Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лойд Хопкинс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Because the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
sonnni (2012 г.)
Форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Джеймс Елрой. Защото нощта…

ИК „Петриков“, София, 1998

Американска. Първо издание

Коректор: Росица Николова

ISBN: 954-441-024-4

История

  1. — Добавяне

8

Лойд се събуди в хола, броейки часовете, през които е бил в пълно съзнание. Тридесет и шест от ултиматума на Дъч и никакви нови следи — трябваше да се докладва, че Хързог е в неизвестност. Над сто часа от касапницата в магазина за алкохол — всички следи водеха до задънена улица. Трябва да се започне засичане на информацията за триста хиляди жълти японски автомобили и да се изкопаят всички известни въоръжени нападения, да се огледат добре, да се изцеди всичко възможно от тях с надеждата да се изсмуче нещо. Скапан ден отначало докрай.

Лойд се протегна и се изхлузи от сгъваемото легло с едно-единствено движение, отиде в кухнята и отвори хладилника, като остави студения въздух да го върне в пълно съзнание. Кожата му настръхна, той потрепери, измъкна полупразна кутия с кашкавал и започна да яде с една вилица, която си стоеше вътре. Като дупчеше ядно лепкавата смес, той огледа трите малки стаи, които си беше заделил в отсъствие на семейството: холът използваше за спалня и кабинет, в кухнята си приготвяше разни гадории за ядене, а в банята на долния етаж се хигиенизираше. Когато започна да смята часовете, откакто Джанис и момичетата го бяха напуснали, калкулаторчето в главата му блокира насред изчисленията. Ако започнеше да си прави сметки, щеше да се побърка и да извърши нещо налудничаво, за да ги върне обратно. Така да бъде. Ако ги проверяваше, те щяха да разберат, че не се е променил. Играта се състоеше в това — кой пръв ще се покае.

След закуска Лойд взе душ, като редуваше гореща със студена вода, после облече една риза, носена един ден, и единствения си чист костюм и сложи лятна връзка на райета, която не беше подходяща за сезона. Мърморейки „Сега или никога“, той седна на бюрото, извади едно тефтерче и написа:

„28. 04. 1984 г.

До: Главния инспектор

От: Сержант Лойд Хопкинс, отдел «Кражби Убийства»

Сър,

Преди четири дни към мен се обърна приятелят ми капитан Артър Пелц, командир на Холивудското отделение. Каза ми, че офицер Джейкъб Хързог, служител в «Личен състав» в Паркър Сентър, който е работил като таен агент на Нравствения отдел, е в неизвестност от почти месец. Капитан Пелц поиска да разследвам случая и аз открих, че от апартамента на Хързог са били заличени всякакви отпечатъци от пръсти и работата е извършена от професионалист. Разпитах най-добрия приятел на Хързог, бивш сержант в ПУЛА, Мартин Берген, който ми каза, че и той не е виждал Хързог повече от месец и че Хързог е бил «разтревожен» при последната им среща. Разпитът на приятелката му потвърди, че наистина е в неизвестност от около месец и е бил «разтревожен». Според мен Хързог е станал жертва на добре планирано убийство и неговото изчезване трябва да се разследва незабавно. Знам, че трябваше да докладвам за това по-рано, но единствената причина да не го направя беше, че исках първо да намеря доказателства (макар и косвени) за това. Капитан Пелц ми нареди да ви докладвам незабавно, но аз наруших заповедта му.

С уважение, Лойд Хопкинс, 1114“

Лойд препрочете написаното и изпита странно задоволство, че е поел огромния риск да си навлече гнева на висшето началство. Откъсна листа от тефтерчето и го мушна във вътрешния джоб на сакото си, после си взе пистолета и белезниците и тръгна към вратата. Тъкмо беше поставил ръка на бравата, когато телефонът иззвъня.

Остави го да звъни десет пъти, преди да вдигне — само Пени можеше да бъде толкова настойчива по телефона.

— Говори, ти плащаш.

Смехът на Пени долетя по жицата.

— Не, не аз, татко! Това са моите долар и четиридесет.

Лойд се засмя.

— Извинявай. Забравих за инфлацията. Какво ново?

— Нищо ново. А при теб? Има ли нещо ново?

Лойд се престори на шокиран.

— Пени Хопкинс, учудваш ме!

— Не, ни най-малко. Казвал си ми, че съм била преситена още в люлката. Не отговори на въпроса ми, татко.

