Джеймс Елрой
Защото нощта… (3)

3

Мъжът в жълтата тойота се отклони от Топанага Кениън Роуд и пое на север по магистралата, без да бърза на светофарите, за да пристигне в крайморската къща на Доктора точно по залез. Както обикновено, смрачаването му донесе облекчение, донесе му усещането, че е спечелил още една битка. С тъмнината дойде и възнаграждението за това, че беше незаменимата дясна ръка на Доктора, единственият човек, освен Лунатика, който знаеше точно до каква степен могат неговите „самотници“ да бъдат издоени, използвани и експлоатирани.

Пролетта беше един приятен враг, помисли си той. През пролетта имаше мъчително дълги пристъпи на слънчева светлина, с които трябваше да се пребори, и затова мракът му носеше още по-голямо удовлетворение. Тази сутрин беше станал при изгрев-слънце и в продължение на осем часа беше проверявал телефонните сметки на мъжете, които беше открил в тефтерите със списъци на клиенти на проститутките — пациентки на Доктора. Един пълноценен ден, а вероятно го очакваше и една също така пълноценна вечер: първият му сеанс, след като беше изпратил трима човека в гроба, и може би по-късно една обиколка на баровете за самотници в Саут Бей, за да хване в мрежата още няколко богаташчета.

Мъжът беше разчел времето си идеално — отби от главния път и пое по алеята точно в момента, когато встъпителната музика на Доктора се понесе над паркинга. Шест коли — шест самотници — фул. Трябваше да побърза към контролната зала, преди Лунатика да е станал нетърпелив.

Когато влезе в къщата, мъжът не обърна внимание на бароковия квартет, идващ от главните високоговорители, и тръгна към малка правоъгълна стая с противошумова облицовка. На стената имаше основна конзола за записи с шест говорителя — по един за всяка спалня на горния етаж, с изходи за микрофони и шест чифта слушалки, както и огромен дванадесетпистов дек, който можеше да записва едновременно във всички стаи само с натискане на едно копче.

Започна работа, като първо включи захранването, а после усили звука на всички говорители едновременно. Какофонията му проглуши ушите и той намали звука. Самотниците продължаваха да крещят своите заклинания, като се подготвяха за подобното на транс състояние — необходимо условие за започването на сеанса с Доктора. Като извади бележника и химикалката си, мъжът се настани удобно в един кожен фотьойл срещу конзолата и зачака да светне червената лампичка на усилвателя — сигналът да слуша, записва и преценява чутото от своя гледна точка в ролята си на пръв помощник на д-р Джон Хавиланд.

Беше изпълнявал тази длъжност в продължение на две години; две години, прекарани в преследване на човешка плячка из Лос Анджелис. Докторът го беше научил да контролира импулсите си и той му се отплати за тази услуга, като се превърна в инструмент за задоволяване на маниите му.

Както обясняваше Докторът, „видимото избухване на съзнанието“ от шейсетте години беше заменено от „невидимо избухване на съзнанието“, в резултат на което огромен брой хора зарязали традиционните американски ценности като дом, домашно огнище и родина, както и антикултурата на шейсетте. Останали са три факта, които подлежат на анализ: единият — присъщ на наивната психика отпреди шейсетте, а останалите два — на изтормозените последващи години: Богът, сексът и наркотиците. Ако имаш на разположение подходящия човешки материал, вариациите на тези три теми са практически безкрайни.

Неговата задача беше да намира подходящите хора. Хавиланд описваше прототипа на шахматната си фигура като: „Бял, независимо от какъв пол, наследник на големи пари, който не е успял да се приспособи към това, нито да порасне, слаб, уплашен, отегчен до смърт и без цел в живота, но със склонност към мистиката. Трябва да бъде сирак и да живее от парите, отпускани му от попечители или от инвестиран капитал, или да е жестоко отхвърлен от семейството си и да живее от периодично изплащани му суми. Трябва да е съгласен с идеята да има «духовен водач», без изобщо да е наясно, че това, което наистина иска, е някой да му казва какво да прави. Трябва да обича наркотиците и да има подчертана сексуалност. Трябва да се счита за бунтар, но бунтарството му трябва винаги да се е осъществявало под формата на скромно участие в масови движения. Намери ми тези хора. Ще бъде по-лесно, отколкото си мислиш, защото, докато ти ги търсиш, те ще търсят мен.“

