Джеймс Елрой
Защото нощта… (14)

14

На зазоряване Лойд беше в колата си на югоизточния ъгъл на „Бънди“ и „Монтана“, въоръжен с плътно прилепващи гумени ръкавици и набор инструменти за влизане с взлом. След като се беше обадил Хавиланд, той завъртя няколко телефона до отдела в ПУЛА, до полицейската компютърна мрежа, до Федералното бюро и до Калифорнийския отдел за подаване на нощна информация за превозните средства. Резултатите не бяха особено задоволителни: На адрес 11741 Монтана, ап. 1015 беше регистриран мъж на име Станли Рудолф, но той нямаше криминално досие и не беше глобяван за по-сериозни нарушения от преминаване на червен светофар. Солиден гражданин, който най-вероятно щеше да се развика за адвокат, когато му съобщят факта, че е закупувал крадени стоки. Според документацията Рудолф не беше женен, работеше като брокер на стоковата борса в града и притежаваше светлосин кадилак, модел 1982, с регистрационен номер „Големият Стан“, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Лойд помръдна неспокойно и погледна часовника си. 6,08. Борсата отваряше в седем. Големия Стан трябваше скоро да тръгне, иначе щеше да закъснее за работа.

Докато отпиваше кафе направо от термоса, Лойд се замисли за другите, непрофесионални проучвания, които беше направил по телефона. Противно на разума той се беше обадил на съответните служби, за да научи каквото може за Линда Уилхайт. Информацията, която успя да изкопчи, беше абсолютно безлична: дата на раждане, физическо състояние, адрес, телефонен номер и факта, че „работи самостоятелно“, кара мерцедес и няма криминално досие. Но самото проучване беше вълнуващо и подхранвано от фантазии за това какво би било да се нуждаеш и да бъдеш нужен на една толкова красива жена. Мислите за Линда Уилхайт се опитваха да изместят мислите за разследването и единствено обаждането на Хавиланд успя да ги изтика на второ място.

В 6,35 към кадилака се отправи един едър мъж, облечен в делови костюм от три части, който държеше в едната си ръка кифла, а в другата — куфарче. Той влезе в колата и подкара в южна посока по „Бънди“. Лойд изчака три минути, после отиде до сградата и взе асансьора до десетия етаж.

Апартамент 1015 се намираше на края на дългия, застлан с килим коридор. Лойд се огледа и натисна звънеца. Изминаха тридесет секунди и, като не получи отговор, той разгледа двойната брава на вратата и пъхна инструмента за отваряне в горната част на механизма. При освобождаването на болта се чу леко щракване. Напъна вратата с рамо, като натискаше повече в горната част на бравата. Със свободната си ръка извади тънък като игла инструмент и го мушна в долната ключалка, където го завъртя насам-натам. Само след секунди поддаде и долната ключалка и вратата се отвори навътре.

Лойд влезе и затвори вратата след себе си. Щом очите му свикнаха с тъмнината, той видя, че се намира в една съкровищница на примитивното изкуство. Рафтовете на библиотеката бяха пълни с колумбийски статуетки на плодородието и африкански дърворезби. По первазите на прозорците и диваните имаше съдове от маите, а по стените бяха изкачени маслени платна от перуанските индианци и различни светилища в Андите. Обзавеждането на дневната беше долнопробно и евтино, но произведенията на изкуството изглежда струваха цяло състояние.

Лойд сложи гумените ръкавици и обиколи останалата част от апартамента. Не забеляза нищо инкриминиращо: като се изключи това, че притежаваше скъпи произведения на изкуството и караше кадилак, Големия Стан живееше скромно. Дрехите му бяха от магазини за готово облекло, а хладилникът му беше пълен с полуготови храни. Лъскаше си сам обувките и не притежаваше никаква по-особена техника, освен вградените домакински уреди, които си вървяха с апартамента и една евтина 35-милиметрова камера. Станли Рудолф беше един маниак.

Лойд взе една кола от хладилника и седна на ожуления диван, за да обмисли следващите си ходове. Той разбираше, че беше невъзможно да вземе отпечатъци от пръсти по произведенията на изкуството, които биха могли да са докосвали Гоф или анонимният източник на Хавиланд. Станли Рудолф вероятно често пипаше статуетките и съдовете, а психоаналитикът беше казал, че неговият източник е десняк и няма представа нито за местонахождението на Гоф, нито за убийствата изобщо. Хавиланд беше професионалист; можеше да се вярва на преценката му.