— Много добре, в отговор на твоя въпрос — нищо.

Кикотът на Пени се покачи с една октава.

— Добре. Мама ми прочете първите ти писма. Говорихме си за тях оная вечер. Тя каза, че всичко е прекалено, че ти прекаляваш и дори когато си признаваш, че си лигав женкар, пак прекаляваш. Но разбрах, че беше впечатлена.

— Радвам се. Роджър още ли живее с вас?

— Да. Мама спи с Роджър, но говори за теб. Смятам да я притисна в най-скоро време и да я накарам да си признае, че ти си голямата й любов. Ще ти предам какво е казала дума по дума.

Лойд усети как една частичка от сърцето му се откъсва и отлита за Сан Франциско.

— Искам всички да се върнете, Пенгуин.

— Знам. Аз искам да се върна, Ани също. Това прави два гласа за теб. Мама и Керълайн искат да останат във Фриско. Две на две.

— Добре ли са Ани и Керълайн?

— Ани е луднала по вегетарианството и източната философия, а Керълайн е хлътнала по тоя глупав пънкар, дето живее до нас. Изхвърлили са го от гимназията. Голяма работа.

Лойд се засмя.

— Нормално за тая възраст. Искам да те попитам нещо. Доктор Джон Лунатика. Говори ли ти нещо?

— Стари спомени, татко. Шейсетте. Той беше някакъв див рокаджия. Керълайн има една от неговите плочи.

— Това ли е?

— Да, защо?

— Работя по един случай. Дъч също. Сигурно няма нищо общо.

Гласът на Пени се сниши и стана рязък.

— Татко, кога ще ми кажеш какво точно се случи веднага след като се разделихте? Не съм толкова тъпа, знам, че са стреляли по теб. Всъщност чичо Дъч си призна пред мама.

Лойд въздъхна, когато разговорът им приближи обичайната си развръзка.

— След няколко години, скъпа. Когато станеш на петнайсет, ще си излея душата. В момента това означава, че дължа много на разни хора.

— Какво им дължиш, татко?

— Не зная, скъпа. Това е проблемът.

— Ще ми кажеш ли, когато разбереш?

— Ти първа ще научиш. Обичам те, Пени.

— И аз, татко.

— Трябва да тръгвам.

— Аз също. Целувам те, целувам те!

— Също.

— Чао.

— Чао.

 

 

Фразата: „Какво им дължиш, татко?“ още се въртеше в главата на Лойд, когато подкара към Паркър Сентър. Докладът за главния инспектор пареше като въглен в джоба му. Реши първо да провери какви съобщения има за него, а после да отиде при главния инспектор, така че взе асансьора до шестия етаж и закрачи към кабинетчето си. Веднага видя бележката, закачена на вратата:

„Хопкинс, обадете се на детектив Дентинджър, ПУБХ[1], издирване на оръжие.“

Лойд сграбчи телефонната слушалка, набра седемте познати цифри на ПУБХ и каза на телефонистката „детектив Дентинджър“. Нещо изпращя, после се чу делови мъжки глас.

— Дентинджър. Говорете.

Лойд беше кратък.

— Сержант Хопкинс, ПУЛА. Каква информация сте получили за издирваното от мен оръжие?

Дентинджър измърмори под носа си „по дяволите“, после каза в слушалката:

— Открихме един грабеж отпреди две седмици. Случаят не е разкрит, няма отпечатъци. В списъка на липсващите вещи беше споменат 41-калибров револвер. Причината, поради която не сте получили по-бърз отговор, е, че ченгетата, разследвали случая, мислят, че списъкът е преувеличен заради застраховката. Откраднати са били само някакви боклуци, но крадецът е влязъл през малък прозорец на мазето. Не е можел да измъкне повечето от нещата, защото просто е нямало да минат оттам. Възложиха случая на мен и аз трябва да видя дали можем да подведем под отговорност тоя майтапчия за представяне на фалшив списък с откраднатите вещи. Ще ви дам…

Лойд го прекъсна.

— Мислите ли, че наистина е било грабеж?

Дентинджър въздъхна.