Издирването го отведе в барове за самотници, семинари за съзнанието, ашрамите на половин дузина гуру и лекции по какво ли не — като се започне от Новата лява обществена мобилизация и се стигне до макробиотичното акушерство, като в резултат на това намери шест човека, които дума по дума отговаряха на изискванията на Хавиланд и които налапаха въдицата на неговата обаятелност. През цялото това време той служеше на Доктора и по други начини, като влизаше с взлом в домовете на неговите редовни пациенти, събираше информация, която би помогнала за набирането на нови самотници, преглеждаше сексобявите в долнопробните таблоиди, за да търси богати възрастни хора, на които биха могли да се пробутат самотниците, планираше сеансите за обучение и поддържаше старателно досиетата.

Отношенията му с Доктора бяха станали по-близки, тъй като му беше абсолютно необходим като събирач на човешка глина. Скоро Хавиланд щеше да започне да реализира най-амбициозния си проект, а той щеше да бъде до него. Предишната вечер беше доказал смелостта си по неоспорим начин.

Но главоболията…

Светлината над говорител номер едно светна, при което мъжът пусна химикалката и посегна към слушалките. Беше успял да ги намести и да ги включи в извода, когато чу покашлянето на Доктора — сигнал, че трябва да се съсредоточи и да си води бележки за всичко, което му се стори особено или полезно.

Първо се чу поток от любезности, последван от гласовете на двама от самотниците, които възхваляваха обзавеждането на спалните. Мъжът чуваше как Докторът потупваше тапицериите в стил рококо и ги убеждаваше, че са родени за такава обстановка.

— Давай направо, Докторе — промърмори мъжът.

Като че ли в отговор на това, Докторът каза:

— Стига общи приказки. Тук сме, за да разбием ежедневието, а не да го проточваме. Как се справихте с тренировките в Санта Барбара? Научихте ли нещо за себе си? Прогонихте ли някои демони?

Отговори един мек мъжки глас. Мъжът веднага разпозна гласа и си спомни как го беше привлякъл: барът за хомосексуалисти в Западен Холивуд; пълничкият тип изпълнител, чийто потаен вид всъщност беше като неонова реклама, съобщаваща „изплашен съм, за пръв път ми е, търся половата си идентичност“. Прелъстяването беше лесно, а прелъстеният отговаряше на всички критерии на Доктора.

— Използвахме кокаин, за да стартираме нещата — каза мекият глас.

— Клиентът ни беше възрастен и се страхуваше да си покаже тялото, но кокаинът накара соковете му да се раздвижат. Аз…

Един женски глас го прекъсна.

— Аз накарах соковете на старчока да се раздвижат. Още не си беше свалил гащите, когато го сграбчих между краката. Той искаше жената да поеме инициативата. Усетих това в момента, в който влязохме и видях цялата тая изложба на научна фантастика по стените — амазонки с камшици и вериги, изобщо такива дивотии. Той… — мекият мъжки глас стигна до писък. — Наслаждавах се на предварителната игра! Докторът каза да не бързаме, не познавахме човека предварително. Намерихме го по обява и Докторът каза, че…

— Глупости! — излая жената. — Ти самият искаше да се дрогираш и искаше старчокът да те хареса за това, че имаш наркотик, и ако бяхме карали по твоя начин, цялата работа щеше да се обърне на кокаиново парти.

Мъжът остави химикалката, когато типът започна да дрънка глупости. След кратко мълчание Докторът прошепна:

— Спокойно, Били, спокойно. Излез и седни в приемната. Искам да поговоря с Джейн насаме.

По твърдия дървен под се чуха стъпки и звук на ядно затръшната врата. Мъжът се усмихна в очакване на реколтата, която Хавиланд щеше да събере. Когато гласът на Доктора се чу по говорителя, той взе химикалката със задоволство, прилично на любов.

— Позволяваш на гнева да те ръководи, Джейн.

— Знам, Докторе — каза жената.

— Тази задача създаде ли ти удоволствие?

— Да. Аз избрах какъв секс ще правим и ги накарах да го харесат.

— Но после ти беше пусто?

— И да, и не. Беше доста задоволяващо, но както Били, така и старчокът бяха толкова слаби!

— Спокойно, Джени. Ти заслужаваш да си имаш работа с по-силни личности. Ще държа под око някои по-високопоставени особи. Ще ти намерим някои агресивни интелектуалци, с които да кръстосаш шпага.

