави фантазьори. Лойд усети прилив на съчувствие към Джънгъл Джак Хързог.

След като огледа и банята, Лойд намери телефона и се обади на Дъч Пелц в участъка в Холивуд. Когато Дъч вдигна, той каза:

— Намирам се в леговището на Хързог. Всички следи са заличени от професионалист. Наистина можеш да отпишеш Хързог, но засега не казвай на никого, става ли?

— Добре. Тарашено ли е?

— Не. Имам чувството, че убиецът просто е бил предпазлив и си е прикрил следите по всички възможни начини. Можеш ли да ми направиш няколко услуги?

— Казвай.

— Когато се появят ония от Нравствения отдел, разбери от Уолт Пъркинс в кои барове е работил Хързог. Изискай всички доклади, които е предал. Аз ще отида да проверя Марти Берген и после ще се върна тук, за да разпитам съседите на Хързог. Ще ти се обадя вкъщи около седем.

— Звучи добре.

— А-а, Дъч? Накарай твоите момчета да преслушат доносниците си и да разпитат за някакви маниаци на тема стари пистолети или каквито и да са кретени, които са склонни към насилие и напоследък са използвали пистолети. Искам да знам, дори и да става въпрос само за улични разправии и побоища.

— Караш наслуки, Лойд.

— Знам. Ще ти се обадя в седем.

Лойд отново обходи голото жилище на Джънгъл Джак Хързог. Докато заключваше вратата след себе си, измърмори:

— Бедният благороден кучи син, защо, по дяволите, ти трябваше да се правиш на толкова смел?

 

 

Лойд стигна до офиса на „Биг Ориндж Инсайдър“ в западен Холивуд за половин час. Главата го цепеше от комбинираното въздействие на горещината, смога и недоспиването и имаше чувството, че платното пред него подскача. За да се пребори с това главоболие, той вдигна прозорците и включи климатичната инсталация на пълни обороти, като потрепери, когато го прониза свежа струя адреналин. Два нови случая, трима убити и още един, вероятно също убит. Никакъв сън поне през следващите дванадесет часа.

„Биг Ориндж Инсайдър“ заемаше първия етаж на голяма сграда в стил „псевдоарт деко“ на „Сан Винсент“ на юг от „Сънсет“. Лойд влезе и подмина портиерката, защото знаеше, че тя веднага го е разпознала и ще започне да звъни в редакциите, за да ги предупреди, че врагът идва. Влезе в голяма стая, натъпкана с бюра, и се усмихна, когато иззад пишещите машини към него се насочиха подозрителни погледи. Погледите станаха враждебни и той кимна, като им отправи една въздушна целувка. Тъкмо се успокои от това, че две жени му махнаха в отговор, когато усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се и видя един висок млад мъж, застанал плътно до него.

— Кой ви пусна тук? — попита той настойчиво.

— Никой — каза Лойд.

— Полицай ли сте?

— Аз съм дезертьор. Зарязах полицията и си търся убежище при четвъртата власт. Искам да си пробутам мемоарите. Заведете ме при най-добрия ви писател на истории за духове.

— Давам ви трийсет секунди да освободите помещението.

Лойд направи крачка към младия мъж. Мъжът отстъпи с две крачки. Като видя страха в очите му, Лойд каза:

— По дяволите. Сержант Хопкинс, ПУЛА. Дошъл съм да видя Марти Берген. Кажете му, че се отнася за Джак Хързог. Ще изчакам при портиера.

Той се върна до портиерната. Жената зад бюрото му хвърли убийствен поглед, така че той се зае да разглежда уголемените и поставени в рамки карикатури от вестника, които покриваха четирите стени. Шефовете на ПУЛА и областта Лос Анджелис бяха изрисувани по особено злобен начин. Тлъсти полицаи със свински вид, загърнати в американски знамена, ръчкаха спящи пияници с тризъбци; главният началник Гейтс висеше като кукла на конци, държана от двама мъже с наметала на ку-клукс-клан. Полицаи с вълчи глави влачеха стадо черни проститутки към една полицейска камионетка, ченгето на волана смучеше алкохол, а от главата му излизаше балонче с думите „Уау! Полицейската служба наистина е вълнуваща! Надявам се тези бамбини да имат нещо сухо. Закъснявам с вноската за колата!“

— Трябва да призная, че това е малко преувеличено.

Лойд се обърна по посока на гласа и измери с очи неговия притежател. Мартин Берген беше висок над шест фута, светъл, а тялото му, което някога явно е било силно, започваше да се отпуска. На червендалестото му лице беше лепната една крива усмивка, а бледосините му очи бяха воднисти, но съсредоточени. Дъхът му миришеше на уиски и ментова паста за зъби.