Можеше да направи три неща: или да притисне Големия Стан, или да обърне апартамента наопаки за евентуални улики, или да намери тефтерчето му с адреси и да ги пусне през компютъра. Тъй като Големия Стан не беше налице, оставаха останалите две възможности. Лойд изгълта колата и се захвана за работа.

За три часа успя да прерови всеки сантиметър от апартамента, но обискът само потвърди заключението му, че Станли Рудолф е един самотник, живеещ единствено заради колекцията си. Дрехите му бяха лошо поддържани, в банята беше пълен хаос, а стените на спалнята бяха покрити с прах, с изключение на правоъгълните петна, където явно доскоро бяха висели картини. Мрачният апартамент на маниака навяваше у Лойд желанието да отправи молитва за милост към цялата скапана човешка раса.

Оставаше му само тефтерчето с адреси, което лежеше до телефона на пода в дневната. Лойд го прелисти и забеляза, че съдържа само имена и телефонни номера. Като обърна на буквата „Г“, той видя, че там не фигурира името на Томас Гоф, а Станли Рудолф несъмнено пишеше с дясната ръка. Въздъхна, обърна на „А“ и като извади бележник и химикал, започна да преписва всяко име и телефонен номер.

Когато стигна до Лоръл Бенсън, Лойд усети, че го полазват тръпки. Лоръл Бенсън беше много скъпа проститутка, работеща на повикване, която беше арестувал преди десет години. Реши, че това е просто съвпадение, пък и не беше зле да научи, че Големия Стан от време на време се чука, и продължи да преписва, докато не стигна до Поли Маркс. Остави химикала и се разсмя на глас. Дотук единствените две жени, записани в тефтерчето, бяха проститутки. Нищо чудно, че Рудолф си лъскаше сам обувките и пиеше евтина кола — той имаше две скъпи хобита.

От буквата Н до буквата Т имаше около петдесет мъжки имена и само четири женски, две от които бяха на проститутки, за които Лойд беше чувал от момчетата от Нравствения отдел. Ръцете му бяха почнали да изтръпват от писане, когато стигна до последната страница и видя „Линда Уилхайт — 275-7815“. Изтръпването прерасна в неудържимо треперене. Лойд остави тефтерчето и напусна отблъскващия апартамент, преди да има време да помисли точно какво ще прави и какъв е смисълът на всичко това.

 

 

Докато чакаше в колата, паркирана точно пред високия блок на Линда Уилхайт на „Уилшър“ и „Бевърли Глен“, Лойд се опита да подреди фактите в хронологичен ред, опитвайки се да си обясни логически невероятните съвпадения, на които се беше натъкнал току-що. Д-р Джон Хавиланд беше влюбен в Линда Уилхайт, която вероятно беше много скъпа проститутка, имала вземане-даване със Станли Рудолф, който беше купувал крадени вещи от Томас Гоф и анонимния източник на Доктора. Хавиланд не познаваше нито Гоф, нито Рудолф, но познаваше Уилхайт и своя източник. Съвпаденията бяха прекалено много, но не подсказваха за никакво престъпление. Въпроси, останали без отговор: познаваше ли Линда Уилхайт Гоф или източника; или, нещо доста невероятно, дали Докторът не прикриваше Линда Уилхайт, която е всъщност истинският му източник, като подава на Лойд точна информация, но от „измислен“ източник, защитавайки както професионалната си етика, така и жената, която обичаше? Не играеше ли Докторът някаква заобиколна игра в стремежа си хем да подпомогне разследването, хем да не разкрива поверителна информация? Лойд усети как половото влечение, което изпитваше към Линда Уилхайт, се измества от гняв. Ако тя знаеше нещо за Томас Гоф или съучастника му, той щеше да го измъкне от нея.

Изтича до сградата и изкачи трите етажа на бегом по сервизното стълбище. Когато вдигна ръка, за да почука на вратата, видя, че трепери.