— И един смел партньор?

— Неее, следващия път отиваш сама.

Мъжът чу как Джейн плаче от благодарност. Като клатеше с отвращение глава, той чу Докторът да слага край на разговора:

— Той ви плати всичките пет хиляди долара?

— Да, Докторе.

— Направи ли нещо приятно за себе си с твоята част?

— Купих си пуловер.

— Можеше да направиш нещо по-добро.

— Аз, аз исках вие да вземете парите, Докторе. Купих пуловера само за спомен от задачата.

— Благодаря ти, Джейн. Наред ли е всичко останало? Казваш ли си редовно заклинанията против страх? Следваш ли програмата?

— Да, Докторе.

— Чудесно. Тогава остави ми парите. Ще ти се обадя на телефонния автомат по-късно през седмицата.

— Да, Докторе.

Последвалите звуци означаваха край на сеанса и мъжът побърза със записките си. Сякаш четеше мислите му, Докторът плесна с ръце и каза:

— Господи, какво ужасно същество. Говорител номер три, Гоф. Обучение в ефикасност.

Гоф включи жака в говорител номер три и натисна копчето за запис. Когато ролката започна да се върти, той се качи горе на пръсти, за да погледа. Това щеше да бъде първият му визуален сеанс, откакто беше изпратил по дяволите своята „граница“ и сега трябваше да види докъде докарваше Лунатика завербуваните от него хора. Само един от тях беше в състояние да достигне до същата степен на крайност и всичките му инстинкти му говореха, че Хавиланд е на път да го докара дотам.

Гоф грешеше. Надникна през открехнатата врата и видя Професора и Книжния червей да коленичат на гимнастически дюшеци срещу огледалото, покриващо цялата отсрещна стена. Ръцете им бяха събрани като за молитва, а Хавиланд стоеше над тях и мърмореше окуражителни думи. При положение че Били Бой и Месарския нож бяха свършили с консултациите си, това означаваше, че Докторът оставяше Червенокосия и истинския луд за накрая.

Гоф се притисна до стената и втренчи поглед в стаята точно когато двамата мъже на дюшеците съблякоха потниците си и започнаха да крещят заклинанията си срещу страх. „Патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум патриа инфинитум.“ При всяко повторение те се биеха по гърдите все по-силно и по-силно и извисяваха глас. През цялото време не откъсваха немигащ поглед от собствените си отражения в огледалото, дори когато по телата им се появиха кървавочервени петна.

Гоф погледна голямата стрелка на часовника си. Една минута. Две. Три. Точно когато си помисли, че и двамата ще припаднат, чу думата „стоп!“.

Хавиланд клекна на дюшека срещу мъжете. Гоф ги наблюдаваше как преместват погледи от огледалото върху очите на Доктора, после протягат десните си ръце и свиват дланите в юмруци. Хавиланд бръкна в джоба на работната си престилка и извади спринцовка за еднократна употреба и памук. Първо постави инжекция на Книжния червей; след това избърса иглата и инжектира Професора. И двамата самотници се олюляха, но останаха прави.

Докторът стана, усмихна се и каза:

— Мислете за чистата ефикасност. Робърт, ти трябва да изпълниш задача в един много богат дом. Една семейна двойка, възрастни мъж и жена, плачат за твоите услуги. Телефонът звъни. И двамата отиват да го вдигнат. Какво правиш ти!

Робърт заекна:

— В-в ба… банята? Да проверя за наркотици?

Хавиланд поклати глава.

— Не. Само за наркотици мислиш; това е слабото ти място. Монти, ти какво би направил?

Монти изтри потта от гърдите си и се извърна, за да се види в огледалото.

— Бих се зачудил защо обаждането е толкова важно, че и двамата тичат към телефона, особено когато аз съм там и изглеждам толкова страхотно. Така че това, което аз бих направил, е да изтичам до деривата и да го вдигна в секундата, когато го вдигне и старият мошеник, да чуя разговора и да видя дали няма някаква важна информация, до която мога да се докопам.

Хавиланд се усмихна и каза:

— Браво — после удари един шамар на Монти и прошепна: — Браво, но винаги гледай към мен, когато отговаряш. Ако гледаш себе си, почваш да си въобразяваш, че мислиш самостоятелно. Разбираш ли погрешността на такъв начин на мислене?

Монти наведе очи, после ги вдигна и погледна Хавиланд в очите:

— Да, Докторе.

