Джеймс Елрой
Защото нощта… (10)

10

— Преди да започнем, искам да прочетете тазсутрешния „Биг Ориндж Инсайдър“.

Лойд помести стола си и сведе поглед, като се чудеше дали Тад Брейвъртън вярва на престореното му покаяние. Ръкостискането им в началото беше добър знак, но погледът на Брейвъртън изразяваше едва прикрита ярост, която се усещаше дори в началническото спокойствие на гласа му.

— Писанието на Мартин Берген ли е? — попита Лойд.

Главният инспектор поклати глава.

— Не. Странно, но е написано от някой друг кретен, който мрази ченгетата. Само го прочети, Хопкинс. Коментарите на някой си полицай Бърнсайд са особено интересни.

Лойд стана и пое от главния инспектор сгънатия таблоид, като същевременно му подаде чисто напечатания си доклад по случая в магазина за алкохол и Хързог. Облегна се назад и се зачете в преувеличената история за стрелбата в „Брунос Серендипити“. Писанието се състоеше от три колони и представляваше един обвинителен акт, отправен към „стрелящото правосъдие“, в който се подчертаваше „невинността на младите самотници, чийто живот е бил застрашен от детектив на ПУЛА — маниак на тема пищови“. Заключителният параграф предаваше наблюденията на полицай Карл Д. Бърнсайд от отдела в Бевърли Хилс, „чийто нос беше счупен от скорошно падане при джогинг“.

„Сержант Хопкинс се опита да арестува заподозрения в стая, пълна с невинни хора, въпреки че знаеше, че оня е бил въоръжен и опасен. Трябвало е да вземе със себе си полицай от отдела в Бевърли Хилс. Абсолютната му незаинтересованост за сигурността на жителите на Бевърли Хилс е отвратителна. Такива ченгета като Хопкинс подриват авторитета на чувствителните и загрижени за сигурността полицаи като мен.“

Лойд едва сдържа смеха си, сгъна таблоида и се загледа в главния инспектор, който четеше доклада му. Беше работил върху него вкъщи цели пет часа, като описваше подробно и двата случая от самото им начало, очертаваше сливането им стъпка по стъпка, подчертаваше убеждението си, че Мартин Берген е невинен за предполагаемата смърт на Хързог, за откраднатите от Хързог шест досиета и това, че мъжът от портрета по описание трябва да е виждал тези досиета — това беше единственият начин, по който е могъл да го разпознае в един претъпкан и задимен салон.

Последната страница съдържаше необоримото доказателство — документът, с чиято помощ Лойд се надяваше да умилостиви Тад Брейвъртън и да си спести унижението от служебно наказание. Призори той се беше върнал обратно в „Брунос Серендипити“ и беше подкупил двамата работници, които почистваха изпотрошеното от предишната вечер, за да му разрешат да потърси гилзи от 41-калибровия пистолет. Като изчисли приблизителните траектории и провери стените с едно фенерче, той успя да намери два сплескани куршума. Арти Кранфийлд и микроскопът му за сравнение бяха свършили останалата работа и балистичните изследвания бяха неоспорими: трите куршума от магазина за алкохол и двата, извадени от стените в „Брунос Серендипити“, са били изстреляни от един и същи пистолет.

Тад Брейвъртън приключи с доклада и впери поглед в Лойд.

— Все пак поздравления, Хопкинс. Щях да ви отстраня от случая, но при това положение ще ви оставя да продължите, но при едно условие: никога не навлизайте в юрисдикцията на друго отделение, без да сте се спазарили с шефа им. Ясно ли е?

Лойд направи глуповата гримаса.

— Да, шефе.

Брейвъртън се разсмя.

— Не се преструвайте на разкаян, приличате на учениче, което току-що се е чукало за първи път. Официално вие сте шефът на операцията по магазина за алкохол, така ли е?

— Така е.

— Добре. Занимавайте се само с това. Прехвърлям случая с Хързог на Вътрешния контрол. Те ще работят по него, без да вдигат много шум, което е много важно. Ако Хързог се е забъркал в някаква престъпна дейност, не искам това да достигне до ушите на пресата. Освен това те имат по-добри възможности да проверят дискретно изтичането на досиетата — в тези фирми за охрана играят големи пари и не искам да ги настъпвате по мазола. Ясно ли е?

Лойд се изчерви.

— Да.