— На теб трябва да ти е познато. Колко имаш? Тринадесет или четиринадесет години на тая работа?

— Шестнадесет, Хопкинс. А ти колко имаш?

— Осемнадесет и половина.

— До двайсет ли ще изкараш?

— Не.

— Разбирам. Какъв е проблемът с Джак Хързог?

Лойд се отдръпна назад, за да види цялостната реакция.

— Хързог е изчезнал преди повече от три седмици. Жилището му е изчистено от всички следи. Работил е в административния отдел в Центъра и на хонорар към Холивудския нравствен отдел. Никой в Паркър Сентър или Холивуд не го е виждал. Какво ще кажеш за това?

Марти Берген започна да трепери. Червеното му лице пребледня, а ръцете му се вкопчиха в панталона. Той отстъпи към стената и се свлече на един сгъваем метален стол. Жената зад бюрото му донесе чаша вода и се поколеба дали да не направи още нещо, но Лойд поклати глава и тя се отправи към дамската тоалетна.

Лойд седна до Берген и каза:

— Кога за последен път видя Хързог?

Гласът на Берген беше спокоен.

— Преди около месец. Ние все още поддържахме връзка. Джак не ме обвиняваше за това, което направих. Знаеше, че в това отношение сме различни. Той не ме осъждаше.

— Какво беше психическото му състояние?

— Спокойно. Не — той винаги е бил спокоен, но напоследък често си променяше настроението — ту добро, ту лошо.

— За какво си говорихте?

— Разни работи. Глупости. Предимно за книги. Моят роман — този, който пиша.

— Обсъждахте ли с Хързог неговите задачи?

— Никога не говорехме за полицейската работа.

— Наричат Хързог „заклет самотник“. Това определение точно ли е?

— Да.

— Можеш ли да посочиш някой от останалите му приятели?

— Не.

— Жени?

— Имаше една приятелка, с която се виждаше от време на време. Не й знам името.

Лойд се приближи още повече до Берген.

— А имаше ли врагове? Имаше ли в отдела хора, които са го намразили за това, че се застъпи за теб? Познаваш полицейския манталитет, заключаващ се в борба за чин и идеално досие, не по-зле от мен. Хързог трябва да е предизвикал известна неприязън.

— Джак успя да предизвика неприязън единствено у мен. Той беше толкова по-добър от мен във всичко, че най-много го обичах тогава, когато най-силно го мразех. Ние бяхме толкова различни. Когато говорихме за последен път, Джак каза, че иска да бъда реабилитиран. Но аз избягах. Чувствах се виновен.

Берген се разхлипа. Лойд стана и тръгна към вратата, като гледаше назад към наемния драскач, който плачеше под оградените в рамки оголени образи на това, което някога е бил. Берген излежаваше доживотна присъда без право на обжалване. Лойд потрепери от жестокостта на тази мисъл.

На връщане умората му започна да преминава. Сгушен удобно в пашкула си с климатична инсталация, той се остави на мислите за Хързог и Берген, сприятелили се полицаи от интелектуален тип, двама мъже, за които инстинктът му подсказваше, че си приличаха точно толкова, колкото Берген смяташе, че се различават. Случаят с магазина за алкохол на магистралата временно мина на втори план и когато паркира пред блока на Джак Хързог, той почувства физически как мозъкът му отново си поема дъх. Усмихна се, защото знаеше, че трябва да има гориво за едно дълго преследване.

Съседите на Хързог започнаха да се връщат от работа малко след пет. Лойд огледа първите няколко от колата си и забеляза, че общото между тях беше онзи измъчен вид на хора от средна ръка, присъщ на обитателите на Долината и от двата пола. Идеален обект за разиграване на номера с изплащането на застрахователни полици. Той извади от жабката пачка фалшиви визитни картички и изпробва усмивката си на готов да услужи застрахователен агент, като по този начин се подготвяше за една сценка, която щеше да му осигури информация точно колко самотен е бил Джак Хързог.

Три часа по-късно, след две дузини импровизирани разпита зад гърба си, Лойд имаше чувството, че Хързог преминава от категорията на самотниците в категорията на зашифрованите. Никой от хората, с които говори, не си спомняше дори да е виждал обитателя на апартамент 423 и всички са си мислели, че е свободен. Очевидната откровеност на техните показания беше като ритник в корема; а фактът, че няколко души споменаха, че собственикът управителят ще отсъства от града още една седмица, беше окончателният удар. Една на пръв поглед обещаваща следа отиде по дяволите.