Някой застана зад шпионката и един женски глас каза: „Да?“.

Лойд вдигна значката си пред шпионката и каза:

— ПУЛА. Бих ли могъл да поговоря с вас за малко, мис Уилхайт?

— За какво става дума?

Лойд се разтрепери и отвътре.

— Отнася се за Станли Рудолф. Бихте ли отворили, моля?

Ключалката изщрака и се появи тя, облечена в дълга до глезените копринена роба. Лойд се опита да погледне покрай нея към апартамента, но Линда Уилхайт беше застанала точно пред него и фонът отзад изглеждаше тъмен.

— Какво за Станли Рудолф? — попита тя.

Лойд не изчака покана и влезе в апартамента, като набързо огледа антрето и дневната. Все още виждаше всичко като през мъгла, но разбра, че жилището е обзаведено с вкус и много пари.

— Не се стеснявайте, чувствайте се като у дома си — каза Линда Уилхайт зад гърба му, като посочи един люлеещ се стол с тапицерия на цветя.

— Ще кажа на иконома да ви донесе едно питие.

Лойд се засмя.

— Чудесно местенце, Линда. И то в този евтин квартал.

Линда се засмя престорено.

— Не се дръжте толкова официално, наричайте ме заподозряната.

Лойд мушна ръка във вътрешния си джоб и извади снимки на Томас Гоф и Джънгъл Джак Хързог. Подаде ги на Линда и каза:

— Добре, заподозряната, виждала ли сте тези мъже?

Линда разгледа снимките и ги върна на Лойд. Нито погледът, нито позата й издадоха, че познава двамата мъже.

— Не. За какво става въпрос във връзка със Стан Рудолф? Вие от Нравствения ли сте?

Лойд седна в люлеещия се стол и протегна крака.

— Точно така. На какво се основава връзката ви с Рудолф?

Погледът на Линда стана студен. Както и гласът й.

— Мисля, че знаете. Бихте ли казали защо сте тук? Задайте въпросите си и се махайте.

Лойд поклати глава.

— А вие какво знаете?

— Че вие изобщо не сте от Нравствения! — изкрещя Линда. — Какво ще отговорите на това?

Лойд заговори с кадифен глас — така, както говореше само на дъщерите си.

— Да. Вие не сте проститутка.

Линда седна срещу него.

— Всичко в този апартамент говори, че вие сте лъжец.

— Наричали са ме и с по-лоши думи — каза Лойд.

— Например?

— Някои от най-цветущите бяха „градска баракуда“, „шовинистичен шопар“, „фашистки чекиджия“, „жилещо куче“ и „пичкин лайнар“. Ценя изисканите псувни. „Курвар“ и „свиня“ вече са досадни.

Линда Уилхайт се разсмя и посочи венчалния пръстен на Лойд.

— Женен сте. Как ви нарича жена ви?

— Извънградски.

— Какво?

— Разделени сме.

— Сериозно ли е?

— Не съм сигурен. От година си има любовник, но аз възнамерявам да надживея това копеле.

Линда протегна крака по подобие на Лойд, но в обратната посока.

— Винаги ли обсъждате лични семейни проблеми с напълно непознати?

Лойд се засмя и възпря желанието си да се пресегне и да докосне коляното й.

— Понякога. Има терапевтичен ефект.

— Аз съм се подложила на терапия — каза Линда.

— Защо? — попита Лойд.

— Това е първият тъп въпрос, който задавате. Всеки си има проблеми, а хората, които имат пари и искат да се отърват от тях, ходят на психоаналитици. Разбрахте ли?

Лойд поклати глава.

— Повечето от хората с проблеми са обхванати от дребни неврози, с които не могат да се справят сами. На пръв поглед не бих казал, че вие сте от този тип. На пръв поглед бих казал, че е имало някакъв катализатор, който ви е довел до кушетката на психоаналитика.

— Моят психоаналитик няма кушетка. Той е пич.

— Странно определение за психоаналитик.

— Добре де. „Пич“ означава интелигентен, грижовен, всеотдаен и брутално откровен.

— Влюбена ли сте в него?

— Не. Не е моят тип. Вижте, този разговор става малко странен и отвлечен. Вие сте ченге, нали? Нали значката, която ми показахте, беше истинска, а не имитация?