— Добре. Ще установя някакъв начин за връзка, така че да можете да получавате информация от Вътрешния контрол. Каква е следващата ви стъпка?

— Искам да се хвърлят всички сили за идентифицирането на тоя задник. Портретът по описание е много точен и искам да го види всяко ченге в окръга. Ето какво мисля: да направя следобед едно закрито съвещание тук, в Центъра. Да бъдат извикани представители на всички отделения на ПУЛА и тези, подчинени на шерифа. Никакви лайнари от средствата за масова информация. Ще размножа портрета в около десет хиляди екземпляра и ще кажа на хората да ги раздадат на проверка. Ще дам информация за сблъсъка си със заподозрения и ще им предложа наблюденията си относно психическото и физическото му състояние. Ще го търси всяко ченге в областта на Лос Анджелис. След като го идентифицираме със сигурност, ще извадим разрешително за арест и вече ще работим по-нататък по случая.

Тад Брейвъртън удари по бюрото с две ръце и каза:

— Имаш го. Ще накарам секретарката си да започне да телефонира на всички отделения незабавно. В два и половина става ли? Това ще даде възможност на хората да се върнат по работните си места и да раздадат копията, преди да започне нощната смяна. През това време можете да ги приготвите.

Лойд се изправи и каза:

— Благодаря. Можехте яко да ме раздрусате, но не го направихте.

Той тръгна към вратата, после се спря, обърна се и добави:

— Защо?

— Наистина ли искате да знаете? — попита Брейвъртън.

— Да.

Главният инспектор въздъхна.

— Тогава ще ви кажа. Само четирима човека знаят точно какво се случи с вас миналата година. Вие и Дъч Пелц, разбира се, и големият шеф, и аз самият. Знаете, предполагам, че се разпространяваха всякакви слухове и че някои ченгета ви се възхищават за това, което направихте, докато други мислят, че вече трябваше да сте в „Камарило“. Аз ви обичам. За повечето хора съм костелив орех, но съм готов да приема всякакви гадости от хората, които обичам.

Лойд се измъкна през вратата при последните думи на шефа си. Не искаше той да види напиращите му сълзи.

 

 

Четири часа по-късно Лойд стоеше зад катедрата на най-големия салон за съвещания в Паркър Сентър и втренчено гледаше около двестате събрани униформени и цивилни полицейски служители. На всеки присъстващ беше дадена кафява папка още при влизането в салона. Всяка папка съдържаше по петдесет копия от опознавателния портрет и следната информация за издирвания:

„Заподозрян в извършване на поредица убийства, пол мъжки, възраст 30–35, цвят на очите неизвестен, височина 5 ф 9 инча — 5 ф 11 инча, тегло 150–160 паунда. Кара нов модел жълта японска кола; въоръжен с 41-калибров старинен пистолет. Известно е, че посещава барове за самотници и използва кокаин. Този мъж е извършителят на убийствата в магазина за алкохол на 23 април. Въоръжен и много опасен.“

Когато и последните закъснели полицаи заеха местата си, Лойд им показа един брой на „Лос Анджелис Таймс“ и заговори по микрофона:

— Добър ден. Моля за вашето внимание. На втора страница на днешния „Таймс“ има точно описание на срещата ми с мъжа, чийто портрет държите. Единствената причина, поради която днес съм все още жив, е, че мъжът използва револвер, който не е с автоматично зареждане. Чух го да щраква затвора, преди да стреля по мен, и успях да избегна първия му изстрел. Ако беше използвал друго оръжие, щях да съм мъртъв.

Лойд огледа аудиторията. Разбра, че я е овладял и продължи:

— След като разменихме изстрели, мъжът избяга. Всички сигурни факти, отнасящи се до него, са написани на портрета. Между другото, приликата е невероятна — той беше направен от един интелигентен свидетел и веднага беше потвърден от още двама. Това е нашият човек. Бих искал да прибавя собствените си наблюдения върху този убиец.