— Ще ви предложа моя вариант. Да, имало е грабеж. Откраднати са били дребни работи, като бижутата от списъка, пистолета и вероятно още някои боклуци, които пострадалият не е написал, като кокаин например — мисля си, че е от тия, дето се друсат редовно. И знаете ли защо? Приятелчето има два стари пистолета, изложени във витринка, с оригинални амуниции от Гражданската война, но съобщава само за един откраднат. Не се съмнявам, че е бил откраднат, но всеки глупак, който иска да измами застрахователната агенция, би прибрал и втория пистолет и би го вписал като откраднат, прав ли съм?

— Прав сте — каза Лойд. — Дайте ми информацията за жертвата.

— Окей. Морис Епстийн, четиридесет и четири годишен, 8167 Елевадо. Казва, че е литературен агент, но има вид на холивудска нощна пеперуда, тъпкана с мангизи. Знаете ги тия, дето живеят само на кредит и никога не знаят откъде ще се появи следващият им долар. Аз лично смятам, че тези…

Лойд не изчака Дентинджър да довърши тирадата си. Затвори телефона и хукна към асансьора.

 

 

8176 Елевадо беше бледорозова къща в испански стил в жилищната зона на Бевърли Хилс. Лойд наблюдаваше от колата, паркирана до бордюра, и видя, че Дентинджър беше определил точно обекта — нощна пеперуда, тъпкана с пари. Полянката имаше нужда от косене, храстите от подстригване, а шоколадовокафявият мерцедес в алеята — от баня.

Отиде до къщата и почука на вратата. След няколко секунди вратата беше отворена от един дребен човек на средна възраст с добре оформена прическа. Като видя Лойд, той закопча ципа на анцуга си.

— Не сте от киното, нали? — попита той.

Лойд размаха значката и полицейската си карта.

— Аз съм от ПУЛА. Вие ли сте Морис Епстийн?

Мъжът се отдръпна назад, а Лойд го последва.

— Това не е ли извън вашата юрисдикция? — попита мъжът.

Лойд затвори вратата след себе си.

— Няма да ви тормозя, Епстийн. Имам основания да смятам, че 41-калибровият пистолет, за който сте съобщил, че е бил откраднат, е бил използван в тройно убийство. Искам да ми дадете за известно време втория пистолет, за да направим някои проби за сравнение. Ако ми сътрудничите, ще кажа на ченгетата от Бевърли Хилс, че списъкът ви за застрахователната компания не е подправен, а само малко преувеличен. Схващате ли?

Морис Епстийн почервеня. В ъгълчетата на устата му изби пяна. Посочи с ядосан жест вратата и изсъска:

— Напуснете тази къща, преди да съм се оплакал от полицейско насилие. Имам приятели където трябва и те наистина ще ти стъжнят живота, скапаняк такъв.

Лойд се мушна покрай Епстийн в една дневна в стил арт деко, цялата облепена с филмови постери и огромни огледала с позлатени рамки. На една стъклена масичка имаше бръснач и следи от бял прах. На стената до камината имаше голям шкаф. Лойд започна да отваря и затваря чекмеджетата, докато откри торбичката с праха. Обърна се и видя Епстийн, който стоеше до него с телефона в ръка. Когато вдигна торбичката пред очите му, дребосъкът каза:

— Не можеш да ме прекараш. Този обиск е незаконен. Личен приятел съм с Джери Браун. Имам връзки. Едно обаждане по телефона и ти си загубен, кретен такъв.

Лойд грабна телефона от ръцете на Епстийн, изскубна кабела от стената и го хвърли на масичката. Стъклото се разби, а парченцата се разхвърчаха чак до тавана.

Епстийн отстъпи към стената и прошепна:

— Виж сега, мой човек, можем да се споразумеем. Можем…

Лойд каза:

— Вече е късно за това. Донеси ми пистолета. Веднага.

Епстийн разкопча ципа на анцуга си и потърка гърди.

— Продължавам да твърдя, че този обиск и това присвояване са незаконни.

— Всичко е законно и е във връзка с разследване на углавно престъпление. Донеси ми пистолета — както е в калъфа. Не пипай самия пистолет.

Морис Епстийн капитулира и с едно ядно движение дръпна ципа си нагоре. Когато излезе от стаята, Лойд набързо претърси останалите чекмеджета, като се чудеше дали не трябва да отиде в отдела на Бевърли Хилс и да прегледа списъка с откраднатите вещи. Дентинджър беше казал, че не са намерени никакви отпечатъци, но може би все пак е имало някой с жълт японски автомобил или някакви други подробности, които да раздвижат мозъка му.