Лойд видя голяма купчина вестници, които лежаха на масичката близо до него. Посочи ги и каза:

— Ако имате „Таймс“ от вторник, хвърлете един поглед на втората страница. „Престрелка в нощен клуб в Бевърли Хилс“.

Линда отиде до масичката, прехвърли няколко вестника и прочете статията, като остана права. Когато се обърна към Лойд, той й подаваше значката и разрешителното си. Линда ги взе и ги разгледа, после се усмихна до уши.

— Значи вие сте сержант Лойд Хопкинс, а един от тези двама мъже е неидентифицираният заподозрян в убийство, с когото сте влезли в престрелка. Много впечатляващо. Но какво общо имаме ние със Стан Рудолф с всичко това?

Лойд обмисли въпроса й, а тя седна, без да му върне разрешителното и значката. Като реши да й разкаже една съкратена версия на истинската ситуация, Лойд каза:

— Един информант ми каза, че Томас Гоф, който до момента беше „неидентифицираният заподозрян в убийство“, е продал на Станли Рудолф няколко произведения на изкуството, подпомогнат от неидентифициран партньор. Попадна ми тефтерчето с адреси и телефони на Рудолф и там видях имената на няколко проститутки на повикване, с които съм се разправял преди години. Забелязах и вашето име и стигнах до заключението, че след като всички други жени в тефтерчето са проститутки, значи и вие трябва да сте такава. Необходима ми беше информация за Рудолф от външен източник и тъй като останалите жени вероятно все още ме мразят, реших да потърся вас.

Линда му подаде обратно документите.

— Винаги ли сте така дяволски нагъл?

Лойд се усмихна.

— Да — каза той.

— А защо просто не разпитате това пиленце?

— Защото той вероятно ще иска да присъства адвокат. Защото всяко признание, че познава Томас Гоф, би означавало признание, че е купувал крадени стоки, а това се приравнява на тежък обир и участие в престъпен заговор. Що за човек е Рудолф?

— Трогателен малък негодник, който се задоволява, като прави актови снимки. Устат шут. А какво точно е направил този Гоф?

— Убил е поне трима човека.

Линда пребледня.

— Господи! И вие искате от мен да измъкна нещо за този тип от Стан?

— Да. А също и за партньора му, който със сигурност е левичар. Рудолф говори ли понякога за колекцията си от произведения на изкуството и за това как се сдобива с тях?

Линда докосна ръката на Лойд и каза:

— Да. Колекцията е любимата му тема за разговор. Това е свързано с неговите сексуални наклонности. Десетки пъти ми е казвал, че купува предметите от разни отрепки. Нищо по-конкретно. По стените на спалнята му имаше мои актови снимки, но ги свали, защото очакваше да получи още колумбийски статуетки. Не съм се срещала с него от около шест седмици, така че през това време може да са се виждали с Гоф.

Лойд си спомни за правоъгълните петна по стените в спалнята на Рудолф и си помисли какво щеше да види, ако беше отишъл там няколко месеца по-рано.

— Линда, смятате ли, че вие…

Линда го накара да замълчи с една спираща дъха заговорническа усмивка:

— Да. Ще се обадя на пиленцето и ще му насроча среща, може да стане и за довечера. Обадете ми се около един през нощта и не се притеснявайте, ще бъда много внимателна.

Заговорническата усмивка на Лойд приличаше по-скоро на изчервяване.

— Благодаря ви.

— Удоволствието е изцяло мое. Вие бяхте прав, аз наистина се подложих на терапия поради определена причина.

— И каква беше тя?

— Искам да зарежа занаята.

— Значи съм бил прав за две неща.

— Какво искате да кажете?

— Казах ви, че не сте проститутка.

Лойд стана и бавно излезе от жилището.

 

 

След като беше проследил връзките на Станли Рудолф, Лойд се сети за една нишка в разследването, която беше толкова елементарна, че самата й простота го беше накарала да я забрави. Като се псуваше наум за това недоглеждане, той отиде до един уличен телефон, обади се на Дъч Пелц и го помоли да прескочи отсреща до общинския съд на Холивуд и да изиска разрешително за отваряне на банковите сметки на Джак Хързог. Дъч се съгласи, но при условие, че Лойд ще му разкаже всичко по случая, когато се появи в Централата, за да прибере документацията. Лойд се съгласи и подкара към апартамента на Хързог, като през цялото време си мислеше за Линда Уилхайт.