Направи малка пауза и видя, че присъстващите вадят тефтерчета и химикали. Когато отново обърнаха погледи към катедрата, той каза:

— Миналата седмица този мъж уби трима човека с изстрели в главата, достойни за опитен стрелец. Снощи стреля по мен от десет стъпки и не улучи. Следващите му четири изстрела бяха напосоки, изстреляни панически. Смятам, че този човек е психопат и ще продължи да убива, докато самият той не бъде заловен или убит. Трябва да се концентрираме върху идентифицирането му. Искам тези портрети да бъдат предадени на всеки полицай в областта на Лос Анджелис, както и на всеки доносник, на когото може да се вярва. Той взема кокаин и посещава често барове за самотници, така че всеки полицай от Нравствения отдел и от отдела за наркотици трябва да използва своите доносници и да провери техните източници. Свидетелите казаха, че той е споменал за някакъв „страшен тарикат“, когото познава, така че се предполага, че заподозреният има партньор. Искам хората, които много приличат на заподозрения, да бъдат задържани за подробен разпит пред дулото на пистолет. Всички задържани заподозрени трябва да бъдат докарани в затвора на Централното управление. Ще бъда там след пет часа заедно с представител на прокуратурата и пачка невалидни заповеди за арест. Ще бъдат натикани и някои невинни, но това е неизбежно. Препращайте цялата информация както от полицейските, така и от други източници на мен, сержант Лойд Хопкинс, в Централното управление, вътрешен 519.

Лойд даде време на полицаите да довършат записките си с пълното съзнание, че до момента цялото им внимание е било чисто професионално. Като се прокашля и почука по микрофона, той насочи следващите си думи право към чувствата им.

— Изредих ви доста причини, поради които залавянето на този заподозрян е приоритет номер едно в Южна Калифорния, но ще ви кажа и още нещо. Този мъж е главният заподозрян за изчезването и предполагаемото убийство на един полицай от Лос Анджелис. Да пипнем копелето! Приятен ден.

 

 

За два часа Лойд успя да превърне една от стаите в затвора на Централното управление в команден пункт. Тъй като очакваше поток от телефонни обаждания, първо взе три неизползвани телефона от домакина на отдел „Кражби и Убийства“, включи ги в свободни изводи до стаята на адвокатите и се върза веднага на съответните вътрешни номера, като на няколко пъти се представи за проверяващ от телефонната компания. Телефонистите в централата на Главното управление бяха инструктирани да следят обажданията и да дават предимство на тези (независимо полицейски или не), които се отнасяха до опознавателния портрет, в случай че линиите бяха претоварени. Всички докарани живи заподозрени трябваше да бъдат слагани в звукоизолирана стая за разпити с огледало, през което можеше да се наблюдава отвън. Ако се докажеше, че заподозреният не е този, когото търсеха, щяха да го накарат да подпише фалшива заповед за арест, представена му от набързо произведения „представител на прокурора“ на Централното управление — един пазач, който беше завършил право, но се беше провалял четири пъти на държавните изпити. После задържаният щеше да бъде върнат обратно там, откъдето е бил арестуван, и освободен.

Лойд се приготви за предстоящото дълго дежурство, като извади няколко бележника и подостри два-три молива, с които да записва информацията, както и един голям термос с кафе, за да зареди мозъка си, когато му свърши горивото. Всичко беше предвидено. Двамата офицери, които му бяха подчинени по случая с магазина за алкохол, бяха откъснати от задълженията си и трябваше да изготвят списък на всички барове за самотници под юрисдикцията на ПУЛА. След това трябваше да се обадят на командирите на Нравствените отдели из целия град и да ги накарат да разгърнат групи за наблюдение. Командирите на патрулите бяха инструктирани да обърнат специално внимание на мъжа от опознавателния портрет по време на вечерната проверка и да наредят на всички екипи да използват газовите си пистолети, ако попаднат на заподозрения. Ако мъжът от портрета беше по улиците, шансът да го заловят беше доста голям.

Но не жив, мислеше си Лойд. Като прехвърляше фалшивите заповеди за арест на бюрото, той си мислеше, че убиецът няма да се предаде без съпротива, и през тази нощ вероятността да се пролее невинна кръв беше изключително голяма. Някой паникьосан и прекалено амбициозен полицай може да стреля по някой полупиян и войнствено настроен бизнесмен, който прилича на заподозрения; друг прекалено предпазлив полицай може да спре жълта японска кола и да заговори с предразполагаща усмивка и усмивката му да бъде пръсната от 41-калибров куршум. Подходът задържане идентификация освобождаване беше плод на отчаянието — всяко опитно ченге от отдел „Убийства“ би било наясно с това.