— Робърт, един хипотетичен въпрос и към теб. Мисли за чистата ефикасност и отговори откровено. Моите запаси от законно получени наркотици са намалели заради новите закони, според които с наркотици могат да работят само лекарите с клинична практика. Ти жадуваш за тях и разбираш, че именно те са причината да ти харесва моята опека. Какво ще направиш?

Книжният червей се замисли над въпроса, като местеше поглед от огледалото към Доктора. Гоф се ухили, като разбра, че Хавиланд им е инжектирал пентотал.

Най-накрая Робърт прошепна:

— Това никога не може да ви се случи. Просто е невъзможно.

Хавиланд постави ръце на рамената на Робърт и леко ги стисна.

— Идеалният отговор. Монти би го казал по-интелигентно, но твоят отговор беше образец на истинската откровеност и чистосърдечност. И, разбира се, беше прав. Сега искам и двамата да повтаряте заклинанията си. Не се изпускайте от поглед, но мислете за мен.

Когато Хавиланд тръгна към вратата, Гоф се смъкна по стълбите и се върна в контролната стая. Превъртя лентата за обучение в ефикасност и постави ролката в голям кафяв плик, после включи слушалките си в средния говорител точно навреме, за да чуе как мъжко-женското сексуално сумтене преминава в задушаващи въздишки и момичешко кикотене. Кикотенето се превърна в остра кашлица на пушач и Гоф се засмя. Това беше стегнатата малка червенокоска, която беше забърсал в клуб „Лингъри“, оная, която го беше опустошила с йогийските си стойки. Беше късметлия, че се измъкна жив от стаята й в Бънкър Хил Тауърс.

Първо заговори Докторът.

— Браво, браво.

Монотонният му глас хвърли жената в нови пристъпи на смях. Мъжът, с когото се беше съвкупявала, все още се опитваше да си поеме дъх. Гоф си го представи как лежи на леглото, на границата на сърдечната атака.

Докторът проговори отново.

— По-късно, Хелън. Искам да проверя пулса на жертвата. Този път може да си прекалила.

— Отвъд границата? — каза Хелън. — Нали това е нашето мото, Докторе?

— Туш — каза Докторът. — Ще ти се обадя в четвъртък.

След като Хелън весело излезе от стаята, последва петминутна тишина, от която стомахът на Гоф се сви. Знаеше, че любовникът беше истинският луд и Лунатика ще го накара да направи голяма крачка към ръба на пропастта. Така че той очакваше звуците от чупене на стъкла и потока от мръсотии, които се изсипаха след това, както и изразената от Доктора загриженост.

— Всичко е наред, Ричард, наистина всичко е наред. Понякога „отвъд границата“ означава омраза. Първо ще трябва да приемеш тези реалности, а после да се научиш да се справяш с тях. Не можеш да се мразиш за това, което си. Дълбоко в себе си ти си добър и силен, иначе нямаше да бъдеш с мен. Просто притежаваш прекалено висок праг на насилие, който трябва да преодолееш, за да намериш своето „аз“.

Томас Гоф потъна в спомени за това как беше привлякъл Ричард Олдфийлд. Започна се с онази саката проститутка, която предлагаше услугите си с камшик срещу триста долара на ден и която беше срещнал в Плато Ритрийт Уест. Тя му беше казала за мъжа, който беше едновременно брокер, бодибилдър и получаваше някаква издръжка и който й беше платил по пет стотачки на сеанс, защото му приличала на гувернантката, която го тормозела като малък. Срещата в спортния център приличаше на кошмар. Олдфийлд толкова приличаше на Гоф, че можеше да мине за негов роден брат близнак, и вдигаше четиристотин фунта. Но културистът се беше пречупил пред машинациите на Доктора като бебе, което иска да суче от майчината си гърда.

Чупенето на стъкла продължаваше. Олдфийлд плачеше. Хавиланд ту подсвиркваше някаква мелодия, ту мърмореше — спокойно, спокойно. Гоф знаеше, че настъпва обратът.

Той дойде с един шамар по лицето, от който говорителят се наелектризира.

— Слабак — изсъска д-р Джон Хавиланд.

— Скапан позьор такъв. Ненормален развратник такъв. Предлагам ти най-доброто чукане в програмата, обещавам ти да те доведа дотам, докъдето пилешкото ти съзнание никога не би ти позволило да отидеш, а ти ми се отплащаш, като чупиш прозорците и крещиш.