Когато стигна, той отиде право в апартамента на управителя, показа значката си и попита откъде са били покривани чековете за наем на изчезналия полицай. Слабичкият човек каза без колебание „Секюрити Пасифик, клон Енцио“ и после се впусна в подробности как вчера били идвали други полицаи и запечатали чудесния апартамент на Хързог.

След като благодари на управителя, Лойд се върна в Централата. В офиса намери Дъч Пелц, който мънкаше по телефона „да, да“. Дъч го погледна, прокара пръст по врата си и прошепна: „Вътрешният контрол“. Лойд седна на един стол срещу него и протегна краката си върху бюрото. Дъч измънка „Да, Фред, ще му кажа“, и затвори. Обърна се към Лойд и каза:

— Има и добри, и лоши новини. Кои искаш да чуеш първо?

— Както кажеш — отговори Лойд.

Дъч се усмихна и бодна Лойд по глезените с един молив.

— Добрата новина е, че съдията Битоуф ти издаде разрешителното, без да задава въпроси. Не е ли мило от негова страна?

Лойд погледна ухилената физиономия на Дъч и вдигна крак, като че ли искаше да ритне ценната кварцова подпора за книги на бюрото.

— Кажи ми какво каза Фред Гафани. Не пропускай нито една подробност.

— Още добри и лоши новини. Добрата новина е, че аз съм твоята официална свръзка с Вътрешния контрол по всички въпроси, отнасящи се до случая Гоф — Хързог. Лошата новина е, че Гафани твърдо заяви, че ти не трябва да се мяркаш около офисите на фирмите, които са забъркани в случая. Гафани подготвя някаква офанзива и скоро ще започне разпити заедно с екипа си. Аз ще получавам ксерокопия от докладите им, а ти можеш да ги получаваш от мен. Гафани заяви, освен това, че ако нарушиш тези заповеди, ще бъдеш незабавно отстранен и изправен пред съда. Това харесва ли ти?

Лойд протегна ръка и поглади подпората за книги.

— Не, въобще не ми харесва, но на теб ти харесва.

Дъч пусна една злобна усмивка.

— Одобрявам всяко решение, което те държи на разумно разстояние от опасностите, така че да продължиш членството си в колектива на ПУЛА. Не бих понесъл да те провалят и да те пенсионират. За шест месеца ще се пропиеш и ще започнеш да спиш по пейките.

Лойд стана и грабна разрешителното от бюрото на Дъч.

Постави бележника с имената от тефтерчето на Станли Рудолф на мястото му и каза:

— Знам защо се държиш така иронично. На обед си пил мартини. Пиеш един път в годината и ставаш нервен. Аз съм детектив. Не можеш да ме заблудиш.

Дъч се разсмя.

— Майната ти. Какво има в този бележник и накъде мислиш, че отиваш? Щеше да ми разказваш всичко по случая, помниш ли?

Лойд побутна на шега подпората за книги.

— Майната ти и на теб. Не се доверявам на алкохолици. Накарай някой от подчинените си да прекара тези имена през компютъра.

— Ще си помисля. Ей, Лойд, как така лесно прие лошите новини? Очаквах, че ще хвърлиш нещо по мен.

Лойд се опита да имитира злобната усмивка на Дъч, но веднага усети, че вместо това се изчервява.

— Мисля, че съм влюбен — каза той.

 

 

Лойд подкара бързо към Долината, за да хване клона на банката, преди да са затворили. Пристигна две минути преди това. Показа разрешителното и значката си на управителя, един японец на средна възраст, който го заведе до специалната стая за отваряне на депозитни сейфове и се върна след пет минути с една компютърна разпечатка и гъсто изписано досие за операции по прехвърляния на средства. Управителят се поклони, затвори вратата и остави Лойд в пълна тишина.