Лойд спря до един уличен телефон и се обади на Дъч Пелц.

Дъч вдигна при първото позвъняване.

— Пелц на телефона. Кой се обажда?

— Някой да ти е казвал, че говориш по телефона точно като полицай?

Дъч се разсмя.

— Аа, ти си. Имаш ли молив?

— Давай.

— Хързог е работил в два бара за самотници — „The First Avenue West“ и „Jackie D“, и двата в северната част на булеварда. Издирвал е бармани, които получават подкупи, за да сервират алкохол на малолетни и проститутки, които правят минети в гардеробната; бяхме получили дузина оплаквания. Работил е там повече от шест седмици, като нито един път не са успели да го разпознаят. Винаги се е обаждал в полицията от улични телефони, когато е надушвал нещо. Имаше участие в шест удара за залавяне на кокаин и десет на проститутки. В резултат на това към собствениците и на двете капанчета е повдигнато обвинение и ще им бъдат отнети разрешителните за продажба на алкохол.

Лойд подсвирна.

— А отчетите, които е предал?

— Няма отчети, Лойд. Заповед на Уолт Пъркинс. Отчитали са се полицаите, които са осъществявали арестите. Уолт не е искал Джак да се компрометира.

— По дяволите. Това означава, че мотивът може да бъде и отмъщение.

— Да, поне що се отнася до последните отчети за арести. Какво стана с Берген?

— Нищо. Берген не е виждал Хързог повече от месец, казва, че е бил унил и потиснат. Много тежко прие новината. Беше пиян в два следобед, горкото копеле.

— Ще трябва да докладваме в отдела за изчезнали хора, Лойд.

— Зная. Нека Вътрешният контрол се занимава с това, което означава, че ти и Уолт Пъркинс ще намажете, защото не сте докладвали по-рано, а сигурно ще намажете още повече за това, че сте плащали на Хързог извън ведомостта.

— Може и ти да получиш случая, ако отиде в отдел „Кражби Убийства“.

— Те никога няма да намерят трупа, Дъч. Тази работа е изпипана от професионалист от игла до конец. Отделът по вътрешния контрол ще засекрети случая, после ще го прекрати. Дай ми още четиридесет и осем часа, преди да им се обадиш, става ли?

— Става.

— Получи ли нещо от доносниците си по въпроса за магазина за алкохолни напитки?

— Все още нищо. Изпратих нареждане на всички, работещи по случая. Все още е рано да чакаме отговори. Каква е следващата ти стъпка по случая „Хързог“?

— Един тур по баровете. Искрено ваш, танцуващият самотник.

— Приятно прекарване.

Лойд се разсмя и каза:

— Върви по дяволите — после затвори.

Бомбардиран от диско музика, Лойд трябваше да се конкурира за място на бара във „First Avenue West“. Той показа визитната си картичка на застрахователен агент и снимка на Джак Хързог от личното му досие на трима бармани, две сервитьорки и две дузини самотници, но отвсякъде получи отрицателни отговори, които се различаваха само по това, че някои бяха придружени от враждебни погледи и поклащане на глава от страна на долнопробни типове, които го вземаха за полицейски агент, а други се заключаваха в раздразнени жестове „разкарай се“ от страна на млади жени, които не харесваха стила му. Лойд излезе ядосан, като сам поклати глава, тъй като провалите му продължаваха.

„Jackie D“, три сгради по-надолу, беше почти празно. Лойд преброи посетителите, докато се настаняваше на бара. Една двойка, поклащаща се на дансинга, и двама позастаряващи гъзари, които пълнеха с монети музикалния автомат. Барманът бутна пред него една салфетка и му обясни причината:

— Намаление във „First Avenue West“. Всеки вторник вечер ме съсипват. Там могат да си го позволят, а аз не мога. Поддържам ниски цени, за да увелича оборота, но пак ме съсипват. Нямат ли милост на тоя свят?

— Никаква — каза Лойд.

— Само исках да го чуя и от някой друг. Какво пиеш?

Лойд сложи еднодоларова банкнота на бара.

— Джинджър ейл.

Барманът изсумтя.

— Разбираш ли какво имам предвид? Никаква милост!

Лойд извади снимката на Джак Хързог.

— Виждал ли си този мъж?

Барманът се вгледа в снимката, след това напълни чашата на Лойд и кимна.

— Да, често съм го виждал да се навърта наоколо. Кожата на Лойд настръхна.

— Кога?

— Преди известно време. Преди месец, месец и половина, може би два, точно преди да се нахвърлят върху мене ония копелета от службата за контрол на продажбата на алкохол. Ти ченге ли си?