Пребърка и последното чекмедже, после насочи вниманието си към полицата над камината. Чуваше стъпките на Епстийн, когато погледът му се спря на стъклена купа, пълна с талони за залагане. Сграбчи цяла шепа. Всички бяха от единия от двата бара, в които беше работил Джънгъл Джак Хързог.

— Ето ти пистолета.

Лойд се обърна и видя Епстийн, който държеше добре полирана кутия от розово дърво. Пресрещна го и взе кутията от ръцете му. Отвори капака и видя голям револвер от синкава стомана с перли на дръжката, инкрустирани в червено кадифе. Наоколо в кръг бяха наредени патрони. Той извади от джоба си един химикал, пъхна го в барабана и повдигна пистолета. От вътрешната му страна бяха ясно издълбани цифрите 9471.

— Доволен ли си? — попита Епстийн.

Лойд пусна барабана и затвори капака на кутията.

— Доволен съм. Откъде взе тия пистолети?

— Купих ги много евтино от продуцента на кратките сериали, по които работих миналата година.

— Знаеш ли серийния номер на другия пистолет?

— Не, но знам, че номерата бяха последователни. Слушай, наистина ли ченгетата от Бевърли Хилс мислят, че съм подправил списъка с откраднатите вещи?

— Да, но ще им подхвърля, че си ми сътрудничил. Видях няколко талона от Фърст Авеню Уест. Често ли ходиш там?

— Да, защо?

Лойд извади от портфейла си снимка на Джак Хързог.

— Виждал ли си този човек?

Епстийн поклати глава.

— Не.

Лойд извади опознавателния портрет на мъжа, когото бяха виждали с Хързог, и каза:

— А този?

Епстийн погледна портрета, трепна и каза:

— Ей, човече, това е много странно. Една вечер си ударихме по една инжекция с тоя тип пред „Брунос Серендипити“. Дяволски си прилича.

Две различни следи се кръстосаха в невероятно разкритие.

— Този човек каза ли ти името си?

— Не, свършихме работата и се разделихме. Но беше странно. Той беше много особен и някак си нахален. Непрекъснато ме разпитваше за семейството ми и искаше да се срещна с някакъв страшен тарикат, който той познавал. Какво има, приятел? Пребледнял си.

Лойд стисна кутията с пистолета толкова силно, че чу как кокалчетата на ръцете му изпукаха.

— Каза ли му как се казваш?

— Не, но му дадох визитната си картичка.

— Каза ли му нещо за пистолетите?

Епстийн преглътна.

— Да.

— Кога разговаря с този човек?

— Преди може би два-три месеца.

— Виждал ли си го оттогава?

— Не, не съм ходил повече при Бруно. Гадно е.

— Видя ли колата му?

— Да, беше нещо малко и жълто.

— Производство и модел?

— Беше чужда. Това е всичко, което знам. Слушай, за какво става дума? Идваш тук, тормозиш ме, чупиш ми масичката — Епстийн млъкна, когато Лойд хукна към вратата. После извика:

— Ей, приятел, ела пак някой път да те снимам! Мога да те вкарам в някой сериал за скапани ченгета!

 

 

Лойд пусна буркана и сирената и се върна в Парк Сентър за рекордните двайсет минути. Прегърнал кутията с пистолета, той изтича по стълбите до третия етаж и се втурна към отдела за идентифициране, където налетя право на офицер Арти Кранфийлд, който остави последния брой на „Пентхауз“ и каза:

— Изглеждаш развълнуван, братче.

Лойд си пое дъх и каза:

— Наистина съм развълнуван и имам нужда от услугите ти. В тази кутия има пистолет. Можеш ли много бързо да го провериш за отпечатъци? А след това трябва да се направи балистично сравнение.

— Подозираш, че с това оръжие е извършено убийство?

— Не, но то има последователен номер с пистолета, с който мисля, че е извършено убийството в магазина за алкохол. Тъй като амунициите в тази кутия и тези, използвани от убиеца, са стари, може би от същата отливка, се надявам, че следите от оръжието ще бъдат толкова близки, че можем да приемем, че…

— Не можем да приемаме такива неща — прекъсна го Арти. — Подобни теории нямат никаква стойност в съда.

Лойд подаде на Арти кутията с пистолета.

— Арти, залагам двайсет към едно, че ще се окажа прав. А сега, моля те, провери тази кукличка.