Тази тишина скоро се изпълни с дати и цифри, които отразяваха един нетипичен за ченге начин на живот. Сметките и спестяванията на Джак Хързог датираха отпреди пет години. Лойд започна с досието за прехвърлените средства и прегледа чековете за плащания, наемните чекове и всичко останало. Джак Хързог е бил пестелив човек. Не беше теглил големи суми, нямаше чекове за повече от месечния му наем от 350 долара, а при всяка трета вноска беше внасял 300 долара при лихвен процент 7,5. Когато Хързог е разкрил втората си сметка през 1979 г., общият му баланс е бил по-малко от шестстотин долара. А при последното направено извлечение отпреди четири месеца той е струвал 17913.49 долара.

Като видя, че последното извлечение е от 4.1.1984 г., Лойд взе компютърната разпечатка, надявайки се там да открие някакви факти, които да обяснят настоящото състояние на двете сметки на Хързог.

И наистина успя. Всичко се повтаряше и Лойд тъкмо щеше да поклати тъжно глава за близо деветнайсетте бона, принадлежащи на един мъртвец, когато видя последния превод и нещо го стисна за гърлото.

На 20 март, горе-долу когато беше изчезнал, Джак Хързог беше закрил и двете си сметки и беше поискал да бъдат прехвърлени в западнохоливудския клон на „Секюрити Пасифик“ на името на Мартин Д. Берген. Сумата беше 18641.07 долара. Когато тези факти стигнаха до съзнанието му, Лойд бавно излезе от стаята, като кимна на управителя и още щом стъпи на тротоара, хукна да бяга.

Лойд караше бясно през Холивуд Хилс и успя да стигне до офиса на „Биг Ориндж Инсайдър“ за по-малко от половин час. Същата портиерка го изгледа също така стреснато, както и предишния път, когато се втурна през междинната врата към редакторския отдел, а няколко секунди по-късно младият мъж, с когото се бе заял при първото си посещение, се опита да го спре, като застана на пътя му като циментиран.

— Казах ви вече, че не можете да влезете тук — каза той.

Лойд взе главата му на прицел, но после се въздържа.

— Марти Берген — каза той. — Официално полицейско разследване. Доведете го.

Младият мъж скръсти ръце на гърдите си.

— Марти е в отпуск. А сега напуснете.

Лойд извади разрешителното за банката от джоба си и го нави на руло, а после погъделичка мъжа по брадата с крайчеца му. Когато той отскочи назад, Лойд каза:

— Това е заповед за обиск на бюрото на Берген. Ако не се подчините, ще взема заповед за претърсване на цялата сграда. Схващаш ли, татенце?

Младежът първо почервеня, после побледня и махна с ръка към задната част на стаята.

— Последното бюро до стената. И ми дайте да видя тази заповед.

Лойд му подаде разрешителното и се промъкна през претъпкания лабиринт от бюра, без да обръща внимание на зяпналите физиономии, седнали зад тях. Бюрото на Берген беше покрито с куп книжа. Лойд ги прехвърли и ги помести встрани, като видя, че всяка страница беше изписана с неразгадаеми стенографски знаци. Тъкмо щеше да се заеме с чекмеджетата, когато беше прекъснат от един женски глас.

— Господин полицай, Марти добре ли е?

Лойд се обърна. До бюрото стоеше висока негърка, облечена в провиснала рокля на мастиленосини петна. В ръката си държеше дълго руло вестникарска хартия.

— Марти добре ли е? — повтори тя.

— Не — каза Лойд. — Мисля, че не. Защо питате? Изглеждате загрижена.

Жената помръдна рулото в ръката си.

— Не се е появявал, откакто вие идвахте. Не е ходил и в апартамента си и никой от вестника не го е виждал. А точно преди да си тръгне, той взе всички материали за следващите си публикации, с изключение на един. Аз съм главният словослагател тук и трябва да приготвя тези броеве. Марти наистина прееба вестника, а това не е в негов стил.

— Преди изчезвал ли е по този начин?

Жената поклати глава.

— Не! Искам да кажа, понякога наема стая в мотел и си почива, но винаги оставя копия от статиите за своята колона за времето, през което предполага, че ще отсъства. Този път всичко е много странно, защото той си взе обратно статиите, а и те самите бяха много странни.

Лойд покани жената да седне.