В шест часа дойде първото обаждане. Лойд веднага разпозна източника: нощните патрули бяха дежурили вече един час, така че голям брой полицаи бяха пуснали приказката на доносниците си. Беше прав. Обаждаше се човек, който се представи като „честен пласьор на наркотици“. Той каза на Лойд, че бил сигурен, че убиецът е негър с боядисана коса, който „затрил“ трима човека като част от „конспирация на черните сили“. После се опита да даде своята дефиниция за „черната сила“: „четирима чернуги, които прибутват един кадилак до бензиностанцията за бензин за петдесет цента“. Лойд му каза, че дефиницията му би била забавна през 1968 и затвори.

Последваха още обаждания.

Лойд жонглираше между трите телефона, пресяваше какви ли не пияници, наркомани, изоставени любовници, записваше всяка информация, която получаваше от някои що-годе свързани приказки. Информацията беше от трета или четвърта ръка — някой, който познавал някого, който казал, че някой, когото бил видял, знаел или усещал едно или друго нещо. Най-вероятно това беше просто един лабиринт от дезинформация, но всичко трябваше да се запише.

В десет, след четири часа, прекарани на телефона, Лойд беше изписал цяло тефтерче с данни от източници извън полицията. Започваше да се отчайва, че никога повече няма да си има работа с колега професионалист, когато една двойка яки патрули от отдела в Нютон доведоха първия заподозрян за вечерта — върлинест рус младеж малко над двайсет. Полицаите се държаха така, сякаш бяха хванали смъртта за опашката, защото всеки от тях беше стиснал до бяло по един бицепс на заподозрения.

Лойд хвърли един поглед на ужасеното трио, каза: „Махнете белезниците“ и подаде на младежа фалшива заповед за арест. Той я подписа, а Лойд каза на полицаите да отведат „убиеца“ си където поиска и по пътя да му купят шише с пиене. Тримата млади мъже излязоха.

— Опитайте се да останете живи! — извика Лойд след тях.

През следващите два часа бяха доведени още три много прилични копия на заподозрения — две от патрулни групи от Холивудския отдел и едно от един детектив на шерифа. Всеки път Лойд поклащаше глава, казваше „Освободете го“ и насила натикваше в ръцете на заподозрения заповед и химикалка, като същевременно го гледаше с твърд поглед. Всеки път те подписваха без възражения. Лойд си представяше как, докато набързо надраскваха подписа си, пред очите им минава всеки филм от типа „невинен, осъден по погрешка“, който бяха гледали.

Полунощ дойде и превали. Обажданията намаляха. Когато стомахът му започна да къркори, Лойд премина от кафе на дъвка. С мисълта, че смяната на патрула в дванадесет часа ще му даде малко почивка от телефоните, той се настани удобно на стола и остави нощните звуци на затвора да проникнат през кофеиновата му умора и да го приспят. Почти беше заспал, когато го събуди един глас.

— Сержант Хопкинс?

Лойд се завъртя на стола. Пред него стоеше моторизиран полицай от ПУЛА и държеше в ръка компютърна разпечатка.

— Аз съм Конфри — каза полицаят. — Тъкмо застъпих на дежурство и видях вашия опознавателен портрет. Миналия месец спрях един тип, който изглежда точно така. Глоба за неправилно пресичане. Спомних си го, защото у него имаше нещо странно. Взех фиша и досието на автомобила му. Има и снимка.

Лойд взе разпечатката и извади снимката. Мъжът от портрета изскочи пред него и лицето му се очерта във всички подробности, като че ли беше завършил една игра за съединяване на цифрите.

— Той ли е? — прошепна Конфри.

Лойд каза „да“, втренчи се в профила и анфаса на мъжа, който едва не го беше убил, и треперейки, прочете голите факти, които описваха едно чудовище:

„Томас Люис Гоф, пол мъжки, дата на раждане 19.6.1949, коса руса, очи сини, ръст 5 фута 10 инча, тегло 155 фунта, адрес — 3193 Мелбърн 6, Лос Анджелис. Криминално досие (щата Ню Йорк): 3 нападения, арестуван — (освободен); 1 присъда за кражба на кола — 4.11.1969 — осъден на 3–5 години. Помилван 10.1971 (щат Калифорния): 19.3.1984 — гаранция 65 — платени.

Шофьорска книжка, издадена в Калифорния 01734; превозно средство — «Тойота седан» (жълта), произведена 1980, регистр. № JLE 035, няма други нарушения.“

Лойд остави разпечатката и каза:

— Кой е шефът на сутрешната смяна в Рампарт?