Арти извади един молив, отвори капака, после мушна още един молив в барабана на револвера и го закрепи за ръба на кутията. Извади малка четчица и прах за вземане на отпечатъци и го нанесе по цялата повърхност на пистолета. Като свърши, той поклати глава и каза:

— По ръкохватката има гладки отпечатъци от ръкавици. По кутията също — била е отваряна много внимателно. Имаш работа с професионалист, Лойд.

Лойд поклати глава.

— Не мислех, че ще открием нещо. Той е откраднал втория пистолет, но ми мина през ум, че може да е пипал и този.

— Пипал го е, но с гумени хирургически ръкавици — Арти избухна в смях.

— Майната ти — каза Лойд. — Да занесем това чудовище долу във ваната и да видим как рита.

Арти заведе Лойд в малка стая зад криминологичната лаборатория, където имаше вкопани в пода, облицовани с изолационен материал, балистични вани, пълни с вода. Лойд постави три патрона в пълнителя и стреля в най-горния слой вода. Чу се звук на заглушен рикошет, после Арти клекна и отвори един страничен клапан. Извади слоя памук, който беше уловил патроните, измъкна ги и каза:

— Идеално. В кабинета ми има микроскоп за сравнение. Ще изискаме куршумите от магазина за алкохол и ще ги обработим.

 

 

Лойд подписа разписка за трите куршума, намерени в телата на жертвите от магазина за алкохол и ги занесе в кабинета на Арти в една найлонова торбичка. Арти ги постави на лявата подложка на голям двоен микроскоп, после постави трите куршума от балистичното изследване на дясната подложка и половин час разглежда двата комплекта ту едновременно, ту поотделно. Най-накрая стана, потърка очи и огласи наблюденията си:

— Като се изключи фактът, че куршумите от убийството са били сплескани от удара в черепа и следите, оставени от дулото, са размазани, бих казал, че основната повърхност и нарезите са толкова еднакви, колкото изобщо могат да бъдат при куршуми, изстреляни от два различни пистолета. Хвани копелето, Лойд. Удари го там, където боли най-много.

„Брунос Серендипити“ беше бар и билярден клуб за самотници на Родео Драйв — в сърцето на търговската част на Бевърли Хилс. Вътре клубът беше тъмен, с плюшени тапицерии, а дългият бар с кожена облицовка и лъскави кабарчета заемаше половината пространство; другата половина беше заета от канапетата и масите за билярд. Двете части на клуба бяха разделени от нашита с пайети завеса, а точно до входа, който се виждаше и от двете части, се намираше една повдигната платформа. На път към бара Лойд се усмихна. Подредбата беше идеално пресметната.

Барманът беше кльощав младеж с пънкарска прическа. Лойд седна на бара и извади от портфейла си опознавателния портрет заедно с една десетачка, като с едно бързо движение показа на бармана полицейската си значка. Когато младежът каза „Да, сър, какво мога да ви предложа?“, Лойд мушна десетачката в джоба на жилетката му и му подаде портрета.

— ПУЛА. Виждал ли сте този човек тук? Огледайте го добре под лампата.

Барманът се подчини и запали лампата до касата. Разгледа портрета, после поклати глава и каза:

— Да, много пъти. Някак стегнат тип. Мисля, че работи и в двете посоки. Искам да кажа, че съм го виждал да води много сериозни разговори както с мъже, така и с жени. Какво е направил?

Лойд изгледа младежа строго.

— Напада малки момченца. Кога го видяхте за последен път?

— Господи! Някъде през миналата седмица. Значи тоя тип е птичи ястреб?

— Точно така. По кое време се появява обикновено?

Барманът посочи към масите за билярд.

— Виждате ли какво е мъртвило? Почти никой не идва преди осем. Отваряме толкова рано само защото понякога, в късния следобед, идват ожаднели бизнесмени.

Лойд каза:

— Забелязах, че нямате паркинг. Осигурявате ли места за паркиране по някакъв начин?

Младежът поклати глава.

— Не ни трябва. По улиците има много места за паркиране, след като затворят магазините — той посочи платформата до входната врата. — Ще можете да го видите добре оттук. Като се стъмни, щом вратата се отвори, започва диско музика, а вратата се осветява в различни цветове, така че да могат хората да видят кой пристига. Ще можете да го видите много добре.

Лойд сложи на бара еднодоларова банкнота и се премести на един стол в другия му край.