— Разкажете ми за тези статии — каза той. — Опитайте се да си спомните колкото се може повече.

— Те просто бяха странни — каза бавно жената. — Едната беше озаглавена „Среднощно престъпление“. Ставаше дума за големите шефове от полицията, които командват дребните ченгета. Странно. Останалите статии бяха подобни на тази — за това как ПУЛА манипулира средствата за масова информация, защото научава за всички мръсотии от ченгетата, наети за охрана от фирмите. Странно. Искам да кажа, че политиката на вестника е насочена срещу полицията, но тези писания бяха странни дори за Марти Берген, който беше приятен тип, но самият той беше странен.

Лойд почувства как някои страни на случая се осветяват в нова светлина: Марти Берген беше виждал липсващите досиета на ПУЛА. Като преглътна, за да запази гласа си спокоен, той каза:

— Казахте, че Берген е оставил една от статиите. Още ли е у вас?

Жената кимна и разви рулото хартия, което държеше до този момент.

— Марти ми даде специални инструкции как да я разположа — каза тя. — Каза, че трябва да бъде очертана с плътна черна линия и че трябва да излезе на 3 май, защото тогава приятелят му имал рожден ден. Странно.

Тя намери мястото и го посочи с пръст.

— Ето тук. Прочетете сам.

Заграденото с черни линии каре беше озаглавено: „Нощен влак за голямото никъде“. Лойд прочете статията три пъти, като имаше чувството, че случаят му се измества от странната нова светлина в още по-странен мрак.

Когато едно ченге скочи на Нощния влак към голямото никъде, то не дава пет пари къде точно отива, защото всяка крайна точка е по-добра, отколкото да живееш в собствената си глава с ужасното познание за това, че слънчевата епоха никога няма да проникне през Големия айсберг.

Когато приятелят ми скочи на Нощния влак за голямото никъде, той вероятно очакваше единствено облекчение от заключеното в съзнанието му познание за големия кошмар и злобната прегръдка на новия кошмар, определящ ролята му в парцаления танц, на който сме подчинени всички ние.

Че не беше купил билета си с пистолет, беше ясно. И ти като мен беше мошеник в синя униформа. Не използва оръдието на труда си в последния ни нихилистичен поход, като по този начин потвърди фалшивостта си. Вместо това ти увисна на розовия облак на химическата тишина и спокойно обмисляше всички загадки, които беше разгадал, и жестокостите на последните ти разкрития. Накрая ти се изправи очи в очи с истината и разбра. Това беше най-съзнателната ти проява на смелост в един живот, опошлен от безстрашни изяви на героизъм. Заради това те обичам и ти предлагам този 21-калибров прощален стих:

„Възкреси мъртвите през тази година,

отвори вратите, през които не смеят да минат.

Скъсай билетите за парцаления танц,

изпепели нощта в яростта на един транс.“

Лойд върна листа на учудената словослагателка.

— Отпечатайте го — каза той. — Възстановете лайняния си вестник.

— Не е „Ню Йорк Таймс“, но излиза редовно.

Лойд кимна, но не отговори. Когато излизаше от офиса, дръпнатият млад мъж разглеждаше разрешителното за банката с увеличително стъкло.

 

 

Знаейки, че няма да може да понесе апартамента на Марти Берген, Лойд се върна вкъщи и се обади на шерифа на западен Холивуд, на когото обясни в какво се състои случая и му го прехвърли, без да споменава за откритието, направено в банката. Нареди му да претърси околните мотели и да задържи Берген, ако го намери.

От тресавището, в което се беше превърнал случаят Хързог-Гоф, изплуваха нови и нови въпроси. Беше ли се самоубил Джънгъл Джак Хързог? Ако е така, къде беше тялото? Кой го беше изхвърлил и кой беше изчистил апартамента му от отпечатъци? „Странните“ статии на Марти Берген показваха, че той беше видял откраднатите от Хързог досиета. Къде бяха досиетата и какъв точно беше смисълът на статиите, намекващи за самоубийство? Къде беше самият Берген и какво беше неговото участие в цялата тази работа?

След като не можа да си отговори на нито един от тези въпроси, Лойд разбра, че беше претоварен, недоял и вече не можеше да мисли свързано, и единственият лек за това беше да си почине една вечер. След като вечеря шунка и кашкавал, той седна на терасата и се загледа в здрачевината, стараейки се да се освободи от всичките си мисли.