— Лейтенант Прегър — заекна Конфри.

— Добре. Обадете му се и му кажете, че сме хванали голямата риба на Мелбърн и Хилхърст. Нека изчака и аз да му се обадя. Веднага се връщам.

Докато Конфри набираше, Лойд изтича до оръжейната на Централното управление и взе от дежурния полицай един газов пистолет и кутия с патрони. Като се върна в затвора, Конфри му подаде слушалката и прошепна:

— Говорете бавно, малко е дръпнат.

Лойд пое дълбоко въздух и каза в слушалката:

— Лейтенант Хопкинс, отдел „Кражби и Убийства“. Можете ли да ми уредите нещо?

— Да — отговори един напрегнат глас. — Кажете от какво имате нужда.

— Имам нужда от половин дузина неуниформени патрулни групи, които да претърсят района около „Мелбърн“ и „Хилхърст“ за жълта тойота, производство 1980, регистрационен номер JLE 035. Да не се приближават. Искам района около „Мелбърн“ № 3100 да бъде блокиран и от двете страни точно след четиридесет минути. Искам пет опитни ченгета да ме чакат на „Мелбърн“ и „Хилхърст“ точно след четиридесет минути. Кажете им да си сложат предпазни жилетки и да носят пистолети. Да вземат една предпазна жилетка и за мен. И не искам никакви полицейски коли в района. Можете ли да уредите всичко това веднага?

Лойд не дочака отговора. Подаде слушалката обратно на Конфри и хукна към колата.

Лойд се промушваше между колите, минаваше на червено и успя да стигне до „Мелбърн“ и „Хилхърст“ само след двадесет минути. Все още не се бяха появили други полицейски коли без опознавателни знаци, но той усещаше прекалено идеалната тишина, която предхождаше надвисналата експлозия навсякъде около себе си. Знаеше, че скоро тази тишина щеше да бъде прорязана от приближаващи фарове, радиосигнали и бръмчене на мощни двигатели, оставени на празен ход. Това щеше да бъде последвано от запознавания на фамилно име и неговите собствени заповеди, след което щеше да остане само експлозията.

Лойд паркира под една улична лампа в края на кръстовището, пусна аварийните светлини на колата, за да сигнализира на останалите полицаи, и напълни пистолета си с патрони, след което го приготви за стрелба. Грабна фенерчето си и тръгна надолу по „Мелбърн“, като се придържаше близо до дърветата, ограждащи пътя, и благодареше на Бога, че няма хора по улицата. Улицата се състоеше от масивни двуетажни жилищни блокове. Номер 3193 се намираше по средата между две преки и беше тъмносива сграда с парапети от ковано желязо и входна врата без защитна решетка. Лойд насочи фенерчето си към редицата пощенски кутии пред сградата. Т. Гоф — ап. 6 — отговаряше на информацията от пътната служба. Той преброи пощенските кутии, после се отдръпна назад и преброи входните врати — десет апартамента — пет долу и пет горе. Апартамент 6 беше първият на втория етаж. Лойд потрепери, когато видя, че през спуснатите завеси се процежда приглушена светлина.

Върна се на „Хилхърст“ и огледа колите по пътя. Не видя никакви паркирани жълти тойоти. Когато стигна до кръстовището, той видя, че е блокирано от подвижни бариери с монтирани на тях мигащи светлини. Тишината беше нарушена от радиосигнали, последвани от дрезгаво шепнене. Лойд присви очи и видя зад барикадата два матадора без отличителни знаци. Той прищрака два пъти с фенерчето към по-близката кола и получи същия отговор. После се чу захлопване на врати и пред него застанаха петима мъже, облечени в защитни жилетки и с оръжие в ръка.

— Хопкинс — каза Лойд и чу в отговор: — Хендерсън, Мартинес, Пенцлер, Монро и Оландер.

Подадоха му защитна жилетка. Той я облече и каза:

— Колата?

Първо и петимата поклатиха отрицателно глави. Един от полицаите добави:

— Няма никакви жълти тойоти в радиус от осем преки.

Лойд повдигна рамене.

— Няма значение. Сградата, която е нашата цел, се намира по средата между двете преки. Вторият етаж, лампите са запалени. Хендерсън и аз ще влезем през вратата. Мартинес и Пенцлер, вие ще заемете пост на стълбището, Монро и Оландер, вие дръжте под око задния прозорец.