— Докторе, моля ви — изскимтя Ричард Олдфийлд.

— Молиш ме за какво, Ричард?

— Мо… вие знаете…

— Трябва да го кажеш.

— Мо-моля да ме доведете до края.

Докторът въздъхна.

— Скоро, Ричард. Ще събера голямо количество информация и от нея трябва да излезе името на някоя подходяща за теб жена. Мисли за това, когато казваш заклинанията си против страх.

— Благодаря ви, доктор Джон.

— Не ми благодари, Ричард. Твоите зелени врати са и мои. Сега си иди вкъщи. Изморен съм и ще свърша със сеансите по-рано.

Гоф чу как Докторът изпрати Олдфийлд до вратата. Магнетофонът записваше съскащата тишина. Помощникът на Лунатика си представи, че тя е пълна с кошмари в почивка, които населяваха студените кафяви папки, преливащи от данни, готови да превърнат човешки същества в шахматни фигури. Алхимика и шестте му предложения бяха само началото. Поредицата от лозунги на Хавиланд накараха главоболието, изгарящо го зад бежовата завеса в съзнанието му, да изчезне. Снощи. Трима. Какво щеше да стане, ако служителите при банките от данни не могат да бъдат купени? Главоболието туптеше зад завесата като гладен червей, който гризеше мозъка му.

Над главата му се тръшкаха врати; имаше периоди на затишие, последвани от отекващите стъпки на отиващи си самотници. Мерцедеси и аудита напускаха паркинга, и после пак тишина. Изведнъж Гоф беше обзет от ужас.

— Лоши мисли, Томас?

Гоф се завъртя на стола, като бутна тефтера със стенографските си записки на пода. Погледна право в светлокафявите очи на д-р Джон Хавиланд, като се втренчи в тях точно както Докторът го беше учил.

— Просто мисли, Докторе.

— Добре. Вестниците са пълни с информации за теб. Харесва ли ти това?

— Създава ми усещане за тъмнина и тишина.

— Добре. Притесняват ли те приказките за „убиеца психопат“?

— Не, забавляват ме, защото са толкова далече от истината!

— Наистина ли трябваше да очистиш трима?

— Да. Аз… аз си спомних вашите наставления за ефикасност. Ня-някой път ще трябва да ги повторя.

— Пистолетът чист ли е? Неоткриваем?

— Абсолютно. Откраднах го.

— Чудесно. Как е главоболието?

— Не толкова зле. Повтарям заклинанията, ако започне да боли много силно.

— Добре. Ако погледът ти отново почне да се замъглява, кажи ми веднага. Ще ти направя инжекция. Сънища?

— Понякога сънувам Алхимика. Беше добър, нали?

— Беше изключителен, Томас. Но вече го няма. Така го изплаших, че изчезна от лицето на земята.

Хавиланд подаде на Гоф лист хартия.

— Тя е редовен пациент — обади се в офиса, за да си запази час. Проверих я чрез няколко момичета от бранша. Струва хиляда долара на вечер. Провери тефтера й с имена на клиенти — този, който може да си я позволи, може да си позволи и нас.

Гоф погледна листчето: „Линда Уилхайт, 9819 бул. «Уилшър», 91 W“. Усмихна се.

— Сградата е лесна. И преди съм влизал в нея.

Хавиланд също се усмихна.

— Добре, Томас. Сега си върви вкъщи и се наслаждавай на сънищата си.

— Откъде знаете, че ще им се наслаждавам?

— Познавам сънищата ти. Аз съм ги създал.

Гоф наблюдаваше Доктора, който се обърна и тръгна към заграденото с решетки патио с изглед към плажа. Остави тази картина да се повърти в съзнанието му, после изключи магнетофона и отиде до колата си. Тъкмо щеше да я запали, когато забеляза на арматурното табло топка смачкан найлон. Сграбчи го и изпищя, защото беше сигурен, че това е бежов найлон, което означаваше, че той знае.

Накъса найлоновата торбичка на парчета и започна да удря с юмрук по таблото, докато болката заглуши писъка в съзнанието му. Когато включи фаровете, видя нещо бяло под чистачката. Излезе от колата и го разгледа. Пред очите му беше визитната картичка на Джон Р. Хавиланд, доктор по медицина, психиатър. Обърна картичката обратно. На гърба прочете думите: „Познавам твоите кошмари“.