Но не успя.

Мислеше за терасираните хълмове в старата махала и за десетките нощи, които беше прекарал, заслушан във виенето на затворените бездомни кучета две преки по-надолу. Това място беше дало прякор на тази част от Силвърлейк — Кучешкия град — и през 55-та и 56-та, когато той беше активен член на кварталната банда, също беше получил прякорите Кучкаря и Спасителя. Непрестанното тъжно виене подхранваше мистериозни и романтични мечти. Понякога кучетата се бореха за свободата си с нокти и зъби, но успяваха единствено да си докарат гнева на закъснелите минувачи, които ги унищожаваха. Макар че прибираха труповете, преди да тръгне сутринта за училище, а старият господин Хернандез измиваше тротоара с маркуч, Лойд усещаше миризмата и дори вкуса на кръвта. Така че след известно време той прекарваше нощите не само в слушане, но и в ужасено очакване на предстоящите свади.

Лойд отслабна от недоспиване през тази есен на 56-та и разбра, че трябва да предприеме нещо, за да си възвърне очарованието на мрака. Защото нощта идваше, за да донесе успокоение и да подхрани смелите мечти и само човек, който е готов да се бори за нейната свещеност, заслужава да я нарича своя крепост.

Лойд започна борбата със смъртта, като първо блокира ъгъла на улиците със саморъчно направени знаци за отклоняване на движението. Това има ефект в продължение на две нощи, докато един дишащ лепило член на бандата от Първа улица не се блъсна с шевролета си в знаците и не помете цял ред паркирани коли, когато загуби контрол върху управлението. Накрая се спря в задната част на полицейски автомобил. След като на следващия ден беше пуснат под гаранция, шофьорът тръгна да търси кретена, който беше сложил знаците, и щеше да се спука от смях, когато приятелчетата му казаха, че това е някакъв луд четиринайсетгодишен хлапак, наричан Кучкаря и Спасителя, ненормалник, който бил готов да спи на ъгъла в спален чувал, за да не разрешава на разни типове да се мотаят на негова територия.

Тази нощ четиринайсетгодишният Лойд Хопкинс, над шест фута висок, започна серия от побоища, които в края на краищата отмениха прякорите Кучкаря и Спасителя и ги заместиха с Конквистадора. Боевете продължиха точно десет нощи и му струваха две счупвания на носа и около сто шева, но историята на ъгъла приключи завинаги. Когато носът му беше наместен за втори път, а подутите му ръце възвърнаха нормалната си форма, Лойд заряза бандата. Вече знаеше, че ще стане полицай и в досието му не трябваше да фигурират никакви участия в банди.

Звъненето на телефона го върна обратно в настоящето. Той отиде в кухнята и го вдигна:

— Да?

— Хопкинс, обажда се Линда.

— Какво?

— Нещо май си се отнесъл. Линда Уилхайт.

Лойд се разсмя.

— Да, малко се отнесох. Как вървят номерата?

— Не е смешно, Хопкинс, ама карай, нали си малко отнесен. Слушай, току-що се срещнах със Станли и много фино измъкнах не особено окуражителна информация.

— Каква?

— Ами че са те дезинформирали. Стан никога не е чувал за Гоф. Описах му снимката, която ми показа, но той не познава такъв човек. Стан каза, че купува нещата си от някакъв негър, който работи соло. Миналата година купил веднъж нещо от един бял, но оня искал прекалено много. Съжалявам, че не можах да помогна много.

— Много ми помогна. Как научи телефонния ми номер?

Линда се засмя.

— Ти наистина си отнесен. От указателя. Слушай, ще ми кажеш ли как са се развили нещата?

— Да, и благодаря, Линда.

— Удоволствието беше мое. И между другото, ако искаш, можеш да ми се обадиш и без причина, макар че съм сигурна, че ще измислиш някаква.

— Искаш да кажеш, че действам по заобиколен начин?

— Не, просто си самотен и се чувстваш малко виновен.

— А ти?

— Самотна и малко любопитна. Чао, Хопкинс.

— Чао, Линда.