— Бира с лимон. И ми дайте и някакви фъстъци или нещо от сорта. Забравих да обядвам.

Шест часа Лойд се налива с бира и търси някаква логика във факта, че двата му случая се преплитаха. От размислите му, акомпанирани от диско осветлението над входната врата, не излезе нищо, освен усещането за собствената му готовност да разнищи случая. След шест часа всеки, който влизаше, беше фокусиран в едно светлинно шоу, синхронизирано с откъси от музиката на „Треска в събота вечер“. Повечето от хората бяха млади, модерно облечени, и правеха няколко танцови чупки, преди да се отправят към бара или към билярдните маси. Лойд внимателно разглеждаше лицето на всеки мъж още при първата осветила го бяла светлина; нито един дори и бегло не напомняше на заподозрения. Постепенно водовъртежът от женски и мъжки лица се превърна в къде по-изискано, къде по-грубо чифтосване, от което не само го заболяха очите, но се разцентроваха и всичките му усещания.

В единадесет часа Лойд отиде в тоалетната и потопи глава в една мивка, пълна със студена вода. Освежен, той се подсуши със салфетки и се върна обратно в клуба. Тъкмо щеше да заеме отново мястото си на бара, когато портретът мина покрай него от плът и кръв.

Кожата на Лойд настръхна и той трябваше да стисне силно дясната си ръка, за да потисне рефлекса си да извади пистолета. Очите на двамата мъже се срещнаха за части от секундата, после Лойд пръв отмести поглед, като си мислеше: „Изведи го навън в колата“. После чу зад гърба си дрезгав звук, последван от звука на удар на метал в метал.

Двамата мъже се обърнаха едновременно. Лойд видя как мъжът от портрета вдига чудовищния си пистолет и го насочва право срещу него. Той клекна точно в момента, когато дулото избухна в червено, а трясъкът от изстрела отекна в ушите му. Зад бара се пръснаха някакви бутилки; стаята се изпълни с писъци. Лойд се претърколи на пода по посока на завесата, като същевременно извади пистолета си и се опита да се прицели, докато се търкаляше, но различни части на подлудели тела не му позволиха да стреля в целта. Две още по-силни експлозии; огледалото на бара се чупи; писъците стигат до кресчендо. Лойд се освободи от завесата и се блъсна в една билярдна маса. Скочи на крака точно когато един нов изстрел улучи корниза на завесата и тя се стовари на пода. Хората се криеха под масите и се притискаха един о друг, оплели се в кълбо от ръце и крака. Над бара се стелеше дим от стрелбата, но Лойд видя как противникът му надига пистолета и търси своята цел.

Лойд протегна дясната си ръка, в която беше пистолетът, като я придържаше с лявата за по-голяма устойчивост. Стреля два пъти, прекалено високо, и видя, че мъжът тича към тоалетните. Препъвайки се през залегналите, тресящи се от страх тела, Лойд хукна след него и се прилепи до стената на тоалетната. Отвътре се чу задъхано дишане и той ритна вратата, като стреляше сляпо на нивото на гърдите, после отскочи в последния момент, преди един изстрел да направи вратата на трески.

Приклекна до вратата и преброи изстрелите: пет за психаря, три за него. Трябваше да го атакува и да го убие. Той мушна още три патрона в пистолета и стреля в помещението с надеждата, че ще получи в отговор панически изстрел. Отговор нямаше и той се втурна през счупената врата, откъдето мярна чифт крака, които се измъкваха през тясното прозорче над тоалетната.

Лойд съблече сакото си, подскочи нагоре към прозореца и се опита да се промъкне през него. Раменете му се заклещиха, от рамката се разхвърчаха трески, но въпреки че извиваше всеки сантиметър от тялото си, не успя да се промуши. Скочи обратно долу и се върна в клуба, където го посрещна опустошителна гледка — изпочупени стъкларии, преобърнати мебели и хора, които се опитваха да се прикрият някъде. Беше на няколко крачки от вратата, когато тя се отвори с трясък и вътре нахлуха трима патрулни полицаи с извадени пистолети, които веднага се насочиха към главата му. Лойд видя ужаса в очите им и готовността на пръстите им да натиснат спусъците и пусна пистолета си на пода.

— ПУЛА — каза той меко. — Значката и картата ми са в джоба на сакото.

Полицаят в средата побутна Лойд в гърдите с дулото на пистолета си.