Усещайки, че лицето му се изкривява в широка усмивка, той кимна и прошепна:

— Тръгваме, господа.

Мъжете се подредиха във формата на клин и затичаха по „Мелбърн“ към номер 3193. Когато стигнаха до тротоара пред сградата, Лойд посочи към крайния прозорец на втория етаж, единственият прозорец на етажа, от който идваше светлина. Монро и Оландер кимнаха и се дръпнаха, а Мартинес и Пенцлер незабавно заеха позицията си в долния край на стълбището. Лойд сръга Хендерсън с дръжката на пистолета си и посочи нагоре, като прошепна:

— От двете страни на вратата. С един ритник.

Лойд водеше, двамата се качиха на пръсти по стълбите и заеха позиции от двете страни на вратата на апартамент 6. Хендерсън сложи ухо на ключалката и произнесе с устни „нищо“. Лойд кимна, отстъпи назад и вдигна пистолета си. Хендерсън зае същата позиция до него. Двамата мъже вдигнаха едновременно десните си крака и ритнаха вратата. Тя се отвори навътре и се откачи с трясък и от двете страни, като остана да виси само на една панта. Лойд и Хендерсън се притиснаха към стената и се ослушаха за някакви шумове от апартамента. Като не чуха нищо друго, освен скърцането на вратата, те влязоха вътре.

Лойд никога няма да забрави гледката, която се разкри пред очите му. Докато Хендерсън изтича напред, за да провери и другите стаи, той стоеше до входната врата и не можеше да откъсне очи от кошмарните йероглифи, които го заобикаляха от всички страни.

Стените в дневната бяха боядисани в тъмнокафяво; таванът беше боядисан в черно. По стените бяха налепени снимки на голи мъже, които явно бяха изрязани от порнографски списания за хомосексуалисти. Телата бяха сглобени от несъответстващи си части от торсове, глави и гениталии, а фигурите бяха свързани със снимки на стари пистолети, изрязани от списания. Над всеки колаж имаше надпис, изписан с печатни букви и контрастираща жълта боя: „Хаосът се връща“, „Царството на смъртта“, „Костница“ и „Блицтурнир“.

Лойд огледа надписите. Два от тях несъмнено бяха написани от левак; другите два — не. Загледа се в стената около снимките и видя, че беше обработена с прах за заличаване на следи. Прокара пръсти по стените и по тях се полепи бял прах. Както апартаментът на Джак Хързог, така и този беше професионално изчистен от всички възможни отпечатъци.

Хендерсън се приближи иззад Лойд и го стресна.

— Господи, сержанте, виждал ли сте някога подобно нещо?

— Да — каза Лойд меко.

— Къде?

Лойд поклати глава.

— Не. Не ме питайте. Какво представляват другите стаи?

— Нищо особено, като се изключат цветовете на стените и таваните. Навсякъде обаче е изчистено от отпечатъци. „Аджакс“ или нещо от този род. Това копеле сигурно не е наред, но е хитро.

Лойд отиде до вратата и погледна навън. Мартинес и Пенцлер все още стояха долу на стълбището, а засега не се беше събудил никой от съседите. Той се обърна към Хендерсън и каза:

— Иди да извикаш останалите и после събуди съседите.

Подаде му снимките на Томас Гоф и добави:

— Покажи ги на всички и ги попитай кога са виждали копелето за последен път. Доведи всеки, който го е виждал през последните двадесет и четири часа.

Хендерсън кимна и тръгна надолу. Лойд преброи до десет, за да проясни съзнанието си от всички предварителни очаквания за това, което търси, и хвърли бърз поглед на дневната, като си мислеше: тъмните цветове надминават всички естетически представи дори и на най-авангардните дизайнери. Черен диван; гарваново сив дебел килим; черна модернистична пластмасова масичка. Пердетата бяха ушити от маслинено син велур, който можеше да изолира и най-силната дневна светлина, а единствената лампа, поставена на стойка, беше покрита с черна пластмаса. Така стаята приличаше на контейнер. Въпреки че дневната беше доста просторна за такъв малък апартамент, липсата на цветове й придаваше задушаващо клаустрофобична тежест. Лойд имаше чувството, че е заключен в някакъв вбесен юмрук. Той реагира на това усещане, като изхлузи предпазната си жилетка, и беше много изненадан, като видя, че е потънал в пот.