— Позна.

— „Нравствения“?

— „Кражби и Убийства“. Разкажи ми за мъжа на снимката.

— Какво има за разказване? Идваше тук, пиеше, даваше добри бакшиши, не закачаше мацките.

— Разговарял ли си с него?

— Не бих казал.

— Идвал ли е някога с някой друг? Или да си е тръгвал с някой?

Барманът смръщи чело, замисли се, после каза:

— Да, имаше един приятел. Един тип с пясъчноруса коса. Среден ръст, може би на трийсет и няколко.

— Тук ли се беше запознал с него?

— Това не мога да ти кажа.

Лойд отиде до телефонния автомат до мъжката тоалетна и се обади в Централата, като помоли да го свържат с лейтенант Пъркинс. Когато той се обади, Лойд каза:

— Уолт, обажда се Лойд Хопкинс. Имам един въпрос.

— Давай.

— Хързог сам ли работеше по задачата в баровете?

Настана доста дълга тишина. Най-накрая Пъркинс каза:

— Не съм съвсем сигурен, Лойд. Предполагам, че понякога да, понякога не. Винаги съм давал на Джак картбланш. Всички уговорки, които реши да направи с отделни членове на отделението, зависят само от него. Да попитам ли на вечерната проверка утре?

— Да. А чувал ли си нещо за среден на ръст мъж около тридесетте с пясъчноруса коса? Хързог може да е работил с него.

— Половината от отделението изглеждат по този начин, Лойд.

Отново настъпи тишина. Накрая Лойд каза:

— Той е мъртъв. Ще държим връзка — и постави обратно слушалката. Барманът го погледна, докато отиваше към вратата.

— Няма милост! — провикна се той.

 

 

Разсипан от безсънието и намаляващите шансове да разреши всички проблеми, Лойд подкара към Паркър Сентър, надявайки се дежурният в отдела с досиетата да се окаже някой по-сговорчив човек. Когато видя мъжа, задрямал на стола зад бюрото със захлупено на гърдите научнофантастично романче, той разбра, че е извадил късмет.

— Извинете, полицай!

Дежурният се стресна и впери поглед в значката на Лойд.

— Хопкинс, „Кражби и Убийства“ — каза Лойд.

— Джак Хързог е оставил няколко досиета за мен в бюрото си. Бихте ли ми показали кое е?

Дежурният се прозина и посочи към една редица преградени с плексиглас кабинки.

— Хързог работи дневна смяна, така че не знам точно кое е неговото бюро. Но вие заповядайте, сержанте. На вратите има табелки с имената.

Лойд влезе в плексигласовия лабиринт и с облекчение забеляза, че кабинката на Хързог беше далече от дежурния. Вратата не беше заключена и той започна да рови из чекмеджетата на бюрото, които бяха пълни с моливи, тефтерчета и празни бланки. Бюрото, както и жилището, не издаваше никакво лично присъствие. Едно чекмедже; две чекмеджета; три чекмеджета. Хързог — загадката.

Лойд тъкмо вдигна юмрук, за да го стовари по бюрото, когато забеляза на пода, точно където килимът опираше до стената, крайчетата на някакви листове хартия. Той клекна, издърпа ги и изстина, когато видя, че това бяха формуляри за изискване на досиета, съдържащи името на полицая, чина, датата на раждане и номера на значката в горния край, както и името и отдела на полицая, който ги изисква. Присвивайки очи, той прочете и петте листа. Имената на полицаите му бяха непознати, но името на полицая, който ги изискваше, му беше известно. Капитан Фредерик Т. Гафани от отдела по вътрешния контрол беше изискал и петте досиета. Старият прероден християнин Фред, който му беше направил доста труден живота, докато беше лейтенант в неговия отдел. Като присви още повече очи, Лойд почувства как нагоре по гръбнака му полазват мравки и стигат чак до мозъка му. Познаваше подписа на капитана, а тези бяха явно подправени.

Лойд извади бележника си и записа имената на полицаите, чиито досиета се изискваха. Тъкър, Дуейн У, лейтенант, отдела в Уилшър; Мъри, Даниъл К., капитан, Централно управление; Роландо, Джон Л., лейтенант, отдела в Девъншир; Кайзър, Стивън А., капитан, отдела в Уест Вели; Кристи, Хауард Дж., лейтенант, отдела в Рампарт.

Съсредоточи поглед върху имената, после импулсивно прокара отново ръка под килима и извади още един лист хартия. Вледени се, когато видя името, изписано на него: Хопкинс, Лойд У, 1114, 2/27/42, сержант, отдел „Кражби и Убийства“.