— Нямаш никакво сако, задник такъв. Обърни се и постави ръцете си на стената над главата, после разтвори крака. Мно-ого бавно!

Лойд се подчини с възможно най-бавни движения. Чу приближаващия се дрезгав писък на сирените. Когато ръцете му бяха извити назад и им бяха сложени белезници, той каза:

— Сакото ми е в банята. Бях тук във връзка с убийство. Трябва да издадете заповед за арест и за задържане на едно превозно средство — жълта японска…

Тежък предмет го удари по врата. Лойд се изви назад и видя полицая по средата с готов за стрелба пистолет в ръка. Останалите двама полицаи стояха няколко крачки назад и гледаха учудени. Единият от тях прошепна:

— Има колан за пистолет. Ще проверя в банята. Полицаят по средата го накара да млъкне.

— Глупости. Ще го арестуваме. Проверете хората, вижте дали има ранени и вземете показанията им. Линейката ще бъде тук всеки момент, така че помогнете на санитарите. Аз и Йенсен ще се оправим с тоя задник.

Лойд присви очи и прочете името на полицая на значката му — Бърнсайд. Като се опитваше да говори със спокоен глас, той каза:

— Бърнсайд, оставяте един масов убиец, а вероятно и убиец на полицай, да се измъкне. Просто идете в банята и ми донесете сакото.

Бърнсайд завъртя Лойд обратно и го изкара през вратата, където го набута в една патрулна кола. Лойд погледна през прозореца и видя да пристигат още коли на полицейското управление в Бевърли Хилс, както и няколко линейки. Когато патрулната кола потегли, той напразно се огледа за жълтия японски автомобил с чувството, че в тялото му тлеят въглени на безкрайна ярост.

До управлението в Бевърли Хилс стигнаха за две минути. Бърнсайд и Йенсен избутаха Лойд нагоре по задното стълбище и го вкараха в мрачен коридор, където го напъхаха в една клетка, без да му свалят белезниците.

Бърнсайд каза на партньора си:

— Тоя иска да ни направи на луди. Всеки законен агент на полицията би взел със себе си някой от нашите. Да вървим при шефа.

Когато двамата полицаи заключиха вратата на клетката и тръгнаха надолу по коридора, Лойд се облегна на решетъчната стена и се заслуша в смеха и крясъците на пияниците в долния край на коридора. Като се опита да проясни мисълта си, той постепенно асимилира случилото се в „Брунос Серендипити“. Въртеше му се една особено натрапчива мисъл: по някакъв начин мъжът от портрета веднага беше познал в него врага. Вярно е, че фигурата му в старомоден работен костюм би поставила нащрек всеки уличен мошеник, но мъжът го беше видял само за частица от секундата в това претъпкано, изкуствено осветено пространство. Лойд обмисли този факт от всички страни и реши, че в цялата история има нещо, което излизаше извън рамките на криминалната му практика.

— Оплетохте конците, сержанте.

Лойд премести поглед, за да види кой говори. Беше един униформен капитан от Бевърли Хилс. Той държеше сакото и пистолета му и бавно клатеше глава.

— Пуснете ме и ми върнете сакото и пистолета — каза Лойд.

Капитанът поклати глава за последен път, после извади един ключ и отвори вратата на клетката. Извади ключ за белезници и освободи Лойд от тях. Лойд разтри китки и взе от капитана сакото и пистолета си, като същевременно видя, че той беше поне пет-шест години по-млад от него.

— Да, оплетох конците — каза той.

— Радвам се да чуя как легендарният Лойд Хопкинс си признава провала — каза капитана. — Защо не уведомихте шефа на нашия отдел за засадата? Щеше да ви даде полицай за прикритие.

— Всичко стана много бързо. Щях да чакам заподозрения до колата му навън. Щях да извикам някой от вашите патрули да ми помогне, но той ме разпозна и оплеска работата.

— Да не сте паднал от небето? Не е необходимо човек да е гений, за да познае как си изкарваш хляба.

— Така ли? Вашите офицери май нещо не можаха да познаят много бързо.

Капитанът се изчерви.

— Офицер Бърнсайд ще ви се извини.

— Чудо голямо. А междувременно един чистопробен ненормален убиец се измъква от Бевърли Хилс като свободен човек. Една заповед за арест и нареждане за задържане на превозното средство можеха да го спрат.