В кухнята и банята тъмният мотив се повтаряше; всяка стена, кухненско приспособление и винтче бяха намазани с дебел слой черна лъскава боя. Лойд разгледа отблизо всички повърхности, които биха могли да съдържат отпечатъци от пръсти. Всеки квадратен сантиметър беше старателно изчистен.

Влезе в спалнята. Тя беше сърцето на вбесения юмрук; един малък черен правоъгълник, чийто под беше почти напълно покрит от голям матрак с тъмночервена покривка. Лойд дръпна покривката. Тъмносините чаршафи бяха смачкани и воняха на пот. Отгоре бяха нахвърляни разноцветни мъжки дрехи. Лойд клекна да ги разгледа и видя, че бельото и ризите бяха модни и скъпи и отговаряха по номер на размерите на Томас Гоф. До леглото имаше една обърната наопаки картонена кутия. Лойд я вдигна, прехвърли поставените най-отгоре мъжки тоалетни принадлежности, после евтините романчета с научна фантастика, докато намери на дъното вързоп стари плочи.

Прехвърли ги, като беше насочил вниманието си към заглавията на обложките. Дузини албуми на Бийтълс, Ролинг Стоунс и Джеферсън Еърплейн, а на всички беше написано с главни букви предупреждението:

„Пази се! Собственост на Томас Гоф! Не пипай! Пази се!“

Лойд извади два от албумите и разгледа буквите. Бяха изписани с дясната ръка и бяха абсолютно идентични с надписите по стените на дневната. Усмихна се, прочете заглавията и на останалите плочи, разбра, че Гоф обичаше музиката на шейсетте, и изстина, когато видя ярка обложка със заглавие: „Доктор Джон Лунатика — Езерни сънища“.

Лойд разгледа обложката. На нея имаше къдрокос бял мъж, облечен в червени сатенени панталони, който надува един саксофон срещу ръмжащ алигатор. Заглавията на песните, изписани на обратната страна, бяха типични дивотии от шейсетте — секс, наркотици, бунт — почти носталгични в своята наивност. Остави албума и се замисли дали между Хързог и Гоф съществуваше връзка, която да излиза извън познатите рамки на необикновеното — връзка, в която биха могли да се намерят някакви доказателства.

По стената зад него се почука. Лойд стана, обърна се и видя Хендерсън заедно с един дребен мъж в кадифена хавлия. Мъжът оглеждаше черните стени с невярващ поглед и чупеше пръсти с ръце, пъхнати в джобовете на хавлията.

— Това е управителят, сержанте. Каза, че видял нашия човек днес следобед.

Лойд се усмихна на мъжа.

— Казвам се Хопкинс. А вие?

— Фред Пелегрино. Кой ще плати за счупената ми врата и това идиотско боядисване?

— Застрахователната ви компания — каза Лойд. — Кога за последен път видяхте Томас Гоф?

Фред Пелегрино извади от джоба на хавлията си розови цветчета и започна да си играе с тях.

— Около пет часа. Носеше куфар. Усмихна ми се и го изнесе на улицата. „Ще се видим скоро“ — каза той.

— Не го ли попитахте къде отива?

— Не, по дяволите. Платил е за три месеца напред.

— Сам ли беше?

— Да.

— Откога живее тук?

— От около година и половина.

— Добър наемател ли е?

— Най-добрият. Никакъв шум, никакви оплаквания, винаги си плаща наема навреме.

— С чек ли плащаше?

— Не, винаги в брой.

— Работа?

— Каза, че работи за себе си.

— А приятели?

— Какви приятели? Никога не съм го виждал с никого. Ами ако застрахователната компания не плати за тия лайна по стените?

Лойд не обърна внимание на въпроса и махна на Хендерсън с ръка да го последва в ъгъла на стаята.

— Какво казаха останалите наематели?

— Същата приказка, както и татенцето — каза Хендерсън.

— Любезен, тих, самотен тип, който не продумвал нищо, освен „добро утро“ и „добър ден“.

— И никой друг не го е виждал днес?

— Никой не е виждал смрадливеца през последната седмица. Това е много потискащо. Исках да притисна копелето — убиец на полицай. А вие?

Лойд сви рамене уклончиво и извади от джоба си разпечатката за Томас Гоф. Подаде я на Хендерсън и каза:

— Върнете се в Рампарт и дайте това на Прегър от Вътрешния контрол — поделение „Обща полицейска мрежа“. Кажете му да прибави „въоръжен и изключително опасен“ и „има за партньор мъж, левак“ и да се обади на щатската полиция в Ню Йорк, за да поиска всичко, което имат за Гоф. Кажете на Пелегрино, че ще прекарам нощта тук за всеки случай и го изпратете да си ходи вкъщи.

— Възнамерявате да останете тук? — зяпна от изненада Хендерсън.

Лойд се втренчи в него.

— Правилно, така че действайте.

Хендерсън се отдалечи, клатейки глава, хвана омекналия Фред Пелегрино за ръката и го изведе от апартамента. Когато и двамата излязоха, Лойд отиде до стълбището и погледна надолу към групичката хора, които се мотаеха по алеята. Въоръжени полицаи в защитни жилетки уверяваха облечените в пижами цивилни граждани, че всичко ще бъде наред. След няколко минути групичката се разпръсна, като полицаите се върнаха в своите матадори без опознавателни знаци, а гражданите се прибраха в жилищата си. Когато Хендерсън врътна пръст на слепоочието си, посочвайки нагоре, Лойд дръпна дивана пред разбитата външна врата и се барикадира, за да се отдаде спокойно на мислите си.

Два различни случая се бяха слели в един и засега сочеха към един известен извършител и един съучастник — неизвестно количество, чието единствено известно престъпление беше обезобразяването на наета собственост. При положение че Вътрешният контрол се беше заел със случая, а Отделът за издирване на изчезнали беше поел проучването на изчезналите досиета, неговата работа се заключаваше в това да проумее поведението на Томас Гоф и да проучи аспекти, за които други не толкова интелигентни полицаи не биха се досетили.

Лойд огледа дневната, знаейки, че в момента, в който затвори очи, тя ще се слее с друго ужасно помещение, знаейки, че е крайно необходимо да съпостави виденията и да види какво ще се получи.

Той го направи, като потрепери при спомена за еркерния апартамент на Теди Верпланк и реши, че той беше по-отвратителен, защото знаеше докъде може да стигне касапницата на Холивудския касапин и беше наясно, че сам върви към собственото си унищожение. Домът на Томас Гоф обаче говореше, че той върви към нещо по-особено — изглежда беше сезонен уличен криминален престъпник, който не е бил залавян от 1969 г., един човек, който имаше партньор, чието влияние вероятно го въздържаше; един човек, който беше покрил стените си със собствената си лудост и си беше излязъл, казвайки „ще се видим скоро“ няколко часа преди полицаите да заложат капана.

Лойд отново обиколи апартамента, като се опитваше да намести впечатленията си в стройна система и да работи в унисон с инстинктите си: снимките на голи мъже и пистолети казваха „хомосексуалист“, но това някак си не пасваше. Нямаше телефон, което беше потвърждение за самотния живот, воден от Гоф. Липсата на чинии, кухненски уреди и храна беше типично за бившите затворници, хора, които са свикнали да бъдат обслужвани и които често развиваха навици за хранене навън. Невероятната тъмнина на стаите си беше чиста лудост. Всичко водеше до огромния въпрос за мотива.

Лойд почти беше завършил обиколката на апартамента, когато забеляза един вграден шкаф в коридора между дневната и спалнята. Беше боядисан заедно със стената, но боята беше напукана около дръжката, което показваше, че е бил използван. Той отвори вратата на шкафа и отскочи, щом видя какво беше закрепено на задната страна.

Там имаше изрезка от списание на полицай в синя униформа с вдигнати ръце, като че ли се опитваше да се защити от нападател. Около тази снимка имаше други на огромни пениси, закрепени с големи метални кабарчета. Наоколо бяха залепени снимки на пистолети, а точно в средата на гърдите на полицая беше залепено фотокопие на полицейска значка заедно с рисунка на кметството, думата „полицай“ и номер 917.

Лойд захлопна вратата с юмрук. Пред очите му гореше номера на значката на Джак Хързог. Той измъкна вратата от пантите и я запрати в дневната. Точно тогава въпросът на Пени „Какво дължиш, татко?“ го прониза като кама и той разбра, че залавянето на Томас Гоф щеше да изплати всички мъчителни дългове.