— Не си играйте с търпението ми, Хопкинс. Бъдете благодарен, че никой в заведението не е бил ранен. Ако бяхте отговорен за раняването или смъртта на някой от моите хора, щях да ви разпъна на кръст. При тези обстоятелства обаче ще оставя вашите хора да се разправят с вас.

На Лойд му причерня пред очите. Затвори ги, за да се успокои, и каза:

— Искате ли да чуете цялата история?

— Не. Искам пълен отчет в три екземпляра. Идете горе, намерете едно свободно бюро и го напишете веднага. Информирах вашите началници в отдел „Кражби и Убийства“. Трябва да докладвате на главния инспектор утре сутринта в десет. Лека нощ, сержант.

Вбесен, Лойд гледаше как капитанът се отдалечава. Постоя десет минути, за да се успокои и взе асансьора до третия етаж, където се намираше службата за регистрация на превозни средства. Един нощен дежурен му даде пачка листи и химикал и в следващите два часа той написа с печатни букви три доклада с детайлно описание на случилото се в клуба и разследванията си по убийството в магазина за алкохол и изчезването на Джак Хързог, като преписа дословно записката, която беше приготвил за главния инспектор, но не беше предал, като се надяваше, че това може да бъде третирано като опит за „групова работа“. Щом свърши, той остави написаното на нощния дежурен и тръгна към паркинга. Почти беше стигнал вратата, когато един настойчив глас по интеркома го върна обратно: „Спешно обаждане за сержант Хопкинс.“

Лойд отиде до бюрото на дежурния и вдигна слушалката.

— Да?

— Дъч е, Лойд. Какво стана?

— Куп гадости. Кой ти каза?

— Тад Брейвъртън. Утре трябва да се срещнеш с него.

— Знам. Бесен ли е?

— Зависи какво имаш да му кажеш. Какво всъщност се случи?

Лойд успя да се засмее въпреки яда и умората си:

— Няма да повярваш какво се случи. Един и същи тип е извършил убийствата в магазина за алкохол и е убил Джак Хързог. Сигурен съм. Той стреля по мен със същото оръжие. Направихме каквото можахме, за да разрушим един бар за самотници в Бевърли Хилс. Пълна лудница.

— Какво? — изкрещя Дъч.

— Утре, партньоре. Ще ти се обадя, след като разговарям с Брейвъртън.

Гласът на Дъч омекна.

— Ега ти работата!

Гласът на Лойд беше още по-мек.

— Да, скапана работа. Имаш ли някакви добри новини за мен? Имам нужда от тях.

— Две неща. Първо, поразпитах за това странно име, за което ме помоли. Доктор Джон Лунатика. Бил е рокаджия отпреди години, а освен това е прякор на един психиатър, който консултира много проститутки и криминални престъпници. Изключително уважаван. Истинското му име е Джон Хавиланд, а офисът му е в Сенчъри Сити. Второ, в добри отношения си с Отдела за вътрешен контрол. Тази сутрин се обадих на Фред Гафани и докладвах, че Хързог е в неизвестност. Обрах пешкира, който се състоеше в това Гафани да изкрещи няколко пъти „по дяволите!“.

Лойд запомни първото и се засмя на второто.

— Добра работа си свършил, партньоре. Ще говорим утре.

— Бъди жив и здрав, копеле — разсмя се Дъч.

Лойд затвори телефона и отиде на паркинга, където се промъкна през лабиринта от безразборно паркирани полицейски коли. Когато стигна до тротоара, видя насреща си полицая Бърнсайд. Бърнсайд се изкикоти, докато минаваше покрай него, и Лойд го потупа по рамото:

— Имаш ли нещо да ми кажеш?

Бърнсайд се обърна и каза:

— Да. Не си ли малко одъртял да се мотаеш в райони извън твоята юрисдикция?

Лойд се усмихна и заби един десен прав в корема на Бърнсайд. Бърнсайд изпъшка и се преви на две. Лойд повдигна брадичката му с лявата си ръка и му удари още едно дясно кроше право по носа, като усети как се чупи под юмрука му. Бърнсайд отхвръкна назад към тротоара стенейки, като се опитваше да се свие на топка, за да избегне нови удари. Лойд тръгна към колата си с чувството, че наистина е стар и скапан, а работата му е дошла до гуша.

Бележки

[1] Полицейско управление на Бевърли Хилс. — Бел.прев.